Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (37) (Документална трагедия)

„Дайте ни член на правителството!“

Нова земя, към пустинните заливи на която сега се насочваха всички оцелели кораби като правоверните към Мека, сега не обещаваше на съюзниците нищо добро — сред общата безлюдност на острова мъничкият гарнизон не можеше да помогне с нищо на чуждестранните моряци, изпаднали в беда. Съветското командуване имаше тук наблюдателни постове, метеоролична служба и радиостанции, дори лаборатория за геофизици, но то нямаше тук най-главното — бази! Обаче съветските моряци бяха осветили тук навигационните знаци, насочвайки корабите по фарватера към пролива Маточкин Шар… Впрочем, съюзниците вече знаеха от лоцията, че тук не шумят вълшебни руски градове — под сянката на мрачните скали на Нова Земя те търсеха не комфорт, а само почивка от вражеските атаки. При това някои капитани бяха дотолкова травмирани от всичко преживяно, че когато стигнеха до руските брегове, правеха опити да потопят корабите си, за да се отърват веднъж завинаги от опасния товар, който противникът преследваше като дивеч. Оставаше да бъде изминат последният етап от пътя — до гърлото на Бяло море, — но както съобщаваха русите, южно от Нова Земя морето беше покрито с плътни пакови ледове, които трябваше да се заобикалят по-навътре в морето, т.е. да се мине точно оттам, където дебнеха германските подводници.

Военната болница на Нова Земя не беше в състояние да приеме всички пострадали. Северният флот спешно беше прехвърлил в това преддверие на Арктика свои военни лекари (това бяха главно жени!). В условия, твърде слабо пригодни за операции, те правеха всичко, което беше по силите им. Голям брой от измръзналите имаха нужда от бързи ампутации. Ранените англичани и американци биваха евакуирани със самолети до далечните брегови бази — по трасето на Северния морски път. Много от съюзниците така и не можаха да се озоват в Архангелск — Русия им се откри откъм безлюдната си полярна фасада, откъм Амдерма и Диксън. Оттам, по околни пътища, по море и по въздуха те биваха изпращани на лечение в Мурманск, откъдето отплаваха обратно за родината си. Днес, след като оттогава е минало толкова време, се вижда ясно, че командуването на Северния флот е полагало всички усилия, за да спаси преди всичко пострадалите хора, а след това — чак след това! — товарите. Но тогава, в суматохата на трагичните събития, малцина обърнаха внимание на този факт.

Ах, колко тежка работа беше това… Не е никак лесно да откриеш кораб сред необятните пространства на полярния океан. Бойна авиация не достигаше, затова тук беше изпратена една специална авиация, чиито мъжество и опитност бяха проверени отдавна, още преди войната… Това беше полярната авиация!

Тя се командуваше тогава от прославения летец със звание „Полковник“, героя на Съветския съюз И. П. Мазурук.

Той неведнъж беше облетял Нова Земя, прехвърляйки в тила ранени съюзници; пак от него лейтенант Гредуел беше научил, че никакво сражение с „Тирпиц“ не е имало в океана, че всичко това е блъф; Мазурук достави от съюзниците и първата поща до Архангелск.

Моторите на каталината реват равномерно и глухо, теглейки над океана широко разперените крила на самолета. Капакът на кабината, в която беше седнал полковник Мазурук, беше пронизан от слънцето, от блясъка на уредите и от миризми — онези неуловими миризми! — на електротехниката, които познава само човек, плавал или летял.

От време на време Мазурук разговаряше с базата чрез картечаря радист:

— При нас е чисто…, засега е чисто… Под нас премина мотобот с товар кожи… Вече отминахме Красино и се насочваме към Мучное!

Нова Земя е цял един свят, притаен и древен, чиито загадки още не са разкрити докрай. Един материк, създаден сякаш от камъни, които еднооки циклопи са нахвърляли и са си отишли, без да довършат работата си. Брегът му е нарязан от фиорди и проливи, които тук се наричат „шарове“.

Зад дуралуминиевата преграда се чува младежкият глас на радиста:

— Движим се покрай Костин Шар… При нас засега е чисто!

— Да, чисто е — каза Мазурук. — Жалко, аз си мислех, че около Костин Шар ще намерим нещо. Удобно място за хвърляне на котва…

Моторите сребристо просветваха и носеха голямата тежка птица над хаоса от камъни, вода, небе и сняг. Някъде много далеч долу тичаха диви елени, гордо вдигнали назад своите клонести глави. Понякога, много рядко, под крилата се мяркаше покривът на метеорологична станция, а край нея се виждаха разхвърляни варели с гориво, виждаха се тънките връвчици, на които са нанизани бели пухкави топки — привързани кучета…

— Другарю полковник, да слезем ли малко по-ниско?

— И тъй се вижда отлично — отговаря Мазурук на щурмана. — Ако някой кораб е заседнал тука, непременно ще го видим.

Преминаха Гусиная земля. Скоро трябваше да се открие лагерът Малие Кармакули (столица на Нова Земя), където може да се пийне чай при стопанина на тази огромна земя — ловеца и художника Тико Вилки… Мазурук поведе машината със завой наляво; самолетът послушно и точно легна с крило към синия простор и тутакси под каталината земята и морето се преобърнаха. Но в този момент погледът на Мазурук се изостри, той изправи машината на кил и каза:

— Предавай… Открихме… транспортен кораб!

Каталината премина с рев над широкия залив Молер, в дълбочината на който се намираше Малие Кармакули със своята проста цивилизация от една количка и един самовар. А тъкмо срещу заливчето Литке, тикнал нос в каменната плитчина, бе застанал неподвижен транспортен кораб. На кърмата му плющеше флаг.

— Американец…, изоставен…, ще кацаме!

— А къде ще кацаме?

— Ще намерим място.

Мазурук поведе каталината над залива, залят от слънчева светлина и от яркия блясък на водата. Тук-там се мяркаха призрачно синкави грамади лед, а между камъните искряха фирнови поляни.

— Предай в базата: кацам — залив Адмирал Литке! Под тялото на самолета стремително отлетяха назад камъни…, мъх…, сняг…, храсталаци…, пак камъни.

— Ей, няма ли да се пребием? — попита картечарят радист.

— Ние затуй сме полярна авиация, за да кацаме, където ще, само не на аеродруми — отговори Мазурук.

Машината, като сечеше с крилата си клончетата на храсталака, се изпързаля право към залива. Моторите млъкнаха. Мазурук свали тежките си ръкавици, отметна капака на кабината и… изведнъж стана тихо, тихо…

— Щурман — каза той, — излез да се проветрим. А ти, Саша, остани малко тук, поскучай без нас.

— Ще поскучая — отговори унило стрелецът. Огромният американски сухотоварен кораб, напълно изправен, но със замлъкнала машина, бе застанал съвсем наблизо.

— Хъркат сигурно — предположи щурманът.

— Не, сърцето ми усеща, че е изоставен… Да се качим?

Успяха да се качат от плитчината на кораба. Не ги посрещна нито една жива душа, но в каютите се чувствуваше, че са изоставени съвсем наскоро. В камбуза още се усещаше миризмата на кафе. Покрай спардека, свили под себе си мощните блестящи лакти на мотовилките си, лежаха два лъскави американски локомотива. От дълбочината на кораба мрачно и отчуждено като пришълци от друг свят изгледаха летците куполите на няколко тежки танка. В друг трюм бяха наредени на пачки крилата на изтребители.

— Богатство…, колкото щеш — може втори фронт да откриеш с него!

— Дали не са се замотали към Малие Кармакули? — подсказа щурманът. — Тук, в залива Литке, няма никаква цивилизация. А те не могат тъй… Поне самовар ще потърсят!

Между впрочем, като оглеждаха изоставения кораб, Мазурук откри, че затворите на оръдията се снети.

— Или са ги взели със себе си, или са ги изхвърлили зад борда?

Като се върнаха при самолета, картечарят ги посрещна разтревожен:

— Чух изстрели…, тук наблизо зад хълмовете!

На земята беше топло и летците се разгорещиха, както бяха навлечени, докато преминат хълмчето. А отвъд него видяха разположения лагер на екипажа на американския кораб…

Всички бяха живи и здрави. Тия момчета имаха голям късмет — техният транспорт „Уинстън Салън“ се беше измъкнал със собствените си турбини!

Като се срещна с капитана на кораба, Мазурук започна именно с това:

— Добре сте дошли. Имали сте голям късмет, и ние също, че ви намерихме. Кое е крайното ви пристанище?

— Архангелск — отговори капитанът на „Уинстън Салън“.

Мазурук приседна на една буца.

— Много добре, вие вече сте в зоната на действието на нашия флот и под неговата охрана можете да бъдете спокойни… Нали сте от PQ–17?

Капитанът кимна и Мазурук повтори отново:

— Разбира се, имате късмет. Не като някои други. Вие очевидно сте опитен капитан, щом сте успели да се отървете от подводниците и от авиацията.

— Така е — каза му капитанът. — Достатъчно сме слагали главите си на релсите… Повече нямаме намерение! Както беше уговорено, аз докарах транспорта до съветския бряг.

— Крайното ви пристанище е Архангелск!

— Аз пък казвам, че съм докарал кораба в пристанището.

— Та какво пристанище е туй? — възмути се Мазурук. — Тази плитчина, на която сте тикнали носа на кораба, — може ли да се нарече това пристанище?

— Все ми е едно пристанище ли е или не — отговори капитанът на Мазурук, като размахваше ръце. — Аз съм докарал кораба в Русия… Да не би да греша? Да не би тази земя да не е ваша?

— Нова Земя е наша територия — каза Мазурук, като започна да се ядосва. — Но кому са потрябвали тук вашите танкове и самолети? На кучетата ли, за да лаят повече?

— Все ми е едно! Не искам да знам! — запъна се капитанът. — И изобщо аз настоявам да ме срещнете тук с член на съветското правителство. Ще му предам товара и нека ни изпраща обратно в Щатите!

Американецът все пак извади Мазурук от търпение.

— Съветското правителство сега си няма друга работа, ами с вас ще се занимава. Как не! Слушай — започна той по-меко, опитвайки се да убеди капитана, — бъди с глава на раменете си. На хиляди мили сме от железопътна линия. Тук дори комари не летят: няма кого да хапят! И ти ми наричаш туй пристанище.

— Аз с летец няма какво да говоря — отряза капитанът. — Нека долети тук член на правителството!

— За какъв клин ви е член на правителството?

— Ще разговарям само с него. И няма да поведа кораба, докато тук не кацне ваш съветски сенатор!

Мазурук отстъпи безсилен и каза на щурмана, който през всичкото време изпълняваше задължението на преводач:

— Е…, виждаш ли го?

Щурманът разпери ръце:

— Какво да се прави? Остава едно: покажи му се…

Мазурук въздъхна тежко. С рязко движение на ръката той разтвори ципа на комбинезона си и започна да се съблича. Американските матроси, отдавна прекъснали играта си, зяпаха сега руския пилот с широко отворени очи (неговият спор с капитана им беше любопитен)… Мазурук бавно съблече комбинезона.

Свали и куртката си.

Измъкна през главата си и кожената жилетка. После съблече китела и го хвърли в ръцете на щурма на.

Остана по пуловер.

А на пуловера му — значка на депутат на Върховния съвет на СССР.

— Ето на — каза уморен Мазурук. — Ти постигна, каквото искаше. Стана по твоему: пред тебе е член на съветското правителство… Гледай тук, а документите ми са там! — и той посочи към хълма, където бе спряла и бавно изстиваше неговата тежка каталина.

Едва ли някога Мазурук е виждал човек, по-объркан от капитана на „Уинстън Салън“. Изглежда, капитанът беше малко смаян от тоя приказен обрат на събитията. Бе пожелал да види член на съветското правителство и ето, че той се бе явил пред него. Наистина капитанът не си представяше какво точно ще иска от Кремъл и за начало поиска руска водка с руски хайвер, на което Мазурук отговори, че за близките десет-петнайсет години на Нова Земя не се предвижда да има ресторант… Матросите се споглеждаха.

— Виж ти, съветски сенатор… направо от небето!

Мазурук сега заговори с друг тон — заповеден.

— Нека командирът ви да отиде на кораба и да го снеме от плитчината. Не забравяйте да вземете цялата документация за товара.

— Аз трябва бързо да стигна до Архангелск — заяви неочаквано капитанът на „Уинстън Салън“. — Надявам се, че ще излетя с вас.

— С мене е по-добре да си нямаш работа — отговори му Мазурук. — Че ще те лашна чак в Игарка, та ще видиш слънцето по друг начин да ти свети… Сега ще извикам по радиото нашия миночистач ТЩ–38 от командата на капитан-лейтенант Стрелбицки. Той ще ви отконвоира до гърлото на Бяло море… Ясно ли е?

Не, не му беше ясно. Капитанът на „Уинстън Салън“ искаше цял миноносец за своите хора и настояваше да му се предостави в лично разпореждане самолет, който направо от Нова Земя да го прехвърли в Ню Йорк. Мазурук прекрати този безплоден разговор с думите:

— Сега е война… Трябва да се съобразяваме!^[1]

Моторите отново запяха и самолетът се вдигна във въздуха. Зад дуралуминиевата преграда отново се чува звънкият младежки глас на картечаря:

— Минахме Малие Кармакули, продължаваме на север, продължаваме търсенето… Как ме чувате? Как ме чувате?

От писмата на читатели, участници в тези събития, сега ми е известно, че „Уинстън Салън“ е бил отново размърдан от моряците на нашия миночистач „Диксън“, при което американците не си помръднали пръста, за да помогнат на нашите моряци. Капитанът продължил да се държи като почетен гост докрай, като заявил, че си е свършил работата, и нека руснаците да не го мислят за балама, който не знае, че оттук до Архангелск не е един хвърлей разстояние! Екипажът на кораба, който далеч явно не е бил геройски, последвал примера на своя кап. Изглежда, само страхът да не загине сред тундрата го е възпрял от това упорство. Адмирал Головко заяви на Съюзната мисия, че ако нещата и занапред продължават така, той ще бъде принуден да прати американците по дяволите, а на тяхно място ще изпрати съветски екипаж. С помощта на северноморци в края на краищата „Уинстън Салън“ все пак бил прехвърлен до местоназначението си, но част от тъй важния му товар била изхвърлена зад борда още преди това от американците…

Съветският парламентарист И. П. Мазурук отново лети.

Реват каталини над океана. Над океана… все по-далеч и по-далеч.

В краткия сумрак, който замества тук нощта, на хоризонта се показва Полярната звезда, наричана от местните каюри следотърсачи и ловци Нгер-Нумги.

Ти блестиш като факел над полюса ведър

и над вечния сняг пръскаш нежни лъчи;

твоят блясък ни мами — на север, на север!

Нгер-Нумги — име, което кат песен звучи!