Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (30) (Документална трагедия)

Последиците

Както стана ясно след войната, противникът бе успял да засече и да дешифрира радиодонесението до Полярное, което Лунин бе изпратил до своя щаб и с което съобщаваше точните координати на „Тирпиц“. Германците бяха засекли и донесението на английската подводница „Ъншейкън“, която бе пуснала „Тирпиц“ да мине край нея. След това Уайтхол обяви на германския флот „електронна“ война. Мощни заглушителни уредби, за чиято сила германците не можеха и да се досетят преди това, разстроиха работата на германските радиостанции; връзката на Берлин с Норвегия се прекъсна.

„Тирпиц“ също попадна под ударите на „електронните бомби“; неговата радиостанция заглъхна на работните си честоти, а от паническата смесица хаотични звуци, изпълнили етера като боклукчийска яма, радистите на германския флагман успяха да уловят само два страшни префикса, адресирани от Редер до Шнивинд. Това бяха секретните съчетания КР-КР… Те означаваха, че „Ход с коня“ се е провалил безнадеждно. Впрочем, Шнивинд и сам разбираше това…

Високопарните разговори на фюрера за „скъпите играчки“ завършиха с обикновеното му твърдение, че по-нататъшни рискове с линкорите са недопустими, и „Тирпиц“ свърши живота си на унизителни вързала, поставен на ремонт в тесния ръкав Кофиорд, който е разклонение на гигантския Алтенфиорд.

Резултатите от атаката на Лунин надминаха всички очаквания. По-нататък „Тирпиц“ оказваше на северния театър само морално въздействие върху своите противници. В океана излезе само веднъж, за да обстреля каменовъглените мини в Шпицберген. Но той продължаваше да въздействува върху английския флот като неотстранена заплаха, която всеки момент може от потенциална да се превърне в осезаемо материална. От сега нататък цели две години всички усилия на англичаните бяха насочени към опитите да се унищожи „Тирпиц“ и при това тези опити бяха твърде изобретателни.

Англичаните построиха миниатюрни подводни лодки, които моряците нарекоха „бълхи“. На 22 срещу 23 септември 1942 г. през нощта тези „бълхи“ захапаха „Тирпиц“, когато той дремеше на вързала в теснините между скалите. (От взрива на едно торпедо центровката на гребните му валове беше нарушена.) А скоро Home Fleet успя в открит бой да се справи с другия германски линкор „Шарнхорст“. Битката сред мрака на полярната нощ се разгоря в зоната на Северния флот и бе подчинена почти изцяло на техниката на радиолокацията; англичаните излязоха на бой от нашия залив Ваенга и се върнаха пак там след победата. Свидетели на този безпримерен дуел подобно на секунданта бяха нашите подводници, при което К–21 отново излезе в атака…

Аз помня добре завръщането на линкора „Дюк ъф Йорк“ в Колския залив, помня възсухата фигура на британския адмирал Фрейзър, помня редовете носилки покрай заснежените пирсове на Ваенга, под одеялата на които лежаха ранените матроси от геройския крайцер „Ямайка“. Един наш есминец излезе на море да посрещне победителите, както трябва — с музика, със сборен оркестър на борда, но когато от мъглата на океана се показа тромавата грамада на „Дюк ъф Йорк“, на палубата можа да излезе само един барабанчик (целият в нежножълт цвят). Колкото и талантлив да е бил, той не се нае да изпълни на барабан сложната вариация „Боже, краля ни пази…“. А всички флейти, чинели и дори безстрашният цугтромбон сега се търкаляха един върху друг в кубриците на есминеца — натръшкани от вълнението!

Дал на съюзниците си всичко, с което разполагаше, Северният флот тези дни буквално гладуваше. Британската ескадра взе от нас последните ни запаси: 10 000 тона мазут. Североморци осигуряваха на англичаните оперативния тил за потопяването на „Шарнхрост“. Затова вицеадмирал Головко беше приет с голяма почит от адмирал Фрейзър на борда на линкора „Дюк ъф Йорк“. Началото на тази среща получи анекдотичен характер…

След всички тържествени церемонии Фрейзър попита Головко:

— Известно ли е на адмирала, че аз вече съм бил в Русия и съм се сражавал против болшевиките?

Арсений Григориевич, разбира се, беше подготвен за срещата и предварително уведомен, че Фрейзър е участвувал в интервенцията.

— Зная — отговори Головко с усмивка. — През есента на осемнайста година сте били в Каспийско море… Тъкмо там са ви взели в плен!

Фрейзър беше учуден от осведомеността на Головко.

— Но има един факт в моята биография, за който вие, доблестни адмирале, едва ли сте чували… Болшевиките ме хвърлиха в своя ужасен затвор! Известно ли ви е това?

Головко си призна, че знае дори и за този печален случай.

— А знаете ли, че аз съм благодарен на болшевиките за това, че ме хвърлиха в затвора?

Тук вече Головко не знаеше какво да отговори…

— Да — продължи Фрейзър и оправи твърдия си като захарна плочка ослепително бял маншет на ризата. — Хвърлиха ме в затвора и ме държаха на толкова оскъдна дажба, че моята язва на стомаха, която ме бе мъчила от младини, окончателно заздравя и от тогава досега никога не ме е безпокояла…

Фрейзър благодари от сърце на Головко за помощта, която Северният флот беше оказал на британския, а Чърчил благодари на Сталин за сърдечността на североморци, които тъй доброжелателно посрещнали и изпратили английските моряци от ескадрата на адмирала.

Американският изследовател на морската война С. Морисън е нарекъл този период „Шумното веселие във високите ширини“. Наистина шумно и весело беше тогава в арктическите води. По рейдовете сновяха ветроходни лодки с разноцветни платна; празните бутилки от уиски току изхвръкваха от илюминаторите; акордеоните гърмяха в ръцете на британските матроси. А нашето настроение беше тогава весело от съзнанието за победата, която от руините на Сталинград приближаваше към развалините на Мурманск. Скоро започна мощно настъпление срещу врага в Заполярието.

Изпохапан от „бълхите“, линкорът „Тирпиц“ се промъкна в Трьомсьо, където беше поставен в плитки води. Рефулерите натрупаха под гиганта пясъчни насипи, за да не се преобърне. Но сега Хитлеровият флагман беше под окото на норвежките антифашисти от Съпротивата, които сътрудничеха активно с нашето разузнаване.^[1] Северният флот се ангажира да осигури операцията „Совалка“ за унищожаването на „Тирпиц“. Англичаните получиха от САЩ специални фугасни бомби „Block Buster“ (с тегло 6 тона всяка). Четиридесет и един британски самолета тип „Ланкастър“ излетяха от летището на Архангелск, за да се приземят вече в Лондон. По средата на пътя, прелитайки над Трьомсьо, ланкастърите със своите фугасни бомби направиха „Тирпиц“ на трески. Фашисткият флагман все пак се преобърна (!) с кила нагоре и 1200-членният му екипаж се удуши в бронираната кутия на линкора, без да може да се измъкне от дълбините на бездънните му отсеци.

Това стана вече през есента на 1944 година.

Обаче сега е още 1942 г. и нашите уморени войници крачат сред пек и прах през пролетта отвъд Дон; врагът заграбва огромни територии от нашата страна, а командуването на Северния флот чака керванът PQ–17 да стигне до неговите пристанища…

Скоро на вицеадмирал Головко направи впечатление, че британският аташе Фишър се държи някак странно. Когато се срещат, навежда очи и се изчервява… Да, да, изчервява се! Макар че това не прилича на един бивш командир на линкора „Бархъм“… „Какво ли е станало там с тях?“ Впрочем, подобно поведение на съюзниците не беше нещо ново за Головко. По същия начин те се изчервяваха през февруари, след като германските линейни сили се измъкнаха от Брест.

„Дали и сега не са забъркали нещо пак?“ — мислеше си Головко.

Пагубната заповед за разсредоточаването на PQ–17 не беше още доведена от англичаните до сведение на щабовете в Полярное. Тези дни четири наши ескадрени миноносеца, порейки вълните с ножовете на своите форщевени, потънаха в бляскавия хоризонт на океана, за да посрещнат корабите на PQ–17. Котелните уредби ревяха мощно, като разтърсваха топлите палуби и насищаха с пара лопатките на турбините. През обърнатите към вятъра вентилатори бушуваха урагани от топли въздушни потоци. В щракането на индикаторите, в бръмчащия хор на автомати и визири се чувствуваше бдителната готовност на корабите за бойна готовност №1.

Но тези есминци никога няма да посрещнат PQ–17.

Защото този керван вече не съществуваше.