Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (23) (Документална трагедия)

Денят на независимостта

Някъде вляво остана Шпицберген, изподупчен от виелиците и от стрелбата на диверсанти; отдясно — незабелязан — проплава о. Медвежий, за който дори лоцията не може да каже нищо хубаво.

Крайцерите на Хамилтън, вече разкрити от противника, сега се движеха на десетина мили напред по курса на конвоя. На флагманския кръстосвач „Лондон“ беше издигната фалшива димова тръба, която, го правеше да прилича отдалеч на линкора „Дюк ъф Йорк“, но дори тази примамлива цел не съблазни днес германските мародери — за тях беше важно сега да унищожат товара… Защото загубата на товара се отразяваше върху положението на Източния фронт, на армиите на Паулус, които предприемаха битката за Сталинград.

Цяла нощ корабите се движеха в мъглата, повлекли зад кърмите си сигнални плавци, за да не може следващите в килватер съдове да се натъкнат на предните. И цяла нощ във въздуха равномерно бръмчаха германски самолети, сякаш някъде се роеше рой стършели. Повтарям, беше нощ, макар че над океана светеше слънце, чийто блясък беше помътен от плътната мъгла. Никой не можа да разбере откъде и как стана това, но изведнъж над корабите премина безмълвна сянка…

Изключил двигателите си, торпедоносецът безшумно мина над кервана и едва над самата повърхност изревалите мотори изведнъж го дръпнаха нагоре. Торпедото премина през няколко реда кораби, без да си намери цел, докато накрая се забучи в американския „Либърти“ с название „Кр. Нюпорт“. Удар! Плътен тласък на въздушната вълна. От пробойната блъвна кълбо пламък, сякаш се бе разтворил червен парашут. И потекоха гъсти потоци дим…

— Какъв е този шум при вас? — попита Хамилтън от крайцерите.

— Един янки извади лош късмет — отговори Брум от ескорта есминци. — Но той, изглежда, е омагьосан и не потъва.

— Довършете го — заповядаха от крайцерите…

Англичаните бързо свалиха „веселите корабокрушенци“.

Някои от тях бяха облечени с отлични празнични костюми и чисти бели ризи и със старателно завързани вратовръзки. От спасителния кораб англичаните крещяха на американците, хванали тежките си куфари:

— Хвърляйте куфарите зад борда! Само туй липсваше…

Когато „Кр. Нюпорт“ бе ударен с второ торпедо, вече от съюзниците, той сякаш не разбирайки защо го бият, само се разтърси, но не пожела да потъне. Тогава англичаните го оставиха на волята божия и хукнаха да догонват конвоя. А когато те си отидоха, от дълбочините изплава германската подводница U–225, която наскоро беше потопила крайцера „Единбург“ с руското злато. Мъркайки възглухо с дизелите си като котка край паничка със сметана, подводницата направи един кръг около изоставения кораб. Германците си записаха названието на кораба, неговия тонаж, прецениха на око колко тона товар има на палубата му, а после акуратно му забиха в борда трето торпедо, след което U–225 изпрати радиограма за своята „геройска“ победа — хитлеристките подводничари винаги са се славели със способността си да фалшифицират фактите (неслучайно татко Дьониц проверяваше работата им по бюлетините на Би-Би-Си).

Като изхлузваше зад борда контейнерите, „Кр. Нюпорт“ неохотно се прощаваше с живота си. Е, читателю, как е? Страшно ли е? Според мене, все още не е страшно, макар че конвоят PQ–17 вече осиротя. Един офицер и трима матроси потъваха сега заедно с кораба си. Нека не се задържаме тук. Да продължим нататък.

Денят на независимостта ще бъде наситен със събития. Най-долни. Най-гибелни. Най-непостижими!

До този момент керванът се движеше строго на изток, но от 16:45 той зави на норд-ост (45° по компаса), по-близо до паковите ледове. Радистите от PQ–17 постоянно усещаха присъствието на противника, който не излизаше от облаците. Там, във висините, сега ставаше нещо загадъчно. Над корабните мачти вятърът развяваше флаговете на сигнала: „Въздушната атака е неизбежна.“ Аеростатите се издигаха все по-високо: Бойната тревога, обявена още от полунощ, държеше прислугата на крака. Капнали от умора и безсъние, с очи зачервени, като че ли облети с киселина, англичаните се вглеждаха в небето изпод плоските си като чинии каски.

— Май че ни слагат вече в ковчег — казваха те. — Тази проклета мъгла! Заради нея няма да можем да изпреварим противника…

Изведнъж сякаш се скъса някаква скрита пружина. Всичко се завъртя във вихъра на безреден огън. Високоговорителите на корабните транслационни възли трепереха под мостиците и бълваха всичко, което хората виждаха или чувствуваха.

— Точен пеленг на кърмовите ъгли… Внимание!

— Преброих единайсет… Летят над „Карлтън“.

— О, господи, боже! Вече са двайсет….право насам…

— Момчета, не е ли време да поискаме повишение на заплатата?

— По дяволите! Вижте какво става по носа…

— Хелоу, на „Уъйнрайт“! Доволни ли сте от празника?

Американският есминец „Уъйнрайт“ откри огън и се понесе срещу торпедоносците. Самолетите пробиха пласта мъгла и дим и в очите на германските пилоти плисна ярко слънце и огнен смерч. Не издържали резките контрасти на боя, летците още отдалеч пльоснаха торпедата във водата. Доблестният „Уъйнрайт“, който беше изскочил далеч напред, се оказа в центъра на кръг от торпеда, които се въртяха в хоро около него като акули край кашалот. Тялото на един торпедоносец се пръсна със звън над американците и това отрезви германските пилоти — те обърнаха назад. Но с атаката си в носовата част на кервана те отвлякоха вниманието на хората от обстановката по кърмовитеъгли, а там…

Изведнъж двадесет и четири торпедоносци се промъкнаха към конвоя. Това бяха последен модел: ХЕ–177, изпод чиито фюзелажи към корабите полетяха торпеда. От бръснещ полет над вълните от рохкава пяна, която вятърът откъсваше от повърхността, лешоядите в стройна фаланга се врязаха в кервана откъм кърмата.

Когато срещу тебе, право към гърдите ти, лети вражески самолет с торпедо, а в нажежения му клюн клокочи ярка огнена точка, и когато ти се струва, че всички куршуми са насочени единствено в тебе — именно тогава мерачът, на когото е останал само един миг живот, трябва да събере цялата си воля в топка, да докара врага в кръстачката на мерника си и тогава… Да допуснем, че не си успял! Тогава над тебе (вече мъртъв), избивайки всичко живо на кораба, лети с вой черната сянка на смъртта и ти, мерачът, ще трябва да отговаряш за всичко — дори за това, че си загинал, преди автоматът ти да е заговорил: пом-пом-пом… пом… пом… пом!… Срещу плътния огън на корабите самолетите изстрелваха остри снопове от трасета, като убиваха и осакатяваха хората по палубите със запалителни куршуми, пламнали още във въздуха. Навсякъде се пръскаха и хвърчаха стъкла от рубките, които раняваха жестоко и избождаха с парчетата си очите на хората. Торпедоносците се носеха над самата вода — направо между бордовете на корабите, сякаш летяха по някакви безкрайни коридори… Грохот. Трясък. Звън. Викове. Моторен вой. От оръдейните и от картечните платформи като от заводски конвейер се търкаляше в морето искряща лавина от изстреляни гилзи. От разтворените врати на контейнерите екливо бухаха танкови оръдия. Това беше парадоксът на войната — танкове, плаващи сред океана, стреляха (накъде?) срещу самолети! Торпедоносците летяха почти на равнището на мостиците и по тях се стреляше сега с всичко, с което може да се стреля, дори с фалшфайери, които красиво, но безсилно се разбиваха в пилотските кабини.

А под водата се носеха медноблестящите торпеда и много от оръдията и автоматите сега бяха втренчили дула зад борда, опитвайки се да поразят вече не самолетите, хвърлили смъртта, а самите капсули на смъртта, които носеха почти по половин тон тротил. Трасетата се смесиха във въздуха като разноцветна прежда. Мерачите вече не можеха да се ориентират в този безумен ад. Пренасяйки често огъня от ляво на дясно (или от горе на долу), те започнаха да закачат и своите кораби, като изпораниха много моряци по палубите…

Чу се експлозия! Американският „Хупър“ получи в борда си изведнъж две торпеда и машините му, направени на парчета, избиха нагоре с облак от пара цялата палуба… Не, тия германци не може да бъдат спрени тъй лесно — те знаят да воюват.

Още един удар? Този път върху един английски транспорт…

Някъде хвръкнаха зад борда куфари и салове. Уж не беше минало много време, а между колоните от кораби във водата вече цапаха хора. Те бяха много, но нямаше време да бъдат спасявани… Англичаните останаха верни на себе си и един от тях, вече потъвайки, все пак успя да се пошегува:

— Ей, щурман! — викна той на минаващия край него кораб. — Хвърли ми една карта да видя дълго ли има да плавам до Москва.

Съветският моторен кораб „Донбас“^[1] беше последен: в третата колона на ордера. Той се оказа в самия водовъртеж на боя. Нашите моряци, изглежда, бяха успели да свалят един самолет, втори бяха засегнали с картечниците си така, че едва ли е успял да стигне до брега. Но едно торпедо все пак се беше насочило към тях, посребрявайки водата с изхвърляните газове. „Донбас“ успя да му се изплъзне. Но тъкмо се изплъзнаха от едното, към тях се насочи второ. То дори сякаш докосна кърмата, но работещите винтове го изтласкаха по дяволите и в кипежа на водата зад тях то се преобърна и бързо потъна.

„Отървахме се!“ — въздъхнаха облекчено на „Донбас“.

Току-що избягнал смъртта, „Донбас“ започна да лови от водата давещите се моряци американци. Щом стъпеха на палубата на съветския кораб, спасените тутакси се включваха в общата работа.

По едно време се раздаде още един взрив.

— „Азърбайджан“ — завикаха от палубата на „Донбас“. — Момчета, удариха нашия… Жив човек сега няма да остане от тях, а?

Да, това бе станало и беше очевидно — то беше неизбежно.

Едно торпедо порази съветския кораб „Азърбайджан“.

Командирът на американския есминец „Уъйнрайт“ съобщи на своето командуване: „Отначало руският танкер беше обхванат от пламък, висок около 60 метра, после пламъкът бързо угасна и над танкера се извиха кълба дим и пара.“ А един английски историк дорисува тази сцена: „Тежкото оръдие в носовата част на танкера, обслужвано изключително от жени, продължаваше да води огън по германските самолети.“

Мощният заряд откъсна едно парче от борда и от вътрешността на поразения танкер започна бурно да се извива нещо маслено и лепкаво. „Азърбайджан“ по инерция се движеше още напред, изпълзявайки бавно от облака дим, пара и сажди, а върху палубата му продължаваха да падат парчета… Сетне машината му отказа и той замръзна сред петното от подозрителното вещество, продължаващо да изтича от пробойната му. Един съюзен миночистач се приближи до него предпазливо — всеки миг морето около кораба можеше да пламне.^[2] Оръдията на англичаните бяха вече готови да довършат набързо танкера, който сега щеше само да забави останалите.

Но „Азърбайджан“ не бързаше да сваля екипажа от борда си.

„Азърбайджан“ не позволи на есминеца да го разстреля.

От мостика на „Азърбайджан“, усилени от мегафона, се чуха не твърде дипломатичните думи:

— Вървете по дяволите! Нямаме нужда от помощ…

Насочените право срещу тебе оръдия не са помощ, но сега нямаше време да се подбират думи. В PQ–17 се повтаряше почти същото, което бе станало и в PQ–16 със стария „Болшевик“: „Азърбайджан“ залепи пробойната си с пластир укрепи отвътре бордовете си с подпори, задвижи контузените си от торпедния взрив помпи, с тях изхвърли от отсеците мръсната вода и… продължи пътя си! Флагманът на конвоя скоро прие от него сигнала: „Номер 52. Заемам мястото си в ордера.“

Германците се махнаха от кервана към 20:30 и полека-лека всичко затихна. Получи се рязка смяна, като бързо спадане на атмосферното налягане — от грохота и пукотевицата на стрелбата към необичайна тишина. Без да напускат бойните си постове, англичаните вече посръбваха чай. Корабите на PQ–17 се изравниха с един германски „Хайнкел“, който плавайки на повърхността, се гърчеше в отровни бензинови пламъци. На крилото му се опитваше да се спаси знаменитият ас Ханеман, който бе възглавил нападението на торпедоносците. Личната му бойна равносметка съставляваше 50 хиляди тона потопен противников тонаж и сега на него като на всеки човек никак не му се искаше да умира… Но нито един от корабите не се спря, за да го прибере. Дори спасителните съдове, които вървяха последни в строя, минаха край него, обсипвайки любимеца на Гьоринг с проклятия, освиркване и храчки…

Да съжаляваме ли този фашист?

Не, няма да го съжаляваме!

Нека потъва заедно с горящия си самолет.

Преживял страшен ужас, загубил няколко кораба и екипажи, керванът PQ–17 отново лягаше на своя генерален курс.

Сталинград — ето крайното пристанище, където трябваше да бъдат стоварени важните стратегически товари.

Отдалеч се чуваше честа стрелба — англичаните довършваха ранените транспортни кораби, които се държаха на вода и не желаеха да умират в мрака на бездната… Ако корабите можеха да плачат, сега те сигурно щяха да ридаят!

А сега, читателю, нека да погледнем на всичко това със спокойни очи.

Всъщност, общо взето, не беше станало нищо страшно. Хората отлично разбираха какво ги очаква, когато тръгнаха в своя рейс по маршрута на PQ–17. Войната си е война и тя винаги означава изпитание за мъжеството чрез риск, а без загуби на война не може. Ето защо керванът упорито продължаваше да се движи към своята далечна цел.

PQ–17, разбира се, щеше да стигне до нас, както бяха стигнали преди него други кервани. Макар и със загуби, все пак щеше да стигне!

Но…

Съдбата на кервана PQ–17 беше решена в Цитаделата.