Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (41) (Документална трагедия)

Последните

За сега като че ли всичко вървеше задоволително.

Водата от носовите отсеци, които бяха разрушени от бомбата, беше изпомпана и диферентът — изправен. Всичко щеше да бъде добре и те навярно щяха да се намират вече в безопасност, ако не беше се повредил индукторът в машината. Тогава транспортът, вместо да се движи нормално, едва запълзя.

Брънгуин събуди Суарт.

— Моли се! — каза той с такъв израз на лицето, сякаш му бяха дали по-малко пиене. — Моли се, братко… „И дойде за него смъртта“ — понесе се Суарт по-нататък според молитвеника.

През илюминатора се виждаше морето. Слънцето се издигаше.

— Погледни през другия борд… През левия! „И дойде смъртта за него и го повика при себе си и застана той срещу смъртта и тя го поведе…“ Виждаш ли? — попита Суарт, като прелисти страницата.

От другия борд той видя една голяма вълна, сред потоците пяна се олюляваше германска подводница. По хлъзгавата й палуба се движеха деловито хора с дългополи бушлати. Брънгуин знаеше още от дете, че благородните пирати никога не са носили на флаговете си череп с кост (те са имали други флагове). А сега Брънгуин видя със собствените си очи истински флаг, на който е изрисуван череп с кости като на вратичките на трансформаторите за ток с високо напрежение. Този псевдопиратски флаг се развяваше над перископа малко над официалното знаме с пречупения кръст… Стана му досадно и обидно — много му се искаше да живее.

А там хората спокойно шетаха край оръдието… Брънгуин чу как германците попитаха през мегафона:

— Кажете какъв е генералният ви товар?

— Само месни консерви и обувки — излъга някой от палубата, но излъга твърде неумело. От мостика на подводницата се чу дружен смях, в който се вплиташе динамичното потракване на киноапарата.

— Ей, ти, тексаски идиот! — чу се по мегафона. — Няма ли да кажеш, че контейнерите на палубата са пълни с лачени обувки за руската пехота?

— Не знам какво има в тях.

— Затова пък ние се досещаме! — беше зловещият отговор…

„Нима е настъпил краят?“ — попита се Брънгуин, но в същия момент като голяма и силна котка с два скока се озова до люка и стремглаво се спусна в кладенеца му.

— Да ви направя ли една инжекция, приятелю — попита той колкото може по-бодро.

Вместо лице — маска на посивяло, накълцано като котлет месо. Но очите на щурмана още бяха живи.

— Какво става там… горе? — попита той.

Брънгуин счупи този път три ампули морфин.

— Дигнете си ризата сам, сър…

С конска доза наркотик той хвърли щурмана в забрава. Жал му беше за доброто момче. Нека отиде на дъното, без да е разбрал, че на света съществуват флагове с череп и кости.

Първият изстрел от подводницата не е страшен — той е пристрелъчен.

— С ваше разрешение аз ще си пийна? — попита Брънгуин.

Щурманът беше вече замаян от инжекцията — не отговори нищо.

С чаша в ръка Брънгуин гледаше към часовника.

Измина една минута, втора… „Какво правят още там?“

Втори изстрел, който също не улучи и прелетя над палубата.

— Ах, мръсни кучета! — каза Брънгуин с люта омраза. — Могат да ни пердашат само с торпеда…

Погледна през илюминатора. Под рубката на подводницата се показваше едно големокалибрено оръдие. Ето, заредиха го и Брънгуин неволно се отдръпна. Снарядът с трясък разби борда…

— Аз ще вървя — каза той на щурмана, който не го чу.

Раздаде се сочно пльосване, сякаш нечия огромна длан с всичка сила плясна по водата. Брънгуин изскочи на палубата и видя как се залюля под борда един спасителен плот. Германците още не бяха ги забелязали и матросите завикаха на Брънгуин да ги последва.

— Не — тръсна той глава. — Там Суарт се моли за мене.

Две гребла плеснаха по водата и отблъснаха плота от борда на кораба. Хората се отдалечиха, като се наместваха удобно, сякаш бяха пътници и се канеха за дълго пътуване. Далеч ли ще стигнат тези нещастници?… На кораба сега бяха останали малко хора. Или онези, които се намираха в транс, или онези, които се надяваха на чудо…

Снарядът влетя в спардека и изви на възли подбалките и лодъчните платформи. За да бъде сигурна в уцелването, подводницата сега се беше приближила и Брънгуин беше готов да се закълне, че убийците са напълно спокойни. Това най-силно го възмути! Ако той трябваше да ги убива, той щеше да се вълнува… „А те са спокойни, дявол да ги вземе!“

Почувствува желание да се моли. И той започна да се моли.

— Майко — каза Брънгуин в празното пространство на отсека, — прости ми, моля ти се… Аз често си пийвах и правех лудории, но, вярвай ми, съвсем не съм лошо момче. Ние рядко се виждахме с тебе… От днес ти обещавам да те навестявам колкото може по-често…

В същия миг един снаряд проби целия твиндек от край до край, прекършвайки метала с лекотата, с която молив продупчва лист вестникарска хартия. От близка дистанция германците станаха по-точни. Скоро отсеците на кораба се изпълниха с рязък жълтеникав дим, от който при вдишване в гърдите се появяваше остра болка.

Брънгуин се замята отчаян по отсеците, по траповете, по рубките. Той се криеше и разбираше, че е глупаво да се крие. Експлозиите станаха по-глухи — германците биеха под ватерлинията. Дори без да поглежда към креномера, Брънгуин като моряк почувствува цялата уязвимост на корабния живот и… крена! Значи, някъде долу, по трюмовете, вече нахлува вода; тя се е устремила през борда като по широки шлангове — широки, колкото човешка ръка.

А тези ерликони, вирнали към небето тръбите на пожарогасителите си, са застанали тъй, сякаш не може да им се намери достойна цел. До платформите им са наредени високи кранци, претъпкани със снарядни касети.

— В края на краищата — каза си Брънгуин — аз нищо не губя… — и той се спусна презглава към каютата. — Суарт! Не искаш ли да продадеш живота си по-скъпо?

Суарт мълчеше, завил се с одеялото презглава.

— Ела! Не искам да се оставя на тези гадини да ме убиват.

Суарт беше стихнал, одеялото му се тресеше. Суарт плачеше.

— Не ставай животно, Суарт — каза му Брънгуин. — Та ние не сме последните момчета на тая ферма. Ставай!

Един снаряд се пръсна под тях в трюма. Плафонът на нощното осветление се разлетя като сол. Счупените стъкълца се забиха в косите му.

— Остави ме! — извика Суарт. — Аз се моля.

— Кой се моли така легнал в койката? Ти стани…

Нов грохот затъкна ушите им. Брънгуин насила помъкна Суарт.

— Проклет да бъда — каза пресипнало той, — ако не ги убия.

Той го довлече до кърмовите ерликони, измъкна една касета с красиви като детска играчка и наредени като зъби патрони.

— Туй се прави така — каза той и щракна пълнителя в приемния отвор. — Аз стрелям…, ти само подавай, Суарт. Моля ти се, за нищо друго не мисли! Подавай ми, Суарт.

Много бавно, за да не привлече вниманието на германците от подводницата, Брънгуин раздвижи цевта хоризонтално. После я насочи… Дори дъхът му спря. Сърцето му силно биеше в гърдите. „Ето ги, ето!“ През визира за насочване Брънгуин ги видя дори по-добре, като през прозореца на отсрещната сграда на улицата. Брадати млади момчета, изглежда, отдавна немити, действуваха край оръдието така, сякаш на света не съществуваше нищо друго.

— „Какво пък? Мъжът понякога трябва и да стреля“ — Брънгуин натисна бойния педал.

Ерликонът заработи, изхвърляйки в мрежата празните гилзи, които миришеха на дим и изгорял пироксилин. Чудно е просто как тези ерликони гълтат пълнителите…

— Суарт, подавай!

Като псуваше високо, Суарт вкара в приемника нов пълнител.

— Ти, като стреляш — каза той, — недей да се обръщаш към мене. Не бой се, няма да избягам… Няма да е по християнски!

Брънгуин отново натисна педала и ерликонът заговори, разнасяйки над океана резки звуци: пом-пом-пом… пом-пом-пом…

С третия пълнител Брънгуин изхвърли от палубата на подводницата комендорите й. Той видя как ръката на един фашист се откъсна и като се завъртя високо като тояга, изхвръкна на около четиридесет метра от подводницата. Оръдието на германците млъкна и цевта му задимя тихо и мирно, сякаш допушваше остатъците от своята ярост.

— Няма да допусна нито един човек вече до оръдието! — извика Брънгуин.

От мостика на подводницата изведнъж срещу транспорта затрака картечница.

— Суарт, подавай!

Ерликонът затрака, гълтайки пълнителите като хапчета. Изведнъж германците с викове започнаха да скачат на стъпалото на рубката и бързо да изчезват в люка. Брънгуин продължаваше да бие по кораба им с големокалибрени патрони (големи, колкото краставици), като се опитваше да строши перископите им. Мъртъвците лежаха още на палубата край оръдието и когато снарядите ги улучваха, те подскачаха като в агония. Неочаквано от убота се чу рязък, пресипнал звук — беше заревал сигналът на сирената.

Като изхвърляше нагоре облак от изпарения и фонтани вода, подводницата се спусна като кит в дълбочините, а на повърхността останаха след нея да се люлеят празните снарядни каси и труповете.

Брънгуин изстреля остатъка от пълнителя към небето и се разсмя:

— Суарт, не ги ли видя? Фрицовете съвсем не са такива герои, каквито ги описват по вестниците… Видя ли ги как скачаха? Много ми хареса? Суарт, да пукнеш дано, какво си млъкнал?

Той се обърна. Суарт лежеше до кранците сред красивите пълнители. Вълненият му пуловер — точно по диагонал от рамото до таза, беше продупчен от куршуми (на поразително равни интервали).

— Суарт, приятелю… Как не ти провървя!

Към прохлътналия борд от пуловера на Суарт бавно изтичаше струйка кръв. От джоба му се подаваше молитвеникът. Брънгуин го отвори наслуки и вдигна очи към небето.

— Аз ще ти прочета, Суарт,… най-хубавата молитва.

Едва сега той видя във въздуха съветския самолет. Стана му ясно защо германците толкова бързо се потопиха.

Четири пъти един след друг голямата машина прелетя над мачтите. Летецът отвори капака на кабината и Брънгуин видя как той разглежда нещо на транспорта…

Брънгуин бе застанал на колене и плачеше с глас. Голямата му ръка с огромна ръкавица милваше Суарт по косата. Край тях се търкаляха красиви като детски играчки патрони…

— Тук трийсет и шести, тук трийсет и шести, осмица, как ме чуваш? Запиши координатите,… Виждам под мене транспорт, сухотоварен. Флагът е, струва ми се, американски. Не мога да го разгледам…

— Тридесет и шести, тук осмица. Разбрах ви… Коля, за колко ще ти стигне горивото?

— За двайсетина минути, не повече.

— Върти се там, Коля, колкото можеш… Изпращаме други.

— Тук трийсет и шести. Разбрах те. Но той, струва ми се, потъва… Повтарям, той потъва. И тук се мотае някаква подводница.

— Тридесет и шести — последва заповед, — чакай!… Дойдоха да го сменят изведнъж двама. Те вече не сваляха очи от кораба, който бавно потъваше. Когато двата самолета изпразниха резервоарите си, долетяха други — изведнъж три… Въздушното прикритие беше сигурно. Докато те се въртяха тук, подводницата вече не смееше да изплава, защото за никоя субмарина няма по-опасен враг от самолета…

Данните от въздушното разузнаване бяха изпратени моментално в оперативния отдел на щаба на флота. Те бяха веднага пуснати за обработка:

— Кой от корабите сега е най-близо до посочените координати? Миночистачът няма да свърши работа. Той има малка скорост. „Грозний“ има повреда в машината, тръбите му текат… Може би старият „Урицкий“, който и вълнението понася леко, и машините му теглят издръжливо.

Проточил полегата струя дим от старомодните си тръби, есминецът „Урицкий“ легна на нов курс. Някога на младини той се наричаше „Забияка“^[1] (това вече беше втора световна война в биографията на кораба). Бордовете на есминеца още не бяха изстинали след битката в Моозунд, когато започна революцията, и бойкият „Забияка“ през онази паметна нощ застана редом до „Аврора“. А през 1933 г. славният „Новик“ се сбогува завинаги с влажната Балтика и се потопи в полярните мъгли…

„Урицкий“ бързо излезе за среща с транспорта. Аварийните групи се изсипаха мигом върху палубата на разбития кораб. Руските матроси се разхвърчаха по отсеците. Навсякъде гърмяха тежките им чукове; те сновяха като хлебарки по коридорите, мъкнеха шлангове, поставяха подпори и Брънгуин отначало нищо не можеше да разбере, чуваше само как отвсякъде се носи непознатата за него дума „давай“.

— Давай, давай — викаха руснаците.

Той се опитваше да вземе участие в работата, но го отстраняваха.

— Давай, давай… Давай, давай, ребята!

Като го прехвърлиха на есминеца, лекарят прегледа Брънгуин и го почерпи с малко спирт. Брънгуин му намигна.

— Давай, давай — каза той на лекаря.

Лекарят се учуди и му наля още. Брънгуин изпи и него и се закатери по скобите на трапа нагоре. „И тъй всичко е наред“ — каза си той, помисляйки къде ли да легне да поспи.

На 24 юли командуването на Северния флот издаде заповед да се прекрати търсенето на корабите от кервана PQ–17. Същия ден между последните кораби пристигна в Архангелск и „Азърбайджан“. Зарадваха му се, разбира се, макар че той се беше върнал празен (цялото съдържание на резервоарите му се беше изсипало през пробойните в морето). А транспорта, с който бе плавал Брънгуин, русите завлякоха направо в Мурманск.