Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (44) (Документална трагедия)

И преминаха с бой

Хроника на ТАСС (септември 1942 г.):

7 — За проявена доблест и мъжество при доставянето на въоръжение от Англия и САЩ с Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР са наградени с ордени на СССР 12 офицери и матроси от Кралския военен и търговски флот на Великобритания.

9 — Личният представител на президента на САЩ Рузвелт — Хариман — произнесе в Ню Йорк реч, в която разказа за своето пътуване в СССР. „Русите не искат — каза Хариман — да се свали от тях цялото бреме на войната, а искат да се свали само такава част от бремето, при което конфликтът да бъде равномерно разпределен между съюзниците…“

През целия август контраадмирал Фишер — съзнателно или просто тъй — информираше Головко за движението на кервана до остров Малта. Разбира се, този остров е твърде далеч от Баренцово море, но Арсений Григориевич слушаше търпеливо. Загубите на англичаните в този конвой, съставен от самолетоносачи, линейни кораби и крайцери, бяха толкова големи, че човек можеше да се ужаси… Изслушал информацията за бедственото положение в Малта, вицеадмирал Головко не забравяше да напомни на Фишер:

— Какво става с предстоящия керван PQ–18?…

Откъм Арктика в началото на зимата към океана започна да настъпва, като се чупеше с грохот, мощна ледена бариера. Нощем корабите, които минаваха през този район, виждаха как небето се разтваря в бисерна светлина над паковите ледове. Работата на радиостанциите се прекъсваше от пукота, предизвикан от полярните сияния.

През първите дни на септември британското представителство в град Полярний информира командуването на Северния флот, че керванът PQ–18 под вимпела на адмирал Бърнет е напуснал Лох-Ю и сега около него се събира ескортът. В прикритието няма линейни сили; в състава на конвоя е самолетоносачът „Авенджър“; в охраната е дадено предимство на миноносци и корвети. Англичаните смятаха, че германците вече всичко знаят и че трябва да се очаква излизането на „Тирпиц“ в океана.

Но „Тирпиц“ беше вече на консервация. Той не излезе! Край бреговете на Норвегия сега с голяма скорост се движеха германските крайцери „Хипер“ и „Кьолн“; от Нарвик бързаше „джобният“ линкор „Адмирал Шеер“. Британската субмарина „Тайгрес“, напуснала неотдавна Полярний, се натъкна на тази ескадра толкова неочаквано, че преминалите над нея кораби едва не отнесоха перископа й. „Тайгрес“ изстреля торпедата си безрезултатно.

На 8 септември британската мисия докладва, че керванът PQ-18 се презарежда с гориво в заливите на Шпицберген. После започна всичко… Контрадмирал Фишер каза на Головко:

— Пуснаха ни първата кръв. Не авиацията — подводниците. Сега трябва да се очаква, че ще довтасат и самолети.

— Ще се опитаме да предотвратим тези удари от въздуха — каза Головко. — Нашият флот ще нанесе превантивни бомбени удари по противниковата авиация на летището. Макар че…, вие знаете, контраадмирале: тези бомбардировки на германските летища в Норвегия ни струват скъпо по политически съображения. След всяко такова нападение германските бомбардировачи излитат и започват да хвърлят бомбите си върху ярко осветените градове на Швеция, като приписват всички жертви на тази неутрална страна на действията на нашата авиация…

На 13 септември дойде известието за първите загуби. По сведения на британската мисия германците бяха потопили 10 кораба. На 15 септември над кервана продължи въздушният бой. Германците загубиха 7 торпедоносеца, а англичаните 3 самолета, но корабите от ескорта успяха да спасят своите пилоти. Британското правителство внесе поправка: като че ли не 10, а само 2 транспорта са потопени от противника.

— Единият е ваш… транспортният кораб „Сталинград“!

В радиорубката на Северния флот цари напрегната тишина: берлинският радиоговорител крещи пред цял свят за потопяването на 19 кораба от Баренцово море… Изумителна бъркотия! Никой не може да разбере колко кораба всъщност са загинали.

— Този конвой, PQ–18 — казва Головко, — няма да им дадем: флотът ще се бие за него…, за всеки транспортен кораб!

Британската мисия отново нанася поправка: германците са потопили не два и не 10 кораба, както е било посочено по-рано, а цели 13. Ако тази цифра е окончателна, загубите на кервана са внушителни още преди да е наближил съветската зона. Нека се надяваме, че може би пак нещо не е в ред с британската информация… Междувременно мислите на северноморци сега се приковани от великата битка, която е започнала край стените на Сталинград. Беше решено да се изписват от флота на брега не повече от 7 човека от всеки кораб. На брега матросите бързо биваха преобличани с гимнастьорки и отрядите морска пехота от Северния флот заминаваха за Сталинград… Начело на един от тези отряди замина и не се завърна вече и моят баща Сава Михайлович Пикул — комисарят от беломорската флотилия. Не го видях при заминаването. Още тогава се бях залюлял по палубите…

С мъка на сърцето след последните бюлетини на Информбюро излизаха на море нашите кораби, за да посрещнат PQ–18. Първи тръгнаха ескадрените миноносци „Сокрушительний“ и „Гремяшчий“. Тогава пеехме:

Ний търсим в простора далечен

да зърнем отнейде прагът.

На пещите „Пълен!“ — и вече

потоци огньове фучат.

Избухвайте, мощни торпеда,

летете, снаряд след снаряд;

изригвайте, мини! Борба до победа!

„Гремяшчий“ не знае назад!

След тях изчезнаха в мъглите и бурите други новики, за които нямаше песен: „Куйбишев“, „Урицкий“, „Карл Либкнехт“. Стари корпуси, стари машини. Но като се понапънеха, даваха хубави възли. Дръзко влизат в бой, като водят огън от откритите си платформи. Видеха ли врага, новиките сякаш отново си възвръщаха харамийската си балтийска младост. И отново се превръщаха в някогашните млади побойници… Миноносците се плъзгат сега по водата — като затаено видение от славното минало на руския флот!

Откъм океана налитат стръмни големи вълни… Те упорито блъскат есминците.

Наклонените димови тръби изхвърлят зад кърмата кълба разпокъсан дим.

Сталинград е в огън. Океанът е в огън.

PQ–18 трябва да мине!

Това се случи край Канин нос, където на кръстовището между три морски пътя започна безпощадната битка за корабите на кервана. Щабът на флота постоянно губеше връзката със своите есминци. Причината за това беше дъждът от снарядни парчета, които късаха корабните антени.

Битката при Канин нос показа предела на напрежението, което противникът може да издържи; тя посочи и всемогъщата безпределност на нашите възможности. Никога дотогава ние не бяхме изпитвали такъв натиск на врага от въздуха като в тази битка при Канин нос.

Противникът изпращаше торпедоносната си авиация на няколко ешелона — вълна след вълна. Корабните радиолокатори не действуваха, ако целта се движеше на бръснещ полет. И големите четиримоторни машини наистина летяха на бръснещ полет, готови за ниско бомбомятане; ескортът откриваше противника само визуално, когато до него оставаше съвсем малко разстояние. Рискът беше невероятен!

В момента на атаката механизмите за хвърляне на торпедата при много самолети отказваха и хитлеристките пилоти, като не можеха да овладеят управлението, се разбиваха заедно със самолетите си в надстройките на корабите, като трошаха мачти, тръби и мостици. Разкривени, пламнали в зелени бензинови пламъци, самолетите се прехвърляха по инерция през корабите и едва тогава торпедата им експлодираха, но вече заедно с пилотите, като избиваха в нажежения облак от газ десетки хора по палубите на ескорта…

Първата вълна самолети е отминала. Следва втора. Цял рояк… Отляво са двайсет, отдясно — трийсет. Приближават се откъм кърмата.

От късата палуба на „Авенджър“ излитат като мечове остромуцунестите суордфиши. Огънят на собствения им кораб ги прогонва настрани.

Ерликоните се давят в ситен лай. Автоматите се въртят на барбетите си, целите сред екливия звън на изстреляните гилзи. Но онова, което най-силно порази в боя англичаните, беше главният калибър на русите… Съветските есминци в битката при Канин нос, нарушавайки всички традиции, използуваха срещу самолетите своя главен калибър. 130-мм гранати правеха просто чудеса!

Ето ниско над повърхността се е задал ревящ строй торпедоносци.

Те се приближават все по-близо, по-близо и по-близо. Командите, стрелящи с ерликоните, не са в състояние да спрат тази смърт, която неумолимо лети срещу корабите. Трябва човек да познава и хората, които сега са стиснали в ръцете си щурвалите на своите самолети, готови да натиснат червения бутон „Залп“. Те, тези асове на Гьоринг, не обичаха да отстъпват. Само им покажи целта и те се насочват към нея и нищо вече не ги отклонява настрани. По — близо, по-близо и по-близо… е твоята смърт!

Тогава бие главният калибър на есминците. Дистанционните гранати сякаш взривяват отвътре целия строг и ненарушим строй на противника. Като се пльосва с корем във вълните ту един, ту друг, торпедоносецът се заравя с наклонено крило в океана и строят им оредява. Но останалите продължават. С ерликоните вече не може да се работи. Бардетите са целите засипани с изстреляни гилзи. Подносачите негри ги изритват с крака зад борда, за да разчистят пространство за завъртане на автоматите, след което отново се разнася: пом-пом, пом-пом, пом-пом… А нашите есминци минават, осветени от залповете на своя безпощаден главен калибър. Обгорялата боя по телата на оръдията става на мехури. Долу вият елеваторите, подаващи от погребите нови снаряди. Едри богатири с ватенки ги хвърлят върху снарядните корита, дотиквачите оттам ги втикват в затворната част. Чува се къс сигнал на сирената, синята лампа светва и… залп! Отново вие елеваторът, тежко чукване на коритото, блъсване на затвора, синьо светване, жълт пламък от залпа и… грохот!

Германските самолети хвърлят торпедата си, където им падне, и изчезват…

Те изчезват към своите бази, като реват с претоварените си мотори, оставяйки след себе си шлейфове дим; телата им са обхванати от огън. А над корабите на притихналия керван, спускайки се бавно, се олюляват много и много парашути. Краката на свалените асове, още преди да се докоснат до водата, са страхливо присвити в предчувствие на ледения студ.

Американците изгубиха сега своя транспортен кораб „Кентъки“. Те са вдигнали ерликоните със зурлите нагоре и с едри патрони — всеки колкото банан! — правят хитлеристите на парчета. Като обезобразени парчета месо асовете се пльосват отвратително във водата, а парашутите им тутакси покриват тази отблъскваща картина.

Но това беше само началото. Брегът не оставяше PQ–18 сам в продължение на много часове. И отново нашите есминци вкараха в работа своя главен калибър, възпирайки силата и скоростта на торпедоносците. PQ–18 се отбраняваше едновременно на два фронта: авиацията връхлиташе отгоре, а подводниците го нападаха отдолу. Но керванът мина!

Вече в Бяло море корабите се озоваха сред силна буря. Три транспорта заседнаха на плитчини, но останалите успяха да ги извлекат отново на вода в момента на приливния максимум. Гьоринг загуби в тази битка най-добрите си летци. Това го вбеси. Той изпрати самолети далеч към Архангелск, където корабите бяха вече застанали на рейдовете и се разтоварваха. Но и там, над земята на древните „поморци“, врагът получи жесток отпор… До Съветския съюз стигнаха 27 транспортни кораба!

Загубите:

12 транспорта, когато PQ–18 беше охраняван от съюзни сили.

1 транспорт, когато охраната беше поета от нашите кораби.

При това транспортът „Кентъки“, взривен край Канин нос, не потъна. Тогава го разстреля един съюзен миноносец. В суматохата на боя нашите екипажи нямаха време да се занимават с „Кентъки“, но в по-спокойна обстановка североморци сигурно щяха да довлекат до Архангелск и този нещастен кораб.

В най-големия разгар на сраженията край Сталинград доставките по закона „заем-наем“ отново бяха прекратени. Кервани вече не се движеха, макар че над океана беше паднала тежка полярна нощ — непробудна и непрогледна. Англичаните провеждаха операцията „Frickle“, което в превод на руски означава „На капки“. Именно така, капка по капка, идваха доставките по „заем-наем“ в нашата страна през тази страшна зима.

Единичните транспорти в операцията „Frickle“ се движеха по принципа на совалката — залагаше се на добрите механизми и на добре действуващите екипажи. Те се движеха към СССР, като се плъзгаха почти по ръба на паковите ледове. По пътя, през който минаваха — в адската тъмнина, — бяха разположени само няколко траулера, които трябваше да вдигнат от водата оцелелите, ако совалката бъде потопена от противника. От 37 пуснати в операцията кораба загинаха 9, останалите един по един стигнаха.

Към края на 1942 г. германците проведоха в океана операцията „Хофнунг“, главна роля в която играеше тежкият крайцер „Хипер“. Рано една сутрин той разби нашия преследвач на подводници МО–78, а след това срещна транспорта „Донбас“, който участвуваше в капковата операция. Този кораб, който бе оцелял дори при разгрома на PQ–17, сега беше унищожен от „Хипер“… Впрочем, неговия екипаж както и екипажа на преследвача, крайцерът взе на борда си в плен.^[1]

1942 г. изтича. Тя завършва много добре за нас, за цялата наша страна. Сталинград реши съдбата на Втората световна война и именно оттогава започна оня железен, необратим процес, който ни изведе до победата.

Повече кервани PQ нямаше — англичаните започнаха да ги изпращат в СССР под други инициали, сякаш искаха да заличат дори спомена за някогашния си позор.