Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (11)

Единадесета глава

— КАКВО СТАВА? — попита Калан, щом настигна каруцата.

Ричард изглеждаше извън себе си от нерви. Тя забеляза книгата в едната му ръка; другата бе свита в юмрук. Той понечи да каже нещо, но в същия миг Дженсън, която се возеше на капрата до Том, се обърна да види какво става и Ричард промени намерението си:

— Двамата с Калан ще отидем да огледаме пътя напред: Дръж под око Бети да не хукне след нас, става ли, Джен?

Тя му се усмихна и кимна.

— Ако Бети ти създава проблеми, само кажи — намеси се Том, — познавам една жена, дето прави чудни кози наденички.

Дженсън се засмя на шегата, която си беше между двамата, и сръга приятелски Том в ребрата. Щом Ричард се прехвърли през ритлата и скочи на земята, тя щракна с пръста към размахалата опашка козичка.

— Бети! Ти оставаш тук. Няма всеки път да се тътриш накъдето тръгне Ричард.

Бети, повдигнала предните си копитца на ритлата, изблея към Дженсън, сякаш я молеше да отмени забраната.

— Долу — заповяда и Дженсън. — Лягай на пода!

Бети отново изблея и с неохота скочи обратно в каруцата, но не легна, преди да получи успокоително почесване зад ушите като частична компенсация за пропуснатата разходка.

Калан се наведе от седлото и отвърза поводите на коня на Ричард от каруцата. Ричард постави крак в стремето и грациозно се метна горе. Тя виждаше, че нещо го притеснява, но въпреки това близостта и до него караше сърцето и да пее.

Той се намести на седлото и пришпори коня. Калан също притисна с крака корема на своята кобила и последва Ричард в лек галоп. Той препусна напред между хълмовете, за да настигне Кара и Фридрих, които патрулираха в околността.

— Ще избързаме още малко напред — каза им Ричард. — Вие по-добре се върнете и ни пазете гърба.

Калан разбра, че изпраща другите двама назад, защото ако им каже, че неговата двойка ще отиде там да следи за евентуална опасност, Кара няма да ги остави на спокойствие и непрекъснато ще се връща, за да ги проверява. Ако обаче избързаха напред, Морещицата нямаше да се притеснява, че могат да изостанат и да се изгубят.

Кара дръпна юздите и направи завой. Ричард потегли и Калан веднага дръпна юздите да го последва и при движението напред подгизналата от пот риза прилепна по гърба и. Въпреки туфите високи треви из хълмистата местност и групичките дървета, които се виждаха на места, жегата продължаваше да ги следва. Нощем позахладняваше, но денем бе все още горещо, а от надвисналите над близките планини облаци ставаше и тягостно влажно.

Вдясно от тях гледката на назъбените планински хребети бе внушителна и страховита. От равни плата, затрупани до ръба с камънак, изпопадал от още по-високи плата и била, се спускаха отвесни скали; човек имаше чувството, че цялата верига се крепи на сипеи от готови да се сгромолясат скални късове. Под някои тераси зееха бездни от по триста метра, катеренето по чиито нестабилни ронливи стени бе невъзможно. Проходимите места по голите сипеи бяха малко и несъмнено щяха да се окажат трудни за изкачване.

Но вече започваха да се убеждават, че преминаването през суровите планини бе най-малкият им проблем.

Планинската верига, която се простираше от север на юг под палещите слънчеви лъчи по периферията на мъртвата пустош, скриваше земите отвъд — далеч по-страховита верига от заснежени върхове, които правеха прехода на изток немислим. Калан никога не бе виждала по-величествени и внушителни планини. С тях не можеха да се сравняват дори най-суровите планини в Средната земя — Ранг’Шада. Тукашните планини бяха като цяла армия исполини. В небето се забиваха островърхи скални отвеси, по стотици метри високи. Скатовете се извисяваха необезпокоявани от нито една пътека или просека и бяха толкова стръмни, че на пръсти се брояха дърветата, които успяваха да се задържат на тях. Величествените заснежени върхове, които се извисяваха царствено над брулени от вятъра облаци, се бяха скупчили толкова нагъсто, че и приличаха повече на назъбеното острие на нож, отколкото на отделни върхове.

Предния ден, видяла, че Ричард наблюдава внимателно внушителните планини, Калан го попита дали според него ще успеят да намерят просека, откъдето да минат. Той отвърна, че се съмнява и че единственото място, което му се бе сторило подходящо, беше онзи проход, дето го видя, когато откри местоположението на някогашната граница; той обаче бе още доста далеч на север.

Засега се придвижваха из полите на напечените от слънцето близки планини, тъй като те вървяха на север през по-лесно проходими низини.

Наближиха възвишение, осеяно с туфи кафяви треви, и Ричард най-сетне спря коня си. Извърна се на седлото, за да провери дали останалите ги следват и дали са на достатъчно разстояние. После доближи коня си до нейния.

— Прескочих някои места в книгата и избързах напред.

Тонът му не и хареса.

— Преди, когато те попитах защо не прескачаш страници, ми отговори, че не било мъдър ход.

— Знам, но този път все удрях на камък, а спешно ни трябват отговори. — Конете им тръгнаха ходом, Ричард разкърши рамене. — След тази душна жега не мога да повярвам, че става толкова студено.

— Студено ли? Какво…

— Нали знаеш, че хората като Дженсън се срещат доста рядко? — Коженото му седло изскърца, щом той се наведе към нея. — Имам предвид родените изцяло без дарбата — без дори искрица от нея. Колоните на Сътворението. Е, по времето, когато е писана тази книга, не са били чак такава рядкост.

— Искаш да кажеш, че са се раждали повече като тях?

— Не, просто малцината родени без дарбата пораснали, взели да се задомяват, народили им се деца — и без искрица дарба.

Калан го изгледа слисано.

— Онези прекъсвания във веригата на дарбата, за които спомена?

Ричард кимна.

— Те са били деца на Господаря Рал. Навремето нещата са стояли по по-друг начин — не както в наши дни при Мрачния Рал и неговия баща. Доколкото разбирам, тогава всички деца на Господаря Рал и жена му са били част от тяхното семейство и с тях са се отнасяли подобаващо — въпреки че са били родени с такъв проблем. Явно магьосниците са се опитали да им помогнат — най-напред на първото поколение такива деца, а после и на техните деца и внуци. Опитали са се да ги излекуват.

— Да ги излекуват ли? От какво?

Ричард разпери безпомощно ръце.

— От липсата на дарбата — от това, че не са притежавали нито искрица от дарбата, за разлика от другите хора. Тогавашните магьосници са се опитали да възстановят веригата.

— И какво им е давало надежда, че ще успеят да излекуват човек, който не притежава нито искрица от дарбата?

Ричард прехапа устни, обмисляйки думите си, за да прозвучи обяснението му по-разбираемо.

— Ти познаваше магьосниците, които те изпратиха отвъд границата да намериш Зед, нали?

— Да — подозрително повдигна вежди Калан.

— Те не са били родени с магьосническа дарба — имам предвид, че не са били магьосници по рождение. Как им викаха — втори магьосници, трети магьосници, нещо такова? Нали веднъж ми разказа за тях. — Внезапно се сети и щракна с пръсти. — Магьосници от Третия орден. Нали?

— Да. Само един — Гилер — беше от Втория орден. Никой от тях не успя да премине изпитанията за магьосник от Първия орден като Зед, понеже никой от тях не притежаваше дарбата. Те бяха магьосници по призвание, но не бяха родени с дарбата в традиционния смисъл; въпреки това притежаваха онази искрица от нея, която е обичайна при всеки човек.

— Именно това имам предвид. Те не са били родени с дарбата за магьосници, а са притежавали само обичайната за всеки човек дарба. И въпреки това Зед ги е обучил да си служат с магия, да станат магьосници, макар да не са се родили такива — да не са имали дарбата на магьосници по рождение.

— Това изисква цял живот усилена работа, Ричард.

— Знам, мисълта ми е, че Зед е успял да им помогне да станат магьосници — поне дотолкова, че да могат да преодолеят неговите изпитания и да си служат с магия.

— Сигурно. Като малка изучавах магическите предмети в Магьосническата кула, както и хората и съществата в Средната земя, притежаващи магия. Може и да не са се родили с дарбата, ала са се трудили цял живот, за да станат магьосници. Което значи, че са магьосници — упорстваше тя.

На устните на Ричард се появи усмивка, която и подсказа, че току-що е напипала същността на онова, което той искаше да и каже.

— Но те не са били родени с този аспект, с това качество на дарбата. — Той се наведе към нея. — Освен, че ги е обучавал, Зед вероятно е използвал магия, за да ги направи магьосници, не мислиш ли?

Тази мисъл я накара да смръщи чело.

— Не знам. Никога не са ми разказвали за обучението си. Не бе уместно да ги питам, предвид отношенията ми с тях и собственото ми обучение.

— Но Зед владее Адитивната магия — продължи Ричард. — Адитивната променя нещата, прибавя някакво качество към тях, прави ги нещо повече от това, което са.

— Така е — съгласи се предпазливо Калан. — Накъде биеш?

— Искам да кажа, че да, Зед е избирал хора, родени без дарбата, за да направи от тях магьосници, но по-важното е, че вероятно е използвал силата си, за да им помогне, като промени даденото им по рождение. Вероятно е добавил към дарбата им, за да ги превърне в нещо повече, отколкото са били. — Ричард я погледна, докато конят му заобикаляше едно опърпано борче. — Променил е избрани хора чрез магия.

Калан въздъхна дълбоко и отвърна очи от него, за да огледа меките тревисти хълмове, които се простираха от двете им страни, като в същото време се мъчеше да вникне по-дълбоко в думите му.

— Не се бях замисляла преди, но да кажем, че си прав — рече накрая. — Е, и?

— Досега мислехме, че само магьосниците от древните времена са били способни на такова нещо, но както се оказва, изкуството им явно не е погубено, нито е било толкова непостижимо за магьосниците да смятат, че могат да променят съществуващото така, както мислят, че е редно. Имам предвид, че както Зед е помагал на хората да се сдобият с качества, неприсъщи им по рождение, така и древните магьосници са се опитвали да дарят на хората, родени като колони на Сътворението, искрица дарба.

Изведнъж Калан разбра. Разтърсващо предположение. Не само древните магьосници, но и Зед бе използвал магията, за да промени природата на определени хора — тяхната същност, онова, с което са се родили.

Според нея той просто им беше помогнал да постигнат най-голямата си амбиция, призванието си, като е допълнил даденото им по рождение. Помогнал им е да разгърнат пълния си потенциал. Но това бе валидно за хора, притежаващи някакъв вроден потенциал. И макар че древните магьосници вероятно са правили подобни неща, за да помагат на хората, те понякога са използвали силата си за не чак толкова човеколюбиви цели.

— Излиза, че някогашните магьосници — продължи Ричард, — които са били опитни в практиката да променят човешките възможности, са мислели, че хората, наречени колони на Сътворението, са подлежали на лечение.

— Искали са да ги излекуват от липсата на вродена дарба — додаде Калан, очевидно усъмнена в собствените си думи.

— Не съвсем. Не са искали да направят от тях магьосници, но са вярвали, че поне могат да ги излекуват от липсата на онази почти невидима частица дарба, която би могла да им позволи да усещат магията въобще.

— И после? — въздъхна Калан.

— Тази книга е писана след края на Голямата война — след създаването на границата и отцепването на Стария свят. Създадена е по времето, когато в Новия свят е царял мир, или поне след като границата е откъснала Стария свят.

Но нали си спомняш какво открихме преди? Как мислехме, че по време на войната магьосник Рикер и помощниците му са направили нещо, за да премахнат способността на Субстрактивната магия да се предава в поколението на магьосниците? Та значи, след войната родените с дарбата започнали да намаляват, а тези, които все пак я притежавали, били лишени от Субстрактивната и сила.

— Което ще рече — уточни Калан, — че след войната родените с двете страни на дарбата изведнъж изчезнали. Това вече го знаехме.

— Така е — посочи и Ричард книгата. — Но впоследствие малцината магьосници осъзнали, че трябва да се справят с още един проблем — хората, родени без дарбата, прекъснатите звена във веригата на магията. Тоест на дневен ред дошъл проблемът с така наречените колони на Сътворението.

Замислена над думите му, Калан се залюля на седлото, като се опитваше да си представи ситуацията в Кулата по онова време.

— Представям си колко са били разтревожени.

— Направо отчаяни — сниши многозначително глас той. Калан преметна юздите си и последва Ричард, чийто кон заобикаляше вековно паднало дърво с обгорял от палещите слънчеви лъчи ствол.

— Значи магьосниците са предприели същите стъпки като Зед — отбеляза тя, — обучавали са хората, призвани да станат магьосници, но родени без дарбата.

— Да. Започнали са да обучават магьосниците, владеещи Адаптивната магия, да си служат и със Субстрактивната, както са умеели истинските магьосници по онова време. С течение на времето обаче изгубили и това; единственото, което им оставало, било да постъпят като Зед — да обучат хора за магьосници, които да ползват само адитивната страна на магията.

Докато говореше, той размахваше ръце също като дядо си, когато биваше ентусиазиран.

— Те се опитали да променят самата природа на тези хора, присъщото им по рождение. Искали да обучат хора, родени без искрица от дарбата, и да ги променят в отчаян опит да ги направят способни да възприемат магията. Те не само прибавяли или усъвършенствали, а се опитвали да създадат нещо от нищото.

Тази идея никак не и хареса. Знаеха, че в онези древни времена магьосниците притежавали могъща сила и били способни да променят хората, родени с дарбата, да манипулират тяхната дарба така, че да отговаря на определена цел.

Превърнали хората в оръжия.

По време на Голямата война предците на Джаганг били именно такова оръжие: пътешественици по сънищата. Пътешествениците по сънищата били създадени, за да проникват в съзнанието на хората от Новия свят и да го контролират. Връзката с Господаря Рал била създадена като акт на отчаяна надежда, като противодействие на пътешествениците по сънищата, за да предпазва хората от тях.

Родените с дарбата били превърнати в какви ли не оръжия. Промените понякога били дълбоки и при всички случаи необратими. Някои от тези създания били чудовища, способни на безгранични зверства. Джаганг се родил като потомък на именно такъв род.

По време на войната един от магьосниците, изправен на съд за предателство, отказал да признае стореното. Когато никакви изтезания не помогнали да бъде изтръгнато от него самопризнание, магьосниците, които водели процеса, се обърнали за помощ към магьосник на име Мерит и поискали от него да създаде Изповедник. Магда Сеарус, първият Изповедник, изтръгнала от въпросния човек самопризнания. Трибуналът бил толкова доволен от резултата от работата на магьосник Мерит, че му възложили да създаде цял Орден на Изповедниците.

Калан се чувстваше най-обикновено човешко същество, не бе нито по-малко човек, нито по-малко жена от другите, не по-малко от тях обичаше живота. Но притежаваше Изповедническа сила, резултат именно от тази магия. Тя също беше потомка на жени, превърнати в оръжия — в случая предназначени да откриват истината.

— Какво има? — попита Ричард.

Тя вдигна глава и забеляза притеснения му поглед. Усмихна се насила и поклати глава, за да разсее притесненията му.

— И какво откри, като прескочи напред в книгата? Ричард си пое дълбоко дъх и скръсти ръце отпред на седлото си.

— Та значи, решили да опитат да използват цвят, за да помогнат на хората, родени без очи… да виждат.

Доколкото Калан разбираше от магия и история, това бе коренно различно и от най-жестоките опити за превръщането на хора в оръжия. И в най-ужасяващите случаи се бяха опитвали да отнемат даден човешки атрибут, като в същото време добавят или усъвършенстват някаква първична способност.

— С други думи — уточни Калан, — са се провалили.

Ричард кимна.

— И така, Голямата война отдавна била приключила, а Старият свят — заедно с онези като Императорския орден, които искали да унищожат магията — бил затворен на сигурно място зад новосъздадената граница. И тогава се установява, че родените с магьосническа дарба стремително са започнали да намаляват и че магията, създадена за династията Рал, връзката на Господаря Рал с неговия народ, предназначена да попречи на пътешествениците по сънищата да проникнат в съзнанието на хората, е довела до неочаквани последствия — до появата на лишени от искрицата на дарбата хора, представляващи необратим прескок във веригата на магията.

— Значи са имали два проблема за разрешаване — обобщи Калан, — намаляването на магьосниците, занимаващи се със задачи от магическо естество, и появата на хора, при които изцяло липсва всякаква връзка с магията.

— Именно. При това вторият проблем набирал скорост по-бързо от първия. В началото мислели, че все ще намерят някакво решение, някакъв лек. Но уви. Станало дори по-лошо, както вече ти казах: родените без искрицата на дарбата на свой ред раждали деца без искрица дарба. Само за няколко поколения броят на хората, откъснати от дарбата, нараснал лавинообразно — с неподозирана скорост.

— Наистина са били отчаяни — въздъхна дълбоко Калан.

— Настанал хаос.

— И какво са решили в крайна сметка? — запита тя, като отметна кичур коса.

Ричард я изгледа така, че тя мигновено разбра колко е притеснен от откритието си.

— Избрали са магията пред хората. Сметнали са, че този атрибут — магията или онези, които я притежават — е по-важен от човешкия живот. — Повиши глас: — И са избрали онова, срещу което са се били борили през цялата война — правото на хората, родени с едни или други качества (в случая — притежаващи магия), да живеят свободно живота си, да съществуват; те така преобърнали всичко, че атрибутът станал по-важен от живота, към който бил прикрепен! — Той въздъхна и отново заговори тихо: — Хората, родени без дарбата, били станали твърде много, за да подлежат на унищожение, затова били прогонени.

— Как така? Къде са ги пратили? — повдигна вежди Калан.

Ричард се наведе към нея, в погледа му заискри гняв.

— В Стария свят.

— Какво!

Той сви рамене и сякаш минавайки на страната на древните магьосници, заговори уж от тяхно име:

— Че какво друго са могли да сторят? Не е било възможно да ги избият — все пак те били членове на собствените им семейства! Мнозина от хората, родени с искрата на дарбата — но не магьосници или чародейки, следователно не такива, които са се имали за носители на дарбата, — имали синове, дъщери, братя, сестри, чичовци, лели, братовчеди, съседи, женени за лишени от дарбата — за така наречените колони на Сътворението. Те били част от обществото — едно общество, в което носителите на дарбата в пълния смисъл на думата ставали все по-малко.

В едно общество, където магьосниците били малцинство, при това изгубило доверието на хората малцинство, те нямало как да обрекат всичките онези дамгосани хора на смърт.

— Значи все пак и това им е минало през ум? По очите му разбра, че е права.

— Но така или иначе не успели да го направят — продължи той. — В същото време, след като опитали всичко, осъзнали, че не могат по никакъв начин да възстановят връзката с магията, веднъж прекъсната от тези хора — те се женели, имали деца, техните деца също се женели и имали свои деца. Така дамгата преминавала от поколение в поколение. Дамгосаните ставали все повече и повече, при това се множали с бързина, която никой не бил очаквал.

Що се отнася до родените с дарбата, било застрашено ядрото на техния свят — така както преди го застрашавала войната. Та нали именно това целели враговете им от Стария свят — унищожаването на магията. И ето че онова, от което те най-много се страхували, започвало да се случва.

Нямало как да поправят щетите, нямало как да спрат разпространението, а и не можели да избият ближните си. В същото време, докато дамгата се ширела, те губели време. Така че стигнали до единственото — според тях — разрешение на проблема — прогонването.

— Значи все пак е съществувал начин да се пресече границата? — попита Калан.

— Родените с дарбата нямало как да преминат границата, но за колоните на Сътворението магията не съществувала; тя не можела да им повлияе по никакъв начин, така че за тях границата реално не съществувала.

— Но как са били сигурни, че всички колони на Сътворението са прокудени? Достатъчно е било един да е останал, и цялата операция е щяла да изгуби смисъл.

— Родените с дарбата — магьосници и чародейки — си имат начини да разпознават напълно лишените от дарбата. Те ги виждат като дупки в света — нали Дженсън спомена, че е чувала да я наричат по този начин. Родените с дарбата ги виждат, но не ги усещат с дарбата си. Очевидно разпознаването на колоните на Сътворението не е било никакъв проблем.

— Ти усещаш ли някаква разлика? — попита Калан. — Усещаш ли Дженсън по различен начин? Като дупка в света?

— Не. Но аз не съм бил обучаван да използвам способностите си. А ти?

Калан поклати глава.

— Аз не съм чародейка, така че вероятно нямам способността да усещам хората с дарбата си. — Тя се намести на седлото. — И какво станало с онези хора?

— Жителите на Новия свят събрали всички лишени от дарбата, до последния човек, и ги пратили отвъд границата в Стария свят, където те обявили, че искат човечеството да се освободи от магията.

Ричард се усмихна въпреки печалността на ситуацията.

— По същество магьосниците от Новия свят дали на враговете си точно онова, което те искали и за което се борили — свят без магия. — Усмивката му се стопи. — Можеш ли да си представиш да прогоним Дженсън някъде в неизвестното просто, защото тя не умее да усеща магията?

Калан поклати глава и се опита да си представи миналото.

— Какъв ужас — да те изтръгнат от корените ти и да те прогонят, при това при враговете на твоя народ.

Известно време Ричард не каза нищо. Накрая продължи разказа си:

— На прокудените не им било никак леко, но травмата била не по-малка за останалите отсам границата. Представи си само подобна ситуация! Изведнъж да ти отнемат приятелите и близките — просто ей така. Това се отразило на всички сфери на живота — търговия, препитание. — В думите му прозвуча горчивина. — И всичко това, защото са решили, че има нещо, по-важно от човешкия живот.

За Калан беше истинско мъчение да слуша всичко това. Ричард, който яздеше до нея, бе потънал в мислите си и гледаше в другата посока.

— И как се развили нещата по-нататък? — попита тя. — Никога ли повече не чули нищо за прокудените?

Той поклати глава.

— Нито думичка. Те вече били отвъд границата. Завинаги.

Внезапно почувствала нужда от близост, Калан погали коня си по врата.

— Как са постъпвали с родените без дарбата след това? Той не я погледна.

— Убивали ги.

Калан преглътна отвращението си.

— Просто не мога да го проумея.

— Още с раждането на детето се разбирало, че е лишено от дарбата. Казват, че тогава било по-лесно — преди да бъде кръстено.

Гласът и изневери за миг.

— И все пак — успя да промълви тя — просто не си го представям.

— Не е по-различно от онова, което са били принудени да правят Изповедниците със синовете си.

Думите му я пронизаха болезнено. Не искаше да си спомня за онези времена. Не искаше да си спомня за случващото се с родено от Изповедник бебе от мъжки пол. Искаше да забрави как майката бе длъжна да изиска рожбата и да бъде умъртвена.

Убеждаваха ги, че няма друг начин. Миналото показало, че мъжете Изповедници не умеят да контролират силата си. Те се превръщали в чудовища, започвали войни, причинявали невъобразими беди.

Било спорно дали единственият възможен изход бил да се убиват синовете на Изповедниците още преди да бъдат кръстени.

Калан не успя да погледне Ричард в очите. Вещицата Шота бе предсказала, че Калан и Ричард ще имат син. Никой от двамата не би си помислил нито за миг да нарани заченатото им с любов дете. Калан не можеше да си представи, че би могла да нарани тяхно дете за това, че се е родило момче, чиято майка е Изповедник, или лишено от дарбата дете на Ричард в качеството му на Господаря Рал. Какво право има някой да твърди, че едно дете не бива да съществува поради някаква си причина или защото можело да стане еди-какво си?

— Някъде във времето след написването на тази книга — продължи Ричард с тих глас — нещата се променили. Когато тя била написана, Господарят Рал на Д’Хара задължително се женел и се знаело кога ще има дете. Когато се окажело, че детето е лишено от дарбата, прекъсвали живота му по възможно най-щадящ начин.

В един момент първенците на династията Рал станали като Мрачния Рал. Те можели да имат всяка жена когато и където си пожелаят. Подробностите, като например дали от тези съвкупления ще се роди лишено от дарбата дете, де факто колона на Сътворението, за тях били без значение. Те просто избивали всички свои наследници, без родените с дарбата.

— Но нали са били магьосници — могли са да кажат кои ще се родят с дарбата и да не избиват останалите.

— Сигурно, ако са имали желание. Но също като Мрачния Рал тях ги е интересувал единствено роденият с дарба наследник. Останалите просто избивали.

— Но една майка е успяла да скрие такова дете от Мрачния Рал от страх да не бъде то убито. Двете се спасили от желязната хватка на злия тиранин, когото ти навреме уби. И така, сега имаш сестра — Дженсън.

— Именно — усмихна се наново Ричард.

Калан проследи погледа му и забеляза точици в далечното небе, явно чернопери соколи, които ги наблюдаваха, докато се рееха с въздушните течения. Вдиша горещия влажен въздух.

— Мислиш ли, че онези, които са били прогонени отвъд границата, са оцелели?

— Ако магьосниците от Стария свят не са ги изклали — да.

— Но хората в Стария свят са същите като в Новия. Нали сме влизали в битки с техни войници — със Зед и Сестрите на светлината. Използвахме всякакви видове магия, за да спрем похода на Ордена напред. От лични впечатления мога да ти кажа, че всички от Стария свят са родени с магията, всички притежават поне искрица дарба. В Стария свят няма прекъснати връзки във веригата на магията.

— Доколкото познавам ситуацията там, трябва да се съглася е теб. — Калан избърса потното си чело, за да не се стича потта в очите и. — И какво станало с прогонените?

Ричард се вгледа в планините под кръжащите в небето соколи.

— Нямам представа. Но сигурно е било ужасно за тях.

— Значи предполагащ, че са загинали? Че са изчезнали безследно или са били избити?

Той я изгледа косо.

— Не знам. Но искам да разбера защо онова място е наречено като тях — Колоните на Сътворението. — В очите му заблестя заплашително пламъче. — И още нещо — живо ме интересува защо — както спомена Дженсън — Джаганг притежава екземпляр от тази книга и при това я държи сред най-скъпоценните си вещи.

Тази тревожна мисъл се бе завъртяла и в главата на Калан.

Изгледа го изпод вежди.

— Може би не трябваше да прескачаш напред в книгата, Господарю Рал.

Безгрижната усмивка на Ричард не я успокои.

— Бих се радвал, ако това бе най-голямата грешка, която съм допускал напоследък.

— Какво искаш да кажеш?

Той прокара пръсти през косата си.

— Да си усетила някаква промяна в Изповедническата си сила?

— Промяна ли? — Въпросът му я накара почти несъзнателно да се обърне навътре към себе си, да изследва силата, която винаги бе усещала. — Не. Няма нищо по-различно.

Силата, втъкана в ядрото на съществото и, не се нуждаеше от призоваване, опреше ли се до използването и. Както обикновено, тя си бе там, в готовност; Калан трябваше просто да я освободи.

— Нещо не е наред с меча — изненадващо оповести Ричард. — Има нещо необичайно със силата му.

Калан не знаеше как да реагира на подобна забележка.

— И как разбра? Какво усети?

Ричард несъзнателно прокара пръсти по юздите, преметнати на пръстите му.

— Трудно ми е да определя какво точно не е същото. Просто съм свикнал да усещам, че винаги е на мое разположение. Не че не откликва на желанията ми, ала го прави някак колебливо.

Калан почувства, че сега повече от всякога трябваше да се върнат в Ейдиндрил и да се срещнат със Зед. Ричард бе пазителят на меча. Макар че не можеха да пренесат меча през Плъзгата, Зед щеше да разнищи силата му до последния детайл. Щеше да знае какво трябва да се направи. Освен това щеше да помогне и за главоболията.

Калан знаеше, че Ричард се нуждае от помощ. Та той не бе на себе си. В сивите му очи се четеше болка, в изражението му се долавяше една неестествена напрегнатост, също и в движенията му, в цялостното му поведение.

Заниманията му с книгата и откритото впоследствие като, че бе изцедило силата му.

Калан започваше да си мисли, че в крайна сметка не тя нямаше време, а Ричард. При тази мисъл по тялото и пробягаха ледени тръпки въпреки топлото следобедно слънце.

Ричард хвърли поглед през рамо към останалите.

— Да се връщаме при каруцата. Искам да си облека нещо топло. Днес е доста студено.