Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (19)

Деветнадесета глава

— И ОТКЪДЕ СИ СИГУРНА, ЧЕ Е БИЛА СЕСТРА НА МРАКА? — разсеяно попита Вирна и потопи писалката си в мастилницата.

Постави инициалите си под молбата да бъде изпратена Сестра, която да отиде до един град на юг, за да се запознае с плановете на местна чародейка за охрана на района. Бумащината, характерна за кабинета на Прелата, явно я бе последвала и застигнала далече в полето. Дворецът на пророците бе унищожен, самият Пророк бе избягал и Прелатът хукна по дирите му, част от Сестрите бяха обрекли душите си на Пазителя на отвъдния свят, като по този начин бяха помогнали на господаря си да се приближи с още една крачка към заробването на всички им в мрачната бездна на вечността, в същото време доста от Сестрите — както Сестри на мрака, така и Сестри на светлината — бяха попаднали в жестоките лапи на врага и се подчиняваха на неговата воля, границата, разделяща Стария и Новия свят вече не съществуваше, в целия свят цареше хаос, единственият човек — Ричард Рал, — за който пророчеството твърдеше, че има шанс да победи Императорския орден, се губеше неизвестно къде и вършеше неясно какво, а въпреки всичко това бумащината успяваше да оцелее и продължаваше да я преследва.

Асистентите на Вирна разглеждаха доста от молбите и кореспонденцията, понеже тя никак не обичаше да си губи времето с такива досадни работи, но въпреки това Вирна се чувстваше длъжна да бъде в крак със ситуацията. Освен това, въпреки цялата досада, заниманието с всичките тези документи и писма отвличаше вниманието и и тя не мислеше за глупости.

— В крайна сметка — додаде Вирна, — защо да не е била Сестра на светлината. Джаганг използва и тях, при това не по-малко успешно. Не можеш да бъдеш сигурна, че е била Сестра на мрака. Той цяла зима, а даже и през пролетта, изпращаше Сестри да придружават съгледвачите му.

Морещицата опря кокалчетата си в походното бюро на Вирна и се надвеси напред.

— Казвам ти, Прелате, че беше Сестра на мрака. Вирна прецени, че е безсмислено да спори, понеже беше все едно.

— Щом така смяташ, Рикка.

Вирна сложи листа върху друга молба, в която се изявяваше желание някоя от Сестрите на светлината да изнесе лекция пред децата, изпратени на обучение при Сестрите, и да им обясни защо Създателят е срещу Императорския орден и на страната на Сестрите. Вирна се усмихна, като си представи как би се разярил Зед на самата идея Сестра да излага вижданията си по такъв проблем.

— Бях сигурна, че ще реагираш така — каза Рикка и отлепи кокалчетата си от плота.

— Ами ако няма друго… — измрънка Вирна, без да вдига поглед от следващия доклад, написан от Сестрите на светлината, изпратени на юг, в който я уведомяваха за състоянието на планинските проходи и използваните начини за преграждането им и възпрепятстването на преминаването през тях.

— Стой тук — изръмжа Рикка и изхвърча от палатката.

— Никъде не смятам да ходя — въздъхна Вирна, но русата фурия вече бе изчезнала.

Навън настана глъчка. Рикка хвърляше огън и жупел пред някого. Тази Морещица бе непоправима. Вероятно това бе причината — въпреки всичко — Вирна да я харесва.

Ала след смъртта на Уорън Вирна не вършеше нищо с особен ентусиазъм. Изпълняваше съвестно задълженията си, но сърцето и бе обзето от едно-единствено чувство — отчаяние. Мъжа, когото обичаше и за когото се бе омъжила, най-великолепния мъж на света… го нямаше.

Оттук насетне всичко беше без значение.

Вирна полагаше усилия да си гледа работата, да върши каквото е нужно, понеже хората разчитаха на нея, но истината беше, че се товареше с толкова много работа, за да си ангажира мисълта с нещо, да мисли за друго, за каквото и да било, само не за Уорън.

Не че имаше особен ефект, но тя продължаваше да го прави.

Знаеше, че хората разчитат на нея, но не можеше да се насили да се вживее истински в проблемите.

Уорън го нямаше. Животът и загуби най-голямата си ценност. Това беше краят, повече едва ли щеше да и пука особено за каквото и да било.

Вирна вяло измъкна дневника си от колана. Не знаеше какво я накара да го направи, може би фактът, че отдавна не бе поглеждала за съобщение от истинския Прелат. Откакто Калан обвини Ан за голяма част от случилото се, включително за избухването на войната; тя също изживяваше своите кризи и не се вълнуваше особено. Според Вирна Калан грешеше за повечето неща, но в същото време разбираше какво кара Майката Изповедник да смята Ан отговорна за хаоса в живота им; Вирна също се бе чувствала така известно време.

Вирна запрелиства книжката и мярна съобщение.

Рикка се върна в палатката. Тропна една тежка чанта на бюрото на Вирна — направо върху докладите.

— Ето! — ядно изсъска Морещицата.

Едва тогава Вирна забеляза, че Рикка е облечена доста странно. Зяпна. Рикка не носеше типичната впита в тялото червена униформа на Морещица, която само от време на време биваше заменяна с кафява. Вирна никога не бе виждала Рикка облечена в друго, освен в униформените кожени дрехи.

Сега Рикка носеше рокля.

Вирна отдавна не беше оставала по-изненадана.

При това не беше просто рокля, а розова рокля, каквато никоя свястна жена на възрастта на Рикка — някъде на прага на трийсетте — не би сложила за нищо на света. Деколтето беше дълбоко изрязано и щедро разкриваше плътта и. Двете голи полукълба на гърдите бяха повдигнати така, че а-ха да изскочат от ръба на плата. Чудно, че при разпаленото дишане на Рикка зърната и изобщо успяваха да се задържат в деколтето.

— И ти ли! — сопна се Морещицата.

Вирна най-сетне засече блесналите сини очи на Рикка.

— Какво и аз ли?

— И ти ли не можеш да откъснеш поглед от гърдите ми?

Вирна усети как лицето и пламва. Намери си извинение за червенината, като размаха пръст пред Рикка.

— Как можеш да се облечеш така във войнишки лагер! Сред всичките тези войници! Приличаш на курва!

Въпреки че кожените униформи на Морещиците покриваха целите им тела, чак до шията, стегнатият кожен плат не оставяше кой знае какво на въображението. Откритата женска плът обаче бе съвсем друго и въздействаше доста шокиращо.

Едва тогава Вирна забеляза, че традиционната плитка на Рикка я няма. Дългата и руса коса се полюшваше свободна като конска грива. Вирна никога не бе виждала Морещица да се появи на публично място без плитката си, която до голяма степен бе белег на професията и.

Дори дълбокото деколте не предизвика у Вирна такова удивление, каквото спуснатата коса. Всъщност това, а не друго, придаваше на жената развратен вид. Свободно разпуснатата и коса изглеждаше някак кощунствено, въпреки че Вирна никога не бе считала за оправдано наличието на професионални мъчителки.

Тогава Вирна си спомни, че бе помолила една от Морещиците — Кара — да накаже убиеца на Уорън — един младеж, всъщност направо момче — по най-безжалостен начин. Вирна бе стояла цяла нощ и бе слушала предсмъртните писъци на младия мъж. Страданията му бяха нечовешки, но въпреки това тя не остана удовлетворена.

Понякога Вирна се питаше дали в следващия живот Пазителят и е подготвил нещо, което да компенсира стореното от нея. Все и беше тая; каквато и да бе цената, която един ден щеше да плати, си струваше.

Освен това, каза си тя, ако трябваше да получи наказание, задето е поискала справедливо възмездие за убиеца, значи цялата идея за справедливост щеше да се окаже по същество грешна, понеже щеше да излезе, че е все едно дали живееш по законите на доброто или на злото. Всъщност за справедливостта, която бе въздала над онова низко долно животно без морал, което съществуваше в света на живите във формата на човека, убил Уорън, тя би трябвало да бъде възнаградена сред смъртта си, като бъде поставена за вечни времена в светлината на Създателя, заедно с добрия дух на Уорън — в противен случай не би имало справедливост.

Генерал Мейферт влетя в палатката със стиснати в юмруци ръце и застана до Рикка. Видял Вирна да седи зад походното си бюро, той приглади назад русата си коса и видимо се поуспокои.

Той бе накарал дърводелците да и сковат това бюро от останките от стари мебели, които бяха намерили в една изоставена ферма. Разбира се, то нямаше нищо общо с писалищата в Двореца на пророците, но и бе подарено с повече чувство и загриженост, отколкото най-великолепното писалище със златен обков, което бе виждала в живота си. Генерал Мейферт се гордееше, че Вирна използва толкова активно неговия подарък.

Хвърли бърз поглед на роклята и косата на Рикка.

— За какво става въпрос?

— Как да ти кажа — измънка Вирна, — не съм съвсем сигурна. Нещо с една от Сестрите на Джаганг, изпратена на разузнавателна мисия край един от проходите.

Рикка скръсти ръце върху почти голата си гръд.

— Не просто Сестра, а Сестра на мрака.

— Джаганг цяла зима праща Сестри да оглеждат проходите — продължаваше да не разбира младият генерал. — Прелатът заложи капани и достави щитове. — Все пак нещо го разтревожи.

— Да не искате да кажете, че въпросната Сестра е минала през прохода?

— Искам да кажа, че лично и видях сметката — изсъска Рикка.

Вирна смръщи чело.

— Какви ги говориш? Нали докато се опитвахме да се справим с няколко Сестри на мрака, изгубихме шест Морещици. След като открихте главите на две твои посестрими, набити на кол, Майката Изповедник лично се разпореди да не рискувате живота си, като се хвърляте в безполезни мисии.

Най-сетне Рикка се усмихна. Усмивката и изглеждаше някак самодоволна, особено като се има предвид, че грееше на устните на Морещица, чиято цел в живота бе да кара хората да сънуват кошмари.

— Това да ти се вижда безполезно?

Рикка бръкна в чантата и извади човешка глава. Сграбчи я за косата и я развя в лицето на Вирна. Обърна се и я показа и на генерала, после я сложи на бюрото. По докладите покапа кръв.

— Както ви казах — Сестра на мрака.

Въпреки че лицето бе сгърчено в агония, Вирна го разпозна. Рикка беше права — наистина беше Сестра на мрака. Въпросът беше как е познала, че е Сестра на мрака, а не на светлината?

Пред палатката на Вирна трополяха конски копита. Войници поздравяваха завърнали се от дежурство патрули. В далечината се чуваха разговори, някой раздаваше заповеди на висок глас. Ковашки чукове удряха звънко по нагорещен метал, придавайки му необходимата форма, така че да послужи за поправка на оръжия и оборудване. В близката оградена ливада лудуваха коне. Пред палатката минаваха мъже, чиито оръжия и дрехи подрънкваха. Пращяха огньове, разпалени за готвене или раздухани с мехове, за да придобият нужната на ковачите температура.

— Докоснала си я с Агиела си! — възкликна тихо Вирна. — Но Агиелът ти не би трябвало да действа на подвластните на пътешественика на сънищата.

Усмивката на Рикка стана лукава. Тя разпери ръце.

— Агиел ли? Да виждаш някъде Агиел?

Вирна знаеше, че Морещиците не се разделят с Агиела си и никога не губят контрола над него. Стрелна с бърз поглед деколтето на Рикка и през главата и мина светкавична мисъл.

— Достатъчно — намеси се генерал Мейферт с категоричен тон. — Искам да знам какво става тук, при това веднага.

— Патрулирах около прохода Добин, когато попаднах на съгледвачи от Императорския орден.

Генералът кимна и въздъхна притеснено.

— От време на време се случва да се появят от тази посока. Но как си могла да попаднеш на такъв вражески патрул? Защо не са били обезвредени от Сестрите?

Рикка сви рамене.

— Въпросните нарушители бяха оттатък прохода. В района на изоставената ферма. — Потупа с пръст бюрото на Вирна. — Откъдето се сдобихте с дърво за това.

Вирна присви недоволно устни. Рикка нямаше работа оттатък прохода. Но Морещиците не признаваха ничии заповеди, освен тези на Господаря Рал. Рикка бе изпълнявала заповедите на Калан, понеже Майката Изповедник действаше от името на Ричард. Вирна подозираше, че обяснението е още по-просто; имаше съмнения, че Морещиците слушаха Майката Изповедник, понеже тя бе съпруга на Господаря Рал и ако не се отнасят към нея подобаващо, рискуваха да възбудят гнева му. И доколкото Морещиците не виждаха в тези заповеди нищо нередно, бяха готови да ги удовлетворяват. Не се знаеше обаче кога ще им щукне нещо друго.

— Сестрата беше съвсем сама — продължи Рикка — и явно имаше силно главоболие.

— Джаганг — прекъсна я Вирна. — Джаганг или и е заповядвал нещо, или я е наказвал. Или просто я е поучавал. Случва се да го прави. Не е особено приятно.

Рикка погали по косата женската глава, оставена на бюрото на Вирна; книжата изглеждаха направо плачевно.

— Горкичката — подигравателно рече тя. — Тя си седеше сред борчетата, загледана в нищото и притиснала слепоочията си с длани, а хората и бяха във фермата и се забавляваха с две млади жени. Онези пищяха, ревяха и се мятаха, но мъжете не се отказваха.

Вирна сведе глава и въздъхна тежко. Някои хора бяха отказали да се изселят въпреки угрозата на Императорския орден.

Понякога, когато хората отказваха да признаят, че злото съществува, се озоваваха в ситуация, в която върху им се изсипваше всичко онова, в чието съществуване им се щеше да не вярват.

Доволната усмивка на Рикка се върна на лицето и.

— Наминах към фермата и се погрижих за смелите бойци от Императорския орден. Бяха толкова вглъбени в работата си, че изобщо не усетиха как се промъкнах зад гърба им. Жените бяха изпаднали в такава паника, че продължиха да пищят, въпреки че ги спасявах. Сестрата не бе обърнала внимание на крясъците им и преди това, така че изобщо не се впечатли.

Едната жена беше руса, горе-долу колкото мене висока, така че ми хрумна нещо. Облякох роклята и, разплетох плитката си, за да заприличам на нея. Момичето облече дрехите на един от мъжете, после заедно с приятелката и хукнаха към планината, далеч от мястото, където седеше Сестрата, без изобщо да се обръщат. Не се наложи да им повтарям какво да правят. Аз седнах на един стол пред плевнята.

Не след дълго, както и предполагах, се появи Сестрата. Видя ме да седя, увесила глава, все едно плача. Помисли, че другата жена и войниците са още вътре. Рече, че било крайно време тъпите копелета да приключат с мен и приятелката ми. Негово сиятелство искал да му докладва, при това незабавно — бил готов да тръгва.

— Така ли каза — сигурна ли си? — скочи на крака Вирна.

— Абсолютно.

— И после? — не се стърпя генерал Мейферт.

— Ами Сестрата се отправи към страничната врата на плевнята. Щом мина покрай мен, се изправих зад гърба и и и прерязах гърлото с един от ножовете на войниците.

Генерал Мейферт се надвеси над Рикка.

— Прерязала си и гърлото? Не си използвала Агиела си?

Тя го погледна така, че не бе нужно да му казва с думи, че не е внимавал.

— Както спомена Прелатът, Агиелът не е особено ефективен при хора под контрола на пътешественика по сънищата. Така че използвах нож. Със или без пътешественика по сънищата, острието свърши чудесна работа.

Рикка отново вдигна главата, оставена пред Вирна. Един от листовете се бе залепил за кръвта.

— Забих ножа в гръкляна и и го завъртях около шията. Понечи да се съпротивлява, та се наложи да я попритисна. Изведнъж, в един кратък миг, светът като че помръкна — казвам ви, стана черно като в катран, все едно попаднах право в сърцето на Пазителя. Помислих си, че отвъдният свят се е отворил и ни е погълнал.

Вирна отмести поглед от главата на Сестрата, която познаваше от ужасно дълго време и в чиято отдаденост към Създателя, към светлината на живота, бе вярвала безусловно. Вместо това се оказа, че онази е била отдадена на смъртта.

— Пазителят е дошъл да прибере една от своите поданички — тихо обясни Вирна.

— Така де, едва ли се случва същото, когато умре Сестра на светлината — каза Рикка и Вирна долови в тона и известен сарказъм. — Нали ти казах — беше Сестра на мрака.

— Вярно, каза ми — пророни Вирна.

Генерал Мейферт потупа Морещицата по рамото.

— Благодаря, Рикка. Ще побързам да разпространя новината. Щом Джаганг се кани да тръгва насам, значи скоро ще е тук. Трябва да сме сигурни, че проходите са напълно готови да посрещнат войските му.

— Проходите ще издържат — увери ги Вирна и въздъхна едва чуто. — Поне за известно време.

За да завладее Д’Хара, Императорският орден трябваше да мине през планините. Възможните начини за преминаването им не бяха много. Вирна и Сестрите бяха поставили щитове и бариери около наличните проходи. Където бе възможно, си бяха послужили с магия, за да преградят тесните пътеки с камари камънак. Другаде бяха използвали дарбата си, за да сринат пътища, виещи се над умопомрачителни бездни, така че нямаше друг начин да се мине, освен да тръгнеш да се катериш по сипея. Където тези два варианта бяха невъзможни за изпълнение, мъжете се бяха трудили неуморно цяла зима, за да преградят проходите с непреодолими каменни стени. Най-отгоре на стените бяха построили укрепления, откъдето при нужда щяха да обстрелват със смъртоносните си стрели нашествениците. В допълнение Сестрите бяха заложили навсякъде смъртоносни капани, минаването през които би причинило на дръзналия да се приближи нечовешки мъки. Зад всичките тези бариери щеше да чака фронт юначни защитници.

Джаганг разполагаше със Сестри на мрака, които щяха да се опитат да обезвредят бариерите, било то от камък или магия, но по отношение на Адитивната магия никой не можеше да се сравнява с Вирна. Освен това тя бе свързала магията си с тази на другите Сестри и всички заедно бяха издигнали уникални магически препятствия.

Въпреки това Джаганг щеше да се опита да премине отсам. Каквото и да правеха, Вирна, Сестрите и и цялата Д’Харанска армия нямаше да могат да удържат за дълго многобройните орди на Джаганг. Ако трябваше да заповяда на хората си да минат през проходи, запълнени с телата на техните избити другари, той не би се поколебал да го стори. Нямаше да трепне, ако ще труповете да покриваха стотици и дори хиляди квадратни метра площ.

— Скоро пак ще намина, Вирна — рече генералът. — Трябва да свикаме офицерския състав и някои от Сестрите, за да подготвим всичко.

— Разбира се — съгласи се Вирна.

Генерал Мейферт и Рикка се запътиха към изхода.

— Рикка! — спря я Вирна и посочи бюрото си. — Би ли взела горката разчленена Сестра със себе си, ако обичаш.

Рикка въздъхна, при което гърдите и едва не изскочиха от деколтето. Направи страдалческа физиономия, след което грабна главата и излезе от палатката.

Вирна си седна на мястото и се хвана за главата. Всичко започваше отначало. Бяха преживели една дълга и спокойна, па макар и ужасно студена зима. Джаганг бе разположил зимния си лагер оттатък планината, на достатъчно разстояние, за да не се притеснява от изненадващи нападения. Както и предишното лято, когато умря Уорън, сега, когато времето се пооправи, Императорският орден се канеше да поеме на път. Всичко започваше отначало. Убийствата, ужасът, битките, бягствата, гладът, изтощението.

Но нима имаха друг избор, освен да бъдат убити. В много отношения животът бе станал по-ужасен от смъртта.

Вирна изведнъж си спомни за дневника. Извади го от джоба, скрит в колана и, и придърпа лампата не само за да и е по-лесно да чете, но и за да се почувства по-уютно. Къде ли бяха Ричард и Калан, дали бяха добре, какво ли ставаше с Ейди и Зед, оставени сами да охраняват Магьосническата кула. За разлика от останалите, поне Ейди и Зед бяха в безопасност и на спокойствие — поне засега. Рано или късно Д’Хара щеше да падне и тогава Джаганг щеше да се върне в Ейдиндрил.

Вирна тропна черната книжка на бюрото, приглади полите на дрехата под краката си и премести стола си по-навътре. Прокара пръсти по познатата кожена обвивка на магическия предмет, чиято възраст надхвърляше три хиляди години. Тези дневници бяха създадени от онези тайнствени магьосници, построили преди няколко хилядолетия и Двореца на пророците. Книжките съществуваха по двойки; написаното в едната книжка от двойката се появяваше едновременно и в другата. По този начин Сестрите можеха да комуникират на огромни разстояния и да разменят важна информация за събития, което иначе би отнело седмици и дори месеци.

Ан, истинският Прелат, държеше втората книжка от двойката.

Преди време самата Вирна бе изпратена от Ан на близо двайсетгодишно пътешествие, чиято цел беше намирането на Ричард. Както се оказа, Ан през цялото време е знаела къде е той. Ето защо Вирна разбираше гнева на Калан, според която Ан се бе намесила грубо в съдбата на Ричард, както и в нейната собствена. Впоследствие обаче Вирна бе започнала да осъзнава, че Ан я е изпратила на изключително важна мисия, довела до глобални промени и даваща надежда за бъдещето.

Вирна отгърна книжката и я поднесе към светлината, за да различава по-добре буквите.

„Вирна, пишеше Ан, мисля, че разбрах къде се крие Пророкът.“

Вирна се облегна назад удивена. След сриването на Двореца Пророкът Натан бе избягал и оттогава се скиташе свободен, като по този начин представляваше огромна опасност.

През последните няколко години другите Сестри на светлината бяха убедени, че Пророкът и Ан са мъртви. Прелатът, която се бе отправила заедно с Натан на важна мисия, беше инсценирала смъртта им и беше определила за свой приемник Вирна. Малцина освен Вирна, Зед, Ричард и Калан знаеха истината. Но по време на мисията Натан бе успял да се освободи от яката и да избяга от Ан. Никой не знаеше какво може да се очаква от Натан.

Вирна продължи да чете.

„Съвсем скоро ще пипна Натан. След толкова време направо не ми ре вярва, че съм тъй близо. Ще те държа в течение.

Как си, Вирна? Как се чувстваш? Как са Сестрите и какво е положението с армията? Пиши, когато имаш възможност. Ще проверявам дневника си всяка вечер. Ужасно ми липсваш.“

Вирна се облегна назад. Това беше всичко. Но и то стигаше. Новината, че Ан скоро ще залови Натан, я изпълваше с облекчение.

Не че имаше новина, която би могла да повдигне настроението и духа на Вирна. Джаганг се канеше да нападне Д’Хара, Ан най-сетне щеше да пипне Натан, но Ричард се губеше нейде на юг, отвъд тяхната власт. Ан се бе трудила петстотин години, за да подреди нещата така, че Ричард да ги поведе в борбата за бъдещето на човечеството, а сега, в навечерието на евентуалната последна битка, той не беше с тях.

Вирна извади молива от гръбчето на дневника и се наведе да напише отговор на Ан.

„Скъпа моя Ан, опасявам се, че нещата тук скоро ще придобият неприятен обрат. Обсадата на проходите към Д’Хара ще започне всеки момент.“