Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (20) (Документална трагедия)

Контакти

Английските кораби тогава много отстъпваха на американските. „Владетелката на моретата“ имаше смачкан вид. Бордовете мръсни, въоръжението остаряло, навсякъде ръжда, матросите разпуснати като пирати; тайно от съюзниците се използуваха телесните наказания (удари с камшик по гол задник). Американският флот, напротив, имаше добре поддържани кораби с мощно и модерно оръжие. Матросите им се разхождаха по мостиците без барети и с лекомислени галанки с къси ръкави. Наистина при никакви условия американците не забравяха обслужването — белоснежни стюарди обикаляха с подноси бойните постове и разнасяха на вахтените горещо кафе, уиски, бисквити… Северният флот, за разлика от другите флотове на нашата страна, беше в постоянен контакт със съюзниците. Англичаните бяха малко тежки в общуването с нас. Американците, напротив, веднага се сприятеляваха и като вълци се нахвърляха на черния хляб, който страшно им допадаше. Край пирсовете на Подплава в Полярний бяха базирани английските подводници „Тайгрес“, „Трайдънт“, „Сийулф“ и „Сийлайън“. Трябва да се предполага, че английското Адмиралтейство не беше изпратило при нас най-лошите си подводници. Това бяха кораби с твърде опитни и мъжествени екипажи. Те не бяха настроени към нас твърде приятелски, но това не им пречеше да стоят борд до борд с нашите ески, щуки, малютки, декабристи и катюши. От време на време съюзните подводници се прибираха на почивка в Англия, после се връщаха с нови екипажи. Един от английските офицери, след като си беше пийнал с нашите подводничари, случайно се изтърва:

— Нека си остане между нас, но ние идваме тук не да воюваме, а да изучаваме вашия театър… Затова именно екипажите се сменят, за да може повече хора да свикнат с вашите условия!

От самото начало на войната подводните лодки на Северния флот водеха активен живот на позициите и нямаха загуби. Към лятото на 1942 г. противникът се посъвзе, рязко засили противоподводната си отбрана и за нас настана тежък период. Хората си остават хора; всеки иска да победи и при това да остане жив. А сега, когато шест подводници поред изчезнаха зад хоризонта и завинаги останаха там, отвъд него, сега всеки неволно взе да се замисля: „Значи, врагът може да потопява и нас. А ние си мислехме, че ще останем неуязвими…“ Вицеадмирал Головко отбеляза в дневника си: „Всичко това се отразява на умовете в бригадата. Командирите са помръкнали.“ Командирът на бригадата подводници (Подплава) И. А. Колишкин също отбелязва, че „впечатлението, което направиха на подводничарите нашите първи загуби, не бива да се подценява“. Но цялата мъка и горчивина от тези поражения скоро се превърна в омраза към врага и над пирсовете на подводната бригада (Подплава), както винаги, тържествено звучаха думите:

— Прибери сходнята…, отдай носовите!

Един ден пред кабинета на вицеадмирал Головко се яви британският военноморски представител в Полярное, контраадмирал Фишър, сменил на този пост Бевън, и спокойно доложи, че керванът PQ–17 е вече на път.

— Можете да бъдете сигурен — отговори му Арсений Григориевич, — че нашият флот ще направи всичко, зависещо от него, за да не пострада PQ–17, доколкото е възможно. Освен подводната завеса, спусната от нас пред норвежките брегове, ние усилихме и въздушните ескадри… Ето, готови са да стартират всеки миг деветдесет и един изтребителя, шейсет и девет бомбардировача и двайсет и седем разузнавателни самолета.

— Това е чудесно! — и Фишър вежливо се сбогува… След като аташето си отиде, Головко се срещна с члена на военния съвет на флота дивизионния комисар А. А. Николаев.

— Как вървят нещата, Арсений Николаевич?

— Не много добре… Две наши лодки пак мълчат. Не се чуват в етера. Не отговарят на позивните… Лошо! Изглежда, германците са започнали да използуват в отбраната си някакви методи, които не са ни докрай известни… Какво прави Кучеров? Срещали ли сте се?

Кучеров беше началник на щаба на Северния флот.

— Отбих се при него. Както винаги, работи.

— Сигурно е готов напълно за посрещане на PQ–17.

— Да, напълно… Предстои му само да се свърже с Беломорската флотилия. Тя ще трябва да прочисти от мини фарватерите на Северна Двина.

— Няма да е лошо! Може там да са останали някой и други неконтактни мини… Е, да вървим — стана Головко. — Да изпратим хората. Че не се знае дали ще ги видим пак някога.

На кея подводничарите допиваха последните чаши водка. Характерният за онова време тост беше:

— Броят на изплаванията ни да бъде равен на броя на потапянията!…

По обяд на 30 юни неоткритият още от германската авиация керван PQ–17 премина край остров Ян-Майен, самотно застинал сред океана някъде между Гренландия и Нордкап.

Шнивинд и гросадмирал Редер, два стари катъра в колата на Хитлер, бяха солидарни в мнението си, че разбиранията на фюрера върху морската война не струват и пфенинг. Неговият страх от авионосците е просто смешен! Сега в базите в Норвегия бяха предварително концентрирани 16 000 тона нефт и това им внушаваше чувство на сигурност за изхода на операцията.

— Играта започна — разсъждаваше Шнивинд. — Операцията „Ход на коня“ не може да бъде спряна, защото всичко е премислено докрай. Паметник за доблестта на нашия флот ще бъде поставен след войната, разбира се, не в Кил или в Хамбург, а там, където му е мястото — върху скалите на Нордкап.

Шнивинд се страхуваше сега не от английските авионосци, а по-скоро от авиацията на Гьоринг. Горчивият опит от сътрудничеството на флота с луфтвафето беше научил германските моряци да се страхуват от собствените си самолети. Прехвалените германски асове съвсем не умееха да различават противниковите кораби от своите собствени,^[1] като ги потапяха тъй жестоко, че ако останеше поне един жив от екипажа, и тогава Редер с яд казваше на Гьоринг:

— Голямо благодаря на флота, райхсмаршал!

Сега, за да може на пилотите всичко да им е ясно, Шнивинд беше заповядал спешно да бъдат пребоядисани оръдейните башни на крайцерите в яркооранжев цвят, а на палубата на „Тирпиц“ сега рисуваха гигантски пречупен кръст: черно-бяло-червен, за да може веднага да бъде забелязван от въздуха…

От Кил Редер поиска метеобюлетин.

— Отговорете му, че над океана е легнала мъгла като гъсто мляко — каза Шнивинд. — Ние не можем да видим кервана от въздуха. Обаче синоптиците ни обещават скоро изясняване…

Един германски разузнавателен самолет се отлепи сляпо от летателната писта. В началото на полета си — праволинеен като полета на подивяла врана — той започна да изпразва окачваемите си резервоари. Като изсмучеше бензина до дъно, самолетът хвърляше тези резервоари в океана; по инерция те дълго още летяха успоредно с крилото, после, падайки плавно надолу, се бухваха в бушуващото море. Резервоарите бяха устроени така, че веднага потъваха: никакви следи в морето.

„Не, оттук не са прелитали самолети!“

— Мъглата продължава… мъгла — докладва пилотът. — Ето, вече започва да става по-рядка. Разбрахте ли ме? Казвам — тук вече е по-чисто… Да, да! Скоро ще видя кервана… Ето го, видях го! Контакт имам…

— Направи кръг около кервана! — заповядаха му от Нарвик.

Както неведнъж се бе случвало, англичаните започнаха по радиото разговор с противниковия самолет. Обикновено се подхващаше състезание по остроумие и палмата на първенството невинаги се падаше на Англия.

— Ей, момче — викаха радистите от корабите. — Главата ни се замая с твоите въртележки. Повърти се малко обратно, да ни се отвъртят вратовете…

— Бъдете търпеливи — отговори им вежливо германецът от въздуха. — Няма да ви преча дълго. Сега ще си се върна, а вие почакайте моите приятели. Те ще ви извият вратовете съвсем.

Мрачен хумор… А самолетът разузнавач вече им беше изпратил смъртта!

Този полет беше извършен от германците по обяд на 1 юни.

Сега, когато конвоят бе открит, англичаните решиха, че вече е безсмислено да се пази радиомълчание. Етерът беше взривен от каскади дълги радиопредавания изведнъж на няколко адреса. Германските прихващачи заработиха като луди; всичко, което идваше от морето, веднага се дешифрираше от германците (това беше голям успех за фашистката криптография)…

— Да благодарим на англичаните за вниманието им към нашите проблеми — каза Шнивинд. — Сега всичко ще потръгне много по-лесно. Погвайте към тия дърдорковци нашите подводници.

От морето се приближиха германските уботове и се повлякоха след конвоя. Линейните сили на ескадрата на Джон Товей се движеха по-западно; подводниците, освен транспортите виждаха сега само есминците от охраната на Брум; а крайцерите на сър Халимлът плаваха по-северно (още незабелязани от германците). От време на време в мъглата подводниците изгубваха кервана, но тлъстите петна от нефта, оставяни от корабите върху вълните, и задимената атмосфера над морето помагаха на германците отново да открият кервана сред безбрежния океан. Кратките сигнали от тях стигаха до щабовете: „06.17. Контактът е загубен.“ „11.38. Контактът е възстановен.“

Шнивинд предаде заповед до „глутницата“:

— Залепете се за нефтената опашка и се дръжте за нея. Сега главната задача е не атакуването, а следенето. Без да влизате в боен контакт засега, не губете визуален и акустически контакт. Желая ви успех, момчета! Сам гениалният фюрер следи всеки оборот на вашите винтове…

„Момчетата“ се залепиха здраво за мръсната опашка на кервана. Опитните кадри на Дьониц бяха вече поизбити — средната възраст на германските подводничари беше 21 години. Бойната им подготовка не можеше да се нарече блестяща, но те бяха нахални, напористи и безжалостни… Дългите им коси и ярките цветни кърпи кой знае защо особено вбесяваха американците. Ако се случеше да настигнат някоя подводница в изплавало положение, темпераментните янки се хвърляха на абордаж. Биеха се дори с каси и бутилки. А избухливите порториканци хвърляха в хитлеристките офицери ками като в цирк.

Фишър отново се яви в кабинета на Головко; лицето на британския аташе беше сега угрижено.

— Струва ми се, бях ви казал, адмирале, че от Хвалдфиорд са тръгнали всичко трийсет и седем транспорта с товари.

— Да, да.

— Но, изглежда, четири са се върнали вече — един поради повреда в машината, а другите не издържали натиска на ледовете.

— Минус четири. Продължават движението си трийсет и три?

— Да, трийсет и три… Малка неприятност — смръщи се Фишър, като щракна с пръсти. — Работата е там, че противниковото въздушно разузнаване вече е засякло PQ–17.

— А по-точно?

— По-точно — отговори Фишър — германците от този момент не изпускат от очи PQ–17.

Млъкнаха. Далеч се чуваше сирената на някаква подводна лодка.

— Извинете ме, адмирале — каза Головко, — а какво докладва вашето разузнаване за германските линейни сили от групата „Норд“?

— О, тях ние следим като квачка пилците си — отговори Фишър с усмивка. — Впрочем, когато няма новини за противника, това вече е хубава новина…

— Не винаги — намръщи се Головко.

— Какво да се прави; мъглата пречи на нашата авиация. Цяла северна Норвегия е сякаш покрита с бяло одеяло. Спитфайерите ни не могат да видят какво става на германските котвени места там…

Арсений Григориевич стигна до извода, че контраадмирал Фишър наистина не знае твърде много. „Недей, Дъдли“ беше далеч оттук и британското Адмиралтейство ще съобщи на своя аташе само онова, което смята за нужно. И ще скрие именно онова, което сметне за нужно да скрие от своите съюзници.

— Е, добре — каза Головко, — като стисна ръка на Фишър. — засега нямаме повод за опасения… Нека се надяваме на добър изход!

В полунощ радиостанцията на Полярное улови трепетни сигнали от противниковите води. Лунин съобщаваше, че неговият подводен крайцер е заел новата позиция, в кораба всичко е изправно, настроението на екипажа е нормално, делово, добро. Впрочем, за настроението той можеше и да не докладва, но Лунин го направи сякаш умишлено. Като че ли искаше да каже: след шестте загуби моята К–21 не се смята кандидат за седма…

Като прие текста от дежурния по щаб, Головко му каза:

— Свободен сте. Отговор няма да има. Пък двайсет и първа и не очаква отговор… На тях всичко вече им е ясно!

— Е добре! Сега-засега нещата не се нареждат толкова зле за нас.

„Какво става с Дъдли там? Не прави ли Дъдли онова, което не бива да прави?… Недей, Дъдли, недей да го правиш?“