Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (15) (Документална трагедия)

Великодушие

Е, най-сетне като че ли всичко свърши. Още няколко мили и подводницата ще навлезе в обсега на действие на съветските батареи. Тогава тя може да изплава и хората да подишат свеж въздух на мостика. Сега в централния пост, под отвора на люка ще се съберат пушачите и за пръв път от много дни насам ще смучат до замайване най-сладките, собственоръчно направени цигари. Трудната позиция във водите на Варангерфиорд е издържана. Изпратиха на дъното два противникови транспортни кораба и един миночистач.

Ето най-сетне дългоочакваните думи:

— Продухай баласта…, изплаване!

Стрелката на дълбокомера запълзя към нулата. Изплаваха. Командирът на подводницата отвори рубъчния люк. След него на мостика изскочи и сигналистът, притиснал към гърдите си ратиеров фенер. Почти веднага и двамата се смъкнаха обратно долу.

— Приеми баласт…, потапяне! Боцман, циркулация наляво.

Тресна първата експлозия и подводницата се разтърси.

— Нашите ли са туй, дето ни посрещат така? — учуди се щурманът.

Командирът отърси водата от реглана си и обясни:

— Тъкмо изплавахме, гледаме — там пуши някакъв наш стражевик. Довчерашен рибар! Изглежда, току-що са му поставили оръдие — пердаши без „здрасти“. Не дадохме дори позивните си, не успяхме!

Акустикът, като чу взривовете, по собствена инициатива задействува апаратурата си. Лицето му придоби загрижен израз:

— Отгоре ни преследват…, старателни!

— Не им стига рибата в морето — нас решили да бият…

В централния пост влезе флагманският лекар, който тръгна в този поход, за да изпробва най-новите методи за регенериране на въздуха. Тих и плах човек, който бе дошъл във флота от университетската катедра, той попита много вежливо (дори необичайно вежливо за такава обстановка):

— Извинявайте, какво става тук в момента?

— Чакаме да ни друснат сега — отговори безцеремонно боцманът.

— Не разбирам, по какъв повод… Та ние сме си у дома!

— Свой като те бие, по-боли; винаги е тъй

Акустикът докладва, като се мръщеше:

— Първата серия!…

Стържещ шум от корабни винтове премина над подводницата и бомбите затряскаха със звън. Подводницата силно се разтърси, от преградите се посипа натрошена коркова изолация. Някъде се чу как с писък се разлетяха плафоните и въздухът се изпълни с глух пукот — трошаха се електрическите крушки.

— Обръща за втора атака — докладва акустикът.

— Ха кажете, че не е гадина, а? — попита боцманът. — Хареса му тая работа. Да хвърляш бомби не е като да ловиш риба!

Бомбите минаха и експлодираха съвсем наблизо. В съседния отсек нещо издрънча.

— Сериозен другар — каза командирът с явна досада в гласа. — Ей, носовият отсек!… Какво се пука там при вас?

— Нищо не се пука — отговориха от носа торпедистите. — Един варел със сушени картофи се катурна…

Горе корабът се връщаше за трета атака.

— Да бяхте му сигнализирали — подсказа наивният доктор. — Свои сме, връщаме се, няма какво да ни бомбардира…

— С какво да му сигнализирам? — изкрещя му командирът. — Пръст ли да му покажа под водата?

— Витя — обърна се с упрек щурманът към доктора, — на това, което ни съветваш сега, му казват безплодна утопия.

— А утопия иде от думата „топя някого“ — обясни боцманът на всички.

— Серията е хвърлена — докладва акустикът!

Чуваше се как падащите бомби цопват и заръмжават.

— Да знаехме поне за каква дълбочина ги гласи — каза щурманът.

Но в същия момент хората се заблъскаха, падайки един върху друг, отсекът се изпълни с мъгла и със ситен корк.

— На правилна дълбочина ги гласи кучето! — отговори командирът. — И майсторски ги хвърля… Е, как си, Витя? Трепереш ли?

— Какво да ви кажа — отговори флагдокторът, — работата е там, че и да треперя, и да не треперя, няма къде да избягаш!

— И за тоя, дето духа — добави боцманът, — ще има горе млади и красиви покойници, накичени с ордени и медали…

— Отново обръща — докладва акустикът.

— Ще бягаме — реши командирът. — Друго нищо не може да се измисли. Той, изглежда, няма да се махне… Ще се изтеглим в морето, ще си дозаредим батериите и вече в надводно положение ще си се приберем в базата, за да не може този приятел — горе! — да ни взема за чужди.

Така и направиха. Когато откъм морето се показа подводница, движеща се с дизели, стражевикът прие опознавателните й знаци и точно по устава й предаде своите.

— Попитай го бомбардирал ли е преди малко подводница?

Сигналистът размаха флагчетата и предаде въпроса.

— Чети какво ни пише за утешение.

— Признава си — каза сигналистът. — Пише, че е бомбардирал…

— Отговори му тъй: „Кучи сине, нас бомбардира“, а сетне, като се опомнят, добави му следното: „Желателно е да се срещнем на брега за обмяна на боен опит.“

Окото на прожектора на стражевика срамежливо си премълча. Сигналистът изтълкува това мълчание посвоему:

— Да не са луди да се съгласят, другарю командир?

Нали си знаят, че за такова нещо след две години война, още повече при обмяна на боен опит, ще им бъдат натрити носовете…

 

 

Подводницата сви към пристанището на Полярний и се приюти към родния пирс. Бреговите служби изтеглиха до борда й шлангове за пара, вода, телефон и електрозахранване. Посрещна ги комдивът. До пирса спря една емка; от нея слезе командуващият флота Головко и пъргаво притича по сходнята на борда. И наистина млад беше този командир на най-младия флот на страната и само прошарените коси над слепоочията подсказваха колко тревоги е изживял, мислейки за съдбата на кораби и хора, които толкова често изпращаше в океана…

Като изслуша доклада на командира, Арсений Георгиевич попита:

— А защо не дойде в определения срок? Ние те чакахме.

Командирът разказа на вицеадмирала как в разлива го е бомбардирала тяхната собствена брандвахта и как е трябвало да се изтеглят навътре, да заредят батериите си и отново да се връщат… „Досадна история!“

— Това е лошо — каза Головко. — Командирът на стражевика ще бъде строго наказан. Ще го накараме да научи силуетите на нашите подводници и да носи наблюдателната служба на море, както трябва, по устава!

Подводничарят изведнъж си представи как ли се чувствува сега човекът от мостика на стражевия кораб и решително вдигна длан към козирката на смачканата си фуражка:

— Другарю вицеадмирал, разрешете две думи?

— И сто… Слушам ви.

— Простете, че се намесвам. Стражевикът, то се вижда, доскоро е ловил риба… Къде могат изведнъж да усвоят всички тънкости? Свързочно-наблюдателната им служба не струва, вярно е. Но ако трябва да си говорим честно, командирът на стражевика заслужава голяма благодарност.

— За какво? За това, че ви е бомбардирал при прибирането ви в базата си?

— Точно тъй, другарю вицеадмирал… Колко ли не са ни бомбардирали германците, ала такова нещо не бяхме виждали. Хвърля бомбите безупречно! Просто да се радва човек, като гледа как нашите кораби могат да бомбардират врага.

— Ще видим — кимна комдивът. — Ала и ти си прекалено добър, Саня — каза му той след малко. — Щеше да си лежиш сега с водичка в камбуза на Килдинския разлив и… със зяпнала уста.

Стражевикът се върна от морето и командирът на подводницата го навести. По външния вид на възрастния екипаж, по това, как неумело вахтеният козирува на подводничаря, командирът още веднъж се убеди, че тези момчета съвсем доскоро са плавали под скромния флаг с две скумрийки на плата.

При появяването на офицера, чиито гърди бяха украсени със звездата на герой на СССР, командирът на стражевика стана от въртящото се столче. Беше човек на преклонна възраст, грубите му ръце леко потреперваха. Сега той имаше звание лейтенант. Над джобчето на китела му смътно блестеше орден „Червено знаме… на труда“…

— Позволявам си да отбележа — започна подводничарят, — че не се препоръчва на война да бомбардираме своите… Дайте ми едно листче хартия!

Върху листа, откъснат от някаква карирана тетрадка, той прекара няколко стремителни линии.

— А тук е целта! — каза той, като означи своята подводница. — Първия път вие се насочихте така. Одобрявам. При обръщането обаче изгубихте много време. Не одобрявам. Ако при контролното бомбомятане бяхте хвърлили серията не в тази точка, ами ей тук…

— И… какво? — попита рибарят.

— Как какво? — учуди се подводничарят, като се засмя. — Ние сега нямаше да разговаряме с вас… Разберете: имате рядък шанс! Никой от вашите хора, след като е бомбардирал противника, няма възможност да се срещне с врага си и да го попита как го е бомбардирал. А вие имате този шанс: пред вас е човек, който е избягнал атаката ви. Така че съобразете се със забележките ми!

След като изслуша цяла лекция, морякът стана от масата, а в ъгълчетата на очите му, избледнели от солта и вятъра, се виждаха да искрят дълбоко скрити сълзи.

— Синко — каза той неочаквано, — прости ни. Бог ми е свидетел, не искахме… ще имаме предвид за в бъдеще!

Изпиха в каютата половинка водка и се разделиха като приятели.

Подводничарите от Северния флот бяха щит на флота и на цял Мурман. И този щит беше изнесен до най-крайните рубежи.

Врагът не беше в безопасност дори тогава, когато се криеше от подводниците в дълбочините на фиордите, зад охраната от вериги, мрежеви прегради, мини и най-строга брандвахта… Подводничарите минаваха през всичко!

Като хора те бяха великодушни и щедри. Опасната работа, гибелта на мнозина техни другари, званието „Герой на СССР“ — всичко това не ги направи нито жестоки, нито горделиви. Бяха хора в пълния смисъл на тази дума. Както умееха да мразят, те умееха също и силно да обичат много неща в този прекрасен свят… А далеч в океана от подводниците им тихо се отваряха капаците на торпедните апарати и през тези гърла, зинали в мрачните дълбини, излиташе омразата към врага — дългите тела на бойните торпеда…

Сега те ще застанат на позиция като щит, който предпазва PQ–17 откъм най-северната точка на Европа, от самия Нордкап.

А сега, читателю, ние ще се прехвърлим отново в Западното полукълбо и от едно американско пристанище ще вземем на борда си човека, който ще ни стане добър съюзник…