Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (34) (Документална трагедия)

Жестока вибрация

Никаква информация — движеха се слепешката, движеха се глухи.

Беше решено да карат направо с курс почти източен, за да излязат към северния край на Нова Земя, а оттам, държейки се плътно към брега, да започнат да се спускат на юг и от време на време да се опитват да се свържат с русите по радиото…

Пресипналият Дик, който веднъж беше идвал с друг керван до Русия, беше, за разлика от останалите, настроен твърде оптимистично:

— Русите носят службата си много старателно. Хванат ли ни веднъж техните есминци в ордера си, можеш да свириш на банджото си, колкото си щеш… Германците вече не могат те докопа!

— Та те голям флот ли имат тук? — попита Брънгуин.

— Нищо подобно… Флотът им е мъничък.

— Че как могат тогава да ни прекарат без загуби?

Пресипналият Дик плю по вятъра така, че плюнката му да бъде отвяна зад борда, и повдигна провисналите си панталони.

— Дявол ги знае тези руснаци — каза той, като си почеса гърба в пилерса. — И аз не знам как го правят, обаче, вярвай ми, винаги успяват.

Сухотоварният транспортен кораб се движеше нормално, а времето можеше само да радва моряците. Но сега то по-скоро ги плашеше — морето беше прекалено спокойно, а небето — прекалено ясно. Първият противников самолет разузнавач прелетя над транспорта толкова ниско, че едва не закачи мачтите му, и Брънгуин каза на щурмана:

— Ей го, сега ще се започне май вибрацията на тялото и на душата. Моят приятел Суарт е изучил вече молитвеника наизуст…

Самолетът изчезна, но мнозина от екипажа вече започнаха да вибрират.

— Да вземем да го цапардосаме с нашите ерликони?

— Какво ще ни даде това? — усмихна се горчиво щурманът. — Още щом ни е забелязал, той вече е предал координатите ни.

От каютата се качи на мостика съненият капитан.

— Какво става тук? — попита недоволно.

— Превиваме се тука от смях, сър. Засякоха ни и сега германците ще ни накарат да демонстрираме образцово плуване на късо разстояние.

— Боцман — заповяда капитанът, — проверете дали на спасителните салове има месни консерви и анкерки с вода от неприкосновения запас… Също и гребла! Не са ли ги нацепили нашите матроси на клечки за зъби?

— О не, сър — отговори с подигравка Брънгуин. — Още не сме стигнали дотам да си чистим зъбите с гребла. За тази цел използуваме клавишите от вашата фис хармоника…

— Под капота — вметна щурманът — имаме и катер.

— Колко сте ми умен! — възхити се капът. — Е добре аз ще ви взема с катера… Вас двамата!

И капитанът се помъкна обратно към каютата си, като хлъзгаше по стъпенките на трапа полите на халата си.

— Тоя каботажник много си въобразява — каза Брънгуин. — Той си мисли, че плава по реката в техния край… През ум не му минава дори, че един сал в океана е много по-сигурен от един катер. Чуден народ са тия глупци. Бих започнал дори да ги колекционирам, ако струваха по-евтино от умните…

Полярният океан почти ласкаво разстилаше пред тях зелените си като японска яшма води. Следобед се показаха германски самолети с бомби (пестяха торпедата). Като видя как се насочват за бомбопускане, Брънгуин отмести панорамното стъкло, за да може да вижда по-добре маньоврите на противника!

— Ръцете ви нали не са заети, сър? — попита той щурмана. — Блъснете ме в муцуната с една бутилка, докато не е късно…

Щурманът като грижлива бавачка му даде да си смукне уиски, след което Брънгуин започна да изпълнява с руля отклоняване на кораба от бомбите. Той не се изложи — две атаки минаха напразно, бомбите взривиха водата встрани от борда.

— Защо мълчат нашите ерликони?! — крещеше Брънгуин, работейки същевременно с манипулаторите. — С Хитлер ли се е сговорил нашият кап?

И в този момент ги удариха. Бомбата проби палубата и друсна отсеците с оглушителна експлозия. Стоманените бимси щръкнаха навън като изкривени релси. Вълната горещ въздух навиваше желязото на палубните листове като масивно безобразно руло. Бомбата не стигна до дъното и добре че не стигна. Корабът дълго се разтърсва в необясним за никого грохот. Бяха се самоосвободили котвите и дълго, близо три минути, се спускаха стремително в дълбините, докато се свършат веригите. После, като скъсаха крепителите на жвакагалсовете, котвите потънаха завинаги в океана…

Някой закрещя сред дима на започналия пожар. Друг се бе проснал, провиснал като парцал върху перилата и бавно се претърколи зад борда с главата надолу. Вятърът отнесе малко дима и първата кръв, която Брънгуин видя, му се стори тъй ярка, тъй неестествена, че не можеше да я приеме за кръв…

Под краката му скърцаха строшени стъкла. Кога се бяха пръснали стъклата на рубката, той не беше забелязал. Щурманът стоеше до него и лицето му беше ужасно — страшно накълцано. Стъклата, разлетели се като остри ками, бяха разпрали носа, бузите, ушите му — той целият беше облян в кръв!

— Брънгуин, помогнете ми…, нищо не виждам…

Брънгуин погледна още веднъж към пробойната в полубака, откъдето с глух шум блъвна първият език на пламъка.

Тръбите на водните хидранти бяха изпотрошени или може би беше нагласено така, че те да не работят. Нито един минимакс на кораба не действуваше. Пеногасителите само съскаха жално и толкоз!

— Затова пък костюмите ни нямат петна — съобщи Брънгуин.

Той сваляше един по един всички минимакси и ги блъскаше жестоко с капсулите в палубата. Единият заработи — тетрахлорметановата струя блъсна пламъка като с юмрук, натиквайки огъня в дълбочината на трюма. Като пищеше от болката и изгарянията, Брънгуин тичаше по разкривената палуба, рискувайки да се строполи в гърлото на трюмния вулкан, но огънят запълзя напред и хората, захвърлили пеногасителите, отстъпиха.

Капитанът, все още облечен в своя боксьорски халат, стоеше отстрани и гледаше като зяпльо пожара. Брънгуин изтича до него:

— Заповядайте да пуснат задбордна вода.

Изглежда, той беше сметнал Брънгуин за луд, който иска да потопи кораба… Глупак! Брънгуин се спусна долу. В студения отсек над самото дъно светеха мъждиво няколко лампи. Като дишаше тежко и шумно, Брънгуин запълзя между ръждясалите клапани. „Този ли е… или не е този?“ Маховикът с мъка се завъртя в ръцете му. Пипна с ръка преградата и тутакси извика от болка: преградата беше нажежена като ютия. Тя започна да съска, значи задбордната вода навлизаше, значи всичко е правилно… Корабът изведнъж получи силен диферент към носа, вълните се нахвърлиха върху палубата му, но пожарът се прекрати. Положиха четиримата убити при взрива един до друг на спардека.

— Те спяха… Тъкмо трябваше в нула шест да застъпят на вахта.

Върху решетките Брънгуин намери нечий крак.

— Ей, признайте си честно — чий е кракът?

Четиримата лежаха на спардека — всичките с крака.

— Това е кракът на Пресипналия Дик — каза радистът уплашен. — Той винаги е носил старомодни чорапи без ластик…

Самия боцман не можаха да намерят. Изглежда, беше изхвърлен от взривната вълна зад борда. Брънгуин замахна силно и метна в морето и крака.

Бързо изхвърлиха зад борда и останалите мъртъвци, за да не развалят настроението на живите. Суарт беше застанал върху високата платформа на спардека с требника в ръка и отправяше молитви към небето.

В този момент той беше вдъхновен и прекрасен. Брънгуин не се стърпя и го тупна по дебелия задник.

— Само да стигнем, старче, до Москва, ще се напием с тебе тъй, че русите няма да могат да ни забравят…

После посети щурмана в каютата му и стигна до извода:

— Това още не е нокаут, сър. Засега сме само нокдаун!

Щурманът го помоли да му направи една инжекция морфин. Брънгуин никога никому не бе правил инжекции. Обаче решително отчупи върха на ампулата. Изсмука мътната течност в шприца.

— Нищо не умея да правя в този живот, но за всичко се наемам…

И шибна иглата в тялото. После хвърли шприца като гвоздей.

— И струва ми се — заключи накрая, — че всичко ми иде отръки…

На горната палуба една кранбалка изскърца при завъртането й.

— Охо! Аз ще ви оставя…

Кранбалката вече държеше на скрипеца си полуспуснатия катер. Под чехлото му вече хвърчаха едно след друго одеяла, консерви със сгъстено мляко, тумбести месни консерви. Капитанът на транспорта и няколко души от екипажа напускаха кораба.

— Кап — каза Брънгуин на капитана, — вие сте към петдесетте. А аз съм на двайсет и седем и на мене ми се живее не по-малко, отколкото на ваша светлост… Не е ли по-добре да видим русите?

— Гледай ги! Къде си ги видял? Къде са те, твоите руси?

— Върху руските кораби — продължи Брънгуин. — Адолф също хвърля бомби. И те имат такива дупки от торпеда, каквито са нашите. Ала потъват по-малко от нас… Защо ли е тъй, кап?

— Иди питай тях — озъби се капитанът.

— Защото те се борят за корабите си. А животът на кораба е живот за моряка. Докато палубата трепти под краката му, морякът е жив. Хайде да не си разпиляваме преждевременно костите от собствените скелети… Казах, каквото мисля, кап!

Капитанът плю.

— Суарт, поговори му ти — обърна се Брънгуин към приятеля си. — Кажи му го, както трябва. Представи си, че ти се е паднала някоя, дето не ще да ти се отдаде… Това е ужасно! Какво ще й кажеш, Суарт?

Суарт направи крачка към капитана, като пъхна молитвеника в джоба си.

— Кап! Случвало ли ви се е в тих семеен кръг да отваряте кутия с ролмопс?

— Случвало ми се е… — изръмжа капитанът и фрасна Суарт в ухото.

Суарт отскочи и каза на Брънгуин:

— Той не ми дава да развия мисълта си докрай!

Брънгуин сграбчи капитана с лявата си ръка за гърдите, при което цялата му жилетка се събра в юмрука му, а дясната го просна на палубата… Капитънът скочи побеснял:

— Ролмопс…, после? Нека говори. Слушам.

— Исках да кажа, че водата тук е ужасна — продължи Суарт. — Аз плавам тук не за пръв път… Вие ще загинете!

Капитанът, като пристъпваше от крак на крак, не можеше да разбере само едно:

— Но какво общо има тук ролмопсът, дявол да го вземе?

— Не ролмопсът, а свинското ухо — намеси се Брънгуин. — Суарт искаше да каже, че катерът ви ще се преобърне, а водата в този океан свива човека от студ, та го прави да заприлича на свинско ухо…

— Спускайте! — изкомандува капитанът към катера.

Блоковете на талите заскърцаха. Дъното на катера се пльосна във водата и моторът тутакси забоботи. Под висок капот, със запас от бензин и с компас… на какво се надяват тези хора?

Брънгуин решително смъкна чехлата от стволовете на ерликоните:

— Един малък салют за човешката глупост няма да е излишен!

Сетне той отново слезе при щурмана, за когото му беше жалко.

— Но ние се движим — каза той. — Аз току-що изпробвах нашите ерликони. Там плаваше някакъв сандък и аз го направих на трески. В края на краищата… Ще ми позволите ли да пийна? Благодаря… В края на краищата, казвам, не е толкова трудно да се стреля. Най-важното е да си спокоен и да не забравяш, че си мъж. На тоя свят най не мога да понасям сополанковците, уличниците и човешката несправедливост… Мразя Хитлер! И затова тръгнах на тази невъзможна екскурзия до бреговете на Русия…

Върна се в каютата си, облече си пижамата и се запъти към банята да си вземе душ. Водната и фановата система още работеха. Затоплената палуба леко потреперваше от работата на машините. Като си подсвиркваше, той си пусна един горещ душ. Засега нищо страшно. На море се случва и по-лошо.

„Чий е тоя крак? Твой ли, чичо Дик? Че защо не се обади по-рано?“

Брънгуин изведнъж повърна, като се сети, че кракът и тялото потъват отделно един от друг. Едва ли още са стигнали до дъното…

— Аз, май че завибрирах — каза той, като стана по-строг към своите постъпки и към постъпките на другите.