Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (31)

Тридесет и първа глава

ЗАСТАНАЛ НА РЪБА на една тясна и дълга скална тераса, Ричард внимателно разглеждаше стелещите се под него сивкави ленти на облаците. Хладният, дъжделив въздух изсипваше върху му букет от аромати — бор, мъх, влажни листа, напоена земя. Той вдъхна дълбоко познатите ухания, които му напомняха за дома. Скалите, предимно гранитни, напукани и загладени от ветровете, бяха почти като в неговата Еленова гора. Само дето тези планини бяха далеч по-големи. Хребетите зад него се издигаха до умопомрачителни висини.

На запад, далеч в ниското, се простираха плавни хълмове и безкрайни гори. И отляво, и отдясно — тъй като погледът му търсеше целенасочено — се открояваше по една гола ивица земя, където бе минавала някогашната граница. Още по-нататък на запад потрепваха силуетите на по-ниските планини, ограждащи пустинната земя. Тази пустош и мястото, наречено Колоните на Сътворението, вече не се виждаха. Ричард бе доволен да ги остави зад себе си.

По небето не се виждаха чернопери соколи — поне засега. Едрите птици по всяка вероятност знаеха, че Ричард, Калан, Кара, Дженсън, Том и Оуен се придвижват на запад.

Ричард простреля последните пет сокола тъкмо когато се събираха в обичайния си обръч, като ги изненада с местоположението си — беше се качил високо в планината, по-нагоре от приятелите си, по-близо до птиците. След като уби натрапниците, Ричард вкара малката си дружина в по-гъсти дебри. Соколите едва ли ги бяха засичали оттогава. Сега, когато пътуваха из местност с високи, кичести дървета, Ричард се надяваше преследвачите им да са ги изгубили.

Ако онзи Николас наблюдаваше Ричард и останалите през очите на петте чернопери сокола, сигурно знаеше, че са се насочили на запад. Ала сега обектите на наблюдението му се бяха скрили и той едва ли би могъл да предположи, че ще продължат на запад. Ако Ричард изчезнеше от погледа на птиците и се появеше на място, където не го очакваха, Николас може би щеше да промени плановете си. Може би щеше да реши, че са сменили посоката си и са се отправили на север или на юг. Може би щеше да си помисли, че са използвали момента и са потърсили начин да му избягат.

Ричард щеше да се опита да използва максимално пълноценно прикритието на дърветата и да държи другарите си далеч от погледа на Николас. Не му се щеше онзи да знае накъде са се насочили или да предположи къде се намират в конкретен момент. Не беше много сигурно дали ще успее да заблуди преследвача си с такива елементарни трикове, но все пак беше длъжен да опита.

Засенчил очите си с длан, Ричард огледа релефа на гъстата гора отпред, за да си състави мислена карта на местността, преди да навлезе сред дърветата, където го чакаха другарите му. Тънките мъгливи струйки долу сякаш бяха опърпани ленти от одеялото на плътните облаци, надвиснали над главите им. Планинският скат слизаше рязко надолу и се губеше в гъстата сметана на облаците.

След като огледа внимателно скалите, склоновете и дърветата, Ричард най-сетне откри онова, което търсеше. Плъзна последен поглед по планинския масив, вдигна глава към небето, за да види дали всичко е чисто. След като се увери, че няма чернопери соколи — пък и каквито и да било други птици, — се насочи към приятелите си. Беше наясно, че макар да не вижда и следа от преследвачите им, няма гаранция, че те не ги наблюдават тайничко отнякъде. Околните дървета предлагаха идеално прикритие, така че не би забелязал дори дузина птици, накацали из гъстите клонаци. Но тъй като за момента се намираше там, където те предполагаха, че е, му беше почти все едно.

Канеше се да направи нещо, което едва ли очакваха от него.

Изкачи се обратно по хлъзгавата скала, покрита с лишеи, мокри листа и корени. Залитнеше ли, щеше да има един-единствен шанс да се хване за някой стърчащ камък, преди да се изтърколи надолу и да падне в бездна, дълбока няколкостотин метра. Тази мисъл го накара да се вкопчи по-здраво в корените и да изпробва внимателно всяко местенце, където поставяше краката си, преди да отпусне тежестта на тялото си.

Изкачил се горе, той се пъхна под увисналите клони на клечест планински клен, покарал в сянката на устремени към светлината широколистни дървета, закривани от високи борове. Листата на ясена и брезичките, надвесени над клена, бяха подгизнали от нощния ситен дъждец и от ръбовете им се отцеждаха едри капки, които зашлевяваха по-ниските листа над главата на Ричард. При всеки порив на вятъра тези натежали от влагата високи листа се освобождаваха от товара си на кратки, но внезапни талази.

Приведен под ниските клони на една чвореста ела, Ричард се запромъква през гъсти туфи боровинки, за да навлезе в по-проходимите дебри на смълчани гори, застлани с гъста пелена от стари борови клони. Краката му потъваха в мек килим от борови иглички, съборени от необузданите планински ветрове. Спираловидните мрежи, оплетени от горските паяци като капани за насекоми и буболечки, блещукаха от ситни капчици роса, сякаш върху им бяха изсипани с шепи диамантени огърлици.

Калан, добре скрита сред лабиринта от високи скали и гъста растителност, забеляза Ричард и стана да го посрещне. Останалите също го бяха видели и наскачаха на крака. Ричард се пъхна под зелените клони.

— Забелязахте ли соколи, Господарю Рал? — попита Оуен, очевидно притеснен от грабливите птици.

— Не — отвърна Ричард и се наведе да вземе раницата си. Намести я на гърба си. — Което не означава, че те не са ме видели.

Ричард метна лъка си на рамо и го нагласи до меха с вода.

— Е — подхвана Оуен, кършейки ръце, — все пак можем да се надяваме, че са ни изгубили от поглед.

Ричард се спря и го изгледа.

— Не е достатъчно само да се надяваш.

Докато останалите заприбираха багажа си след кратката почивка, кой мятайки раница на гръб, кой закачайки едно-друго на колана си, Ричард дръпна Кара настрани, извън прикритието на ниските дървета.

— Виждаш ли онова възвишение ето там? — попита той и я намести така, че да гледа право в указаната посока. — Има една оголена ивица земя, дето минава пред онзи млад дъб с увисналия счупен клон.

— Точно над възвишението — кимна Кара, — близо до зеленикавите следи по скалата, оставени от течащата вода?

— Именно. Искам да се качиш там, после да свърнеш рязко надясно и да продължиш нагоре по цепката — виждаш ли я, точно над онази голямата пукнатина? Виж дали се минава до горната тераса над дърветата.

Кара кимна пак.

— Ти къде отиваш? — попита.

— Ще заведа останалите до първата чупка на онзи склон. Ще бъдем ето там. Върни се и ни кажи дали има път нагоре.

Кара намести раницата на гърба си и стисна тоягата, която Ричард и бе отсякъл.

— Нямах представа, че Морещиците ги бива да се катерят — отбеляза Том.

— Напротив, не ги бива — отвърна Кара. — Мен лично обаче ме бива — Господарят Рал ме научи.

Ричард я изпрати с поглед, докато тя изчезна между дърветата. Плъзгаше се грациозно, почти безшумно в непроходимата гора. В движенията и нямаше нищо излишно, пестеше енергията си за по-нагоре. Не винаги се бе придвижвала така; беше усвоила добре неговите уроци. Ричард остана доволен, че усилията му не са отишли напразно — явно вършеха добра работа.

Оуен хукна към него, очевидно развълнуван.

— Не можем да вървим в тази посока, Господарю Рал. — Махна с ръка през рамо. — Пътеката е натам. Това е единственият път нагоре и към прохода. Ето там се пада пътеката, по която слизахме надолу и която днес, след падането на границата, е проходима и в двете посоки. Преходът е труден, ала това е единственият възможен път.

— Това е единственият път, който ти знаеш. Като гледам колко често е употребяван, явно и Николас знае само за него. Явно Орденът използва именно този маршрут, за да влиза и излиза от Бандакар.

Тръгнем ли нататък, соколите ще ни проследят. Ако обаче не стъпим на тази пътека, Николас няма да знае в каква посока вървим. Отсега нататък възнамерявам да действаме именно така. Писна ми да играя ролята на мишка за грабливите му птици.

Ричард остави Калан да води през гората, като и каза да следва естествените извивки на терена. Срещнеше ли някакви затруднения, тя поглеждаше назад, за да се консултира с него. Ричард и показваше с очи правилната посока или просто кимаше, а един-два пъти се наложи и да и подвикне инструкциите си.

Като гледаше терена, Ричард бе почти сигурен, че някога е съществувала и друга пътека към Бандакар. Проходът, който отдалеч изглеждаше като улей, вдълбан в планинския релеф, всъщност представляваше доста широка клисура, която се виеше нагоре. Ричард не вярваше, че пътеката, по която сънародниците на Оуен бяха прокуждали осъдените, е единствената в прохода. Преди, при наличието на границата, може и наистина да е било така, но не и сега, когато вече нямаше никаква пречка за влизане в Бандакар.

По видяното до момента Ричард съдеше, че в древни времена явно е съществувал и друг, главен път за влизане и излизане в далечната империя. От време на време забелязваше разчистени участъци, които според него бяха останки от този древен, изоставен път.

Вярно, не бе изключено този древен път да е станал непроходим поради свличане на земни пластове например, но Ричард искаше да се увери лично. Ако не друго, този път, минаващ през други части на планината, би ги отвел на места, различни от онези, където евентуално биха дебнели соколите.

Навсякъде, където пътеката между дърветата го позволяваше, Дженсън избързваше напред, за да върви редом с Ричард. Дърпаше Бети за връвчицата и, за да не се отплесва в хрупане на това-онова по пътя.

— Рано или късно соколите ще ни открият, не мислиш ли? — попита сестра му. — Така де, ако не се появим там, където ни очакват, не мислиш ли, че няма да се откажат да ни търсят, докато ни открият? Нали сам каза, че от позицията си високо в небето имат изключително добра видимост и покриват огромна площ.

— Сигурно — отвърна Ричард. — Но ако мислим с главите си и внимаваме да останем скрити, ще им е трудно да ни видят сред дърветата. В гората няма да е толкова лесно да ни проследят, колкото беше в голата пустош. Тук наистина ще трябва здраво да се потрудят и да летят доста ниско, а ние да сме съвсем нехайни.

Ако страним от официалната пътека за Бандакар, изведнъж ще се окаже, че трябва да ни търсят из доста голям периметър, а няма да знаят в коя посока да гледат. В крайна сметка ще им е доста трудно да ни намерят.

Николас едва ли има много добра видимост през техните очи, иначе не би му се налагало от време на време да ги събира в кръг. Успеем ли да се крием от погледа им известен период от време, в един момент ще сме се смесили с тълпата в Бандакар и Николас посредством очите на соколите ще трябва доста да се озори, докато ни различи сред останалите хора.

Дженсън поразсъждава над думите му, докато навлизаха в китна брезова горичка. Бети мина от другата страна на едно дърво и Дженсън трябваше да спре, за да разплете въженцето. Всички се сгушиха в дрехите си, щом полъхна ветрец, който разклати листата и от тях се посипаха ситни капчици.

— Какво ще правиш, щом стигнем там, Ричард — попита Дженсън шепнешком, щом го настигна.

— Ще си набавя противоотровата, за да не умра.

— Това ми е ясно. — Дженсън отметна от лицето си един къдрав влажен кичур. — Имах предвид какво ще правиш с народа на Оуен.

Усещаше всяка глътка въздух като болезнено пробождане в дробовете си.

— Още не съм съвсем наясно с отговора на този въпрос.

Известно време Дженсън повървя мълчешком.

— Но така или иначе ще се опиташ да им помогнеш, нали? — попита след малко.

Ричард погледна косо сестра си.

— Тези хора ме заплашиха със смърт, Дженсън. И доказаха, че не говорят празни приказки.

Тя вдигна рамене.

— Знам, но не са имали друг изход. — Хвърли поглед пред тях, за да е сигурна, че Оуен няма да я чуе. — Не са знаели как да постъпят, за да се спасят. Те не са като теб. Никога преди не им се е налагало да се бият.

Ричард си пое дълбоко дъх, при което болката внезапно пресекна дъха му.

— Ти също доскоро не бе влизала в битка. Когато помисли, че се опитвам да те убия, защото смяташе, че съм като баща ни, а освен това те накараха да хвърлиш върху мен вината за смъртта на майка ти, какво направи? Не че имаше основания да се отнасяш така към мен, но как постъпи, когато смяташе, че нещата стоят така?

— Реших, че ако искам да живея, трябва да те убия, преди ти да си убил мен.

— Именно. Не отрови някого и не му каза да стори еди-какво си, понеже иначе ще умре. Реши, че животът ти си струва да се живее и че никой няма право да ти го отнеме.

Ако някой е готов най-овчедушно да потъпче всички свои ценности, живота си, единствения живот, който някога ще има, и да го подари просто ей така на някакъв си главорез, решил да се възползва — на такъв човек не може да се помогне. Добре, днес ще се намери кой да му помогне, а утре — утре ще се появи друг насилник и онзи ще легне и пред него. Това означава, че въпросният човек е издигнал живота на своя убиец над своя собствен живот.

Дариш ли на всеки, който пожелае, правото да определя дали да живееш или да умреш, вече си се превърнал в роб, готов да подложи врат под сатъра — независимо в чия ръка е той.

Тя пак замълча, замислена над думите му. Ричард забеляза, че сестра му се движи сред дърветата с лекотата, на която той бе научил Кара. Дженсън се чувстваше в гората не по-зле от самия него.

— Не искам тези хора да страдат повече, Ричард — преглътна Дженсън. — Стига им толкова.

— Ако умра от тяхната отрова, кажи го на Калан.

Стигнаха до мястото, където имаха уговорка да се срещнат с Кара, ала тя още не бе пристигнала. Имаше време за кратка почивка. Събраха се в една ниша, над която имаше почти отвесна скална стена, защитена най-отгоре от сгушени един в друг стари борове и гъсти храсталаци. След толкова време, прекарано в нажежената пустош, още не се бяха аклиматизирали и трудно понасяха студа и влагата. Разпръснаха се и насядаха по околните камъни, за да не се налага да почиват върху мокрия килим от листа, а Бети доволно захрупа свежите растения. Оуен седна в един ъгъл, възможно най-далече от козичката. Калан се настани до Ричард.

— Как си? Май те боли главата?

— Засега нищо не може да се направи.

Тя се наведе към него. Ричард усети приятната топлина на тялото и.

— Помниш ли писмото на Ничи, Ричард? — продължи с въпросите тя.

— Какво по-точно?

— Ами нали предположихме, че падането на границата, опасваща Бандакар, е причината за първия предупредителен маяк. Може да се окаже, че сме бъркали.

— И защо мислиш така?

— Ами защото няма втори такъв маяк. — Тя посочи с брадичка на северозапад. — Първия го намерихме ей там. Сега сме далеч по-близо до някогашната граница, а втори маяк няма.

— Освен това — напомни и той — там ни чакаха соколите.

Ричард прекрасно си спомняше къде бяха открили статуйката. По клоните на околните дървета бяха накацали цяло ято соколи. Тогава Ричард нямаше представа какво представляват тези птици, само му направи впечатление, че са най-едрите, които е виждал някога. Щом Кара докосна статуята, всички чернопери соколи едновременно се вдигнаха във въздуха. Бяха стотици.

— Да, но понеже не открихме втори маяк — продължи Калан, — може да се окаже, че не сме на прав път — че проблемът се крие другаде.

— Значи предполагаш, че вторият маяк ще бъде за мен — че аз ще съм човекът, за когото е предназначен. Ничи каза, че вторият е за онзи, който има силата да оправи пропукания щит. Може това да не съм аз.

Думите му отначало изненадаха Калан, но тя се замисли над тях.

— Като си помисля, това далеч не е радостно. — Тя се сгуши по-плътно в него и го прегърна през кръста. — Но който и да е човекът, комуто е дадено да затвори щита който и да е този, който може да възстанови границата, не смятам, че в момента ще успее да го стори.

Ричард прокара пръсти през мократа си коса.

— Но ако въпросният мъртъв магьосник смята, че аз съм човекът, способен да възстанови границата, се опасявам, че греши. Нямам никаква представа как би могло да стане това.

— Нима не разбираш, Ричард? Според мен дори да знаеше как да го направиш, не би могъл.

Ричард я изгледа с крайчеца на окото си.

— Май пак прибързваш със заключенията и даваш воля на въображението си, а?

— Разбери, Ричард — границата падна заради мен. Това обяснява защо предупредителният маяк е за мен — защото не друг, а аз причиних срива. Няма да отречеш този факт, надявам се.

— Не, но имаме доста да учим, преди да разберем какво става в действителност.

— Аз освободих Хармониите — продължи тя. — Няма смисъл да се опитваме да не забелязваме този факт.

Калан беше използвала древна магия, за да спаси живота на Ричард. Беше освободила Хармониите, за да го излекува. Тогава не и бе останало никакво време за губене; ако не бе го сторила незабавно, след броени секунди Ричард щеше да умре.

Освен това в онзи момент изобщо не предполагаше, че Хармониите представляват такова бедствие. Не беше наясно, че те са създадени преди три хиляди години от сили от отвъдния свят като оръжие, предвидено да унищожи магията. Единственото, което знаеше, беше, че ако иска да спаси живота на Ричард, трябва да ги използва.

Ричард знаеше какво е да си убеден, че дадено нещо трябва да се направи по точно определен начин, и никой да не ти вярва. Можеше да си представи как се е чувствала Калан в онзи момент.

— Права си — не можем да не го забелязваме, ако изобщо можем да го наречем факт. Но засега не знаем какво е станало всъщност. Важното е, че Хармониите бяха върнати обратно в отвъдния свят.

— А какво мислиш за онова, което ни каза Зед — че щом се отприщи лавината от деструктивна магия — което се случи, — не се знае дали изобщо има начин да бъде спряна, независимо че Хармониите са върнати в отвъдния свят. Подобно нещо не се е случвало досега, така че нямаме предишен опит, от който да се учим.

Ричард нямаше какво да отговори на тази нейна забележка, а и бе в неизгодна позиция, понеже не разполагаше с нейните познания върху магията. Кара изникна измежду групичка близки дървета, спасявайки го от мислите му. Морещицата свали раницата от гърба си и я остави да се свлече на земята, докато се настаняваше на един камък срещу Ричард.

— Оказа се прав. Може да се мине. И доколкото можах да преценя, има пътека и още по-нагоре от онази тераса.

— Добре — кимна Ричард и стана. — Да вървим. Облаците потъмняват. Трябва да намерим място за нощувка.

— Мярнах една подходяща закътана ниша под терасата, Господарю Рал. Предполагам, че ще е на сушина.

— Чудесно — Рихард вдигна раницата и. — Ще ти нося багажа, за да си отдъхнеш пътьом.

Кара кимна и зае мястото си в редицата, след което всички се запромъкваха между гъстите дървета и скоро вече се катереха по почти отвесен склон. Имаше достатъчно удобни хватки и стърчащи от земята корени. Понякога добрите хватки бяха на доста голямо разстояние една от друга и Ричард от време на време се обръщаше, за да подаде ръка на Калан.

Том помогна на Дженсън и на няколко пъти вдигна Бети, за да мине безпрепятствено нагоре, макар козичката да бе по-чевръста от всички останали. Ричард си каза, че Том го прави повече заради спокойствието на Дженсън. Накрая самата Дженсън му подхвърли, че Бети се катери съвсем добре и самичка.

Четирикраката и дружка изблея в знак на съгласие и след като погледна Том, подскочи с лекота и преодоля един особено труден участък.

— Е, тогава ти помогни на мен — подкачи я Том.

Дженсън, Ричард и Калан се засмяха. Оуен само ги изгледа и заобиколи въпросното място от другата страна. Определено го беше страх от Бети. След известно време, преценила, че достатъчно се е забавлявала на щадящото отношение на Ричард, Кара си поиска обратно раницата.

Скоро след като бе започнало да вали, откриха една пукнатина в ниското под скална козирка, точно както бе предположила Морещицата. Не беше чак пещера, а по-скоро вдлъбнатина зад отчупен скален къс. На земята бяха изпопадали големи камъни, които образуваха нещо като своеобразен праг и нишата се оказваше на завет. Не беше широко, но Ричард прецени, че ще им е добре вътре.

В нишата бе доста мръсно, по земята се валяха полу-загнили листа, парчета кора, мъх и какви ли не буболечки. Ричард и Том се заеха да поразчистят с два клона, които отчупиха отвън. После застлаха чист килим от борови клонки, за да им е сушинка.

Дъждът се усилваше, така че побързаха да влязат в нишата. Не че изглеждаше особено удобно, понеже беше доста ниско, но поне бе сухо.

Ричард не разреши да запалят огън, тъй като бяха свърнали от официалната пътека и се опасяваше да не би соколите да забележат дима. Хапнаха малко месо, овесена питка и сушени плодове. Дългото изкачване ги бе изтощило и по време на вечерята почти не разговаряха. Единствено Бети не можеше да се оплаче от теснотия. Подбутна Ричард с муцунка, докато той най-сетне я удостои с вниманието си и приятелска милувка.

Докато над гората се спускаше мрак, те наблюдаваха дъжда, който се сипеше пред уютния им дом, заслушани в мекия звук; вероятно всеки се питаше какво ли ги очаква в непознатата империя, скрита зад планините преди цели три хиляди години. Там, наред с другото, щяха да ги чакат и войските на Императорския орден.

Докато Ричард стоеше смълчан пред мрачния дъжд, заслушан в звуците, издавани сегиз-тогиз от горските зверове, Калан се сгуши в него и отпусна глава в скута му. Бети се пъхна възможно най-навътре и полегна край Дженсън.

Успокоена от топлата му ръка, отпусната нежно на рамото и, Калан заспа за броени секунди. Макар и смъртно уморен от тежкия преход, Ричард не можеше да заспи.

Болеше го главата и отровата, проникнала дълбоко в тялото му, затрудняваше всеки негов дъх. Питаше се, кое ли ще го повали най-напред — силата на дарбата му, която причиняваше главоболията, или отровата на Оуен.

Питаше се още и как точно ще изпълни исканията на Оуен и хората му да освободи тяхната империя, за да му дадат противоотровата. Петимата — той, Калан, Кара, Дженсън и Том — едва ли бяха армията, нужна за прогонването на Ордена от Бандакар.

Не го ли стореше и не се ли добереше до противоотровата, с живота му бе свършено. Това пътешествие най-вероятно щеше да му бъде последното.

Сякаш го бяха върнали до онзи момент от живота му, когато принудително бяха разделени с Калан за дълго време. Искаше да е с нея. Мечтаеше си двамата да си живеят сам-сами.

Ако не измислеше някакъв изход от ситуацията, всичко, което имаха да си дадат един другиму, всичко, което ги очакваше за в бъдеще, щеше да приключи. А освен проблема с отровата, трябваше да се справя и с главоболията, причинени от дарбата.

Както и с факта, че Императорският орден се кани да завземе Магьосническата кула.