Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (8) (Документална трагедия)

В ъглите на триъгълника

В Норвегия предварително се изпращаше от Германия много гориво за „Тирпиц“ и за неговата ескадра. Корабите гълтаха горивото с такава бързина и в такива дози, че човек го хващаше страх за хилядолетния райх. Сега, докато стояха на рейдовете, те само лекичко „закусваха“, но какво щеше да бъде, когато на море техните стомаси котли развиеха чудовищния си, неутолим апетит?

И ето, че те потеглиха…

Вълните заливаха до мостика трите ескадрени миноносеца, вятърът откъсваше от антените им тънки ледени висулчици. Над острия нос на „Тирпиц“ постоянно се кълбеше бяло облаче пухкава пяна. В отсеците на линкора беше тежко и задушно, синкавата маскировъчна светлина ги правеше подобни на гробница. Подвахтените се люшкаха в брезентовите койки; клокочейки пресипнало в извивките, по тръбите на отоплението фучеше гореща пара. Те все пак са добре, но в есминците на вицеадмирал Цилиакс друса така, че страх да те хване.

А в каюткомпанията на „Тирпиц“ върху широките кръгли маси уютно потракват приборите на офицерските чинии на дъното, на които се плиска кехлибареното масло на норвежка супа. Новият брой на „Марине рундшау“ минава от ръка на ръка. Интересно е, че този официоз на германската военноморска мисъл сега беше заговорил разбрано и убедително… „Всички сили на германския фронт — призоваваше списанието — за овладяването на полярните комуникации!“

Именно натам се бе запътил сега и „Тирпиц“, за да разбие на пух и прах корабите от съюзния конвой PQ–12.

Конвоят PQ–12 беше формиран в Лох-Ю (Шотландия) и потегли оттам на 23 февруари; в ордера му се движеха и два кораба под флага на СССР. 14 транспорта се движеха, охранявани от крайцери, а в океана — в пълна готовност — кръстосваше метрополният флот под брейд-вимпела на опитния адмирал Джон Товей…

Посред нощ изведнъж Редер беше извикан по телефона от Хитлер.

— Адмирале — попита той с уплаха в гласа, — да не стане така, че нашият „Тирпиц“ да се натъкне в океана на англичаните, които да извадят някой авионосец?

— Да, мой фюрер. Прикриващите сили на англичаните, освен трите линейни кораба може да имат и авионосец…

— Тогава — прекъсна го Хитлер — разрешавам на нашите кораби да влизат в контакт за бой само след като този авионосец бъде ликвидиран.

— Мой фюрер — отговори Редер, — вие не вземате предвид моралния фактор. Самото известие за появата на „Тирпиц“ ще сломи англичаните… Ще видите как ловко ще ги свием!

— Да видим… — подхвърли неуверено Хитлер. Германското въздушно разузнаване засече PQ–12 още когато корабите се приближаваха към вулканичния остров Ян-Майен, който е замръзнал самотно и печално безлюден сред океана. Сега „Тирпиц“ се беше устремил именно нататък, за да прехване кервана. Като поразят конвоя PQ–12, хитлеристите се надяваха да постигнат двоен успех, тъй като загубата на съюзническите кораби щеше да се отрази и на Англия, и на СССР…

Бурният вятър се засилваше. От небето полегато се сипеше дъжд, примесен със сняг. Метеорологичните прогнози бяха отчаяно безнадеждни. На 6 март през деня британската подводница „Сийулф“, която се базираше в съветски бази, беше сега на позиция именно недалеч от Трьомсьо.

Пронизителният вой на сирената и отсеците й подхвърли и разпиля матросите като гумени топки към уредите, ръчките и манипулаторите.

Червенобрадият командир на подводницата вдигна перископа; от страшното напрежение сухото му уморено лице се изкриви в гримаса;

— Виждам на покрива една черна котка, която си чеше гърба в комина!

Това означаваше, че не вижда абсолютно нищо. Но от асдика акустиците му предаваха коректно всички данни — и пеленга, и курса, и скоростта на противника. Значи, някой пълзеше сега край тях.

— Ще се придвижим… с двата мотора! — реши командирът на подводницата.

Скоро сред мътната повърхност на океана се очертаха бордовете на кораби, които преминаха толкова близко, че изшарената от нитове стомана на обшивките им изпълни целия обектив на перископа. Това беше ужасно…

— Потопи лодката! — командирът избърса от лицето си студената пот. — Предстои ни — каза той, когато се спуснаха на безопасна дълбочина — да съобщим сензацията в Скапа Флоу; понякога не е излишно да сплашим нашия Дъдли!

След като изчака ескадрата да премине, „Сийулф“ изплава и предаде съобщението до базата, че „Тирпиц“ е излязъл в океана. Корабите от PQ–12 веднага получиха заповед от Лондон да променят генералния си курс. В това време „Тирпиц“, поглъщайки тонове гориво и смазочни масла, продължаваше да пори вълните. Всичките му хидро — и радиопипала бяха в движение като пръстите на слепец. Обаче той не напипваше нищо пред себе си — нито един противников кораб. Хидролокаторите „нибелунги“ писукаха отчаяно и под кила „прозвъняваха“ океана до самото му дъно: дали не се крие някаква заплаха оттам, от тези дълбини, смазани от мрака и студа?…

Офицерите от линкора отдавна бяха захвърлили списанията ма „Марине рундшау“. Сега те бяха силно загрижени от друго:

— Гьоринговите авиатори са зле възпитани; когато им падне, лъжат флота… Къде е тоя PQ–12, за който говорят?

— Да, хер капитан цур зее, току-що слизам от локаторното гнездо. На екраните не се вижда нито една бълха в океана!

Не, океанът не беше пустинен, въпреки че срещата между противниците не се състоя. Морските специалисти по-късно направиха своя анализ:

„Поради щорма и мъглата противниците са се разминали, макар че на 8 март двете бойни групи и конвоят се намирали едновременно в ъглите на един равностранен триъгълник с дължина на страните само 80 мили…“

Казано по-просто, и „Тирпиц“, и съюзническият конвой се разминали като слепци близо един до друг, дишайки влажно и жарко един другиму в лицето с дулата на своите оръдия и апарати. Но „Тирпиц“ не е сам. Той има ловки водачи, в дадения случай — есминците на Цилиакс.

— Търсете — заповяда им Цилиакс и те като послушни псета се юрнаха в различни посоки да си търсят жертва…

Ето техните имена: „Фриц Ин“, „Херман Шенман“ и Z–25.

Съветският дървовоз „Ижора“, натоварен с дъски в Архангелск, който трябваше да ремонтира машините си, бе изостанал от обратния конвой QP–8^[1], който вече седми ден се промъкваше от СССР към Англия. Дървовозът е скромен труженик, неугледен и старателен; много такива се скитат по моретата. В студената му каюткомпания над масата, покрита с кухненска мушама, виси плакат още от преди войната: „Всички на борба за съкращаване срока на престоя! Да дадем на страната най-високи трудови показатели!“

Та тази „Ижора“ има нещастието да се натъкне сред океана право на „Тирпиц“ — флагмана на целия хитлеристки флот. Цилиакс се обърна към командира на линкора с молба:

— Капитан цур зее, не ни отказвайте любезността да дадете един залп с главния си калибър по тези дъски.

На което получи презрителен отговор от Топ:

— Известно ли ви е колко струва на Германия един бордов залп на моя „Тирпиц“? Ние стреляме с чисто злато…

Този скъпоценен хайдутин не пожела да се мърси с плахия дървовоз, а предостави тази работа на есминците. Ние не знаем какво точно са преживели съветските хора, когато са видели как безпощадният противник вече се приближава на дистанция за залп… Във всеки случай едно е вярно: те не свалиха флага си, макар че нямаха никакво основание да се надяват на снизхождение от врага.

Цилиакс разговаряше с есминците си по радиофона:

— Приближете се максимално и започнете непосредствено с право мерене… Десетина снаряда, мисля, ще стигнат за това корито!

Изстреляха десет, двайсет, трийсет…

„Ижора“, която снарядите ръфаха и цепеха на парчета, не потъваше.

Изведнъж панически вопъл се чу в наушниците на Цилиакс:

— Руснаците предават по радиото… кодирано!

Работата вземаше лош обрат. Но тутакси от „Тирпиц“ с пълна мощност заработиха заглушителните уредби. „Бум-бум-бум — носеше се в етера — ур-рл…урр-л…ур-р-рл…ум-бум!“ Със силни радиосмущения германците заглушаваха сигналите на съветския кораб.

— Смачкайте им радиорубката! — командуваше Цилиакс.

Флотът на британската метрополия улови трепетните сигнали. Адмирал Товей, който бе вдигнал своя флаг на линкора „Кинг Джордж V“ прие от вахтения свежата грама.

Той беше учуден:

— Потопяват ги, но… какви са координатите на тази „Ижора“?

— Радистът прекъсна предаването си. Изглежда, че е убит на място, сър…

Измина половин час. „Ижора“ не потъваше. Оръдейните платформи на есминците изведнъж млъкнаха, сякаш в недоумение.

— Продължавайте — заповяда им Цилиакс.

„Фриц Ин“, „Херман Шенман“ и Z–25 отново откриха огън. Елеваторите издигаха към оръдията все нови и нови снаряди, но разбитата „Ижора“ не се предаваше. Най-сетне обезсиленият Цилиакс разбра, че тази безподобна издръжливост на кораба се дължи на непотъващия товар, който той возеше.

— Цялата работа е — отбеляза при това Топ, — че русите имат повишен коефициент на здравина. Техните изделия са неугледни на вид, но се разрушават при най-високи стандартни показатели… Уви, този дървовоз надминава всички норми!

Цилиакс, вече вбесен, нареди на есминците:

— Не си хабете повече боеприпасите… Щом не може със снаряди, по дяволите, пуснете им две торпеда!

Започна един красив и точен маньовър от „Фриц Ин“ за атака по неподвижна цел. Проста работа — като на учебен полигон. Но всичко се изчерпа с красотата. Двете торпеда изписаха следите си встрани от омагьосаната „Ижора“. Командирът на „Тирпиц“ изкриви устни в подигравателна усмивка:

— Май че този руски параход, целият надупчен, ще излезе на Германия много по-скъпо от един мой бордов залп…

Цилиакс по радиофона повика всички есминци при себе си.

— Искам да ви видя дали сте се изчервили от срам! — каза той на командирите.

Край борда на флагмана се залюляха, ровейки водата с ниските си палуби, трите есминеца неудачници. А малко по-далеч пушеше „Ижора“ със своите архангелски дъски.

Цилиакс изчака да стихне ревът на вентилаторите.

— Къде е вашата доблест! — ревеше той. — Толкова ли не сте способни да натрошите този плаващ хамбар?

От мостика на Z–25 изрева през рупора си младият му командир:

— Ние не сме виновни, че този хамбар нито тъне, нито гори.

— Почакайте още малко той да ви потопи — отговори му Цилиакс.

„Фриц Ин“, като описа циркулация, изведнъж вдигна сигнал всички да се отстранят и да не му пречат. С пълен ход, като бълваше пламък и искри от димовите си тръби, той се насочи право към „Ижора“. Корабите се сближаваха стремително: „Фриц Ин“ бе поел такъв курс, че да мине плътно, борд до борд, край руския дървовоз. Рискован маньовър, но противникът успя да го извърши…

Когато бордовете на двата кораба се изравниха, есминецът хвърли от кърмата си една серия противоподводни бомби, регулирани за минимална дълбочина на взривяваването. Едва паднали във водата тези бомби експлодираха. Мощните взривове, които убиваха подводница на място, удариха „Ижора“ в самото дъно, като почти я подхвърлиха над повърхността, и чак тогава дървовозът потъна…

Хора, помнете този дървовоз!

 

 

В безполезното търсене на кервана PQ–12 есминците от ескорта изразходваха всичкото си гориво и от „Тирпиц“ последва заповед да се изтеглят за дозареждане на цистерните си в Трьомсьо. Линкорът, вече покрит с дебела броня от лед, се движеше сега сам като рейдер (както трябваше според любимата теория на гросадмирал Редер). Германските офицери мълчаха, страхувайки се от ушите на гестапо дори тук, на мостика на линкора. Но всеки от тях разбираше, че „Тирпиц“ е тръгнал сега по оня път, по който бе загинал „Бисмарк“…

Страхът витаеше над огромните мачти!

Трябва да дешифрираме страха докрай: хитлеристите се страхуваха от среща с английските линкори не по-малко, отколкото англичаните се бояха от линкорите на германците. Ето защо, щом само радиозасечниците откриха в морето не транспортен кораб, а британска ескадра, „Тирпиц“ тутакси сви обратно, за да си няма работа с „големите чичковци“ от Home Fleet. Бялото облаче вода, раздробено от скоростта на пяна, сега се разбиваше под форщевена му на най-ситни капчици прах.

Той бързаше…

Но 12 британски албакора, вдигнати от палубата на самолетоносача „Викториъз“ край Лофотенските острови, все пак настигнаха противника. Всеки самолет носеше под крилата си по две торпеда.

Обикновените бойни труженици този път се оказаха много по-смели от своето висше командуване. Водачът разклати крила, за да обърнат водените внимание на действията му, и се спусна с машината си в атака право срещу „Тирпиц“ — право в… погрешна атака: приближавайки се към линкора откъм кърмата, срещу вятъра. Водените изпълнително и точно повториха грешката на своя водач.

Огънят на германския флагман беше страшен. Осемдесет и четирите зенитни оръдия на линкора сякаш в миг издишаха към небето непробиваема стена от огън и стомана. Британските торпедоносци се забиваха в морето, като разпорваха вълните с плоскостите на крилата си, морето пречупваше фюзелажите им и отваряше кабините, от които хората изхвръкваха при взривовете като парцали. Трябва да се признае мъжеството на британските екипажи: нито един от тях не се отклони от атаката си — всички хвърлиха товара си до целта.

Но… всичките 24 торпеда преминаха покрай „Тирпиц“, без да го засегнат!

Английските историци признават, че екипажите на албакорите са имали много голяма храброст, но съвсем недостатъчна бойна подготовка…

В самия разгар на атаката върху ходовия мостик на линкора стана един неприличен инцидент. Вицеадмирал Цилиакс заповяда на руля поворот, за да скрие „Тирпиц“ в пристанището. Но капитан цур зее Топ изтръгна щурвала от ръцете на рулевия и го върна обратно.

— Аз имам заповед от фюрера да не рискувам!

— Аз пък изпълнявам заповедта на гросадмирал Редер да рискувам!

Да, Берлин трепереше над своя „Тирпиц“ — Хитлер го пазеше като перушинка. Не дай, боже, някой да я духне…

Операцията завърши без резултат: „Тирпиц“ се скри във фиордите на Норвегия, а Джон Товей прибра ескадрата си в Скапа Флоу. Като използуваха паузата в бойните действия, германците бързо и решително пребазираха в Тронд-хейм и тежкия крайцер „Адмирал Хипер“. Германската ескадра на Север отново се усили… По онова време лондонските вестници с основание писаха:"Битката за Арктика започна. В близките седмици тя може да стане дори по-важна от битката за Атлантика." Това е истина. На комуникациите за Мурманск от само себе си се бе завързал един изключително сложен стратегически възел!

Против флота на Германия беше изправен героичният Северен флот.

Един съвсем малък флот. В сравнение с британския той беше просто незначителен…

Там, върху аспидните скали, зиме потънали в снегове, а лете тук-там изпъстрени от полярен люляк и смрадлика, живееха и воюваха удивителни хора. От тези свидни скали те излизаха в Баренцово море.

Направо в Ледовития океан! Направо в необятния…

 

 

Твърде много от тях тръгнаха, за да не се върнат никога вече!

Ние няма да ги срещнем на нашата зелена земя.

И в синьото море също няма да ги видим.

Но за нас те живеят във всяка капка океанска вода.

Ние чуваме гласовете им в поривите на океанския вятър.