Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (36) (Документална трагедия)

В ледената купел

Корабите, подобно на хората, умираха различно… Едни посрещаха смъртта тържествено мълчаливи, едва по-късно изпод водата се дочуваше продължително и зловещо боботене от експлозията на разгорещените парни котли, не издържали обятията на студа. Други жално виеха със сирените си, а конструкциите им се разрушаваха с грохот. Пречупени на две, корабите събираха във въздуха мачтите си — като ръце, протегнати за прощално ръкостискане преди смъртта. Понякога те потъваха изведнъж и хората не успяваха да напуснат отсеците и коридорите им, заприличали сега на митични лабиринти. Други, напротив, мъжествено издържаха взрив след взрив, сякаш разбираха, че трябва да се държат, докато хората се спасят. А после корабите с рев се гмурваха в бездната. При това някои завличаха със себе си и гондолата на аеростата, къпещ се под облаците. Това бяха страшни мигове! Деца на друга стихия — височината — аеростатите не искаха да потъват. Но понякога, след като се спускаха до дъното на океана, те все пак скъсваха задържащите ги въжета — изхвръкваха от дълбочините и гондолите им литваха високо нагоре към небето, сякаш ужасени от онова, което са видели там, в чудовищния мрак на бездната…

Корабът умира, но човекът остава. И на негово разположение са лодките, саловете, надуваемите понтони. Заловил се за спасителното въженце, човекът, обгорен от изрива, ослепял от мазута, протяга ръка към другарите си на сала и пресипнало крещи от възторг:

— Май че имах късмет… Имах дяволски късмет!

Свиден ни е този свят. И нека!

Нека да живее в нас мечта!

Корабът потъва, но човека

спуска сънни лодки на вода

и загребал сред вълни зелени,

вярва, че ще стигне до брега,

там, където паднал на колене,

ще целуне родната земя.

Като начало нека чуем онези, които са имали дяволски късмет:

„След петдневно седене всички започнаха да се чувствуват така, сякаш гърбът им е разцепен. Лейтенант Хърис и Блокстоун сякаш непрекъсната се облягаха на мене. Аз ги отблъсквах… Кели и Гонзалес предложиха манерка уиски на първия, който съгледа земя… Същия ден заболя вторият механик. Стъпалата му започнаха да се подуват и станаха моравочервени от студа. След три дена той умря. Хърли прочете молитва и ние бутнахме механика от лодката зад борда. Морета бушуваше: височината на вълните достигаше 5–10 метра. Започнахме всички да се караме помежду си. Заловихме вестовоя Вени да краде вода. За наказание го лишихме изобщо от вода… Всички бяхме обрасли с дълги бради и предполагам, че бяхме заприличали на бандити.“

Наистина добре облечените и с плътно закопчано облекло имаха повече шансове за спасение. Но тези щастливци не бяха много. Хората обикновено напускаха кораба тъй, както ги е заварил взривът. Когато палубата пропада под краката ти, когато започва пожар, когато викат премазаните или отнесените зад борда, а водата се носи по коридорите, откъртвайки с пантите каютните врати, няма време да мислиш кои панталони са по-топли. Затова бюфетчиите си бяха по престилки, радистите — с ковбойки, огнярите — по фанелки, рулевите — по пуловери, а някои, събудени от взрива, изобщо се спасяваха по пижами. Истински герой изглеждаше един старец, механик, който беше успял да привърже към крака си своята дървена протеза. „Че иначе за къде съм без нея?“ — казваше той с гордост… Над оцелелите е вече ден; а нощ няма и няма да има! Хората, както и корабите, също загиваха различно; а мъдрото човечество, което от хилядолетия се люлее по моретата, още не е изобретило такава лодка, която би могла да замени кораба. Случваше се моряците, оказали се в лодката, да стоят в нея до пояс във водата.^[1] Очите им се изцъкляха; хората заспиваха от студ. По-бодрите се опитваха да ги раздвижат, но напразно. Изхвърлените зад борда не потъваха и дълго (понякога дни наред) съпровождаха другарите си, като се люлееха на вълните край тях… В морето не съществуват закони за смъртта и понякога оживяваха старци, а матроси в цъфтяща младост „вдигаха платната“. Оживяваха песимисти, настроени мрачно, които смятаха, че на всичко е дошъл край и капут, и толкоз! И обратно, загиваха оптимисти, изпълнени с розови надежди, че всичко това е дребна работа, за която един ден, на стари години ще има да си спомнят с приятно чувство… Макар да беше юли, за студа на полярните води не биваше да се забравя (а водата не е замръзнала, защото е солена). Егоистите седяха, без да правят нищо, с цел да запазят силите си и — умираха! А по-запалените момчета се залавяха за греблата, без да жалят силите си, и — оживяваха! Смъртта също спазваше някаква последователност: отначало вземаше лежащите, после настигаше седящите, но не закачаше ония, които нямаха ни къде да легнат, ни къде да седнат. Тия хора стояха в лодките като в претъпкан трамвай. Стояха прави ден, втори, трети, четвърти ден поред… И тъкмо те оживяваха. Физиологически това е обяснимо: лодката се мяташе от вълна на вълна и в стремежа си да запазят равновесие, хората постоянно се движеха, за да не изхвръкнат зад борда; поради това кръвта не изстиваше в жилите им, а сърцето им туптеше нормално. Читателят може да си помисли, че би било естествено, ако в лодката има вода, тя да бъде изгребана. В такива случаи никой не пита има ли кофа. Водата може да бъде изгребана с шапки и дори с ръце… Но… въпросът е струва ли си? Лесно е да изхвърлиш водата, когато тя в лодката е до коляно, ала когато се плиска чак до гърлото ти, ще се радваш дори ако чувствуваш под краката си поне лодъчното дъно. Обикновено всяка спасителна лодка има НЗ (неприкосновен запас), в който влизат питейна вода, консерви, спининги за риболов, сух спирт, гребла, лимонов сок, галети. Обаче в повечето лодки всичко, което е за ядене, биваше окрадено от докерите още в Англия… В борбата за живот между оцелелите понякога се започваше страшен бой, включително с ножове. При това към дребнавите обиди, предизвикани от теснотията или от желанието да се глътне една глътка ром повече, се прибавяше расовата омраза. Офицерите се застраховаха с многозарядни колтове. „Мене никой да не ме закача“ — казваха те… Движещите се отделно кораби от състава на PQ–17 неведнъж се натъкваха в океана на салове и лодки със спасяващи се и им предлагаха да ги вземат на борда си. Но психическият шок след торпедирането се оказваше извънредно силен. Люлеещото се дъно на лодката изглеждаше на хората много по-сигурно, отколкото твърдата корабна палуба. „Ние сме си вече в къщи“ — викаха те към кораба. — „Вчера какво преживяхме, повече не ни трябва да опитваме… Гответе се и вие за прехвърляне!“ По този начин мрачната сага за трагичната съдба на конвоя PQ–17 се допълва от разказа за това, как 150 моряци от претърпелите бедствие съдове предпочетоха цели две седмици да дрейфуват в открити лодки, но не пожелаха повторно да се окажат на палубата… Човек може да ги разбере! Корабът, който им предлагаше услугите си, изчезваше в далечината, а те, останали в лодката, скоро можеха да наблюдават гибелта му. Сложното явление полярна рефракция им откриваше дори онова, което ставаше отвъд хоризонта. Моряците неведнъж виждаха неща, които в нормални условия е просто невъзможно да се видят. На много мили от тях противникови самолети или подводници торпедираха съдовете, а оцелелите, сякаш намирайки се в някакъв необятен киносалон, виждаха трепкащите на небето отражения на гибелта им. Рефракцията издигаше над хоризонта страшните сцени на експлозиите, при което потъващите кораби сякаш плаваха с мачтите надолу и се потапяха не в морето, а в… небето! Обяснимо е защо разумът на мнозина не издържаше това напрежение. Корабокрушенците молеха полуделите си другари да не се смеят, да не пеят и да не се движат рязко, защото това беше опасно за претоварените спасителни лодки. Ала границата между разума и безумието често се заличаваше. Понякога някой напълно здрав моряк, който дотогава разсъждаваше напълно нормално, изведнъж най-неочаквано скачаше зад борда и със странно възторжен вик отплуваше от спасителния понтон, за да изчезне завинаги във вечността на океана. Останалите на понтона се притискаха още по-плътно един към друг, а възпалените им от солта очи напрегнато се взираха в пространството. Те счупваха капсулите на димовите шашки, но тъмнокафявият дим, който се разстилаше лениво над вълните, привличаше вниманието само на противниковите самолети и подводници. Те не носеха на хората спасение, а само издевателство, заплахи, псувни и нагли разпити, които германците най-нахално и цинично извършваха посред океана.

Гьобелс имаше нужда от свеж пропаганден материал за своите вестници. Иначе казано — от пленници… Огромните самолети „Дорние“, които баражираха над океана, търсейки свалени летци, започнаха да кацат на водата край понтоните и спасителните лодки. Германският пилот излизаше на жълтото крило, върху което изрисуваният червен кръст на международното милосърдие никак не се свързваше със зловещата свастика, и вдигаше над главата си два или три пръста:

— Двама или трима мога да взема… без плацкарта! Решавайте бързо кой иска да завърши войната в победила Германия…

Намираха се и такива, които доброволно се обричаха на живот зад телените мрежи. Санитарните дорниета бързо прехвърляха пленниците в норвежкия град Киркенес, където биваха фотографирани в най-различен вид — небръснати, проядени от солта, мръсни и преуморени. Те даваха интервюта в удобен за противника дух („Не мисля, че някой, който се е отървал от този ад, ще прояви още веднъж желание да тръгне с конвой към Русия!“) Абверът изстискваше от тях при разпитите всичко, каквото може да се изстиска от хора, паднали духом, а краят им беше един — концлагер! При това англичани и американци биваха строго предупреждавани:

— Ще бъдете разстреляни незабавно, ако се опитате да установите контакт с руски военнопленници.

Постепенно, като разпитваха моряците от кервана PQ–17, германците успяха да съставят подробна таблица за дефицитните стоки, от които се нуждаеше тогава съветската икономика: технически кожи, листова стомана, лекарства за ранени, стооктанов бензин, бои, дуралуминиеви сплави, никел и молибден, радиолокатори, захар, кордит и други, а също така локомотиви, танкове, самолети и тежкотоварни камиони за нуждите на фронта… След като потапяха кораба, германските подводници обикновено изплаваха. Понякога на повърхността изскачаха едновременно два убота. Застанали борд до борд, те се поклащаха лениво наблизо, като снимаха с киноапарати спасяващите се и винаги ги държаха под прицела на картечниците си. В такива мигове нервите на хората се късаха: всеки момент те можеха да бъдат обсипани с град от олово или да бъде изпуснат въздухът от понтоните им, за да потънат… След като подлагаха на разпит оцелелите, германците понякога запращаха в главите им някоя суха франзела хляб, обвит в сребрист станиол, и бодро им извикваха на сбогуване:

— Благодарим за новините! А сега плавайте към Нова Земя.

— Благодарим за съвета — викаха им от водата. — Той щеше да ни свърши хубава работа, ако имахме гребла.

— Чудно е, че вие, англичаните, уж сте морска нация, а не сте се сетили за тях по-рано. Оправяйте се сега сами; Германия няма да стругова гребла от ясен…

Те вземаха в плен само капитани и механици, за да лишат съюзниците от ценни и опитни кадри. В плен попадаха също танкистите и летците, тръгнали за СССР с цел да предадат на русите своята бойна техника по договора „заем-наем“. Разбира се, в тази невъобразима купчина изпомацани от нефт хора, които са се лепнали за понтоните като мухи на мухоловка, беше трудно човек да различи матроса от офицера, та понякога германците измъкваха от водата някой невинен стюард във фрак, като го вземаха по погрешка за много важен господин.

— Кълна ви се! — крещеше той в ужас. — Аз се занимавах само със съдините в бюфета. Да не мислите, че съм дипломат… Повярвайте ми, през целия си живот пет пари не съм давал за тая политика!

— После ще видим — отговаряха германците, като го изтегляха на палубата на подводницата.

Вярно, че те си изясняваха нещата и някои от взетите, които не представляваха интерес за абвера, безцеремонно връщаха обратно в лодките:

— Ей… взимайте си го!

Но имаше и случаи, когато хората нямаха сили да търпят страданията и сами искаха да бъдат взети в подводницата. На такива германците отказваха. Веднъж до борда на една германска подводница се оказа американска спасителна лодка до такава степен запълнена с вода, че се виждаше само плаширът й, а на повърхността главите на хората плаваха като футболни топки.

— Нищо не искаме от вас — казваха янките. — Нито хляб, нито курс, нито марля, нито гребла… Нека да се качим само за малко, за десетина минути на вашата палуба, за да изхвърлим водата от лодката и да оправим снаряжението й.

Тая молба развесели „вълците“ на Дьониц.

— Не ставайте наивни! — викаха те от мостика. — Щом вие, ояли се американци, сте тръгнали да търсите силни усещания по руските комуникации…, вървете! Нямаме нищо против… Ще имате пълни гащи с такива усещания. Желаем ви всичко хубаво, безмозъчни идиоти!

На няколко метра от загиващите в ледената купел германската подводница прие баласт и бавно изчезна в тъмните дълбини, където екипажът й искаше да се наспи хубаво сред тишината на бездната.

Читателю, близката до точката на замръзването си вода е последната бариера, която трябваше да преодолява човекът, след като е загинал корабът му. През 1942 г. във фашистките концлагери на смъртта вече активно се правеха опити над живи хора. Лекарите от службата SS избираха най-здравите и издръжливи пленници и ги потапяха във вани с натрошен лед, където температурата на водата беше близка до температурата на полярния океан.

Германците бяха заинтересовани от това да могат да съживяват своите моряци и летци, които се биеха на Север. Обаче всесилната германска химия тук не беше в състояние да направи нищо. Лекарите на SS установиха, че единственото нещо, което може да върне човека към живот, е естествената топлина на женското тяло…

Да, полярната вода е нещо страшно! Именно в такава вода веднъж се гмурна доброволно Ернст Кренкел, най-известният радист у нас, за да спаси една ценна радиостанция. Тогава той беше младо момче, но дори възрастен вече, той си спомняше с потръпване за този случай: „Първото впечатление е ужасяващо. То не може да се предаде — човек трябва да го изпита сам. Сигурно нещо подобно изпитва човек, паднал във вряла вода. Бях попарен от студа… Да кажеш «беше студено», значи, нищо да не кажеш. Студът ме прониза буквално до мозъка на костите… От овации няма нужда!“

От овации няма нужда, защото разделът от медицината, наречен „Полярна медицина“, и до днес не е решил въпроса за оживяването на човека в полярната вода. За чудовищните опити на SS хората научиха вече след войната, а мирната наука върви по друг път. Тя изучава рибите, в чиято кръв неотдавна беше открит биологичен антифриз, който позволява на рибата да живее дори сред ледовете.