Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (26) (Документална трагедия)

Спасявай се кой както може!

Това беше толкова чудовищно и невероятно, че изоставените отначало дори не можаха напълно да осъзнаят онова, което се бе случило… Сами в океана! И се чуваха наивни въпроси, каквито могат да задават само съвсем отчаяни хора:

— Ами сега? Ами с нас какво ще стане?…

Тревогата на екипажите беше съвсем обяснима. Ескортът ги беше изоставил тъкмо в района, откъдето започваха традиционно всички нещастия. Именно оттук започваха винаги да действуват активно авиацията и подводниците на противника. Заповедта да се плава самостоятелно, всеки за себе си, по собствен курс и поединично, без охрана — тази заповед беше дешифрирана от матросите кратко и пределно ясно:

— Спасявай се кой както може…

Да плаваш самостоятелно… Но пита се, как да плаваш? Много от корабите нямаха жирокомпаси, а разполагаха само с магнитни, които в полярните ширини показват много точно в коя година бабата на капитана се е омъжила. Нервите на някои не издържаха: те започнаха да спускат спасителните лодки, защото им се струваше, че в лодките германците няма да ги закачат… Един американски сухотоварник изведнъж силно започна да обръща назад. Той мина покрай корабите на кервана.

— Ей! За къде бързате? — извикаха им от палубите.

— Обратно… за Исландия!

На мачтата им като мръсен парцал се развя флагът, който според Международния сигнален код означава „Признавам безусловна капитулация“. Ясно, тези бяха капитулирали от страх. Бяха се отказали дори от възнагражденията за риска. След пет-шест дена, ако не се натъкнат на мина, те ще седят в кръчмите на Рейкявик и ще натискат жените. Да вървят по дяволите! Но какво ще стане с другите?…

Стройността на походния ордер беше вече изгубена. Всеки се движеше, както му падне. Насочиха се едновременно в три посоки: към Мурманск, към Нова земя и към Гърлото, за да излязат към Архангелск. Едни изведнъж вдигнаха обороти, за да могат по-бързо, по-бързо, по-бързо! А други икономисваха горивото още от самото начало. В действията на корабите се проявяваше характерът на хората, плаващи на тях…

В ръцете на мнозина бяха вече разтворени евангелия.

— Какво да се прави! Изоставиха ни предадени и ни предадоха изоставени. Сега остава само да се надяваме на волята божия…

А на корабите от кервана, за да постигнат увеличение на скоростта, механиците избиваха спирачките от аварийните клапани. Ако досега се считаше, че корабът може да развие максимум 13 възла, сега, след свалянето на заводските пломби на спирачките, механиците изстискваха от машините 15 възла. Това беше активен разчет на човешката психика: по-добре да хвръкнеш във въздуха от експлозията на собствените си котли, отколкото да чакаш германците да ти ръгнат някое торпедо в търбуха.

Неразборията продължаваше… Беше им заповядано да се пръснат, но корабите по навик се притискаха един към друг, страхувайки се от пустинната самота в морето и от самотната безпомощност пред бедата. Слабият, естествено, се стремеше да долепи борд до силния. Но в жестоката борба за живот силният невинаги заставаше в защита на слабия. Тези, които се движеха без дим, се стараеха да бъдат по-далеч от димящите. Между довчерашните съседи в ордера се водеше усилена „преписка“ по радиото и по семафора:

— Моля разрешение да се присъединя към вас.

— А каква е скоростта ви, приятелю?

— Обещаваме да се движим с единайсет възла.

— А ние сме с петнайсет. Желаем ви всичко хубаво…

Наблизо мина и „Уинстън Салън“ с висок бял мостик, като пробуча с турбините си. Щом го видя Суарт почувствува как сърцето му се свива.

— Ей, момчета! — развика се той отчаян. — Ако сте драснали към къщи, вземете и мене…

— Не се халосвай, приятелю! — отговориха му оттам. — Ние сме до първия руски порт…

Брънгуин, застанал на руля, каза на щурмана:

— Аз чакам, сър.

Разстроен и потиснат, щурманът отвърна:

— Не, каквото и да си говорим, все пак не е толкова опасно да се прекоси една нюйоркска улица… Какво очаквате от мене, Брънгуин?

— Нужен ми е точен курс, сър.

— Ах, да… вярно. А какъв поддържате сега?

— Никакъв! Ето, сега например на румба имам сто и осемнайсет… Добре ли е?

— Добре, дръжте тъй. После ще измислим нещо. Само да се движим. Как мислите, Брънгуин, ще минем ли или не?

— Ако не бъдем глупаци, сър — отговори му Брънгуин. — Неслучайно аз съм намразил тези плаващи казарми. След линкорите винаги остават много празни консервени кутии, но от тях човек не може да очаква никаква полза! Ще държим курс към Нова земя, макар че, между нас казано, сър, ще престана да вибрирам, когато в Архангелск вдигна до устните си първата чашчица… „Жив си, скитнико Брънгуин!“ — ще си кажа тогава и ще хапна нещо соленко.

Той дори започна да си подсвирква, сякаш предизвиквайки съдбата.

— Ей — чу се отдолу гласът на капитана, — коя свиня свири там, та си търси белята на мостика? Като дойда горе, ще му разбия мутрата…

— Не му обръщайте внимание — каза съчувствено щурманът. — Нали знаете колко невъзпитан е нашият кап… Между нас казано, той не знае да води кораб в морето. А жаргонът му е жаргон на речен моряк. Подозирам, че кантората го е вербувала по принципа „Като няма куче, може и котка“… Дали да не обърнем към норд?

— Защо? — отговори Брънгуин. — Ние държим курс към Русия; защо да въртим опашка наляво-надясно… Ще минем!

През нощта се движеха добре. На сутринта срещнаха в океана съветския транспортен кораб „Донбас“. От палубата на кораба американците, спасени от русите, дълго им махаха и нещо викаха. Тези американци тъй си бяха останали на борда на съветския транспорт. Изпреварвайки малко нещата, ще кажа, че те останаха живи.

Впрочем, за какво беше тази паника? Когато крайцерите и есминците се върнаха, те оставиха в охрана още 12 кораба от ескортен тип. Военноморският кодекс на честта ги задължаваше да се сражават с врага, докато изпразнят и последната си касета с патрони и снаряди, докато палубата им не се скрие под краката на екипажа във водата. Обаче този параграф от кодекса беше нарушен от самия флагман на ескорта. Отначало той заповяда на корабите за ПВО и ПЛО да плават самостоятелно, после тутакси отново заповяда да се съберат и да конвоират до Архангелск не транспортните кораби, а лично него — флагмана! С предимството в скорост, което имаха, корабите от бойния ескорт изчезнаха напред зад хоризонта, като получаваха „под опашката си“ залпове от оскърбителни радиоругатни от радистите на изоставените кораби:

— Ей, вие, мръсни писоари от Пикадили, свалете ордените си, ако имате! Пожелаваме ви да си строшите мръсните вратове, преди германците да строшат нашите…

За чест на английските моряци в конвоя се намериха екипажи, които споделиха докрай участта на кервана. Но тези кораби не бяха много. Незалязващото полярно слънце осветяваше картината на общото разкапване на ордера, който до вчера още се движеше нерушим.

На сутринта германците разбраха, че сега няма от какво да се страхуват. Пръв беше ударен английският транспорт „Емпайър Байрън“, натоварен с танкове. Той потъваше като ютия, а от долните отсеци се дочуваха сподавени вопли и ридания — към дъното отиваха живо погребаните, които не бяха в състояние отвътре да отворят люковете. Хората от горната палуба на „Байрън“ скачаха зад борда — някои от тях само извикваха и тутакси умираха от разрив на сърцето, не издържали рязкото охлаждане, ала мъртъвците с надувни спасителни ризи плаваха заедно с живите. Посред тях изведнъж изпод водата се показа рубката на подводница, боядисана толкова изкусно, че отдалеч можеше да бъде сметната за стопен айсберг. Един висок блондин, придружен от матроси с блестящи гети и с автомати в ръце, се спусна на палубата на подводницата и започна да вика на английските моряци: „Защо се завирате в тази война? Защо рискувате живота си да доставяте танкове на проклетите болшевики? Кой е капитанът ви?…“

Никой не издаде капитана. Германците се задоволиха с това, че извадиха от водата един инструктор по управление на танковете тип „Чърчил“, и отново се потопиха.

След англичаните беше потопен американският транспорт „Карлтън“. Обгорелите от взрива янки се натрупаха около понтоните и веднага започнаха да се викат по име, за да разберат кои са загинали. Понтоните се скупчиха на едно, а около тях дълго се въртя, циркулирайки, някакво повредено торпедо от подводницата. Кръговете, отначало широки, ставаха все по-малки и по-малки. Един едър негър грабна греблото и се развика бясно към торпедото:

— Стига си въртяла тия фокуси, че като те фрасна с туй гребло по зурлата…

Изглежда, горкият, беше взел торпедото за акула. Или просто не знаеше, че тъкмо на края на тази „зурла“ се намира най-опасното нещо — детонаторът! Като изпусна облак зловонни газове, торпедото потъна, но за сметка на това до корабокрушенците, сред шумящите вълни, като кипеше с пръсващите се въздушни мехури, изплава подводница. Американците, които бяха чували за навиците на германските подводничари, се пръснаха като грахови зърна обратно от понтоните — в парещия студ, страхувайки се, че ще бъдат изпозастреляни с картечници. Но подводницата, разблъсквайки лениво останките от куфари на екипажа на „Карлтън“, бавно се стопи в мъглата на полярното утро.

— Не си струва да се бавим — казаха си германските подводничари, — имаме още много работа днес…

Люлеейки се на понтоните, американските моряци можеха да мислят за съдбата си всичко друго, но не и това, че ги очаква концлагер и че мнозина от тях ще завиждат на онези, които се оказаха липсващи при проверката…

Разгромът на изоставения PQ–17 беше започнал!

Неволно възникна въпросът; „За какво? Стратегическа грешка?“

Но решаването на всички спорни въпроси ние отлагаме за края на нашата книга. А сега напред, само напред — след корабите… Не бива да губим време. Трябва да бързаме.

… „Тирпиц“ излиза на предната линия на войната.