Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (21)

Двайсет и първа глава

— Дисциплина! — повтаряше той натъртено. — Ред и дисциплина, това трябва!

Вървеше през двора и я дърпаше след себе си.

— Дрън-дрън — подигравателно каза Мери. Налагаше се да подтичва, за да се изравни с него. — Поне вече не фъфлите, което е добре. И какво толкова спешно имате да ми казвате?

Той рязко спря, защото му се изпречи едно от кучетата. Мери почти се блъсна в него.

— Мислих си за това как се преобрази крепостта. Всичко се оживи, хората се трудят от зори до мрак. Чуй как звънтят чукове и триони, чуй препирните и глъчта.

— Да, и песните, и смеха… Скоро ще завали, да се прибираме.

— До седмица ще пристигнат жените и децата на работниците. Ще ги настаним в залата, нали? Говори с Бълик, кажи му, че имаме да храним два пъти повече гърла.

— Вече говорих с него. Част от хората ще ловуват всяка сутрин с Алерик. Как мислите, кога кралските пратеници ще се върнат от Радсток и Фърли?

— До три дни, ако всичко е наред. Дано крепостите не са пострадали. Надали биха могли да устоят, по-слабо защитени са от Уеъръм.

Трите кучета залаяха като побеснели, той се обърна и видя Айво да им подхвърля кокали.

— Усещам някакво ухание в залата.

Тя кимна:

— Разхвърлихме розмарин и лавандула върху рогозките. Повече лавандула всъщност. За да отстрани тежкия дъх, с който е пропит каменният под. Колкото до нужника, той също ухае свежо. Препоръчвам ви го, на вас и на Канцлера. Може наистина да измислите нещо там, казах го на шега, но кой знае… Мисля, че предателят е сър Лайл. Тъй й не разбрах защо точно него пратихте да разпитва новите работници.

Той само се усмихна на иронията й.

Мери го сграбчи за ръкава:

— Чуйте ме, Гарън, вие сте смел мъж и воин. Справихте се като на шега с нападателите. Но сър Лайл е негодник. Чувствам това с всяка фибра на тялото си.

Той я изгледа учудено.

— Няма как да разберем, Мери. Дано да не си права, защото сър Лайл ми трябва, той и хората му. Чудя се само как нашият почитаем канцлер все още те мисли за свещеническа дъщеря. Ясно е, че не си. Ти си от благородно потекло.

— Канцлерът мисли онова, което се полага. Повечето хора правят така.

— Той ми е заръчал да те вразумя. Хайде, идвай. — Хвана я за ръка и я дръпна зад един наскоро ремонтиран навес за сечива. Приближи я до себе си и сложи пръст на устните й. — Тихо. Слушай сега — не знам как трябва да те възпитавам, но ако правилно съм разбрал канцлера, май трябва да ти тегля един хубав бой.

— Не!

Той се усмихна.

— Няма. Но ако той продължи да мисли, че си свещеническа дъщеря, може да те отведе в Лондон, за да те накажат там. — Беше глупост, но, изглежда, подейства. Мери се сепна. — Канцлерът е човек с висок пост и много отговорности. Има право, поне за една вечер, да се разтуши от грижите си. И той е човек все пак. А ти…

— Няма да позволите да ме отведе в Лондон, нали?

Дожаля му за нея, но играта трябваше да продължи. Той сви рамене:

— Никой няма да ме пита. А и не знам какво ще решат да правят с теб там… Виж, да заблудим Бърнъл, че съм те наказал аз. Ще се държиш за дупето и ще охкаш, все едно, че си яла бой. Да те види канцлерът и да му мине яда. После всичко ще е постарому. Става ли?

Гарън едва не прихна, докато тя угрижено и задълбочено мислеше.

Най-сетне Мери кимна:

— Е, добре. И вече ще внимавам какво говоря. Не искам да се разделям с вас, Гарън.

— Значи ще си държиш езика зад зъбите?

Тя кимна.

— Добре. Да тръгваме.

Прекосиха вътрешния двор, пълен с хора. Мери се търкаше отзад, а Гарън тайничко се кискаше.

— А, и още нещо, Мери. Не си прави шеги с канцлера дори и зад гърба му, защото той вижда и чува всичко.

Дворът беше утихнал. Чукове, крамоли, детски викове, кучешки лай — всичко беше замлъкнало. Само една крава измуча, колкото да подчертае пълната тишина наоколо. Всички очи бяха вперени в Гарън и Мери, само козата равнодушно дъвчеше кожения ремък, с който беше завързана.

Мигинс се спусна към тях, мършавото й тяло трепереше от възмущение. Още малко и щеше да замери Гарън с нещо.

„Браво“ — помисли доволно той. Това се искаше.

Мери продължи да охка и да се разтрива отзад.

Мигинс заплашително размаха костеливия си юмрук.

— Срамота, милорд! Да посегнете на това беззащитно същество. Голям мъж, да биете малката ми пчеличка! Май и вие сте побойник и грубиян като брат си.

— Беззащитно същество? Няма такова тука. — Гарън се огледа предизвикателно.

— Мигинс греши, Гарън. Не съм беззащитна, мъжко момиче съм.

— Да, и при това вече добре възпитано.

Мигинс се развика:

— Тя може и да се перчи, но е жена. Да не сте бъркали под полата й? Няма начин, млад сте и кръвта ви кипи. Знам аз, докато бях млада, моят Ълрик все посягаше. И после ставаше кротък като агънце…

Гарън се вгледа в нея, пообъркан от чутото.

— Трудно ми е да си го представя, Мигинс. Кога е било това, миналия век ли?

— Все едно кога. Няма да закачате момичето. С вашето безсрамие… Бива ли така?

— Стига, Мигинс, всичко е наред. Гарън малко ме понатупа, но няма да умра. А пък някой ден ще му го изкарам през носа.

Театърът беше започнал да й харесва. Тя пак разтри дупето си.

Някой се разсмя, след него и други.

— Ще се пукна от смях! „Малката ми пчеличка!“ — смигна й Гарън и я потупа по бузата. — Е, хората видяха каквото трябва, иди сега и се извини на Бърнъл. След толкова бира нищо чудно наистина да се е усамотил в нужника. Хайде, нали си добро момиче. Иди и го потърси.

— Вие какво, сега ще ми се умилквате както Ълрик на Мигинс ли?

Гарън остана с отворена уста. Мери се обърна към Мигинс:

— Май всички мъже първо бият, а сетне тичат след полите ни.

Дворът се разтресе от смях.

Мигинс рече:

— Е, какво толкова. На мен това даже ми харесваше…

Пред очите на всички Гарън придърпа Мери и заплашително й рече:

— Не съм приключил. Ела в леглото ми да довършим наказанието.

Мери въздъхна:

— Има само едно легло и то е за канцлера.

Нищо не пречеше Гарън да изрита Бърнъл от креватчето му. Или можеше да направи друго…

— Ако разпоредя, до довечера ще сглобят още едно легло. Съгласна ли си?

— Не, няма да има време.

Малката беше голям инат.

Хората се кикотеха и си шушукаха, чудесно, това се искаше. Но Гарън се помъчи да смени темата.

— Ей, че си упорита — извика, за да го чуят всички. — Толкова малка, а толкова проклета!

Мери сви устни, но разбра закачката.

— От вездесъщата лейди Ан ли си се научила? — продължи той.

— Не, от майка ми. Тя е в манастир.

Слаб лъч светлина в тъмното й минало, но и това беше нещо. Майка й… божия служителка? Той почака, но Мери само поклати глава и не добави нищо повече.

— Упорита си като тези мулета! — Гарън се врътна и закрачи към казармата. Там десетина души мълчаливо и съсредоточено режеха дъски, като често поглеждаха надвисналите облаци. Бързаха да изпреварят дъжда.

Мигинс, повярвала на измамата, състрадателно потупа Мери, оправи й плитките и приглади полата й.

— Хайде, ще ми кажеш ли най-сетне коя си и от къде идваш? Рано или късно младият господар ще поиска да узнае. Кажи сега, за да си готова с отговора. Рано или късно ще трябва да изплюеш камъчето.

— Младият господар ще почака.

Зад Мигинс се бяха скупчили разтревожени жени. Съчувстваха й, че Гарън я беше натупал. Милите!

Мигинс рече:

— Чуй ме, Мери, той е мъж, твърд и суров. Знаеш го. — Тя помисли и добави: — Но пък и ти не се даваш лесно, нищо че си мъничка.

Всички жени закимаха.

— Знам, Мигинс, знам, че Гарън е див. Казвала ли съм обратното?

— Каза нещо такова… Все едно. Слушай, мъжете са си мъже. Пият, за да се отпуснат. Като изтрезнеят, всичко им върви по-добре.

— Явно на канцлера доста му се е насъбрало…

Мигинс кимна.

— Да. Ние се разтушаваме с едно, а мъжете с друго. Всеки с навиците си.

— Моят Ерик пък не пиеше, той преяждаше… — вметна тъжно Илейн и въздъхна. — А не му личеше, беше съвсем слаб, милият.

— Ако е за ядене, и аз ям — намеси се и Талия и почерпи с бадеми от купата, която стискаше в месестите си ръце. Женската компания се развесели.

Мери подритна едно камъче.

— Освен с ядене има ли какво да се разтуши една жена?

— Как ще има, като от мъжете не можем да се вредим за пиене! — подвикна Лайзъл, заета да разчепква голямо сиво валмо.

Всички се закикотиха, включително и неколцината присламчили се работници.

Мигинс каза:

— Ама и ние сме едни квачки! Стане ли нещо, писваме и ревем. Да сте видели лорд Гарън да се вайка? Да кърши ръце? Или да рони сълзи на рамото на Алерик?

Мери въздъхна и отново потри дупето си.

— Гарън е мъж.

Мигинс каза:

— Лорд Гарън е добър, за разлика от брат си. Има чисти мисли и добро сърце. Е, млад е още, но е мъжко момче. Грижи се за нас. Вижте как всичко се оживи, как се съвзе Уеъръм. Е, пийнал е една-две чаши… Нищо не е в сравнение с човещината му.

— Ти го изкара почти светец. — Мери тръгна към тъкачната, но се спря. — Значи с Ълрик си се гушкала…

Мигинс й отвърна с широка беззъба усмивка.

— Аха.

 

 

Час по-късно сър Лайл и Алерик докладваха на Гарън, че Ронсард, ковачът от Уинторп, е забягнал с един кон и с цялото си имущество.

— Чудя се — замислено каза Бърнъл — дали Черният демон ще му пререже гърлото, като разбере, че не се е справил с мисията си.