Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (18) (Документална трагедия)

Твърда позиция

Не залязва проклетото слънце над хоризонта; стихнало е и морето! Такова време е добре дошло за врага, но не и за нас… За нас щяха да са добре дошли пълният мрак и силната буря! А тук, в райската безветрена тишина, каквато рядко се случва по тези ширини, човек не смее да покаже перископ на повърхността… Обаче позицията си е позиция, а на нея трябва да се стои. И нашите стояха.

Приближаваме се до един от най-важните моменти в нашата военна история, затова трябва поне с крайчеца на окото си да надникнем във вътрешността на кораба, който до голяма степен щеше да реши близките събития.

Ето ги рицарите на далечните комуникации: шест торпедни апарата в носовата част, четири — в кърмовата; две солидни оръдия с калибър 100 мм и освен това още две 45-милиметрови. Такова беше въоръжението на нашите подводни крайцери, които плаваха с литерите „К“ (обикновено моряците ги наричаха „катюши“). Корпусите на тези подводници имаха такава огромна здравина, че нашите офицери от катюшите понякога на шега казваха:

— Видим ли противник — тръгваме на таран!… К–21 излезе на море отдавна (още на 18 юни) под командуването на Николай Александрович Лунин.

Той беше роден в Одеса над самото Албузко пристанище и синьото море се люлееше край неговата детска люлка. Започна службата си като матрос, управляваше ветроходния кораб „Вега“, после командуваше танкери, за да стане накрая… подводничар! Сега Лунин обичаше да казва: „На море — без глупаци.“ В подводната война успехът или поражението се решават понякога за част от секундата, затова матросите на К–21 бяха усвоили управлението на техниката до автоматизъм. Един журналист през време на войната писа, че дори насън трюмните машинисти правели с ръцете си жестове, сякаш управлявали клапаните — за потапяне, за изплаване. В такъв случай били събуждани е думите:

— Съвземи се, комико! Да не си Чарли Чаплин от „Нови времена“.

Тук, в отрупаната с механизми теснотия, където стоманените бордове са покрити със скреж, са в сила жестоки закони, облечечи в леката тога на моряшкия хумор: „Едно невярно движение и вече никой няма да донесе цветя на нашата братска могила…“ Лунин беше от плеядата славни „щукари“ и неговата Щ–421 имаше седем бойни победи. На К–21 той смени предишния командир А. А. Жуков, който понякога злоупотребяваше с „наркомовската норма“. И макар че водката си влизаше в постоянния рацион на подводния личен състав, а хората не са безгрешни, случаи на пиянство сред тях не се прощаваха.^[1]

На подводниците от Северния флот се признаваше да си пиян само от едно нещо — от четене. Мини през подводния кораб от отсек до отсек, когато подводницата е под водата или се люшка от борд на борд в позиционно положение, и навсякъде ще видиш подвахтените с книги в ръце. Когато отиваха, за да застанат на позицията си, наред с торпедата, те взимаха цели библиотеки книги. Механиците даже се безпокояха от това: „Скоро книгите ще трябва да влязат в сметките за аварийния баласт!“ Матрос, който не обичаше да чете, се смяташе за негоден да служи на бойна подводница.

— Чети, дръвнико — казваха му с презрение.

— Не ми се ще, братлета.

— Тогава мисли му — скоро ще изкукуригаш!

К–21 носеше вахта в противникови води край остров Игней, но не беше изразходвала торпедата си — нямаше достойна цел.

— Ама че позиция ни се падна — казваха матросите. — Ако ще да пукнеш, едно корито не можеш накваси.

Позицията изглеждаше безнадеждна: нито един противников кораб не се показваше от фиордите. Един ден, когато корабът се движеше с дизели, работещи в режим „винт-зареждане“ (едновременно движейки кораба и зареждайки електрическите батерии), Лунин се спусна от „лимузината“ на мостика във вътрешността на крайцера. Горе останаха да носят вахтата лейтенант Мартинов и четирима сигналиста. Лещите на биноклите им, покрити със светлинни филтри против слънцето, следяха всичко, което можеше да се види по хоризонта около кораба. Съзряха един куфар с дръжка, който си плаваше в океана по своите куфарски работи и пет пари не даваше. Никой дори не се учуди.

— Това нищо не е — казваха, — от К–21, дето я командува Котелников, видели веднъж портрета на Хитлер.

— Къде го изнамерили?

— В морето, разбира се, къде? Голям бил, казват. С дъбова рамка. Плавал стоешком… Всички да го видят. И разбира се, като всяко истинско лайно, не тънел.

Съвсем неочаквано от мостика се чу гласът на Мартинов:

— Предайте на командира молба да излезе.

Обръщението е точно по уставната форма. Но тази уставна форма сега, в бойна обстановка, прозвуча като ненужна вежливост. Вече доста брадясал по време на похода, Николай Александрович Лунин нахлузи шапката си (тук, на кораба я наричаха „шапка-невидимка“) и се заизкачва по трапа, като мърмореше под носа си:

— Е, какво измислиха сега пък там?

В централния пост остана капитан-инженер III ранг Владимир Юлиевич Браман, който отдавна беше флагмански специалист, но по собствено желание се съгласи да отиде на по-малка длъжност, за да може да участвува лично в бойните операции. (Два ордена „Ленин“ и три „Червено знаме“ — такава беше оценката за него като инженер подводничар.)

Изведнъж сигналистите се изсипаха по трапа като круши. Отгоре върху тях вече се стоварваше и Мартинов. Чу се гласът на Лунин:

— Да те вземат дяволите с твоята вежливост!

Сирената заквака на пресекулки, като известяваше: „Всички долу! Бързо потапяне!“

Вражески самолет, който се появил изведнъж над подводницата, вече изтеглил „свещ“, за да пикира. Стоп дизелите! Муфите са превключени. Вратите — плътно затворени. Който не е успял да дотича до мястото си оставаше там, където го е заварило квакането на ревуна. Още едно движение на ръката (станало вече автоматично), и след чукането на дизелите подводницата се изпълва с равното бучене на мощните електродвигатели.

Противниковият самолет хвърляше бомбите си. Раздутите хълбоци на К–21 всмукваха океанската вода. Крайцерът падаше в дълбочините. Хората имаха чувството, че се спускат с бързоходен асансьор: палубата сякаш се изплъзваше под краката им. Бомбите избухваха наблизо… В бойната рубка Лунин се караше на Мартинов:

— Ти какво си мислиш? Че оня германец в самолета ще се изплаши от брадата ми ли? Трябва не мене да викаш горе, ами сам да изкомандуваш бързо потапяне. За какво ме викаш? Мислиш, че през живота си не съм виждал самолет?

След това последва команда:

— Да се огледат отседите!…

Браман веднага забеляза, че подводницата се движи неустойчиво. К–21, както казват подводничарите, се беше „наквасила“. Нещо беше станало с цистерните. Беше се появил диферент, от който можеше да се очаква всякаква неприятност: електролитът да се излее от ръба на елементите; торпедата да мръднат в апаратите или пък да се излее маслото от лагерите…

Лунин изслуша доклада на Браман:

— Лодката лошо поддържа дълбочина. Движи се по синусоида с диферент към кърмата. Цистерната за бързо потапяне се е самозапълнила със задбордна вода…

Николай Александрович отговори:

— Обикновено с такива повреди корабът може да се върне в базата си и никой няма да ни упрекне, че не сме останали на позиция. Но ние не сме изразходвали нито едно торпедо срещу врага и… с какви очи ще се върнем? Виж какво, Владимир Юлиевич, я събери твоите момчета и измислете нещо.

Свределите на корабните винтове се впиваха във водната маса и тласкаха крайцера в тъмните дълбини. Лунин отмести погледа си от стрелките на тахометрите, които меко потрепваха зад стъклата, и каза на комисаря Лисов:

— Браман ще се оправи… Аз знам какви специалисти са нашите хора! Екипажите на британските субмарини вземат дори обикновените ни матроси за преоблечени инженери… Ще се справят момчетата!

Движеха се в режим 100 оборота. Въздухът в кораба беше напълно поносим. Влажността — нормална. Но сковаващите дълбини на полярния океан бяха вече обгърнали корпуса на крайцера и стана студено. Лунин нахлузи ръкавиците си; дланите му плътно обхванаха каучуковите ръчки на зенитния перископ. Синя светкавица заслепи окото на командира. Това означаваше, че високо над него връхчето на перископа беше проболо повърхността.

— Изчезнали са мръсниците — каза Лунин, като огледа небето, спусна зенитния перископ и вдигна командирския. — И хоризонтът е чист. Да поизплаваме ли, комисарю, какво ще кажеш? Я да продухаме…

Със силен помпаж, който приличаше на експлозии, въздухът започна да изтласква водата зад борд. Палубата започна да натиска подметките на матросите: издигане. Лунин наметна якето полушубка и през люка се изкачи в мократа „лимузина“, където току-що всичко е било изпълнено с вода. Водата тук още живееше, стичайки се под краката на звънки струи. Носът на К–21 равномерно се полюляваше на вълните; морето се блъскаше и пенеше в решетките и шпигатите. А цевта на оръдието се кланяше на океана страшно и съсредоточено…

Браман скоро докладва своите технически съображения. Ремонтирането на цистерните през време на боен поход е, разбира се, изключително, почти небивал случай в походната практика. Браман каза:

— Лодката се е наквасила, преди всичко ще трябва да я олекотим.

Той предложи да бъде изхвърлена с помпи зад борд всичката прясна вода:

— Това са вече дванайсет тона. Освен това още осем тона смазочни масла. Друго нещо не може да се измисли в този случай…

Лунин замислено се почеса по брадата и огледа океана:

— Водата, по дяволите — каза той, — ще сърбаме от опреснителите… няма да умрем! Ала маслото! То ще остави такова петно, че ще демаскира позицията ни…

Като си припомня за този случай, Браман пише: „От гледна точка на подводницата блхме принудени да направим нещо съвсем осъдително — да оставим в морето огромно маслено петно. Но друг изход тогава нямахме. Трябваше да останем в морето, на бойната си позиция…“

Лунин се приближи до огорчения лейтенант Мартинов

— Това е, лейтенант! Цялата бъркотия нека ти лежи на съвестта…

Усиленият въздушен бараж, който противникът поддържаше тези дни над собствените си комуникации, караше командира да се замисли. Четиридесет и осем пъти крайцерът беше принуден да се спуска в дълбочините — четиридесет и осем самолета с рев прелитаха над перископите му. И ето сега като напук се беше повредила именно цистерната за бързо потапяне! А не е толкова просто, колкото на пръв поглед изглежда, подводницата да бъде натикана под водата. Ако пък се приеме повече баласт, отколкото трябва, тя ще се устреми като камък към критичната дълбочина, което е също опасно: където легне, там може и да остане!

— Но тези самолети не се въртят току-тъй — каза Лунин на комисаря.

— Мислиш, че германците се канят скоро да прекарат керван ли оттука?

— Керван може и да не е, но някоя гадина с нахална муцуна ще излезе да подиша свеж морски въздух… Трябва да установим връзка с базата. Ще доложим, че тук позицията е мъртва. Може да ни прехвърлят на по-живо място. Оперативниците виждат по-добре.

Лунин забеляза известна закономерност в появата на противниковите самолети: те прелитаха за разузнаване в 8, 16 и 24 часа и обикновено се появяваха откъм Алтенфиорд…

— Щурман! — заповяда Лунин. — Я вземи пеленги към тези самолети, нанеси ги на картата; по направлението ще разберем кой район от морето интересува противника…

Врагът сам се беше издал. Беше ясно, че тук някъде трябва да минат противниковите кораби.

В това време Браман и трюмните специалисти завършиха превключването на цистерните: от сега нататък K–21 с повредена цистерна за бързо потапяне можеше отново да се потапя бързо.

— Минахме без завода. Сами… Приемайте ремонта.

— По места, за потапяне! Флагът да не се спуска!

Разкъсвайки тишината, ревунът отново заквака; щракваха стоманените плочи на врати и клинкети. Дизелите изведнъж замлъкнаха, а електромоторите със стон се завъртяха. С флаг на кърмата крайцерът падаше в мрака на океанската нощ, с пълна скорост, прегърнат от бездната — властна и всеобемаща.

— Прекрасно! — каза Лунин, като следеше стрелката. Подводницата бързо набираше дълбочина. — Все едно че сега се спускаме от хелинга…

На двайсет и седми юни К–21 получи радиограма. Щабът на флота предаваше заповед крайцерът да смени позицията си, като се придвижи към остров Ролфсей и да чака! А при среща с противника — да го атакува! Тази заповед се отнасяше не само до подводницата на Лунин: Северният флот беше започнал да разгръща своите сили за посрещане на кервана PQ–17 с цел да защити съюзните кораби от нападения на противника. Нашите подводници трябваше да прехванат противника близо до неговите брегове, а по-нататък — вече в открито море — беше разположена втора „завеса“ от девет английски подводници… Всичко, което ще стане по-нататък, ще бъде вече не по наша вина. Северният флот бе изпълнил своя съюзнически дълг.

Обречен е врагът, смъртта витае над него неотстъпно в този час. По-сигурна от земна твърд сега е стоманената палуба под нас!

Всекидневният живот си тече по разписание, обхванат в строгите рамки на корабния график. Живот, ръководен по звънците, по радиотранслацията и по сигналите на ревуна. Разговорите обикновени — делови и кратки. В бойната рубка Лунин е събрал всички офицери и предлага всеки да си каже мнението по поставената задача — честно и открито, без излишно усукване.

Според установената стара традиция на руския флот най-напред се изслушва мнението на най-младшия. Пръв говори фелдшерът — лейтенант Петруша, и макар той да е само медик, неговите тактически съображения се изслушват с цялото внимание.

Самият командир, Лунин, говори последен.

— Взех решение да търсим врага в надводно положение, а да се потапяме само за почивка на екипажа. Разбира се, това за нас е по-опасно. Но затова пък ще можем от мостика да видим врага по-рано, отколкото през перископа. Във всички случаи, дори и да сме под водата, ние трябва да открием противника, преди той да ни е открил. Ако това не стане, значи, ние не сме моряци, ами мухлювци! — каза Лунин. — И искам да ви предупредя, другари, че атаката ще бъде осъществена ДОРИ АКО СЕ НАЛОЖИ ДА ИЗПЛАВАМЕ ПРЕД ОЧИТЕ НА ЦЯЛАТА ФАШИСТКА ЕСКАДРА… Толкоз. Благодаря за изказаните мнения, които именно ми помогнаха да дойда до този извод и решение! Свободни сте да си гледате работата…

Водите на океана по курса на К–21 бяха пустинни. Само веднъж се мярна някакъв спасителен сал, боядисан в яркооранжев цвят. На този надуваем сал нямаше хора, но имаше три пакета в херметична опаковка. Когато матросите ги отвориха в кубрика, от тях се изсипаха холандски шоколади, френски коняк, датско сгъстено мляко, шведски кибрит, чешки ракетен пистолет и турски цигари. Имаше и една бутилка минерална вода от Висбаден и някакво лекарство на фирмата „Байер“ (за поддържане дейността на сърцето при рязко охлаждане на организма).

— На сала нямаше никакви национални знаци — каза комисарят Лисов на матросите. — Ето ви, момчета, една политическа задача. Познайте чий е бил салът?

— Детска гатанка. Знаем кой е ограбил Европа!