Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (10) (Документална трагедия)

Вълците бягат на север

Водачът на всички „вълчи глутници“ живееше в завиден разкош ту в Париж, ту в Лориан. Грижата на Дьониц за неговите вълци стигаше дотам, че той посрещаше лично своите подводници, които се връщаха от океана в базата си. Той украсяваше членовете на екипажите с лаври и кръстове. В гладуващата Европа германските подводничари плуваха като сирене в масло. Дьониц им устройваше Лукулови пирове. Особено отличилите се екипажи прекарваха отпуската си в Ница или в Монте Карло. Дьониц фамилиарничеше с подводничарите, позволяваше им да го наричат „татко“, познаваше командирите на уботовете. Подводниците биваха посрещани от огромни тълпи, с оркестри, с венци и с микрофони… Тържественото посрещане се записваше на магнетофонни ленти и се предаваше по радиостанциите в също такава шумна и изразителна форма, каквато използуват в наше време телевизионните коментатори.

Редът в базата на Лориан беше следният: ако са се върнали живи, адмиралът им даваше 27 дена, от които 9 — за работа, 9 — за хойкане и гуляи и 9 — отпуска за в къщи. Лориан беше не само база за Хитлеровите подводничари — тук разкошни кабарета приемаха всички, идещи от морето, за да могат в див разврат да отърсят от себе си всички ужаси и кошмари на похода. Англичаните неведнъж бомбардираха Лориан, надявайки се да издебнат „вълците“ нощем, когато те плъзват по притоните си. Но предвидливият татко Дьониц беше изнесъл предварително публичните домове извън градските черти, а железобетонните клетки, под които се криеха подводниците му като коне в ясли, не можеха да бъдат пробити от фугасите…

Обаче екипажът на Ралф Зегерс трябваше да се прости с веселия Лориан — по вина на самия Дьониц. След като отбеляза, както винаги, завръщането на подводницата с пиршество, адмиралът каза:

— Ралф, родилните мъки в корабостроителниците се свършиха; Германия скоро ще изпълни океана с уботовете си. А ти ще трябва да се поразходиш до бреговете на Русия. Сега предприемам прегрупиране на силите, за да се включа в борбата с конвоите в Арктика…

На Зегерс никак не му се плаваше край бреговете на СССР.

— Корпусът ми е отслабнал — възрази той. — Появи се филтрация и при потапяне вътре тече като душ.

— В кой отсек? — попита Дьониц с усмивка.

— Дори в централния пост — послъга Зегерс.

— Дребна работа — утеши го Дьониц. — В Трьомсьо имаме отлична ремонтна база — ще ти постегнат нитовете и аз съм сигурен, че ще се върнеш оттам с рицарски кръст.

Беше ясно, че няма отърваване, и Зегерс попита:

— Ще ми дадат ли гувернантка? Или да тръгвам сам? — Без гувернантки! — отряза Дьониц. — Няма време за стажуване извън района на плаването. Ще се запознаеш с условията направо, на място. И… не се огорчавай, заминаваш още днес!

По стълбището на верандата той се спусна в градината. Някъде далеч Атлантикът сънно мъркаше. Откъм Лориан се чуваше глухо боботене — множество компресори зареждаха подводниците с въздух под високо налягане. Пищната акация се белееше в нощта… „Какво да отговоря?“

— Мой адмирал, готов съм да скоча дори в пропаст! Дьониц приятелски го блъсна:

— Мъжко момче си, Ралф! Имаш ли въпроси?

— Имам. Кажете ми там ли е и подводницата на Фриц Пройс, с когото сме големи приятели.

— Пройс вече го няма — намръщи се Дьониц.

— Загинал е за Велика Германия?

— Пройс е голяма свиня. Не казвай никому, Ралф, че си бил приятел с това животно… Пройс излезе само веднъж край бреговете на Нова Земя, а после нещо стана с жирокомпаса на кораба му. „Аншютц“ непрекъснато даваше късо и хидросферата се въртеше в глицерина като яйце във вряла вода. Дълго не можеха да разберат каква е работата, докато не стана ясно, че е виновен твоят приятел.

— Не може да бъде! — учуди се Зегерс. — Аз познавам Пройс…

— Нищо не познаваш — махна с ръка Дьониц. — На разпита в гестапо той си призна, че е повреждал жирокомпаса умишлено, за да не излиза на море… Е! — и Дьониц му подаде ръка. — Нитовете ще ви бъдат потегнати. А за рицарския кръст ще имам грижата аз! Можеш предварително да вдигнеш на перископа си една мръсна миризлива метла в знак, че твоята подводница ще измете руснаците от Баренцово море…

На разсъмване полярният океан затъркаля вълните си срещу тях. Изплетените от бяла вълна комбинезони вече не спасяваха от студа. А съвсем не беше отдавна времето, когато изнемогваха от горещина, носеха вахтата си по гащета, като курортисти. А колко пресни яйца и колко портокали ядяха! Сега подводницата се покриваше със скреж отвътре, а голите скали на брега навяваха унилост. Постелите са мокри от кондензационната влага, а одеялата на койките направо да ги изстиска човек… Ужасно, ужасно! Зегерс беше в лошо настроение, когато изпрати шифровка, че са стигнали в Нарвик.

Тук на екипажа бяха раздадени специално полярно обмундирование и розови талони за посещаване на един скромен публичен дом. Дефицитните проститутки в района на Арктика също се раздаваха по купони — като мармалада или маргарина. А преди излизането на позиция до пирса се приближи един камион от снабдителната служба:

— Ей, подводничари! Кой ще приеме спасителните пакети?

Спасителните пакети се изхвърляха, както торпедата, през торпедните апарати. Това бяха торби, заредени с мазут, въздух, трески, парчета от берлински вестници и обикновени човешки изпражнения (най-пресни, отлично консервирани). Ако руснаците започнат много силно да го притискат, Зегерс трябва да изстреля някой от тия пакети, който, изплавал на повърхността, имитира унищожаване на подводницата. След което — така се предполагаше — руснаците ще си отидат…

Една тиха нощ, когато зад завоя на всеки нос ти се привижда какъв ли не дявол, Ралф Зегерс поведе своя убот в рискован рейс. През преградите отново се просмукваше водата, а електрическите грейки малко помагаха. Чорапът на фиорда се беше свършил и ето че първата вълна блъсна подводницата по скулата като с юмрук. Втората леко, сякаш на шега, се покатери на палубата и бързо, като див звяр, стигна до самия мостик… Устата — пълна с вода! Солта и вятърът щипят очите! Тъй ли ще е винаги? Да, тъй ще е…

— Тук ще трябва да живеем — каза Зегерс на щурмана, — с кафе, коняк и испански цигари… Дявол да го вземе тоя „татко“! Той си седи сега, потънал до темето сред акациите! Ах, Лориан, Лориан… Шест часа с електрическото влакче и — вече си в Париж… Май не ни провървя!

До Нордкап подводницата се движеше в позиционно положение, показала над водата само източената си черна рубка. Наближаваше районът, в който можеше да се очакват руски кораби, и Ралф Зегерс заповяда да се затвори с кремалиерата люкът на главния тубус.

— Приеми баласт — нареди той апатично. — Изключи дизелите. Левият мотор — среден. И без излишен шум. Движението по отсеците да се ограничи. Боклукът да се изхвърля в сандъците. Боцман! Продухайте галюните и следете много да не се разкарват до тях… Строго радиомълчание! Вече съм убеден, че има научен метод за продължаване на живота — за това трябва просто колкото може по-рядко да се излиза в етера за връзка!

… Очакваше ги среща с обратния керван QP–11.