Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (4) (Документална трагедия)

„Потопявай всичко живо!“

Историческа справка

Протоколът на Лондонската морска конференция от 1930 г. беше признат и подписан от Германия през ноември 1936 г. Там в член 22 е казано:

„Подводница няма право да потопява или да изважда от строя кораб, ако предварително не гарантира сигурността на пътниците, екипажа и корабните документи. Корабните лодки не може да се считат като средство, гарантиращо сигурността, ако наблизо няма друг кораб, който би могъл да вземе на борда си пътниците и екипажа.“

Изминаха три години. Точно 12 часа след обявяването на войната английският пътнически лайнер „Атиния“ беше взривен от германската подводница U–30 (с командир Лемп). 122 пътници, между които жени и деца, загинаха в морето, навярно без дори да подозират за съществуването на член 22 от Лондонския протокол. Хитлер тогава нагло заяви, че англичаните, без дори да се съобразяват с жените и децата, потопили сами своя параход, за да предизвикат съжалението на добрите американски чичковци. Съответната страница от бордовия дневник на U–30 беше откъсната, за да може да се заличат следите на това престъпление на фашистките подводничари, а на хората от екипажа беше внушено да „изтрият от паметта си събитията от този ден“.^[1]

На двадесет и трети септември, когато бомбардираната от хитлеристите Варшава догаряше, Хитлер и Редер издадоха заповед всички търговски съдове, които при среща с германска подводница започнат да излъчват по радиото сигнали, трябва да бъдат безмилостно потопявани. Но тъй като всеки кораб, срещнал подводница с пречупен кръст, неизбежно започваше да вика по радиото за помощ, това означаваше, че присъдата на екипажа му е прочетена предварително.

Като отговор на това, че британците въоръжаваха своите търговски кораби, гросадмирал Редер обяви, че в света вече не съществуват търговски съдове.

— Ние ще потопяваме всички — каза той.

С болка на сърце гросадмиралът трябваше да се съгласи с Хитлер, че засега е малко рано да се потопяват корабите на неутралните страни.

— Но ние ще потопяваме и неутралните, ако се движат в морето без ярко осветление!

Пак тогава адмирал Дьониц (главатарят на подводните сили на Германия) издаде заповед хората, спасяващи се, след като корабът им е бил торпедиран, да бъдат разстрелвани с картечници.

През септември 1940 г. англичаните, които имаха нужда от кораби, размениха своите океански бази срещу 50 стари американски есминеца. Тези кораби, с по четири димящи тръби, бяха ужасни боклуци: седем от тях се преобърнаха с кила нагоре в Атлантика, без да могат да стигнат до бреговете на Европа. Но хитлеристките адмирали изведнъж се забезпокоиха:

— Май че е време нашите подводници да сложат ред в американските води.

Хитлер дръпна юздите на разпалените адмирали:

— Велика Германия сега е изправена пред други задачи: Ние не бива да се караме със САЩ, докато не завърши нашият поход на изток…

На 22 юни 1941 г. походът на хитлеристките пълчища срещу страната на Съветите започна, но Хитлер още се колебаеше.

— До средата на октомври, докато не превземем Москва убеждаваше той адмиралите, — не трябва да имаме никакви инциденти със САЩ…

На шести декември при силна виелица, когато студът достигаше 38° под нулата, нашите войски край Москва обърнаха в бягство прехваления вермахт, а на другия ден японците разгромиха американския флот в Пърл Харбър; тези две, новини завариха Хитлер неподготвен… Но щом се съвзе от шока, той тутакси отвърза кучето. Адмирал Дьониц споделяше напълно идеологията на нацистите. Той много обичаше да изпраща в морски поход своите подводници със следните думи:

— Напред, мои избръснати момчета! Фюрерът вярва във вас. Той следи всяка ваша стъпка… Атакувайте! Преследвайте! Потопявайте всичко живо!

Пак тогава, през януари 1942 г., Хитлер прие в своята главна квартира японския посланик Ошима и го увери, че дълго преди да бъде обявена война на САЩ, германският флот е пуснал доста кръв на американците, жадни за печалби. Ошима мълчеше. Хитлер каза, че американците са изобщо неспособни за война, защото дори насън виждат само долари. Ошима мълчеше. Хитлер каза, че неговите подводници отдавна потопяват американски кораби, където и да ги срещнат. Ошима мълчеше и това караше Хитлер да побеснява. А в такова нещо, каквото е морската война — твърдеше Хитлер, — престъпно е човек да се ръководи от принципите на хуманизма… Ошима, дявол да го вземе, мълчеше.

— Пожелавам и на корабите от вашия флот да не вземат давещи се в плен. След торпедирането на противника подводниците трябва да изплават и да разстрелват не само лодките, но и онези негодни нещастници, които цапат сред парчетиите и търсят по-сигурна дъска. Обучението на нови екипажи излиза скъпо на противника — това е чиста икономика!

Ошима показа квадратните си зъби и като се усмихна, каза, че и японците постъпват точно тъй с враговете си.

Всъщност те се отнасяха малко по-иначе и съветският печат пази едно свидетелство за това:

„Пръв изтеглиха на борда на подводницата един осемнайсетгодишен юнга, застреляха го и го изхвърлиха зад борда. На останалите вързаха здраво ръцете и като говореха на лош английски език…, започнаха да ги бият и измъчват. Около полунощ (според думите на японците) започна истинско забавление. Караха всеки американец да тича по палубата между строените японски подводничари, въоръжени с палки, саби и щикове. В края на този строй жертвата… се изхвърляше зад кърмата. Така бяха ликвидирани шестдесет американски матроси…“

Но в този момент прозвучава сирената за бързо потапяне — японската субмарина бързо изчезва в бездната, като остави на повърхността на океана тридесет и петима американци с вързани отзад ръце. Няколко човека — това е почти чудо! — успяват в това положение да се задържат върху вълните, докато случайно ги забелязва един индийски кораб. Тъкмо те разказаха на света как действуват японските подводничари…

В края на аудиенцията Хитлер стиска студената ръка на японския посланик Ошима:

— Във ваше лице аз приветствувам своя доблестен съюзник, който няма да хаби думи и време напразно.

Злодейството никога не минава безнаказано и може би именно затова американските матроси обичаха тази песен:

Дави наред: японци, немци!

Потапяй, бий в машините

на Тоджо мръсните есминци.

на Хитлер субмарините.

Още от самото начало войната на море придоби характер на „неограничена“ (т.е. безпощадна) война. Нашата страна влезе във войната, когато варварството беше въведено вече като система. Жестокостта на врага се проявяваше особено при сблъсъка му с наши кораби.

Гросадмирал Ерих Редер беше привърженик на крайцерската война върху широките морски театри.

Адмирал Карл Дьониц беше яростен, убеден апологет на подводната война.

Хитлер, който все още не разбираше на кого да вярва — на Редер или на Дьониц, — се колебаеше, застанал объркан на сухопътното кръстовище между тези две доктрини.