Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (29) (Документална трагедия)

Победителите

Три дена по-късно хрониката на ТАСС направи важно съобщение:

„В Баренцово море една от нашите подводници атакува най-новия германски линеен кораб «Тирпиц», улучи го с две торпеда и нанесе на линкора сериозни повреди.“^[1]

Авиационното разузнаване на Северния флот засече „Тирпиц“ двайсет и четири часа след атаката на Лунин. Под силен конвой, като се криеше в сянката на норвежкия бряг, „Тирпиц“ се отдалечаваше… Той се отдалечаваше съвсем не в посоката, в която го очакваха англичаните, извели срещу него линейните си сили. Курсът на „Тирпиц“ далеч не беше и оня, на който би могъл да се срещне с кервана PQ–17… Подозрително малка беше и скоростта, с която се придвижваше флагманът на хитлеристкия флот!

Британският аташе контраадмирал Фишър посети Головко:

— Имам хубава новина за вас и за вашия флот.

— Нещо за керван PQ–17 ли?

— Не. Нашето разузнаване установи, че германците са поставили „Тирпиц“ на ремонт. И това сигурно е резултат от атаката на вашия доблестен офицер Лунин.

— Бих допълнил — отговори Головко. — Атаката на Лунин е поразила линкора в уязвимите му места, защото, както свидетелствува нашето авиационно разузнаване, „Тирпиц“ вече не бяга, ами едва се влачи…

Малко преди да се завърне в базата, Лунин се обърна към екипажа си:

— Сега, то се знае, щом слезем, ще ни нападнат кореспонденти. Предупреждавам ви много строго — мълчете си! В наш собствен интерес е в печата да не се промъкне нито една подробност от нашата подводна тактика. Защото, нали помните как един чудак го беше изтърсил във вестника: „Избягвайки бомбите на противника, героичните подводничари се гмурнаха на такава дълбочина, че бомбите се пръскаха безобидно високо над главите им.“ На нас не ни става по-леко от това, че на някого си там в редакцията издърпали ушите. Германците също четат вестници и сега техните бомби не се пръскат високо над главите ни… Ясно ли е всичко, момчета?

— Ясно е — отговори дружно екипажът.

А в 2 часа следобед на 9 юли К–21 вече се приближаваше към кейовете на базата. Тук я посрещнаха Головко и екипажите на останалите подводници. На пирсовете блеснаха медните чинели на оркестъра. Домакинът на бригадата подводници бе хванал под мишници две розови прасенца, превързани с лентички (по традиция в Северния флот на победителите подводничари непременно се полагаше прасенце на тържествената трапеза; две победи — две прасенца; три, значи, три прасенца!). Лунин отдалеч вдигна към домакина един пръст.

— Наше е само едното! — извика той от мостика.

— Може да не е едно — отговори домакинът, — хитлеристкият флагман „Тирпиц“ си заслужава цял свинарник…

Застанаха на кея под оглушителния шум на оркестъра и на квиченето на прасенцата.

— Брадата ти обаче не струва — каза на Лунин командирът на бригадата. — Защо не я окосиш, Коля…

Тук те научиха, че „Тирпиц“ и неговата ескадра са били срещнати също от английската субмарина „Ъншейкън“, но командирът й Уестмакот не предприел атака. По традиция на британския флот „атаката си е лична работа на командира“. Личното си остава винаги лично. Тук не може да се спори: всеки дом си има закон… К–21 беше посетена от офицерите на подводницата „Трайдънт“, които отдавна проявяваха интерес към съветските катюши.

— Наистина ли сте съгласни да ни покажете всичко?

Обясниха на англичаните, че на гостите като на съюзници ще бъде показано всичко. И действително нищо не се скриваше от тях. Съюзниците бяха буквално изумени от дизелния отсек, в който блестяха мощни дизелови двигатели. Гостите внимателно прочетоха фирмената планка на съветския завод.

— А ние си мислехме, че дизелите ви са германски…

Браман подмигна на мотористите да си отварят очите.

И това не беше излишно, защото, верни на страстта си към сувенири, англичаните тихомълком вече отвинтваха по някоя гайка или клапанче от дизелите — за спомен от К–21, която е атакувала самия „Тирпиц“! На другия ден, смутени от чистотата и реда в нашите подводни кораби, англичаните проведоха аврал. Изхвърляха боклука… с кофи и лопати (това не е преувеличение). Зад борда хвърчаха парцали, остатъци от храна, скъсани обувки, умрели плъхове, някакви невъобразими вехтории, след което англичаните поканиха на гости нашите подводничари. Чисто наистина, но изпълнено с цигарен дим — лисици да ловиш (и това в подводен кораб, където въздухът за дишане е особено ценен). В отсеците се чуваше страшно тракане — матросите блъскаха домино. Лекомислени — меко казано — фотографии украсяваха не само преградите, но дори и механизмите. На съветските и на своите офицери — нула внимание. Един наш лейтенант (наивна душа!) попита един съюзен лейтенант не може ли матросите да бъдат стегнати малко?

— Може — съгласи се той. — Но нали виждате — седнали са без фуражки. И докато не ги сложат отново на главите си, те се смятат свободни от носенето на службата… Ние решихме също да не скриваме нищо от вас, както не скрихте и вие — моля, гледайте!

— А защо стреляте по противника от далечна дистанция?

— Защото още не сме се записали в клуба на самоубийците.

— А защо изстрелвате срещу противника по десет торпеда изведнъж?

— Така има повече шансове да бъде поразен… И освен това за всяко изразходвано торпедо командирът на подводницата получава парична премия от фирмата, която произвежда торпедата.

— Ние пък ги пестим — призна наивният лейтенант.

— Вие нямате крал, богат като нашия…

Скоро се състоя делова среща на Лунин с командуващия флота. Вицеадмирал Головко нарочно предизвика командира на откровен разговор:

— Другарю капитан втори ранг, дайте да помислим върху тези взривове и да си ги обясним… Как си обяснявате например тази каскада от взривове след атаката? Първите два след изстрелването на торпедата са ясни — ударили сте „Тирпиц“, в което ни най-малко не се съмнявам. Ами… нататък?

Лунин каза:

— И аз самият много съм мислил върху това. Експлозията на третия взрив продължаваше близо трийсет секунди; ясно са го чули в акумулаторните ями. На мене, ми се струва странен този взрив…

— Е? И до какъв извод стигнахте?

— Моето мнение е такова — отговори Лунин на адмирала. — Второто торпедо не е улучило „Тирпиц“. Някой от германските есминци, като е видял какво заплашва линкора, е приел удара върху себе си!

— Така. После.

— Есминецът е потънал. А подводните бомби са били нагласени предварително за определена дълбочина на взривяването. Когато потъващият есминец е достигнал дълбочината, за която са били нагласени взривателите на бомбите, те са започнали да експлодират на кърмата една след друга. Оттук и продължителността на много силния взрив.

Те млъкнаха, като продължаваха да размишляват наум.

— Но после е имало още два взрива? — напомни Головко.

Лунин си призна честно, че не може да си ги обясни — това са били други негови попадения или пък експлозията на подводните бомби, които противникът е хвърлил слепешката, в желанието си ако не да порази, то поне да отпъди неговата К–21 от линкора…

По-късно Арсений Григориевич ще запише:

„Не беше ли много прибързана заповедта на британското Адмиралтейство миноносците да изоставят кервана?… На фона на подобни действия атаката, извършена от К–21, изпъква особено със смелостта, бих казал нещо повече — с героизма на нашите хора — и мисля, че няма да сгреша, ако предположа предварително какво ще бъде по-нататък поведението на британското Адмиралтейство. Не се съмнявам, че английското командуване ще предприеме всякакви опити, за да намали значението и резултатността на атаката, защото заповедта на британското Адмиралтейство (за разформиране на конвоя PQ–17 — В.П.) постави моряците от английските ескортни кораби в твърде неприятно и изкуствено положение…“

Лунин и екипажът на неговата героична К–21 с четирите си залпа от кърмовите торпедни апарати провалиха не само плановете на Хитлер, Редер и Шнивинд; заедно с това те объркаха картите и в онази авантюристична игра, която започваха сега някои англичани.