Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (19) (Документална трагедия)

Хвалдфиорд

Исландия от край време си е била датска полуколония, а Дания след окупирането от хитлеристите на свой ред стана германска колония (вече без всякакво „полу-“). Но още щом фашистите заграбиха Дания, англичаните тутакси окупираха изоставена Исландия. После англичаните бяха сменени тук от американците, които превърнаха Исландия в свой „непотопяем самолетоносач“. САЩ имаха вече значителен опит в създаването на пристанища и летища в арктическите условия. Войната минаваше някак покрай Исландия, но с черното си крило тя докосваше и тази отдалечена страна. Отначало англичаните, а сетне и американците в свободното си време усилено ухажваха исландските жени, което — не по-малко усилено! — се поощряваше от самата Исландия, която имаше нужда да се увеличи раждаемостта, за да се спаси от безлюдност островът. Въпреки тази „интимност“ на отношенията исландското население гледаше на съюзниците като на неканени пришълци. Тук не помагаха никакви „вечери на дружбата“, на които се танцуваше и никакви джазове, съставени от матроси!

От пролетта на 1912 г. Хвалдфиорд, разположен малко по на север от столицата Рейкявик, стана място, където се събираха корабите за изпращане на товари за СССР. По маршрута на PQ–17 трябваше да тръгнат 37 транспортни съда, над половината от които се движеха под американски флаг, а останалите бяха английски, холандски и панамски. Екипажите бяха смесени — до 17 националности на борда на един кораб. А докато керванът се формираше, докато бюрократите от щаба оформяха бумагите си, докато се съставяше ескортът, докато дочакат от САЩ самолетоносач, а от Англия пристигането на ескадрата начело с адмирал Товей, екипажите на транспортните кораби нямаше какво полезно да правят. В низината на скалистия залив, наречен от англичаните Ковашка долина, при мъгла и при ясно слънце от сутрин до късна вечер гърмеше музиката от корабните радиоуредби; брегът беше заглушаван от мощните високоговорители, монтирани на покрива на неугледната барака на Християнската асоциация на свободната младеж.

Дочувате ли нещо? — не е джаз;

тръбата свири заповед за нас.

Закуска във леглото, парно, газ

ще бъдат само сън желан за нас.

Тук няма саксофони, има ред.

Застъпвайте на вахта, мистър Ред!

Тук, в Хвалдфиорд, Брънгуин за пръв път видя руснаци. В състава на конвоя PQ–17 имаше два съветски кораба: „Донбас“ и „Азърбайджан“. Брънгуин беше поразен от факта, че сред екипажите им имаше толкова много жени. Пресипналият Дик, който бе изкарал един рейс до Русия с PQ–13, му обясни, че това съвсем не са моряшки съпруги.

— Когато дойде време да вдигаме котва, ще видиш как тия женоря работят със спирачките и вързалата, все едно че с тенджери и черпаци. А пък гърдите им са ей такива! — и боцманът протегна ръце на близо два фута…

Във фиорда нямаше какво да се прави и екипажите на транспортните кораби още от сутринта потегляха с автобуси до близката столица.

В един от пристанищните барове на Рейкявик най-неочаквано Брънгуин срещна приятеля си Суарт:

— А! Ти пък какво търсиш тука?

Суарт беше малко смутен от тази среща:

— Знаеш ли, аз тогава се сдърпах с моята… Отдавна се чудех как да й го върна, накрая реших да се фрахтовам някъде по-близо до дяволите: па нека се мъчи, като се сеща за мене. Пък и доларите няма да ми са излишни… Но аз съм балама, както ти е известно, и се договорих за рейс само до Скапа Флоу… Какво се смееш?

— Пропуснал си много спирки, Суарт.

— А, не… Тук сме се отбили съвсем случайно.

— Не си ли на танкерите? — попита Брънгуин.

Суарт дори се засегна:

— Да не съм луд да плавам с тия запалки, на които и преди войната човек не знаеше къде може да запали една цигара… Стооктанов авиационен бензин — с такова бренди човек по-добре да си няма работа! Не — завърши Суарт — почти доволен, — дойдох тук с един бивш банановоз — турбинно задвижване и два дизела — като в рай на всемогъщия бог!

Брънгуин отвори една бутилка и наля на Суарт пълна чаша.

— Ти винаги си се нареждал по-добре от мене. С турбините вие можете да се изплъзнете от Хитлер, ала нас, дето плаваме с индикаторни, тъй може да ни хване за опашката!

— Това си е вярно. Нашата скорост е муцуна до муцуна с германските уботове, когато пердашат над вода.

Брънгуин се прозя от скука и огледа шумния бар.

— Ей там — подхвърли той — двама британци май че се канят да се бият с нашия електротехник… Дали да не отида да му помогна?

— Чакай. Имаш време.

— Ако не отида сега, после ще е вече късно…

Докато Брънгуин се промъкне между матросите, електротехникът вече се търкаляше на пода с пробит череп. А двамата британци с широки клош панталони, въртяха в ръцете си големи бутилки от уиски.

— Той да не ти е млечен близнак? — попитаха те Брънгуин.

— Аз с него не съм пил мляко.

— Тогава какво се завираш да го защищаваш?…

Брънгуин свали единия със страшен удар в челюстта.

После, с вик на индианец, се хвърли върху другия и го метна с удар в краката тъй, че оня се залепи в тезгяха на бара. Електротехникът седна и заопипва главата си.

— Май че руснаците ще минат без мене — каза той. — Три излишни думи и една бутилка ми преобърнаха съдбата…

Брънгуин настани ранения в едно такси и каза на шофьора:

— И него като другите… до Хвалдфиорд и толкоз! След което се върна при тезгяха и попита:

— Слушай, Суарт, ти наистина ли смяташ да офейкаш?

— Отзад към тебе — отговори Суарт — се приближават петима наведнъж.

— Какви са? — попита Брънгуин, без да се обръща.

— Ония момчета от „Лондон“, дето застана вчера на рейда. И сега ще те научат да уважаваш Home Fleet.

Брънгуин се обърна с лице към побойниците от крайцерите.

— Е, какво, консервени момченца? — реши да поздрави той англичаните. — Как ви се харесват американските хамии с доматен сос, които плюскате по „заем-наем“-а?…

Съвзе се от гласа на приятеля си.

— Таксито дойде — каза му на ухото Суарт…

После три дена Брънгуин се търкаля в каютата, а пресипналият Дик облепваше лицето му с компресчета собствено производство.

— Май че тръгваме на двайсет и седми — предаваше му той новините. — Електротехника ни вече го изписаха със сътресение на мозъка… Чудесния празник, Деня на независимостта ще празнуваме на море. Представям си какъв луд фойерверк ще ни направят германците!

На съседния транспорт бе започнал поредният бунт на екипажа. Корабната полиция с бели шлемове, препасана с бели ремъци и с бели палки в ръката се беше развихрила и завираше матросите в тесните трюмове. Сега ще ги държат затворени, докато корабът излезе в морето… През илюминатора Брънгуин виждаше нощния линкор „Вашингтон“, на чийто ют под извивката на артилерийските башни с песен се строяваше юнашки бейзболен тим; по-нататък се очертаваше силуетът на крайцера „Лондон“ под вимпела на сър Хамилтън. От рейдовете на Хвалдфиорд, вдигайки облаци от пръски, излитаха шкембестите каталини; веднъж звънко затракаха зенитките.

— Казват — съобщи боцманът, — че днес хвърчал някакъв фриц.

— Откъде се е взел? Германците нали нямат авионосци?

— Не. Но се носят слухове, че фрицовете построили аеродруми на Шпицберген. Сега хавата в морето е лоша. Казват, дори и по-лошо, че германците имали секретни бази за подводници на Земята на Франц Йосиф и дори на руската Нова земя…

Скоро изпратиха нов електротехник — самия Суарт. В лошо настроение, той вмъкна в каютата си своята дълга като колбас торба с вещи.

— Твоят кораб — каза Брънгуин, — струва ми се, се наричаше „Уинстън Салън“… Къде е сега?

Без да му отговори, Суарт вадеше една по една вещите си от торбата. От кутията с кафе той извади една хлебарка, цялата покрита с кафеен прах.

— Горката ми! Чак от Халифакс плаваш с мене, скитнице?… На нея човек може да завиди — каза Суарт, като пусна хлебарката да пълзи по преградата. — Нея поне никой не я лъже…

— Тебе излъгаха ли те, Суарт?

— Разбира се! Аз се бях пазарил само до Скапа Флоу, защото не съм мъж, който може да остане без пари. И сам не мога да разбера как се озовахме в този хладилник. Сега изведнъж научавам, че моят скапан банановоз, натоварен с танкове, също пътува до Русия. Метнаха ме уж поради военната тайна… Кажи ми сега не са ли свини тия с военните пагони? И реших, че в такъв случай по-добре е да съм до тебе… Здравей, Брънгуин!

— Здравей, Суарт… Само че никой не те е лъгал. Пътищата моряшки във време на война са неведоми, както и пътищата господни, Суарт! Ето ти една кука — можеш още сега да се обесиш. Но дори и трупът ти ще стигне до Мурманск.

— Излиза, че не само в Тексас има балами — отговори Суарт. — Какво ще ми предложи тоя руски Мурманск, който не съм виждал? Мислиш, че ни чакат ли там? И ще ни поканят да пием?

— Чакат ни, Суарт, и ще ни поканят, можеш да не се съмняваш. Разбери: не сме ние първите, няма да сме и последните. Войната продължава и Русия още дълго ще воюва… Дори ако ние отидем на дъното, други ще подкарат керваните. Ще се промъкнем някак — утеши го накрая Брънгуин. — Ескортът ни е екстра! Един бейзболен отбор от „Вашингтон“ се наема да гони с щеките си „Тирпиц“ чак до Берлин. Я ми подай бутилката.

Брънгуин отпи глътка уиски и запуши бутилката с тапа.

— А ти не бива да пиеш, че ще се разкиснеш съвсем… Виж нашия старец Дик. За втори път пердаши до Съветите и нищо му няма — и петите, и темето му са в ред… Не е ли по-добре да вземеш от него пример и ти, Суарт?

— Лайно! — отговори му Суарт и легна на койката.

На двайсет и седми юни под бесен проливен дъжд керванът PQ–17 потегли.

На корабите от ескорта дълго се чуваха медните бойни тръби.

Един очевидец ни е оставил следните редове: „Като голямо ято одърпани птици корабите преминаха боновите прегради, излизайки в океана. Никой не оказа на заминаващите никакви почести или салюти. Но тези, които ги изпращаха, всички до един мълчаливо ги благословиха.“

Беше тъкмо молитвена събота…

След прибирането на котвата Брънгуин застъпи на вахта. Гладко избръснат и като си играеше по трапа като момченце, на мостика се изкачи щурманът. Той съобщи бодро:

— Имам хубава новина, Брънгуин.

— Може ли да я зная и аз, сър?

— Разбира се! Тази година ледната обстановка е прекрасна. Границата на паковите ледове се е изтеглила много по-далеч и ние ще минем покрай Исландия, като я заобиколим от север. А това е по-безопасно за нас… Не мислите ли, Брънгуин?

Като обръщаше и тласкаше тежко водата с винтовете си, британският линкор „Дюк ъф Йорк“ се носеше навътре в лъчистия океан; след него, въртейки огромните крила на радарните си антени, се отдалечаваше и американският линеен кораб „Вашингтон“; издигнал високо летателната си палуба, с шум премина самолетоносачът „Викторийз“. Това бяха силите на главното прикритие, които сега ще тръгнат далеч пред кервана, вселявайки с цялата си мощ спокойствие в душите на слабите.

Брънгуин си плю на ръцете, за да държи по-удобно ръчките на щурвала.

— Никога, сър, не съм изпитвал особено уважение към тези джентълмени — линкорите, в които е пълно с полиция като на Бродуей. Сега в църквата му се служи служба, скръндзите матроси влагат парите си в банката, а бюфетите продават пликове, гребени и презервативи. Всички линкори ми се струват плаващи казарми, само дето са без прозорци. Бих дал много да видя как потъват. Кой знае колко мехури се вдигат над тях!…

— А не ви ли се ще да се върнете в къщи? — попита неочаквано щурманът.

— Сър! — отговори Брънгуин, жегнат болезнено. — Ако исках да си седя в къщи, нямаше да избера тази професия, с която сега се гордея. Така е тръгнало, че аз от малък никога не съм обичал да се въртя в къщи.

На всички кораби изведнъж запращяха външните високоговорители за общо оповестяване. Много хиляди души изведнъж напрегнаха нервите си, защото от тези рупори човек рядко може да чуе нещо приятно… Сега ще вземат да ги слисат с някакъв „Тирпиц“.

— Успех на всички! — обявиха говорителите. — Да се затворят люковете, клинкетите и гърловините, да се провери закрепването на предметите в трюмовете. Излизаме в открито море, и… да ни благослови господ, нашият защитник!

— Значи, линкорите вече не са наши защитници — измърмори Брънгуин. — Знаех си аз: на тези казарми не бива човек да разчита…

След три часа движение щурманът откъсна едното листче на календара. Листчето хвръкна от пръстите му през отвора на илюминатора. Първият ден умря. Роди се следващият. Тъй ще е винаги, докато човек е жив.

Един ден преди това Шнивинд каза:

— Етерът край Рейкявик подозрително затихна, но за сметка на това значително се съживи работата на руските радиостанции около Мурманск. Май че вдигат котва. Сега трябва да почакаме PQ–17 сам да се издаде…

Не му се наложи да чака дълго. При построяването на кервана в походен ордер един от корабите заседна на някаква плитчина, която не беше отбелязана на картата, и получи пробойна. Страхувайки се, че в мъглата може никой да не го забележи, той панически изстреля в етера пищен букет от сигнали за бедствие, които германските радиостанции в Трьомсьо и Нарвик тутакси засякоха.

— Толкоз! — каза Шнивинд, като откъсна от телетипа донесението за този случай. — Засега повече нищо не ми трябва от тях. Но те вече са в ръцете ми…