Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (24) (Документална трагедия)

Цитаделата

В общи линии всичко тайнствено, което ставаше тогава в преизподнята на британското Адмиралтейство, вече е известно. Засега това не е акварел, а само сухо очертана, скица, но и по нея може да се долови каква е била общата замислена картина…

Изчисленията за курсовете на противника, за запасите му от гориво, за съотношението между скоростите на „Тирпиц“ и корабите, които го съпровождат — всичко това е сочело, че германската ескадра дори в бурно море е в състояние да настигне кервана PQ–17 приблизително към два часа след полунощ на другия ден. (т.е. още на 5 юли).

Щурманският пергел леко крачи по картите…

— Сър! Конвой PQ–17 сега се намира на разстояние 800 мили от съветското пристанище Архангелск.

Осемстотин морски мили правят 1500 километра.

— Аз слизам в Цитаделата — каза Дъдли Паунд и скочи от мястото си леко като момченце. — Ако сега не се решим, през нощта ще бъде късно.

(Не прави това, Дъдли! Ох, Дъдли, недей!) Изглежда, той вече беше взел фаталното решение. Нещо повече. Дъдли Паунд бе успял да си осигури подкрепата на своя кумир Чърчил, когото неизменно боготвореше. Между другото, часовникът на британското Адмиралтейство показваше двайсет и тридесет. Моментът, когато PQ–17 тъкмо беше успял да отбие атаките на германските торпедоносци.

Бетонните стъпала отведоха Паунд от горните етажи; на Уайтхол в подземните катакомби на същия Уайтхол, изпълнени с онези тайни на отминалата война, които англичаните не обичат да разкриват.

На дълбочина тридесет метра под масата бетон и стомана е легнала легендарната Цитадела — център на цялата информация за противника, там, където се обработват всички данни за обстановката на море. Нека отбележим веднага като истина, че хората, намиращи се тук, никога не са яли хляба си даром — те познаваха отлично работата си!

И сега Паунд се спусна в тази безсънна обител, където денонощно напрягаха мозъците си мъже и жени, решаващи замислите на врага като шахматни задачи. По един тесен подземен коридор, осветен с корабни плафони, той най-напред влезе в помещението, където се следяха надводните кораби на противника под ръководството на капитан първи ранг Дънинг.

Разговорът между Паунд и Дънинг приличаше на ходене по въже. Сякаш само една непредпазлива дума е в състояние да наруши поддържаното равновесие.

Първият въпрос на лорда, естествено, беше такъв:

— Излязъл ли е „Тирпиц“ в морето?

— Ако излезе — каза Дънинг. — ние ще знаем това не по-късно от шест часа след това.

Последва пауза. Паунд зададе втория си въпрос:

— А можете ли да твърдите със сигурност, че „Тирпиц“ все още се намира в Алтенфиорд?

Разузнаването, колкото и добро да е, все пак не е в състояние да дава моментални отговори. Дънинг знаеше, че неговите тайни агенти в Норвегия ще започнат да подават информация не тогава, когато „Тирпиц“ стои на котва, а едва тогава, когато той започне да вдига котвите си. Приблизително в същия дух той отговори и на морския лорд… Дъдли Паунд формулира третия си хитър въпрос:

— Можете ли поне да ми кажете определено готов ли е „Тирпиц“ да излезе на море или не е готов?

Разбира се, на този въпрос можеха да отговорят само германските офицери, които се намираха сега в щурманската рубка на самия „Тирпиц“. Дънинг премисли добре своя отговор:

— Аз мога да кажа само едно, че в близките няколко часа „Тирпиц“ няма да излезе на море. Преди линкора трябва да излязат есминците, за да прошарят района на предстоящия му маршрут и да разгонят нашите подводници, намиращи се там. Но донесения за това не сме получавали… Последната фраза на Дънинг можеше (при желание!) да бъде изтълкувана и по следния начин: „Тирпиц“ все пак е излязъл на море, но нашите подводници са го изтървали. В района на Алтенфиорд имаше завеса и от съветски подводници, но, изглежда, за тяхното присъствие на позицията не беше казана нито дума. „Недей, Дъдли!“ мина отново по коридора и се озова в огромното помещение за следене на подводната обстановка, което се ръководеше от бившия адвокат Роджър Уин. На пръв поглед човек можеше да си помисли, че офицерите с дълги щеки в ръце тук играят билярд. Но огромната маса по средата на бункера беше застлана не със зелено сукно, а с карта на морския театър, отрупана с фишки — сини, червени, бели. Всяка от тях означаваше германска подводница, а цветът на фишката говореше за начина, по който подводницата е била открита — чрез радиозасичане, чрез хидроакустичен контакт или просто визуално. От тези фишки водеха началото си начертани с молив стрелки на курсове, набелязани по метода на логическата дедукция. През досегашния период на войната Уин беше изучил толкова добре навиците на Дьониц, че курсовете на подводниците му, които тук бяха само предполагаеми, често съвпадаха точно с действителните. Стените на този кабинет бяха украсени с внушаващите ужас диаграми за бурното развитие на германския подводен флот. (Ужасът беше в това, че Германия успяваше да строи подводници по-бързо, отколкото съюзниците да ги потопяват.)

Те минаха около „билярда“. От Южна Исландия до Архангелск в картата бяха забучени карфици, а между тях беше опънат еластичен конец, който нагледно сочеше пътя на кервана PQ–17. Връхчето на дългата показалка в ръката на Уин докосна конеца малко по на север от остров Надежда и конецът затрептя като струна.

— Сега те са тук — каза Уин.

Паунд запита за подводната обстановка. Само с един поглед, хвърлен върху „билярда“, Уин можеше с красноречието на адвокат да даде оценка на подводната заплаха за днес, за утре или за след седмица. Този път той отговори кратко и загрижено:

— Подводната обстановка в Баренцово море е напрегната.

— Казвате, че е напрегната ли, Уин?

— По-точно — застрашителна… Керванът PQ–17 навлиза в район, който буквално гъмжи от противникови подводници.

Дъдли Паунд се измъкна от задушната Цитадела на чист въздух и свика съвещание в кабинета си. Да, заплахата от подводни атаки съществуваше, но никой от разузнаването не му бе казал, че „Тирпиц“ е излязъл в океана. И все пак последвалото му решение беше изградено върху рохкавия пясък на умозаключението, че линкорът всеки момент може да започне да троши костите на неговите кораби.

Паунд отмести пергела, който му пречеше:

— PQ–17 не може да отстъпи към плътните ледове, а да се спусне в южна посока означава да се озове право в обятията на Редер. Нужно е бързо решение. Трябва да не губим време…

Английският историк пише:

„Паунд вземаше своето негативно решение, намирайки се почти в мелодраматична поза. Първият морски лорд се бе облегнал на коженото си кресло и бе затворил очи — неизменната поза за многозначителна пауза при вземането на трудно решение. Пръстите му бяха стиснали облегалката на креслото, а изразът на лицето му, което изглеждаше болно и уморено, стана мирен и съсредоточен…“

В този момент един от офицерите на щаба му, настроен твърде критично, прошепна на сътрудниците на Адмиралтейството:

— Ако е истина, че обстановката изисква бързо решение, мисля, че старият не биваше да заспива.

Паунд изведнъж протегна ръка напред към чистите бланки, за да нанесе текста на радиограмата.

— Конвоят PQ–17 все още може да бъде спасен — каза той. — Това е мое, само мое решение и аз го взимам: PQ–17 трябва да се разпръсне!

Флотският адмирал Н. Г. Кузнецов пише:

„Трябва да отбележим, че нито един от най-близките сътрудници на Паунд не се съмняваше в дълбоката погрешност и необоснованост на това убеждение.“

Това си е самата истина! Шегите са си шеги, но сега, когато пред Паунд лежаха бланките за радиозаповеди към флота, всички офицери от Адмиралтейството му казваха съвсем сериозно:

— Не прави това, Дъдли!

Но Дъдли го направи. В неговите ръце сега беше съсредоточена силата, способна да стигне през океана до кервана PQ–17 и с трясък да пречупи гръбнака му.

Блажени са хората, които плават в морето и не знаят какво ги очаква.

Керванът PQ–17 в този момент се намираше извън зоната на действие на съветските кораби и командуването на Северния флот не беше информирано от съюзниците за нищо от онова, което щеше да стане…

Хитлеристкият гросадмирал Редер хвърли сега пред англичаните своя главен коз — „Тирпиц“!

Зад резкия силует на „Тирпиц“ лордовете от Уайтхол виждаха мяркащия се в мрака призрак на Бисмарк. Страхът (няма как иначе да го наречем) бе влязъл в действие.