Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (25) (Документална трагедия)

Блестящият маньовър на Англия

В петролните ями на крайцерите за близко прикритие имаше гориво още за цели двайсет и четири часа движение по курса на PQ–17; след което се предвиждаше те да се върнат; по-нататък керванът щеше да бъде поведен от есминците на Брум и от ескортните съдове. А в секретната точка на рандевуто съветските кораби щяха да поемат щафетата на охраната.

Конвоят сега представляваше великолепна гледка. След торпедната атака от въздуха и гибелта на няколко кораба транспортите отново бяха в реда на походния ордер, макар някои все още да горяха.

Те се движеха. Движеха се към своята цел.

Но те ще тръгнат към гибел, когато бъдат настигнати от думите:

„ДО КОМАНДИРА НА ЕСКОРТА. КОМАНДУВАЩИЯТ ФЛОТА НА МЕТРОПОЛИЯТА — ОТ АДМИРАЛТЕЙСТВОТО.

ПОРАДИ ЗАПЛАХА ОТ ПРОТИВНИКОВИ НАДВОДНИ КОРАБИ НЕОБХОДИМО Е ДА СЕ РАЗПРЪСНЕТЕ…“

На мостика на крайцера се чува глас от високоговорителя:

— Мостика! От радиорубката! Получихме кодирана квитанция.

— Пфу, дявол! — като се плъзгаше по решетките с натежалите си от влагата ботуши, вахтеният офицер свали ледения микрофон. — Радиорубката — от мостика. Предайте квитанцията в каюткомпанията… Какво? Не чувам. Тук вентилаторът реве адски… Да, адмиралът е там!

Солената пяна се блъска в тръбите на далекомерите, над които матросите са се свили като въпросителни. Вахтеният офицер се хваща за нактоуза и изтървава микрофона; чува се трясък: ебонитовият калпак е на парчета. Като се хваща с премръзнали пръсти за перилата, офицерът най-сетне застава на мястото си — при визира. Лицето му, мокро и зачервено, задълго потъва в каучуковата гривна на оптиката. След като оглежда хоризонта (особено онази му част, в която свети слънцето), вахтеният се изправя. Под крилото на мостика неуморно кипят водните вихри.

— О’Кейли? — обръща се той към щурмана. — Приели сме кодирана от Уайтхол… Какво ли може да е? Да се досещате?

— Досещам се — отговаря щурманът. — Дават на всички ни по две седмици отпуска от момента, в които ми зададохте въпроса… Не вярвате ли?

Никъде далеч между разкъсаните вълма на мъглата се мяркат гълъбовосивите американски кръстосвачи. Сега те като послушни ученици старателно се подчиняват на решенията на англичаните, чийто боен опит на море е изграден върху здравия фундамент на много столетия.

Под краката на разсилния матрос се гонят вихри от вода и вятър. Той предпазливо е запретнал краищата на панталоните си. Ярките чорапи на краката му не хармонират с общия фон на бронята, нашарена от нитове. От границите на паковите ледове лъха вечният студ на Арктика…

Контраадмирал Хамилтън набързо закусва със сандвич. В пръстите му, украсени с тъничък пръстен, потрепва чаша стоплена за вечерята мадейра. Репитерът на лага, изведен в салона, показва постоянна скорост от 12 възла. През открехнатия илюминатор, издувайки кадифето на завеските се блъска напористият вятър на полярния океан, който кара дори старите адмирали да се чувствуват млади.

— Какво сте донесли? — пита Хамилтън разсилния.

— От Уайтхол, сър… От първия лорд, сър!

Крайцерът, който плава под брейд-вимпела на Хамилтън, остро ляга на борд в противоположен зигзаг: чиниите се търколват от масата, морето пръсва почти радостно във вътрешността на кораба, сякаш ликува… Ето и текстът върху розовата хартия на радиоквитанцията: „Секретно. Много бързо. Крайцерите да се изтеглят с пълна скорост…“

Върху лицето на Хамилтън се изписва недоумение.

— Не разбирам — казва той на офицерите. — Нашият Дъдли е мръднал. Той ни заповядва да захвърлим корабите от кервана и без да жалим горивото, бързо да обръщаме на вест… Такова категорично решение може да е предизвикано само от едно: „Тирпиц“ е излязъл в океана и назрява бой от рода на ютландския.

Но като че ли Хамилтън е решил да се позабави. Нещо повече, чувствува се, че адмиралът не е склонен да изпълни тази заповед.

Хамилтън се обажда по телефона с неуверен глас:

— Постът за дешифриране? Старшина Форстър, ако е там, нека дойде направо в трети бюфет… Да, без церемонии!

Появява се възрастен моряк от службата корабна пехота. Под червените му боти влакната на офицерския килим се мокрят. Той разглежда старите пищови, митралиери и мушкети, накачени по преградите, които са облицовани с имитация на кленов фурнир.

— Старшина Форстър, вие сте опитен дешифровач…

„Какво ли е това? Въпрос на адмирала или твърдение?“

— Всички казват така за мене, сър — отговаря Форстър.

— Никога ли не сте допускали грешка, приятелю?

— Нямам този лош навик, сър.

— И дори в това… също ли няма грешка?

Форстър гледа към квитанцията на шифрограмата, която адмиралът е тикнал почти под носа му. Палубата на крайцера се изплъзва изпод краката му наляво — старшината се опира с корем в масата. После, палубата излита надясно — старшината се обляга с гръб в пилерса. Не, такъв мъж не може да бъде повален нито с разпит, нито от корабното клатене.

— Нямам грешка, сър — заявява упорито той, като гледа адмирала право в очите и Хамилтън го освобождава да си върви.

— Иначе не може и да бъде, Форстър… Напомнете ми след похода да ви обявя благодарност.

Дешифровачът излезе, почти обиден. Кралската мадейра продължаваше да изстива в чашата.

Адмиралът погледна часовника си — късничко е.

— Дали Дъдли в Лондон не си е пийнал повечко след вечеря?

Крайцерът още лежи на зигзаг. Вълната го поваля на борд и стрелките на кренометрите си почиват в края на градусната скала. Точно в 21:23 гринвичко време радиорубката на конвойния лидер започва да приема втора шифрована радиограма от Д. Паунд. В нея се казва: „Конвоят да разпръсне строя…, транспортите да продължат самостоятелно плаването си до руските пристанища.“ Беше заповядано изтеглящите се на запад кораби от охраната да развият максимална скорост.

— Не разбирам — мърмореше Хамилтън. — аз не разбирам… Чак толкова ли е голяма възникналата заплаха?

Десет минути по-късно Дъдли Паунд отново надвисна над кервана PQ–17 като невидим, но властен призрак. Лордът напомняше: „От четвърти юли конвоят трябва да бъде разпръснат.“ Ако сър Хамилтън и другите висши офицери можеха още да свързват това прибързано изтегляне на запад с предстоящо сражение с „Тирпиц“, младите офицери бяха направо слисани. Те разсъждаваха така:

— Обикновено на нас, ескортиращите, винаги ни се дава възможност за всякакво, дори най-смело интерпретиране на заповедите от горе. Ние, ескортиращите, изпълнявайки волята на първия лорд, все пак имаме право да правим отклонения от заповедите… Обаче в дадения случай Уайтхол се е изразил толкова недвусмислено, че е абсолютно невъзможно да не бъде изпълнена тази му заповед!

Съдбоносното решение на Уайтхол влизаше в сила и сър Хамилтън заповяда на крайцерите — обратен курс! Крайцерското прикритие на конвоя, сякаш кипрейки се като ездач в кралския манеж, изпълнително обърна на 180°. Но с това работата не се изчерпа…

Брум смяташе, че щом крайцерите бързат да се впуснат в бой, на неговите ескортни миноносци не им остава нищо друго, освен да ги последват, защото линкорите и крайцерите, разбира се, са хубаво нещо, ала и есминците в бой с „Тирпиц“ също няма да се изложат. Към английските есминци се присъединиха и американските, като по-малки братя, които не желаят в боя да изостават от големите. Един британски офицер ни е оставил бележките: „Уъйнрайт“ се приближава към нас с много голяма скорост, с уверен и наперен вид (това на американците им прилича!). Водата буквално кипи под форщевена му.

От палубите на транспортните кораби екипажите слисани наблюдаваха цялата трескава суетня на прибързаното оттегляне.

— Къде офейквате! — чуваха се оттам викове. — Дезертьори… мърши… лунатици… Или се разтреперахте за жалките си кожици? Върнете се… Имате ли доблест?

Брум с чиста съвест съобщи на корабите от кервана, че както по всичко личи, очаква се мъжка схватка с противника, а „вие трябва да ни извините, че ви оставяме в толкова неприятен момент“. Хората от бойния ескорт вече бяха повярвали в необходимостта от изтеглянето: Уайтхол, разбира се, по-добре знае обстановката… Нервното напрежение на офицерите се беше предало и на матросите — без да чакат заповед, те готвеха оръжието си за бой. Корабите се движеха с форсиран ход, като изгаряха безжалостно в котлите си много излишни тонове гориво. Без да жалят форщевените си, крайцерите трошаха масата сиви, безформени ледени късове. Пъргавите есминци се носеха след тях като ловджийски кучета по следите на едър дивеч и Хамилтън започна дори да се опасява от стълкновение. „Не се завирайте в кърмата ни“ — предаде той на Брум.

Те напуснаха кервана със скорост 25 възла. А това е толкова хубава скорост, че е подходяща само в два случая: когато трябва някого да догониш или когато трябва от някого час по-скоро да офейкаш.

От борда на американския „Тускалуза“ наивно питаха земляците си: „Интересно за какво ще получаваме ордени?“

С резки и точни пламвания на прожекторите си „Уичита“ даде честния отговор: „Ами че дявол знае!“

Внезапно изникналата от мъглата германска подводница едва успя да приеме баласт, за да се потопи, и над нея, обезумял от уплаха, с рев и грохот, сякаш тя беше се оказала под надлез, по който минава експрес, стремително се плъзна на запад дългият кил на флагманския крайцер „Лондон“…

Това стремително оттегляне на крайцерите и есминците тактически беше изпълнено блестящо! Но то не можеше да учуди никого: англичаните винаги са умеели да маневрират по морета и океани…

Главното беше в друго.

Великолепната и строга организация на конвоя PQ–17 беше разрушена от Лондон за броени минути.

Разпадането на конвоя завърши до 22:00 (гринвичко време) в точка с координати 76°00 северна ширина и 28°00 източна дължина.

С други думи, малко югоизточно от Шпицберген!

От тази точка до бреговете на Нова Земя имаше около 600 мили, а до Архангелск — 800… А морските мили не са сухопътни километри: всяка миля има по 1852 метра.

Корабите неохотно се разпълзяваха на различни посоки и един очевидец пише, че сега те приличаха повече на бити кучета, които бягат с подвити между краката опашки.