Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (11) (Документална трагедия)

Руското злато

Хроника на ТАСС (април 1942 г.)

4 — В Москва се състоя Втората общославянска среща.

8 — Според съобщения на германския печат държавният дълг на Германия през време на войната се е увеличил до 140 милиарда марки.

14 — В съветския печат е публикувано обръщение до германската армия, подписано от 805 пленени германски войници.

17 — Англичаните са разрушили петролодобивните предприятия в Бирма.

22 — В Лондон е открит паметник на Ленин.

23 — Реч на оберпалача Хитлер в Райхстага, в която той е поискал засилване на репресиите.

24 — Нота на народния комисар по външните работи на СССР за чудовищните злодеяния, зверства и насилия на германофашистките окупатори в окупираните съветски райони…

 

 

Обратният керван QP–11 се готвеше за път към родината.

Предния ден войските на НКВД патрулираха по пътя, водещ към залива Ваенга, където беше застанал английският крайцер „Единбург“. От нашите есминци хората видяха как по пътя от височината се спуснаха няколко камиона, покрити с чехла. Цяла нощ над „Единбург“ цареше оживление, мяркаха се светлините на фенери, чуваха се свирките на команди и смехове… Разтоварените камиони се върнаха обратно към хълмовете и от пътя тутакси изчезнаха патрулите на НКВД.

А утре е тъкмо празник — 1 май… Корабните камбани и призивните сигнали на тръбачите ни възвестиха началото на походния живот. Още през нощта грамадният керван от връщащи се кораби започна да се изтегля от Колския залив. Най-силната единица от ескорта крайцерът „Единбург“, изпреварвайки бавните „търговци“, разви скорост и изскочи на Килдинския разлив — срещу ярко блесналото море.

За седморките отново започна конвойна служба: люшкане, наблюдение, вахта при машините, постоянна готовност. „Гремяшчий“ и „Сокрушителний“ се олюляваха силно при завоите — правилата изискваха курсът да се мени зигзагообразно, за да не могат противниковите подводници да пресметнат верен ъгъл за атака. По радиотранслацията беше обявено:

— Леерите в района на торпедните апарати са откачени. Вятърът се засилва, другари! Движението по горната палуба да става внимателно…

Изобщо, ако трябва да си говорим честно, конвойната служба е винаги малко скучна. Целият си в адско напрежение, което никак не може да бъде отслабено, защото сега уж е спокойно, ала какво ще бъде в следващата минута — не знаеш. От тебе тече вода. Не знаеш нито сън, нито покой и все пак… е скучничко. Дали не тази скука бе накарала крайцера „Единбург“ да напусне походния ордер и без да се обвързва с грижите по охраната на конвоя, да забразди океана сам?…

На мостика на „Гремяшчий“ се чува приглушен разговор:

— Вчера го натовариха там с нещо… секретно!

— Кой знае какво му е потрябвало на Чърчил.

— Ами! Много разбираш. Той пие само наш коняк. Арменски. Сигурно са му изпратили няколко каси.

— Сигналистите да не се отвличат! — заповед от вахтения офицер.

Мустакатият Пчолин с очи, впити в репитера на жирокомпаса (и с ръце върху манипулаторите), избоботи навъсен:

— Младежка им работа, хамсии…, все им се бърбори!

Да, досадна е конвойната служба. Но Гурин знае отлично, че въпреки това няма право да се отлъчва от мостика. В щурманската рубка канапето дава на командира половин час отдих, а после — отново на крилото на мостика при машинния телеграф.

— Курсов ъгъл четиридесет и пет. Дистанция… Шум на винтове!

Акустикът е наместил слушалките на слепоочията си и забележимо е помрачнял.

Зегерс предаде по тръбната сигнализация в отсеците:

— Да се пази пълна тишина, движението да се прекрати…

Сега всички очакваха нежното като звън на китарена струна иззвъняване, когато по метала удари модулацията на британските асдици. Но, изглежда, сега англичаните не свиреха на своите страшни и чувствителни струни…

— Няма да се крием — каза Зегерс и тупна хоризонталния рулеви по рамото, — изплаване до перископна дълбочина!

Перископът с глух вой запълзя нагоре и проби повърхността на морето със страшното си всевиждащо око.

— Шумът от винтовете нараства… движат се бързо — докладва акустикът от „нибелунга“. — Давам пеленг: сто четирийсет и пет…, сто и четирийсет…, сто трийсет и пет. Да продължавам ли?

— Няма нужда — отговори Зегерс, наведен към перископа.

Отначало — плисък, мътилка, окото на перископа улавяше ту гребен на вълна, ту късче небе. Целта не се виждаше.

— Изплавай още малко: перископът се залива…

Сега той различи носещия се самотен британски крайцер, който бързо навлизаше в кръстачката на мерника.

— „Единбург“! — ахна Зегерс и тутакси спусна перископа.

— Ако развива двайсетина възла и се движи със зигзаг, не можем го улучи — усъмни се щурманът.

— Нищо подобно! — извика почти злобно Зегерс. — Той пердаши като цар с увеселителна яхта — направо…

Скоростта на крайцера задължаваше Зегерс много бързо да извърши разчета за атака. Като вдигаше от време на време перископа, той отново се опираше с лакти на планшета, а щурманът, намръщил чело, му помагаше в тригонометричните изчисления.

— Това е толкова хубава торта — каза Зегерс, — че няма защо да се скъпим със соуса… Ще дадем залп с всички апарати! Внимание! — носовият, слушайте ме: и четирите апарата — приготви, и четирите за залп…

В носа на подводницата се отвориха четири капака и морето, ако то можеше сега да вижда, щеше да види четирите тъпи, стърчащи навън зурли на торпедата. При залпа с четирите тръби подводницата така рязко вирна нос, че електролитът от батериите плисна навън от кутиите.

— Включвам — каза щурманът и отпуснат след напрежението, седна.

Секундомерът е механизъм — той никога не е изпитвал страх.

Секунда…, секунда…, секунда…, секунда…

— Нищо! — отчая се Зегерс и посегна към бутилката с коняк. — И четирите — нахалост и, разбира се, аз не съм виновен. При такава скорост дори и нашият „татко“ щеше да се изложи сигурно…

Той вдигна бутилката към устните си и в този момент се чу грохотът на два взрива изведнъж. Извил очи към стрелките на уредите, Зегерс поглъщаше глътка след глътка, после подаде бутилката на щурмана:

— Нашите прасенца не улучиха, но някой друг е чукнал английското корито. Сигурно наблизо има друга наша подводница и нейните торпеда са имали по-голям късмет от нашите… Пийни и ти — все пак — победа е! Ние — предаде Зегерс в отседите — току-що торпедирахме „Единбург“, който в цял свят се счита за един от най-добрите крайцери… Хайл Хитлер, момчета!

И потиснатите от напрежението отсеци му отговориха с мъртви гласове, като изпод земята:

— Хайл… Хайл… Хайл…

Всичко шест отсека — и шест възгласа през шест тръби, краищата на които са изведени до централния пост на подводницата, събрани тук в снопче пред самия нос на командира…

Като придържаше омазнената си фуражка, командирът на БЧ–5 (старшият механик) на „Гремяшчий“ — М. С. Ротенфелд — се изкачи на мостика. На човек, който излиза от задушните и горещи низини на есминеца, където ярко светят лампи, винаги му е особено студено на мостика.

— Антон Йосифович, горивото ми свършва. Превключвам захранването от носовите цистерни, а там, както знаете, не е много!

— Ще има ли, за да стигнем до Ваенга?

— Ще поизсмучем от дъното — отговори механикът, като потреперваше зиморничаво.

— Тогава всичко е наред. Скоро отстъпваме мястото си в ордера на англичаните. Те ще продължат, а ние — към къщи…

Но в този момент от радиорубката предадоха заповедта на командуващия Северния флот: „Ако можете, окажете помощ на «Единбург»…“ „Гремяшчий“ остави корабите на кервана и се спусна да спасява бедствуващия съюзник. На „Единбург“ (такова невнимание!) палубната вахта не забелязала нито подводницата, нито следите на торпедата. И сега осакатеният „Единбург“ беше силно блъскан от вълните, които го обръщаха с борд към океана — едно от торпедата го беше улучило под кърмата.

От мостика на „Гремяшчий“ се виждаше добре как широкият лист от стоманената палуба на крайцера се беше извил като хартия и беше покрил оръдията на башнята. Отсеците на крайцера се пълнеха с вода…

Гурин позвъни на Ротенфелд в поста за енергетика:

— Трябва да ви огорча: помпайте от дъното или откъдето ще, но поне малък ход корабът трябва да има… Разбрахте ли ме?

Като димяха с всичка сила, от Мурманското пристанище се понесоха три британски миночистача; тръгнаха да спасяват крайцера. А от мостиците на съветските есминци щорите на прожекторите потракваха. Сигналистите предаваха на съюзниците си: „Ще го довлечем… ще го домъкнем… оставете на нас спасяването на крайцера!“

Но англичаните мълчаха. Те упорито мълчаха.

 

 

Командуващият Северния флот вицеадмирал Арсений Григориевич Головко, опитен флотоводец, високо културен човек, голям познавач на руската поезия, преживяваше сега трудни дни. Той трябваше сега не само да води война върху гигантските простори на океана, но освен това да бъде и дипломат в постоянните си контакти със съюзниците…

След пробива на германската ескадра през Ламанш обстановката на полярния театър забележимо се усложни и в най-близко време можеше да се очаква най-лошото. Още тогава, през февруари, Головко неведнъж задаваше въпрос на английската мисия — как е могло да се случи това, противниковите линкори да се измъкнат от Брест, но в отговор офицерите от Home Fleet, пристигащи до Заполярието със своите кораби, срамежливо навеждаха очи — този пропуск на Уайтхол за тях също беше необясним…

Безсънна нощ. Вече е четири часът сутринта. Разсъмва се. — Там — каза Головко, като закриваше с длан очите си от ярката светлина на настолната лампа, — там нашите есминци навярно впръскват в котлите си последните остатъци гориво. Предайте им чрез оперативниците да се връщат. Нека отидат да се заредят от танкера „Юкагир“, а после отново ще ги изпратим в морето…

Метеопрогнозите са — майко мила! В морето корабите се блъскат като обезумели от вълните. Видимостта — по-лоша не може да се измисли. Но „Единбург“ трябваше да бъде влачен до базата, защото в отсеците на този крайцер имаше един товар, много важен товар. Началникът на британската военноморска мисия контраадмирал Беван също прекара тази нощ на крака. Войната го бе измъкнала от фермата, където той развъждаше кокошки, войната го направи морски аташе към Северния флот. Стар моряк и честен човек, Беван преживяваше тежко общите съюзнически несполуки.

Между двамата адмирали, съветския и британския, се бяха установили нормални делови отношения. Сега, когато в морето загиваше „Единбург“, те нямаха желание да си говорят.

Головко много деликатно само напомни на Беван:

— Крайцерът, ако не се смята разбитата кърма, е останал боеспособен. Той още може да се защищава!

Но донесението от морето беше разочароващо: 740 матроси са напуснали „Единбург“ и са се прехвърлили на палубите на корабите от охраната. Бедата дойде много скоро: три хитлеристки есминеца под командуването на опитния офицер Шулце-Хинрикс се появили внезапно и дръзко минали в атака. Англичаните се опитали да се спасят зад димна завеса, но силният вятър тутакси я разкъсал. Шулце-Хинрикс разстрелял от упор крайцера с торпеда. Това коствувало гибелта на един от германските есминци („Ханс Шенман“). Със специални мрежи германците успели да извадят от водата екипажа му и скоро се скрили в мъглата…

— Това е край — каза Беван с мъка.

Последната страница на трагедията беше обърната от самите англичани: техните есминци изстреляха един торпеден залп, за да загуби „Единбург“ остатъка от своята плавателна способност, и крайцерът бързо потъна.

— За утешение — добави Беван — мога да ви съобщя, че никой от екипажа на „Единбург“ не е взел личните си вещи… Петдесет човека от личния състав на крайцера са изчезнали безследно в тази суматоха. Струва ми се, не е нужно да ви обяснявам, че на наш моряшки език „изчезнали“ значи „загинали“.

Арсений Григориевич уморено въздъхна:

— Разбирам ви и ви съчувствувам… Надявам се, няма да възразите, ако наредя на нашите есминци да се върнат?

— Не възразявам — изправи се Беван. — Вашите моряци направиха за нас много и Англия ще им остане благодарна!

Всичко вече е минало и човек може да съжалява честния Беван. Скоро той ще бъде сменен от опитния моряк Фишер, доскорошен командир на линкора „Бархъм“, но на контраадмирал Фишер също ще се наложи да се черви доста… Повече, отколкото на Беван!

Но какво беше натоварено през нощта на борда на „Единбург“ под охраната на НКВД? Още тогава, през пролетта на 1942 г., съветското правителство започна да се разплаща със съюзниците си за доставките по закона „заем-наем“. В трюмовете на крайцера, тръгнал с кервана QP–11, се намираха десет тона злато на кюлчета.

Всичко на сума 100 000 000 рубли.

Сега цялото това състояние почиваше вечен сън на дъното.

Неслучайно тогава щорите на прожекторите от мостиците на нашите великолепни седморки тракаха толкова настойчиво!