Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (35) (Документална трагедия)

… При изпълнение на съюзническия дълг

— Ще трябва да пожертвуваме борда си — каза командирът Дайк и подаде бинокъла си с усилени лещи на своя помощник Бъфин.

Бъфин хвърли поглед на потъващия наблизо съд.

— Вятърът ще ни бие отдясно — отговори той. — Но не можем и да ги оставим, макар инструкцията да ни препоръчва да не се престараваме със спасяването на хора… И ние можем да изпаднем в такова положение.

Корабът за противоподводна отбрана „Орфей“ с водоизместимост само 840 тона, който наскоро беше боядисан в доковете на Ливърпул, сега изглеждаше червен като варен рак. Корпусът му беше разяден от сол и ръжда. „Орфей“, на който се падна да продължи пътя си до СССР, се стремеше с всички сили да сплоти около себе си невъоръжените транспорти. Веднъж той успя да вземе под свой конвой два кораба, но единият беше торпедиран от германците, а другият, силно подплашен, се завря в паковия лед. И ето сега — случайна среща: натъкнаха се на самотно тънещ съд. Полегатите вълни, външно спокойни, фактически го удряха силно.

— Бъфин, ще ви помоля да отидете на бака — каза командирът.

— Отлично, сър. Не се тревожете, макар че бордовете ни скоро ще станат на парцали… Желая успех!

На палубата на потъващия транспорт се виждаха хора. Външно, както и вълните под тях, те изглеждаха почти спокойни. Но това беше измамно впечатление. Нервите на хората вече се късаха.

— Какво е станало с вас?! — изкрещя Дайк, но от борда не му отговориха. — Задавам им глупав въпрос — упрекна се Дайк. — Щом потъват, значи, е дупка. Само че е от другия борд, не я виждаме… Машината! — нареди той по тръбата. — Вие ли сте, Аш? Предупреждавам ви: в котелните ви отсеци скоро ще има вода.

— Защо го казвате? — избоботи тръбата.

— Просто тъй, дойде ми на устата…, не се засягайте, Аш!

„Орфей“ се приближи и застана под кърмата на транспорта, който с цялата маса на борда си натисна крехкия корвет. Чу се изхрущяване на метал, сякаш се чупеше не кораб, а човешки кости.

— Скачай! — и на палубата изведнъж падна самотен куфар. — Скачай! — кресна пак Дайк и след куфара скочи притежателят му.

Двата борда се разтвориха и човекът падна между тях във водата. Жалък вик и бордовете се събраха неумолимо, а Дайк забеляза върху водата червено петно. От човека остана само куфарът му!

— Следващият… Скачай! — изкрещя Дайк.

Изведнъж високоговорителят на мостика изпращя:

— Обаждаме се от носовия погреб: навлиза вода. Дайк тикна нос в микрофона.

— Колко? — попита.

— До колене…

Не успя да отговори. От транспорта изведнъж се изсипаха на палубата хора като по команда. Един върху друг.

Моментът беше много удобен: бордът на „Орфей“ се бе издигнал върху вълната и почти достигаше палубата на транспорта. Дайк се извърна. Защото знаеше, че сега ще стане точно обратното: „Орфей“ ще пропадне надолу, а транспортът ще израсне пред корвета като пететажна сграда…

„Разбира се,… ей го — чупенето на кости в метала!“

— Машинното? — попита той. — Аш, кажете как е, има ли вода?

— Обшивката се е разцепила. Пръска силно като от бъчва…

— Малък напред — изкомандува Дайк. Предаде по микрофона на общата уредба: — Подвахтата да излезе за почистване на полубака…

През панорамното стъкло той погледна от мостика долу: Бъфин — браво на момчето! — се крепеше, а край него се търкаляха и се гърчеха хора с изпочупени крака; палубата беше опръскана с кръв.

Дайк превключи в разпределителния блок микрофона си:

— Носовият погреб! Тук мостика. Колко е водата?

— Беше до колене, сега е до гърдите, сър.

— Чудни хора! — отговори Дайк. — Вие правите ли нещо, освен да измервате нивото й?

Хвърли микрофона и извика долу:

— Бъфин, викат ви в погреба…

„Орфей“ бавно се отдалечаваше от загиващия кораб. Същия ден те срещнаха „Уинстън Салън“ и оттам американците започнаха да лаят през рупорите си срещу англичаните:

— Ей, на корвета! Когато трябва да се явите с оръдията си, няма ви никакви… Да бяхте видели какво ставаше тук снощи… Мерзавци!… Страхливци!…

Като дишаше тежко с тръбите на въздушните нагнетатели, „Орфей“ ги отмина. Сигналистът набираше фалините, за да вдигне ответен сигнал. Дайк докосна копринените струни на фалините с такава нежност, сякаш милваше косите на възрастната си другарка, преди да се раздели с нея.

— Никога не бива да отговаряте на ругателства — каза той печално. — По-добре е да вземем под конвой тези грубияни и да докажем на дело на янките, че нашият „Орфей“ е способен да защищава тия, които са без оръжие.

— Те не са без оръжие, сър: имат сдвоени ерликони.

— Каква полза? — въздъхна Дайк. — Или не умеят, или се страхуват, но ерликоните им мълчат…

Подвахтените не се суетиха дълго на бака. Морето изми всичко.

— Колко време вече не сме спали? — попита Бъфин.

— Пети ден, ако не се лъжа… На мене не ми се спи. Командирът беше седнал в кожения си фотьойл поставен като трон над височината на мостика. Пред него бяха поставени бинокъл, цигари, две запалки, фенерче, молив против главоболие и ръкавици.

— Все пак поспете — каза той, избърсвайки сълзите си от вятъра.

— Нима може човек да заспи? — Бъфин се облегна с рамо на коминкса на вратата и надникна в рубката, където светеше синкавият екран на локатора. — Вижда ли се нещо, Кристен? — попита той, прозявайки се.

Радиометристът завъртя в кръг шарнира за настройката:

— Нали виждате — нищо!

Бъфин някак вяло, насилвайки се, го цапна по лицето:

— Трябва да прибавиш „сър“.

— Екранът е чист, сър. На десния пеленг се мержелее някаква точица, сър. Изглежда, някакъв айсберг, сър. За измененията ще докладвам, сър!

— Бъфин — чу се гласът на Дайк, — не му пречете… Я по-добре погледнете картата. Къде се намираме сега?

Като чу отговора, той затвори очи като мъртвец.

— До рандевуто с русите остават двайсет и два часа.

— Ние вече няма да бъдем между живите… Руската зона е още далеч.

— Ако оживеем, Бъфин, ще се видим с тях. И те с нас…

Радиометристът засече рубката на някаква изплавала подводница. Дайк предаде посоката на курса й на „Уинстън Салън“ и каза:

— Нека янките да вървят, после ще ги настигнем… Машинното — изкомандува той, — дайте колкото можете и даже повече!… Бъфин, а вие — долу!

Най-напред Бъфин се спусна в носовия погреб, където в усойната тъмнина, под светлината на съвсем слабите лампи край въздушния лифт се суетяха хора. Върху подавачите — по тръбите — пълзяха нагоре противоподводни снаряди. Всичко се тресеше и потракваше в тази гробница; от преградите се просмукваше воняща течност. След наводняването изолацията се беше навлажнила (хората често ги удряше ток). Бъфин излезе и като застана разкрачен на палубата до оръдието, се свърза с мостика:

— Дайк, в погреба е като в аптека… А локаторът показва ли нещо?

Носът на корвета се вирваше към небето, после падаше в пропастта и с мъка се измъкваше от студените океански води. Солта разяждаше кожата. Бъфин никога не се замисляше кое движи хората в боя и дясната му ръка замахна почти равнодушно.

— По противника… Дотикни! Затвор… Отскочи! Огън!

Над мястото, където се потопи подводницата, се пръскаха снаряди. От кърмата хвърлиха три бомби таралежи. Широко разкрачен, Бъфин стоеше на бака като пън; възпаленото му лице беше мокро. Той слушаше скърцането на корпуса, като долавяше грохота на обшивката, чиито листове се държаха на последните си нитове.

— Кой е могъл да допусне — мърмореше той. — Скоро излязохме от док.

На мостика го посрещна съсредоточеният поглед на Дайк:

— Германката е някъде тук. Под нас е. Обаче ни се случи ново нещастие: от дъното се е откъснал търсачният меч на шумопеленгатора.

— Може да е нещо по-просто: да са свършили предпазителите?

— Заменихме ги вече. Оглушали сме. Трябва да настигнем транспорта…

Дайк ненадейно беше заспал в креслото си. Бъфин стоеше до него и го пазеше да не изхвръкне от мостика зад борда. Командирът изведнъж вдигна глава:

— Защо не обявявате тревога? Чувам шум…

— Сигналиста! — извика помощникът. — Хоризонтът откъм слънцето!

То се знае, ако самолетите ги нападнат, ще е именно оттам, откъдето е най-трудно да бъдат забелязани. Бъфин се спусна побеснял към рубката на радиометриста:

— Пак ли ще кажеш, че екранът ти е чист?

— Да, сър! Екранът е чист.

— А какво е това, дето пълзи като зелен бръмбар?

— Екранът фиксира охранявания от нас „Уинстън Салън“, сър!

— И тебе, и киното ти трябва да изхвърлим зад борда…

Бъфин изскочи на крилото. Успя да каже:

— Локаторът, изглежда, също е свършил… Добре ни върви днес!

— Открийте огън при готовност — нареди спокойно Дайк.

— Транспортът бързо се отдалечава от нас — доложиха сигналистите.

— Накъде?… — изруга Бъфин. — Бърза за дъното ли?…

Автоматичните установки заработиха едновременно. Дулата на ерликоните следяха противниковите самолети, движейки се по кръговата дъга, докато се спрат в ограничителите. В мъртвия сектор огънят на ерликоните се поемаше от сдвоените тежки картечници. Първият торпедоносец мина толкова ниско, сякаш германците бяха решили да отнесат главите на всички, които се намират на мостика. Беше дори странно, че този самолет веднага кацна на водата, подскочи… Отново кацна… и се скри в морето. Ерликоните отново се затресоха под мостика, дулата им сякаш се разкъсваха от множеството изстрели. Боят беше достигнал оня момент, когато заповеди са излишни. Който можеше — правеше. Който не можеше — не правеше и вече никой не можеше да го накара да прави каквото и да било. Но врагът убиваше еднакво всички — и сражаващите се, и молещите се!

Когато самолетите се отдалечиха, сред стълбовете дим, който се вдигаше над мостика, изведнъж в креслото се изправи дългата фигура на командира.

— Бъфин, жив ли сте?

— На кърмата нещо не е в ред — отговори помощникът му. — Ще отида да видя какво става. Че там винаги много се шуми, а хора не достигат.

— Нещо ни напича от погребите — отбеляза Дайк. — Предайте на хората, че няма да правим погребения по устава. Освобождавайте кораба от мъртъвците веднага… Вие знаете как!

Отдалечавайки се, Бъфин чукна с пръст по стъклото на лага.

— Дванайсет възла. Това ли е всичко?… Към командира се приближи сигналистът.

— Сър — каза той и посочи към небето, — те са още тук.

Между разкъсаните облаци се виждаше как плава една ръмжаща противникова машина.

— Наблюдател — намръщи се Дайк. — Обикновена история. Няма какво да се учудваме. Сега през всичкото време сме и под мерника. И не можем да се скрием. Докато не ги изгонят русите… Не ме питайте вече за нищо: от сега нататък не знам повече от вас!

Бъфин, целият в сажди, се изкачи на мостика.

— Това вече е съвсем глупаво — каза той, — в петия отсек, където свещеникът е разположил спасените, няма живо място. Една от бомбите се е друснала през люка направо в кашата. Сега там изхвърлят всички зад борда с лопати.

— Идете в машинното, Бъфин… Аз чувствувам, че „Уинстън Салън“ развива излишна скорост и просто няма да можем да ги стигнем. На какво се надяват тия американци, не мога да разбера…

От височината на мостика той виждаше как през начупените решетки като купища старо желязо сега се промъкваше неговият помощник. Люкът на котелното беше откъснат. Оттам излизаше пара; главата на Бъфин се скри в този вдигащ пара отвор. В това време лагът отбелязваше само осем възла…

Дайк отново затвори очи и се замисли: какво бяха направили с него? Кой е виновен за това престъпление? Наистина ли тези политици в мундири изобщо нямат мозъци? Линкорите няма защо да бъдат обвинявани — Уайтхол ги пази като писани яйца. Но защо си отидоха крайцерите? Есминците? Всеки англичанин през целия си живот редовно е плащал данъците си за флота. И… и къде е сега този флот? Ако това е стратегия, то е идиотизъм! Ако е политика, то е предателска политика…

— Сър — чу той глас над себе си, — аз поправих локатора.

Дайк се оживи учуден:

— Благодаря ви, Кристен вие винаги сте обичали работата си.

— Заради това днеска си заслужих плесник — отговори матросът.

— Е… Вие трябва да разберете и лейтенант Бъфин: и неговата не е лесна… А какво се вижда на екрана?

— „Уинстън Салън“ излиза вече извън рамката на екрана и скоро ще го загубим от радара си.

— Завидна скорост… Нищо. Идете при уреда си, Кристен.

Дайк почака да се върне помощникът му.

— Наводних носовия погреб през спринклерите — съобщи той мрачно. — Иначе ние тук на мостика можеше да се изпържим.

С едно завъртане на клапана за наводняване корветът се беше лишил от половината си боезапас. Дайк попита много ли са обгорелите…

— Пеленг 145 — 12 самолета в строй фронт — чу се гласът на радиометриста.

— Е, това е краят — Дайк посегна към микрофона на транслацията, но тутакси размисли. — Защо ли да говоря? Всеки от екипажа на нашия корвет има по някой близък пострадал в Англия от бомбардировките. Ако мразят врага, те ще изпълнят дълга си…

Шест минути по-късно „Орфей“ беше вече развалина. Без кърма, с две пробойни (една външна и една под водолинията) той бавно, както правеше всичко през живота си, потъваше в океана. Голямото ярко слънце на Арктика заслепяваше очите на матросите.

— Бъфин, макар че това е глупаво, все пак погледнете картата…

— До срещата ни с русите остават седемнайсет часа.

— Много добре. Погрижете се да бъде спуснато на вода всичко, с което разполагаме: салове и лодки…

Палубата неочаквано се разтърси. Краищата на разкъсаните железа зазвънтяха при тази вибрация. От запад се носеха огромни вълни и разлюляваха безжизнения кораб. Дайк се наведе от креслото си, надникна през борда и констатира:

— Тръгнахме много бързо…, нека екипажът не се бави. Но, господи, накажи виновниците за нашата гибел!

Кренът достигаше вече 43° към левия борд. Бъфин се разсмя.

— Извинявайте, но това не го разбирам — каза му Дайк.

Бъфин пъхна ръка в джоба на реглана си и извади пистолет. В този момент матросът Кристен направи крачка към него и му зашлеви здрав плесник.

— Сега нищо не можете да ми направите — каза той на лейтенанта.

Офицерът беше обут с тежки щормови ботуши, чиито медни закопчалки бяха станали изумруденозелени от морската сол. Бъфин сега закрачи с тях като мечка към борда, под който бясно се въртеше океанската вода… Дайк видя цялата сцена.

— Бъфин — викна той на помощника си, — за къде сте се разбързали?

— Зад борда! Да не би да знаете друг път за оня свят?

— Ние не сме си казали сбогом — Дайк слезе от креслото си и му протегна ръка. — Беше ми леко да служа с вас — каза той, като следеше креномера, които показваше вече предел.

— Благодаря! — отвърна Бъфин и звукът от изстрела се сля с пльосването във водата…

Командирът се върна на креслото си и огледа морето.

— Може би той е прав… не зная… Кристен! — извика той на радиометриста. — Последната дума остава ваша…

Той запали цигара. Вятърът разпиля разкъсаните фалини над главата му. Те впримчиха шията на командира и го оплетоха целия, сякаш искаха завинаги да го привържат към кораба.

— Няма ли кой да прочете една молитва? — попита Дайк матросите. — Всички ли молитви сте забравили?…

Странно нещо, изведнъж кренът изчезна. „Орфей“ тръгна към дълбочините на равен кил, сякаш го наводняваха с кингстоните. От саловете, разхвърляни в морето, хората видяха как мостикът се потапяше в океана. Ето, водата докосна и самия Дайк… Той вдигна ръката си с цигарата. После тази ръка се спусна обратно. Той гледаше към небето…

И изчезна в дълбините — изправен, невъзмутим, в пълно съзнание.

Всичко това беше преживял един почернял от студа човек, когото матросите от наш миночистач спасиха. „Орфей“ както и „Айършир“, изпълни докрай съюзническия си дълг — за разлика от други конвойни кораби, които се изпокриха из заливите на Нова Земя… Тялото на спасения моряк беше се втвърдило от студа толкова, че иглата на медицинската спринцовка не можеше да влезе в кожата му. В лазарета на миночистача го разтриваха безмилостно със спирт, отрупаха го с грейки; носеха му храна от офицерската каюткомпания. Той говореше разбрано, благодареше, но разумът му като че ли все повече и повече потъмняваше от преживяното… Не можа да оживее!

Никакви документи не бяха намерени в дрехите му. Номерен знак, какъвто носи всеки моряк за разпознаване на трупа, също нямаше, а тънкият венчален пръстен, който свалиха от пръста му, беше предаден на Британската военноморска мисия.