Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция (глави 1–30)
piligrim (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция (глави 31–67)
nqgolova (2007)
Сканиране (глави 1–30)
corwyn

Издание:

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2003

История

  1. — Добавяне

Шестдесет и пета глава

КАЛАН ПРИПРЯНО СВАЛИ ТЕНЕКИЕНАТА КУТИЙКА от полицата и отвори капачката. Вътре имаше жълтеникав прах. Точно както би трябвало. Тя се наведе и го показа на лежащия на носилката Ричард. Той се пресегна и взе щипка от веществото.

Помириса го. Близна го с език и кимна.

— Съвсем мъничко — прошепна и повдигна ръката си. Калан простря пред него шепата си и Ричард пусна в нея няколко зрънца от прахчето. Останалото изсипа на пода, твърде слаб, за да си направи труда да го върне обратно в кутийката. Калан прибави зрънцата в едно от гърненцата с вряща вода.

В другите запарваха платнени торбички с билки. В паница със зехтин киснеха сушени гъби. По молба на Ричард няколко човека стържеха стръкчета от някакви растения.

— Лобела — пророни Ричард, затворил очи.

— Лобела ли каза? — наведе се над него Оуен.

— Обикновено се съхранява изсушена — кимна Ричард.

Оуен се обърна към поличките и започна да търси. По стената на барачката, където бе приготвял лековитите си отвари човекът, забъркал отровата за Ричард и противоотровата за нея, имаше стотици квадратни чекмедженца. Въпросната барачка се състоеше от едно малко, скромно, сумрачно помещение. Не беше така добре оборудвана, като други билкарници, които бе виждала Калан, но за сметка на това разполагаше с изключително богат асортимент от билки. Най-важното обаче беше, че билкарят беше забъркал противоотровата на същото това място и следователно бе ползвал налични тук съставки.

— Намерих я! — обади се Оуен и показа на Ричард една торбичка. — На етикета пише „лобела“.

— Стрий малко, колкото половинката на големия ти нокът. Отдели влакънцата, а останалото прибави към купата с по-тъмното масло.

Ричард разбираше от билки, но далеч не притежаваше знанията, необходими му да забърка противоотрова, която да неутрализира действието на изпитата отрова.

Но, изглежда, дарбата му го насочваше.

Беше изпаднал в някакъв транс или в безсъзнание — Калан не бе сигурна кое от двете. Дишаше с мъка. Тя не знаеше какво да направи, за да му помогне. Ако не стореха нещо, щеше да умре, и то скоро. Докато лежеше неподвижно на носилката, си почиваше по-удобно, но това нямаше да му помогне да се възстанови.

Макар да стигнаха до Бруленик много бързо, на Калан и се стори цяла вечност.

— Бял равнец — изрецитира Ричард.

— Под каква форма? — наведе се към него Калан.

— Масло.

Калан се разтършува из полиците с малки шишенца. Намери едно, на което пишеше „масло от бял равнец“. Клекна и го подаде на Ричард.

— Колко?

Повдигна едната му ръка и постави шишенцето в нея, обвивайки го с пръстите му, за да може да прецени размера.

— Колко?

— Пълно ли е?

Калан бързо издърпа издялканата дървена запушалка.

— Да.

— Половината — нареди Ричард. — Прибави го към някое от останалите масла.

— Намерих тръпниче — скочи от един стол Дженсън.

— Приготви тинктура.

Калан запуши шишенцето и пак клекна до Ричард.

— А сега?

— Отвара от овча опашка.

— Овча опашка, овча опашка — повтори си тихо Калан, докато се обръщаше да изпълни задачата.

Следвайки инструкциите на Ричард, шест човека варяха, смесваха, стриваха, стържеха, прецеждаха и накисваха. Някои от готовите неща разбъркваха заедно, други отделяха настрана. С напредването на работата многото на брой задачи се комбинираха в няколко конкретни цели.

Ричард махна на Оуен. Той отри ръце в панталоните си и се наведе да чуе инструкциите.

— Студено. Трябва ни нещо студено. Трябва да намерим начин да го изстудим.

Оуен се замисли за момент.

— Недалеч има поток.

Ричард посочи погълнатите от работата хора.

— Изсипи разтворите и прахчетата от тези купички в чайника с вряща вода. Отнеси го на потока и потопи в него чайника да се охлади. Само че — Ричард вдигна предупредително пръст — внимавай да не го сложиш прекалено дълбоко, та водата да го залее целия и да влезе в чайника. Така ще се похаби.

— Няма — тръсна глава Оуен и зачака нервно Калан да изсипе съдържанието на плитките купички във врящата вода.

Калан не бе сигурна доколко всичко това има смисъл, но вярваше в дарбата на Ричард и знаеше, че той определено си бе решил проблема с нея. Ако дарбата му го ръководеше в приготвянето на противоотровата, значи имаше надежда това да му спаси живота.

Не се сещаше за друго, което би му помогнало.

Тя подаде чайника на Оуен, който изтича през вратата навън към потока да го охлади. Кара го последва, за да бъде сигурна, че нищо лошо няма да се случи с единственото нещо, което можеше да спаси живота на Ричард.

Дженсън седна на пода от другата страна на носилката и хвана Ричард за ръката. Калан отметна с опакото на ръката си кичурите коса от лицето си. Седна до Ричард и го хвана за другата ръка. Зачакаха завръщането на Оуен и Кара.

Бети стоеше на входа с наострени уши и едва забележимо помахваше опашчицата си всеки път, когато Дженсън или Калан погледнеха към нея.

Сякаш бяха изминали часове, когато Оуен дотича обратно с чайника, но Калан знаеше, че са минали буквално няколко минути.

— Прецеди го през платно — каза Ричард, — но не изцеждай платното. Просто остави течността да премине през него, докато се напълни половин чаша. Когато свършиш, прибави всички масла в чашата.

Всички стояха и наблюдаваха движенията на Калан, подаваха и от каквото имаше нужда и бутаха настрана други, които не и трябваха повече. Когато в чашата се събра достатъчно течност, тя изля вътре маслата.

— Разбъркай с канелена пръчица — каза Ричард. Оуен се качи върху един стол.

— Спомням си, че мярнах някъде канела.

Подаде една пръчица на Калан. Тя разбърка златистата течност, но нещо не се получаваше.

— Маслото и водата отказват да се смесят — каза тя на Ричард.

Той гледаше на другата страна.

— Продължавай да бъркаш. В един момент изведнъж ще се смесят.

Калан продължи да бърка, разколебана. Маслените капки се отделяха и не искаха да се слеят с прецедената течност. Колкото повече изстиваха маслата, толкова по-малка и се струваше вероятността да се смесят.

Калан усети една сълза на отчаяние да се стича по лицето и да капва от брадичката и.

Течността в чашата се втвърдяваше. Тя бъркаше ли бъркаше и не искаше да каже на Ричард, че нищо не става. Преглътна с мъка растящата буца в гърлото си.

Съдържанието на чашата започна да омеква. Калан ахна и примигна. Изведнъж цялото съдържание на чашата се превърна в хомогенен гъст сироп.

— Ричард! — извика тя, изтривайки сълзите от лицето си. — Получи се. Смеси се идеално. Сега какво?

— Значи е готово. Подай ми го — протегна ръка той. Дженсън и Кара му помогнаха да се изправи. Калан внимателно поднесе ценната чаша към устните му. Повдигна я съвсем леко, за да може той да отпие. Отне му доста време. От време на време се налагаше да спира заради напиращата кашлица.

Количеството беше много повече от това в малките правоъгълни шишенца, но според Калан той имаше нужда от повече, тъй като бе закъснял с приема.

Когато той изпи цялата течност, Калан се протегна и остави чашата на плота. Облиза с език една капка, паднала върху пръстта и. Имаше лек аромат на канела и сладък, остър вкус. Надяваше се, че наистина са забъркали правилната противоотрова.

Ричард се беше задъхал от усилието да изпие лекарството. Помогнаха му внимателно да легне отново. Ръцете му трепереха. Изглеждаше зле.

— А сега ме оставете да си почина — прошепна.

Бети, която все още стоеше на входа и не изпускаше нищо от очи, изблея, търсейки позволение да влезе.

— Ще се оправи — каза на дружката си Дженсън. — Ти просто стой навън и го остави да си почине.

Бети тихичко се дръпна назад и легна на прага да чака заедно с останалите. Предстоеше им дълга нощ. Калан знаеше, че сън няма да я хване, докато не разбере дали Ричард ще се оправи.

 

— Ей, там има още един, който трябва да се разчисти — посочи Зед на Чейс.

Чейс беше с ризница върху туниката си от щавена кожа. Дебелите му черни панталони бяха пристегнати с черен колан с голяма сребърна тока, на която бе изобразена емблемата на граничните надзиратели. Под черното си наметало, втъкнати къде ли не — по краката, кръста, ръцете и гърба, — носеше цял малък арсенал от оръжия: като се започне от дребни тънки шипове, които се държат в шепа и хвърлени могат да пробият череп, и се стигне до боен ятаган, извит като полумесец, който с един удар разцепва черепа на две. Чейс умееше да убива еднакво добре с всяко от тях.

Доста време мина, откакто за последен път се бе появила необходимост от услугите на граничен надзирател. За Чейс в момента явно нямаше работа.

Едрият мъж стъпи на крепостната стена и се наведе да издърпа ножа изпод трупа.

При вида на оръжието изсумтя от задоволство.

— Ето къде бил — каза той, докато оглеждаше на светлината ножа с орехова дръжка. — Аз пък реших, че съм го загубил.

Мушна ножа в една празна ножница, закачена някъде по тялото му, без дори да поглежда. С една ръка сграбчи вкочаненото тяло за колана на панталона и го вдигна. Стъпи на една площадка на вала и го метна навън.

Зед надзърна отвъд стената. Няколко хиляди стъпки свободно падане деляха падащото тяло от сблъсъка му с планинските скали. Още няколко хиляди стъпки по-надолу от гранитните масиви започваше гората.

Златистото слънчево сияние вече се спускаше ниско към планините. Облаците искряха, нашарени в златни и портокалови отблясъци. Оттук градът в далечината изглеждаше по-красив от всякога, въпреки че Зед знаеше, че е пуст, че няма хора, които да му вдъхнат живот.

— Чейс, Зед! — викна Рейчъл от вратата. — Яхнията е готова.

Зед разпери клечестите си ръце във въздуха.

— Да му се не види! Време беше. Човек може да пукне от глад, докато дочака една яхния!

Рейчъл почука с юмрук по дървения черпак, висящ на кръста и, а с другата ръка замахна заканително към него.

— Ако продължаваш да говориш неприлични думи, няма да получиш вечеря.

Чейс погледна към Зед с въздишка.

— А ти си мислиш, че имаш проблеми! Уж едно такова малко, дето не стига и до кръста ми, а ще ми се качи на главата.

Зед последва Чейс към вратата, врязана в дебелата каменна стена.

— Винаги ли е такава?

— Аха — призна Чейс и на минаване покрай Рейчъл разроши косата и.

— Вкусна ли е изобщо тая яхния? — попита Зед. — Струва ли си да внимавам с приказките?

— Новата ми майка ме научи как да я готвя — пропя закачливо Рейчъл. — Рикка я опита, преди да излезе, и каза, че я бива.

— Е, Ема е най-добрата готвачка от всички жени, които познавам — каза Зед и приглади назад непокорните си бели коси.

— Тогава се дръж прилично и ще получиш сухари в добавка — отвърна Рейчъл.

— Сухари ли?

— Разбира се. Че какво е яхния без сухари?

Зед примигна удивено.

— Така де, и аз все това повтарям.

— По-добре дай да пробвам пръв дали се е справила добре — обади се Чейс, докато минаваха покрай украсените с пана стени на Кулата. — Защо да правиш прибързани заключения, преди да знаем дали изобщо става за ядене.

— Фридрих ми помогна — обясни Рейчъл. — И на него му хареса.

— Ще видим — отвърна Чейс.

Рейчъл се обърна към него и размаха черпака.

— Първо трябва да си измиеш ръцете обаче. Видях те как хвърляш един мъртвец от стената. Преди да седнеш на масата и да ядеш, трябва да си измиеш ръцете.

Чейс погледна към Зед откровено отчаяно.

— И като си помислиш, че някъде по света си щъка едно безгрижно момче, което си живее живота и бодро разнася насам-натам някоя умряла жаба, без изобщо да подозира тъжния факт, че някой ден ще бъде съпруг на тази малка госпожица „измий-си-ръцете-преди-ядене“!

Зед се усмихна. Когато Чейс прибра момичето в дома си, за да се грижи за нея като за своя дъщеря, Зед много се зарадва. Рейчъл също и, изглежда, все още беше щастлива от това стечение на обстоятелствата. Беше безкрайно привързана към този човек.

Докато седяха на масата пред веселия огън в камината и Зед вече дояждаше с удоволствие третата си порция яхния, той си помисли, че Кулата никога не му се е струвала по-прекрасно място. И разковничето беше в това, че наред с останалите му приятели, из величествените коридори се разхождаше дете.

Фридрих, изпратен от Ричард да предупреди Зед за надвисналата опасност от атака срещу Кулата, веднага разбра, че е закъснял. И добре, че се сети за Чейс — старият приятел, за когото Ричард му бе разказвал.

Докато Чейс бе по следите на Зед и Ейди, решен да ги спаси, Фридрих се върна в Кулата, за да държи под око похитителите. Изключително бдителен и незабелязан от никоя Сестра, той снабди Чейс и Зед с безценна информация за броя на завоевателите и тяхното ежедневие. После им помогна да си върнат Магьосническата кула.

Зед го харесваше. Не само боравеше изкусно с ножа, но беше и забавна компания. Тъй като беше женен за чародейка, не се притесняваше да разговаря свободно със Зед, за разлика от много хора, които се чувстваха неловко в присъствието на магьосник. Освен това Фридрих бе прекарал целия си живот в Д’Хара и Зед научаваше от него доста неща.

Рейчъл му показа един издялан от дърво ястреб.

— Зед, погледни какво ми направи Фридрих. Не е ли най-прекрасното нещо, което си виждал?

— Наистина — усмихна се Зед.

— Чак пък най-прекрасното! — засмя се Фридрих. — Ако имах малко станиол, щях да ти го позлатя. Така си изкарвах прехраната преди време. — После се облегна назад и се усмихна на себе си: — Преди Господарят Рал да ме направи граничен надзирател.

— Излиза, че сега Кулата е по-уязвима и застрашена от нападатели, които не са подвластни на магията. Мене ме бива да я пазя от хората, родени с дарбата, но не и от онези, които не притежават нито искрица от нея — провлачи замислено Зед, обръщайки се и към двамата мъже.

— Така излиза — кимна Чейс.

— Работата е там, че границата вече не съществува — продължи Зед, — та си мислех, че при цялата тази бъркотия, ако нямате нищо против, защо да не се съгласите да ми помагате да защитаваме Магьосническата кула. Аз изобщо не мога да се сравнявам с хора, обучени да охраняват подобни места. — Зед се наведе напред и се намръщи. — А това е жизненоважно.

Чейс дъвчеше един сухар, опрял лакти на масата, и гледаше Зед.

Накрая замислено обиколи чинията с лъжицата си.

— Наистина би било фатално, ако Джаганг отново изпрати онези хора, родени без дарбата, за да нападнат отново Кулата. — Замисли се. — Ема ще ме разбере.

— Че доведи я тук — сви рамене Зед.

— Да я доведа тук ли? — намръщи се Чейс.

— В Кулата има достатъчно място — посочи наоколо Зед.

— Ами децата? — облегна се назад Чейс. — Не ти трябват всичките ми деца тук, в Кулата, Зед. Ще тичат надолу нагоре, ще играят из залите. Ще луднеш. Освен това — добави, като хвърли намръщен поглед към Рейчъл, — всичките са от грозни по-грозни.

Рейчъл вдигна пред устата си един сухар, за да скрие кикота си.

Зед си припомни звука на детския смях в Кулата, радостните възгласи.

— Е, вярно, може да ми дойдат малко в тежест — съгласи се. — Но нали най-важното е да опазим Кулата. Струва си да се направят някои жертви.

Рейчъл отмести поглед от Чейс към Зед.

— Новата ми сестра, Лий, ще ти донесе Котарак, Зед.

— Ами да! — плесна с ръце Зед. — Не съм го виждал цяла вечност. Лий грижи ли се добре за него?

— О, да! — кимна Рейчъл сериозно. — Всички се грижим добре за Котарак.

— Какво мислиш, Рейчъл? — попита най-накрая Чейс. — Би ли искала да живееш на това прашно и старо място със Зед?

Рейчъл скокна и прегърна крака на Чейс.

— О, да, може ли? Ще бъде знаменито!

— Значи е решено — въздъхна Чейс. — Но ще трябва да се държиш добре и да не вдигаш много шум на Зед.

— Обещавам — каза Рейчъл и се обърна загрижено към магьосника. — А ще трябва ли и мама като нас да пролази онзи тесен тунел, за да дойде до Кулата?

— Не, не. Ще уредим да дойде по нормалния път, както подобава на една дама — засмя се Зед, а после се обърна към Фридрих. — А, ти, граничен надзирателю? Искаш ли да продължиш да изпълняваш волята на Господаря Рал и да останеш да ни помагаш да пазим Кулата?

Фридрих бавно и замислено завъртя дървения ястреб на върха на едното му крило.

— Знаеш ли — добави Зед, — докато чакаш някое страховито нападение, ще намериш в Кулата цели купища остарели позлатени вещи, които отчаяно се нуждаят от поправка. Може би ще размислиш над предложението ми да станеш главен златар на Кулата? Имаме много златни листа. И когато един ден хората се завърнат в Ейдиндрил, ще имаш и постоянни клиенти.

Фридрих бе забил поглед в масата.

— Не знам. Всичко, което ми се случи напоследък, беше много вълнуващо, но откакто жена ми Алтея е мъртва, нищо не може да задържи интереса ми.

— Знам как е. И аз имах жена някога — кимна Зед. — Мисля, че ще ти се отрази добре да се хванеш да вършиш полезна работа.

— Е, добре — усмихна се Фридрих. — Приемам работата, магьоснико.

— Чудесно — обади се Чейс. — Тъкмо ще има кой да ми помага да заключвам непослушни деца в подземието.

Рейчъл се изкикоти. Чейс приглади косата си назад и стана.

— Е, Фридрих, щом ще бъдем надзиратели на Кулата, мисля, че трябва да направим няколко обиколки и да се уверим, че всичко е спокойно. Мястото е доста голямо, та Рикка сигурно би приела малко помощ.

— Само не забравяйте за щитовете — напомни им Зед, докато те се отправяха към вратата.

След като двамата мъже излязоха, Рейчъл подаде на Зед още един сухар, та да си доотопи яхнията. Беше сбърчила малкото си челце в сериозно изражение.

— Докато живеем тук, много ще се стараем да не вдигаме много шум, Зед.

— Знаеш ли, Рейчъл, истината е, че Кулата е просторно място. Съмнявам се, че вие с братята и сестрите ти ще ми пречите, ако решите да си поиграете.

— Сериозно?

Зед извади от джоба си една кожена топка, украсена с избелели сини и розови зигзагообразни линии, и я остави на масата.

Очите на Рейчъл светнаха.

— Намерих тази стара топка — размаха сухара си Зед. — Най-доброто за една топка, мисля си, е някой да си играе с нея. Дали с братята и сестрите ти ще искате да си играете с тази, щом дойдете да живеете тук? Можете да я хвърляте и ритате из залите, колкото ви душа иска.

— Наистина ли, Зед? — зяпна Рейчъл.

— Наистина — ухили се той на смаяното и изражение.

— Можем да я тупаме в тъмната зала със смешните звуци. Тогава изобщо няма да ни чуеш гласовете.

— Това старо място бъка от смешни звуци и една подскачаща топка едва ли ще вдигне кой знае каква тупурдия.

Тя се покатери в скута му и с малките си ръце го обгърна в здрава прегръдка.

— Сега, като я няма онази ужасна яка около врата ти, си много по-удобен за прегръщане.

Зед я погали по гърба, докато тя го прегръщаше.

— Да, мъничката ми, много по-удобен съм.

Тя се отдръпна назад и го погледна.

— Ще ми се Ричард и Калан също да бяха тук да си играем с топката. Нещо страшно ми липсват.

— И на мен, мъничката ми. И на мен — усмихна се Зед.

— Недей да тъжиш, Зед! — начумери се тя. — Няма да ти вдигам много шум.

— Май има още много да учиш как се играе с топка. — Зед размаха пред лицето и клечестия си пръст.

— Нима?

— Ами да. Смехът и игрите с топка са неразделни като сухарите и яхнията.

Рейчъл го изгледа изпод вежди, чудейки се дали той казва истината.

Зед я пусна да стъпи на пода.

— Знаеш ли какво ще направим? Ще взема да дойда с теб и да ти покажа как се прави.

— Честно, Зед?

— Съвсем честно — стана той и разроши косата и, после грабна топката от масата. — Да те видим можеш ли да покажеш на тази топка какво значи да се забавляваш от сърце.