Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (16) (Документална трагедия)

Големият риск

През април 1942 г. фюрерът каза в Райхстага: „Боевете на Изток ще продължават и занапред. Ние ще бием болшевишкия колос, докато рухне!“ Но развивайки успеха си на Изток, Германия същевременно нанесе няколко болезнени удара и на Щатите, за да разколебае моралната устойчивост на американците. („За да разберат тези галфони, които знаят само да щамповат автомобили и хладилници, с кого си имат работа.“)

Неотдавнашната катастрофа в Пърл Харбър така слиса американския народ, че върху фона на унищожаването на цяла ескадра явно помръкна другото бедствие, постигнало Америка пред собствените й брегове в началото на 1942 г. За твърде кратък срок германските подводници — безнаказано! — изпратиха на дъното изведнъж 150 кораба. Като действуваха в полигонни условия и почти не рискуваха нищо, „вълчите глутници“ на Дьониц си избираха произволно жертви според зъбите си. Но най-голяма част от торпедата си те изстрелваха срещу танкери. Това създаде паника сред екипажите, превозващи суров петрол от Венецуела и матросите в ужас напускаха своите „корита“. Заседнали в баровете на пристанище Кюрасао, те си пиеха силния тринидатски ром и лениво поглеждаха към танкерите, заковани край кейовете.

— Да изгориш жив срещу някакви си двеста долара — за какво ни е? — разсъждаваха те. — Ако кажеш на някого, че при пожар на кораба дори стъклата омекват като тесто — няма да ти повярва…

Подводниците на Дьониц обстреляха откъм морето петролните рафинерии и скоро САЩ (толкова богата страна!) въведе норми за консумация на бензина, кафето и захарта. За борба с германците беше създаден охранителен флот от доброволци, търсачи на силни усещания, който беше наречен „Хулигански патрул“^[1]. Цената на моряците започна бързо да расте; моряшка работна ръка не достигаше. Екипажите на търговски кораби печелеха добри пари срещу риска.

 

 

В една малка уличка в гр. Бостон, близо до пристанището, имаше един шумен моряшки бар, в който сега бяха седнали двама приятели.

— Рискът е голям, затова и парите са големи — замисли се Суарт. — Но ТАМ вземат само момчета, които могат да гърмят с ерликони… Кажи ми честно, не те ли е страх от този рейс?

Брънгуин огледа претъпкания бар и като стисна коравите си юмруци, примижа, сякаш се прицелваше през авиомерника на някой ерликон…

— Знаеш ли, че дори не е толкоз трудно… Срещу Адолф и неговата паплач аз съм готов да стрелям от сутрин до вечер. Пък и русите сега трябва да ги разбере човек: трудно им е много, защо да не им се помогне?

Перките се въртяха под потона на бара, като засилваха вълците тежък, горещ вятър. Суарт замислено посоли студената си бира и попита с недоверие:

— А струва ли си да се помага на руснаците? Хитлер вече свършва с тях… Не си ли чул докъде са стигнали сега германците?

— Те се врат към Сталинград.

— А къде е тоя Сталинград?

Брънгуин си призна:

— Не зная. Струва ми се, на река Волга. Казват, че била дълга, колкото Мисисипи, и руснаците много я обичат…

Матросите излязоха от бара. Суарт мълчеше навъсен.

— Ще те откарам — предложи той, като седна зад волана на старичкия си понтиак.

Стигнаха до пристанището, но Суарт не слезе от колата си.

— Доларите си ги бива — каза той, — но нека си търсят за рейс до Русия балами от Тексас… Разбра ли?

Брънгуин преметна курткатаси през рамо и отговори:

— Работата, ако искаш да знаеш, не е толкоз в доларите! Помисли си, че на русите сега им е трудно, и един ден ще те е срам…

— Че откъде на къде ще трябва да ме е срам заради руснаците? Германците да не би мене да пердашат? Виж, ако дойдат тука, ще им дам да разберат…

— Тогава ще е вече много късно за каквото и да било!

— Хитлер дотука няма да стигне… — Суарт се поколеба. — Виж какво — каза той, — до Скапа флоу бих могъл да прескоча; англичаните имат добра конвойна служба… Но от там нататък — не ме търси!

— Морето е еднакво — плю Брънгуин. — Ако стигнеш до Скапа флоу, оттам до Мурманск не е далеч.

— О, не, мойто момче! Ти не си плавал още из тия места. Но аз съм минавал край Шпицберген. И най-добрият плувец в тихо време може да издържи на повърхността петнайсет минути — не повече. И имай предвид, че толкова издържат само рекордьори! И после… — Суарт млъкна.

— Е, какво после? — засмя се Брънгуин.

— После, ако ще да си Херкулес, студът те свива на въпросителна. А на русите вече не можеш да помогнеш. За тях войната е загубена.

— Ами възнаграждението за страха? — вметна Брънгуин.

— Страх ще има, ала на удавниците пари не им трябват… Суарт подкара колата си толкова бавно, като че ли участвуваше в някаква траурна процесия. Брънгуин стъпка цигарата си и тръгна към кантората.

Зачислиха го за рейс. Авансът — какъвто дори не е и сънувал при други рейсове! Младоликият клерк го посъветва мрачно:

— Напий се сега хубаво, че да не помниш нищо, докато не се съвземеш в морето. Трябва човек да е съвсем ненормален, за да се реши на такъв гибелен рейс до Русия…

Най-сетне Брънгуин кипна:

— Виж какво…, ти нали си съвсем нормален! — каза той на клерка. — Като си нормален, стой си тук и опушвай прозорците. Аз пък съм ненормален и затова искам да помогна на Русия… Русите се бият сега яко!

— Другите бяха по-честни от тебе — отвърна му клеркът.

— Че защо?

— Те си казваха направо, че поемат риска само заради парите…

Като напускаше кантората, Брънгуин забеляза, че в бара е направил леке на новия си костюм. Тъмната бира трудно излиза. Тя оставя ужасни петна. Брънгуин дори се огорчи…

 

 

Сухотоварният транспортен кораб, с който той отплава, беше типичен военен десетхилядник с удължено дъно, поради което много от тези караби се пропукваха сред големите вълни. Те бяха строени специално за изпълнение на доставките по „заем-наем“ и технологията на постройката им отговаряше на принципа: бързо, просто и икономично. Извършили един рейс, транспортите можеха повече да не се връщат към бреговете, които им бяха дали живот: само с един рейс те изкупваха всички разходи за строителството си. А екипажът беше от кол и от въже! Бездомна сбирщина от изгонени елементи, тъмни субекти от притоните в Сан Пауло и Фриско. Петстотинте долара заедно с надбавките за страха, който им предстоеше да изпитат, определяха цялата „идейност“ на тези наемници, които не се разделяха с камите и с кастетите си дори насън. Офицерите носеха дългоцеви страшни колтове. „То иначе с такава паплач човек не може да се справи“ — казваха те. Известно е, че съюзното командуване, като не беше в състояние да се справи с екипажите си, неведнъж се бе обръщало за помощ към съветските криминални органи в Архангелск и Мурманск…

Тук, на този кораб, Брънгуин се запозна със своя приятел и наставник — боцмана суперкарго по прякор Пресипналия Дик.

— Чичо Дик — каза му той, — нямаш ли под ръка някакъв очистител на петна? Виж какво съм направил на панталона си.

— От какво е? — погледна старецът изпод очилата си.

— Май че от бира.

— Хлапак! Не знаеш ли, че всеки истински моряк, преди да седне да пие бира, най-напред си сваля панталоните и внимателно ги окачва на стола? Гръм да ме порази, но това петно няма да излезе…

През нощта те вече бяха в морето. Като застъпи на ходова вахта на руля, Брънгуин отрепитира курса и каза на щурмана:

— Знаете ли, сър, аз счупих три пожарогасителя на кораба, докато четвъртият не пръсна пяна на панталона ми.

— За какво ви беше нужно това, Брънгуик?

— Тази течност отлично чисти петна, сър. Само че секретът е известен и преди мене. Три пеногасителя друснах в палубата и едва четвъртият заработи, дявол да го вземе…

— Следете курса — отговори щурманът. — Това са нови военни пеногасители. Тетрахлорметанови… Не се ли отклонявате от курса?

— Не, сър. Поддържам курс 85, както заповядахте… Между другото, за къде сме тръгнали сега?

— Керванът за Русия се формира в исландския Хвалдфиорд. В кантората ми казаха, че там са събрали доста полиция, за да въведат приличен ред по корабите…

Брънгуин дълго се вглежда през ходовото прозорче пред себе си. Океанът беше величествен и прекрасен и на човек дори не му се щеше да повярва, че там някъде се намира отровената от чумата на фашизма Европа, в която сега се води жестока битка.

— Извинявайте за въпроса — отбеляза Брънгуин смутено, — но ние, изглежда, ще има да вибрираме от страх?

— Зависи — флегматично отговори щурманът. — Някои минават без нищо, а други — току глътнат някое торпедо. Но на мене ми се струва, че в наше време да пресечеш някоя улица в Ню Йорк е много по-опасно, отколкото да прекосиш Атлантика… Вчера пред очите ми прегазиха една стара дама с куче, великолепен дог! Смъртта на море, според мене, е много по-хигиенична и почтена, отколкото да те завлече мръсното колело на някоя частна кола… На румба?! — викна неочаквано той. Брънгуин бързо въртеше щурвала:

— Виноват, сър! Сега имам деветдесет и три градуса…

— Видяхте ли, че сгрешихте. Брънгуин? — каза злорадо щурманът. — Когато сте на руля, не бива жени да са ви в ума.

— Извинявайте, сър, но сега аз се замислих за Европа.

— Струва ли си ние, американците, да мислим за тази гнила Европа!

— Обаче, сър, нашите войски са вече в Лондон и в Исландия, наши самолети снасят яйцата си по ледниците на Гренландия.

— Е, Брънгуин, ние малко се поувлякохме… Увлякохме се малко. Каквото и да си говорим, доктрината Монро остава в сила!

Късно през нощта, след като се смени от вахта, Брънгуин слезе в трюма и се уедини да чуе нещо от програмата на берлинското радио. На американските кораби това се наказваше строго, но поганците от екипажа бяха успели да си направят саморъчно един приемник. От далечен Берлин сега ораторствуваше язвителният лорд „Хау-хау“^[2], който се обръщаше непосредствено към тях:

— Човек трябва съвсем да няма мозък, за да рискува да се навре в Баренцево море. Помислете си сами какво ви чака край бреговете на Русия… Когато утре започнете да се давите във водата на океана, която прилича на леден живак, никой няма да ви се притече на помощ. PQ–17 е обречен! — Жал ми е за вас, момчета — интимно шепнеше той от Берлин. — Жал ми е за всички вас, излъганите от европейските плутократи на Уолстрийт!

Лорд „Хау-хау“ млъкна и изпълвайки трюма на кораба с плътните си звуци, изведнъж затръбиха тържествени фанфари. Един филипинец с маниерите на хомосексуалист намигна на Брънгуин.

— Тоя германски лорд не е глупак… Защо ли не плюем на тази работа? Ние не сме комунисти, че да си завираме сами главата в торбата. Получил си аванс, изпил си го — какво му трябва друго на моряка?

С десния си крак като истински форвард Брънгуин би една здрава дузпа на радиоприемника. Крадените лампи и кондензатори се разхвърчаха с трясък. Берлинските фанфари жално изпискаха на сбогуване. Транспортът тежко се олюляваше върху полегатата насрещна вълна. Брънгуин се запъти към трапа и страхувайки се да не получи някой нож в ребрата, се заизкачва нагоре. Много му липсваше сега Суарт, с когото да си поговори и да си пийне някоя чашка.

… Германците бяха започнали вече „обработката“ на кервана PQ–17 — засега психологическа. В това време фашисткото вестниче „Милитарвисеншафтлихе рундшау“ писа откровено, че „към разрушаването на кости, мускули, артерии и вени се прибавя и късането на нерви“. За разлика от съюзните флотове, съветският флот не познаваше тази „война на нерви“ — Гьобелсовата пропаганда не стигаше до нас!