Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (40) (Документална трагедия)

Сталин — до Чърчил

Уморените кораби, които успяха да се опазят, вече навлизаха в пролива Маймакси — главния корабоплавателен ръкав в делтата на Северна Двина. Помня тези пасторални брегове, целите осеяни с едри маргаритки, помня шоколаденокафявите крави, които, застанали до корем във водата, мучаха към минаващите кораби. Затова аз отлично почувствувах фразата на английския наблюдател: „Жителите на някои крайбрежни селца шумно приветствуваха плаващите край тях кораби.“ Да, сигурно така е било наистина — от крайните къщи на своите села колхозничките махаха към нашите есминци — защо да не помахат и на съюзниците? Вярно, през време на войната керваните PQ бяха строго засекретени и нашите селяни, видели чуждестранните кораби, едва ли са можели да знаят тогава, че покрай селата им минаваха остатъците от разгромения PQ–17… До самия кей на пристанището в Архангелск, когато пред моряците се откри широката панорама на града с неговите зелени булеварди, един американски матрос не издържа, побърка се от щастие и — скочи зад борда! Корабите вече подаваха вързала. Започна се разтоварването им. На каросериите на десетки автомобили за бърза помощ, още щом биваха извадени от трюмовете на даден кораб, руските работници старателно изписваха с боя надписите „Подарък от жителите на Плимут“. Американският аташе съобщаваше от Архангелск на Рузвелт: „Сега тук се намират 1200 пострадали моряци от всички националности. 500 от тях са американци.“ Помня това време и в съзнанието ми се е запазил видът на крайбрежната улица по река Северна Двина. По цялата й дължина наклякали по камъните край гората англичани, американци, араби, негри, малайци и филипинци… перяха бельото си! Житейски неща!

А над оня път през океана, който те бяха изминали, за да стигнат до Русия, вече се натрупваха облаците на политически бури.

На 23 юли Й. В. Сталин изпрати отговор на У. Чърчил — на неговото послание от 18 юли… Ето какво писа той на английския премиер-министър:

„Нашите военноморски специалисти намират доводите на английските морски специалисти, че е нужно да бъдат прекратени доставките на военни материали до северните пристанища на СССР, за несъстоятелни. Те са убедени, че при добра воля и готовност да бъдат изпълнени поетите задължения, доставките може да се извършват редовно с големи загуби за германците.

Заповедта на английското Адмиралтейство 17-и конвой да остави транспортните кораби и да се върне в Англия, а самите съдове да се разпръснат, за да продължат до съветските пристанища поединично без ескорт, според нашите специалисти, е учудваща и необяснима.

Аз, разбира се, не смятам, че редовните доставки до северните съветски пристанища са възможни без риск и без загуби. Но при война нито едно значително дело не може да бъде осъществено без риск и загуби.

На вас, разбира се, ви е известно, че Съветският съюз понася несравнимо по-големи загуби. Във всеки случай никога не съм допускал, че правителството на Великобритания ще ни откаже доставянето на военни материали именно сега, когато Съветският съюз има особено голяма нужда от доставянето на военни материали, в момент на сериозно напрежение на съветско-германския фронт…“

Писмото на Сталин беше връчено на Чърчил лично от съветския посланик И. М. Майски. Британският премиер беше облечен в син комбинезон с цип. Беше в лошо настроение (нещо пак се бяха объркали нещата на египетския фронт). Като си спомня този ден, Майски пише: „От мъка Чърчил, изглежда, беше глътнал малко повече уиски. Това личеше по лицето, очите и жестовете му. От време на време главата му някак странно потрепваше и тогава се чувствуваше, че всъщност той е вече старец…, страшното напрежение на волята и съзнанието поддържат Чърчил.“

Като прочете посланието на Сталин, премиерът се изплаши от мисълта, че СССР може да излезе от войната, и даде на посланика да разбере това.

Иван Михайлович Майски рязко възрази на премиера:

— На никого от нас и през ум не е минавало да прекратява борбата. Нашият път е избран веднъж завинаги — борба докрай… Но трябва да се съобразяваме и с реалностите на ситуацията…

Реалната обстановка подсказваше само един перспективен път — откриването на втори фронт в Европа. Тъкмо по това време в Лондон бе свикано съвещание между англичаните и американците. Решаваше се възловият въпрос, дали да се проведе операцията „Овърлорд“ (стоварване на войски във Франция) или операцията „Факел“ в Северна Африка. Хари Хопкинс и Айзенхауер поддържаха „Овърлорд“, но все пак в спора победи Чърчил и силите на съюзниците бяха отново отвлечени от Европа към проскубаната опашка на Хитлер в африканските пустини.

А положението на съветско-германския фронт беше отчаяно: Сталинград вече приковаваше към себе си вниманието на цял свят. В Англия отново бяха надигнали глави най-различни гадатели, които всячески доказваха, че хитлеристката армия е непобедима, че русите няма да могат да се задържат на Волга.

И най-лошите предположения скоро се оправдаха. Като се възползуваха от разгрома на кервана PQ–17, англичаните решиха повече да не рискуват с конвоите. Но те премълчаха защо позволиха на противника да убие кервана. Корабите от ескорта отдавна дремеха в „собствената си спалня“, докато последните съдове от кервана PQ–17 бяха довършвани от хитлеристите в океана…

Сега за нас беше важно да убедим англичаните, че прекарването на кервани е възможно. Макар с риск, макар със загуби, но то е възможно и необходимо. Северният флот се бе наел да докаже това в своята зона!