Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (55)

Петдесет и пета глава

С ВСЯКА ЕФИРНА ВЪЗДИШКА НА ВЯТЪРА сред клоните под зеления балдахин на дърветата падаха тънки лентички сребриста лунна светлина, които се стрелваха в мрака като бродещи призраци. Калан се огледа, напрегнала очи да различи тъмните силуети на дърветата и да види дали между тях няма нещо, което не би трябвало да е там. Не се чуваше свирня на щурчета, през шубраците не пробягваха дребни животинки, нощната песен на присмехулника бе секнала. Калан се взираше в тъмното, докато внимателно подбираше пътя си по мъхавата земя, за да избегне било то дупки и пукнатини из каменистите участъци, било локвички застояла вода в падинките.

Пред нея Ричард се плъзгаше през гората като сянка. На моменти сякаш съвсем изчезваше и Калан се стряскаше, че са го изгубили. Беше забранил всякакви разговори и изрично бе предупредил всички да се движат колкото могат по-тихо, но никой не успяваше да се придвижва през шубрака толкова безшумно като него.

Поради някаква причина нервите му бяха опънати като тетивата на лъка му. Усещаше, че нещо не е наред, но не знаеше какво точно. Бе красива лунна нощ сред гората, но настроението на Ричард, наред с тягостно надвисналата тишина, изпълваше всички със зловещо предчувствие.

Добре поне че небето се бе прояснило. Дъждовете от предишните дни бяха превърнали пътуването им в истински ад. Дори времето да беше меко, постоянната влага сякаш засилваше студа. И дума не можеше да става да спират за нощувка. Докато не намереха и последното шишенце с противоотрова, нямаха право на почивка.

Дозата, която изпи в Северин, подобри малко състоянието му и забави процеса, но след временното подобрение наближаваше поредната криза. От притеснение Калан съвсем изгуби апетит.

С тях бяха тръгнали над два пъти повече хора от първата им дружина, а по други маршрути към Глогинград се придвижваха още няколко пъти по толкова техни съмишленици, разделени на няколко отряда. Целта на последните бе да ликвидират по-малобройни части на Императорския орден, установили се в селищата покрай пътя. Дружината на Ричард бързаше да стигне до Глогинград възможно най-скоро, избягвайки старателно всяка среща с врага, за да изненадат Николас, преди той изобщо да е разбрал накъде са се отправили. Промъквайки се тайно, щяха да имат най-големи шансове да се доберат до последната доза противоотрова.

А щом я намереха, възнамеряваха да се присъединят към останалите и да нападнат заедно. Според Калан, ако можеха първо да се отърват от Николас, щеше да е много по-лесно и по-малко опасно да разбият останалите части от войските на Императорския орден. Ако можеше някак си да се добере по-близо до него, тя щеше да го докосне със силата си. Знаеше, че няма смисъл да споделя тази си идея с Ричард. Той не би и позволил за нищо на света.

Донякъде се чувстваше отговорна за страданията, които Императорският орден причиняваше на бандакарския народ. В края на краищата, ако не бе освободила Хармониите, границата, охраняваща империята им, и досега да си е на мястото. От друга страна, ако тези хора успееха да се отърват от Императорския орден, настъпилите промени щяха да им донесат една истинска, никога непредвкусвана свобода, а заедно с нея и надежда за по-добър живот.

Бе наистина вълнуващо да видят с очите си промяната, която преживяха жителите на Северин. Онази нощ Ансон, Оуен и останалите от дружината им разговаряха почти до зори с хората и им предадоха онова, на което Ричард и Калан преди това бяха научили самите тях. На сутринта след унищожаването на войниците, които бяха завладели града и държаха жителите му в плен на страха, улиците се изпълниха с пеещи и танцуващи хора. Те не само разбраха истинската стойност на свободата, но се убедиха, че досегашният им начин на живот не предлага никакви възможности за усъвършенстване и развитие.

След като Ричард разсея отколешната заблуда за мъдростта на Мъдреца и обори безсмислените догми, представяни от говорителите за истинно познание, и след като вражеските орди в града бяха избити, мъжете от Северин изразиха готовността си да помогнат за освобождаването на цял Бандакар от Императорския орден. Освободили се от наложената им насила слепота и вяра в безплодни убеждения, мнозина жадуваха сами да изградят новото си бъдеще.

Прострял ръка в тъмното, Ричард най-неочаквано я спря. Калан покри с длан разтуптяното си сърце и веднага се обърна, за да даде знак на останалите да спрат. В гората цареше мъртвешка тишина, нарушавана от време на време от едва доловимо жужене на комар.

Ричард свали раницата от гърба си, подпря я на един камък и тихо заровичка вътре.

— Какво правиш? — прошепна Калан в ухото му.

— Трябва ни огън. Имаме нужда от светлина. Предай по веригата да запалят няколко факли.

Докато Ричард вадеше огниво и кремък, Калан прошепна инструкциите на Кара, която на свой ред ги предаде назад. Скоро няколко човека се приближиха тихо с извадени факли.

Наклякаха около купчината камъни, край която бе спрял Ричард. Той взе съчка от земята и я потопи в малка кутийка, която извади от раницата си. После изтри съчката в един камък.

— Намазах го с борова смола — обясни им той. — Дръжте факлите ниско над него, така че, когато от кремъка отхвръкне искра и смолата пламне, да запали и тях.

Боровата смола, която се събираше изключително трудно, беше безценна, ако трябва да запалиш огън в дъждовно време. Дори влажна, пламваше от една искра. И гореше достатъчно силно, та да запали и мокро дърво.

В тъмнината Ричард бе в стихията си. Калан никога не го беше виждала да пали огън в подобна ситуация. Тя се вгледа напрегнато в мрака, питайки се какво ли — невидимо за всички останали — е усетил Ричард.

— Кара — прошепна Ричард, — предай на всички да извадят незабавно оръжията си.

Без да губи време, Кара се обърна да предаде заповедта. Последва безкраен миг тишина, нарушавана единствено от мекия звук на приплъзващ се в кожа метал.

— Готови сме — наведе се най-накрая Кара към Ричард, след като бе получила потвърждение, че всички са изпълнили нареждането.

— Това важи и за вас — нареди Ричард на Калан и Дженсън.

Калан издърпа меча си, а Дженсън — камата със сребърна дръжка, инкрустирана с буквата „Р“, символа на династията Рал.

Ричард драсна искра. Боровата смола пламна със сърдито съскане, факлите се разгоряха и в тъмните дебри на гората лумна огън.

Заслепени от ярката светлина, всички се заоглеждаха да видят какво ги дебне в мрака.

Дъхът им секна.

От всички дървета наоколо, накацали по безбройните клони, ги наблюдаваха чернопери соколи. Бяха стотици, вперили в хората кръглите си черни очички.

В мига, последвал внезапната светлина, всичко притихна, единственото пламтящите факли помръдваха треперливо и просъскваха.

С диви крясъци соколите се впуснаха в атака.

Нападаха от всички страни и едновременно. В нощта изригна вулкан от лъскави черни пера, огромни криле, закривени клюнове и хищни нокти. След дългото затишие пронизителните писъци и плясъкът на криле им се сториха оглушителни.

Всички посрещнаха атаката с яростна решителност.

Някои веднага бяха повалени на земята, други се олюляваха и падаха. Трети, надали викове, се опитваха да прикрият лицето си с една ръка, докато отблъскваха нападателите с другата. Мъжете посичаха птиците, накацали върху повалените им другари, веднага след което се обръщаха да посрещнат атаката на нови и нови врещящи чудовища.

В лицето на Калан за малко да се блъсне сокол с окървавена гръд. Мечът и подкастри едното му крило, веднага след това се завъртя и се стовари тежко върху следващия сокол, който я нападаше от другата страна, насочил хищния си клюн към крака и също като лешояд. Острието го остави на място.

Мечът на истината свистеше в мрака и вършееше сред хвъркатите нападатели, оставяйки след себе си във въздуха неясни сребристи дири. Ричард се носеше сред облак от черни пера. Птиците атакуваха наред, но като че ли главната им цел си оставаше Ричард. Те сякаш съзнателно изтласкваха другарите му встрани, за да го притиснат отвсякъде.

Дженсън яростно пробождаше птиците, летящи към Ричард. Калан поваляше други, които оставаха да лежат на земята — убити или ранени. С премерена точност Кара ги улавяше с голи ръце от въздуха и ловко им прекършваше шиите.

Всички пронизваха и посичаха кой дето свари, за да отблъснат яростната атака на освирепелите хищници. Някои използваха за оръжие факлите си. Нощта се изпълни с птичи крясъци, пляскане на криле и със звука на остриета, попаднали в целта си. Ударените птици се завъртаха във въздуха и падаха. На тяхно място прииждаха още. От дърветата наоколо бълваха нови и нови чудовищни птици. Долу в шумата се гърчеха ранени и умиращи соколи, от които земята заприлича на разлюляно море от черни пера.

Нападението беше плашещо жестоко.

После изведнъж всичко приключи.

Някои от повалените на земята соколи драпаха да се изправят, като шумно влачеха разперените си криле по лъскавите пера на мъртвите си другари. Тук-там мъжете пронизваха смъртоносно или директно обезглавяваха по някоя птица, успяла да се надигне на крака. Още малко и всички птици притихнаха неподвижни. От небето не се задаваха нови.

Ричард беше покрит от главата до петите с мъртви птичи тела.

Всички от дружината дишаха тежко, горящите факли бяха вдигнати високо над главите им. Погледите се мъчеха да пробият тъмнината и да видят навреме нови признаци на опасност откъм небето. Като се изключи свистенето на факления огън, над нощта бе паднала тишина. Клоните на околните дърветата бяха пусти.

Калан видя, че ръцете на Ричард са целите изподрани и наранени. Затънала до коленете в птичи трупове, тя се отправи към раницата му, оставена на един камък недалеч. Перна от капака и един умрял сокол и заровичка вътре, докато намери увит във восъчна хартия мехлем.

Кара забеляза, че Ричард едва се държи на краката си и се втурна към него. Подхвана го под мишницата, за да го подкрепи.

— Що за ненормална история? — възкликна задъхано Дженсън, докато отмяташе червените къдрици от потното си лице.

— Май най-накрая са решили да ни видят сметката — вметна Оуен.

Дженсън потупа по главата Бети, която беше невредима и си бе проправила път през морето от мъртви птици, за да е по-близо до приятелите си.

— Едно е сигурно — отбеляза Дженсън, — откриха ни.

— Само че този път има една важна разлика — допълни Ричард, — не ни преследваха. Бяха тук и ни чакаха.

Всички го погледнаха, зяпнали.

— Какво искаш да кажеш? — вдигна глава Калан, която мажеше раните му с мехлем. — Не за пръв път ни преследват. Сигурно са видели накъде сме тръгнали.

Бети се приближи и се сгуши в краката и, като не изпускаше нито нея, нито Ричард от очи. На Калан не и беше до игра с козичката и я избута лекичко.

Ричард се отпусна с цялата си тежест на рамото на Кара. Калан забеляза, че се олюлява. На моменти едва се крепеше на краката си.

— Не, не са ни преследвали. Небето беше чисто — възрази той и посочи купищата мъртви птици около себе си. — Тези специално не са ни следвали. Причаквали са ни. Знаели са, че идваме. Дебнели са в засада.

Звучеше страшничко — ако беше вярно.

Капан се изпъна, като в едната си ръка държеше хартията с мехлема и бе намазала един от пръстите на другата, за да продължи да обработва раните на Ричард.

— И как са разбрали, че идваме?

— Това се питам и аз — отвърна Ричард.

Николас се плъзна обратно в тялото си, все още широко зяпнал като за прозявка, която съвсем не беше прозявка. Разкърши врат първо в едната, после в другата посока. Усмихна се, изпитал удоволствие от играта. Беше невероятно. Възхитително. Широката му усмивка разкри два реда зъби.

Тръгна да се изправя, но залитна върху нестабилните си крака. Така се олюляваше и Ричард Рал, замаян от действието на отровата, която неумолимо и безпощадно го приближаваше към фаталния край.

Горкият Ричард Рал имаше нужда от последната доза противоотрова.

Николас отново зяпна широко и разкърши врат, нетърпелив да поеме на път, да разбере още и още. Скоро ще го направи. Скоро пак ще ги наблюдава. Пак ще види отблизо страха им, напразните им опити да проумеят какво става, приближаването им. Оставаха броени часове до пристигането им.

Тепърва щеше да става все по-забавно. Прекоси с несигурна крачка помещението, като си подбираше внимателно пътя между валящите се по пода множество трупове на хора. Щом някой от соколите паднеше убит, преставаше да диша и съответният човек. На места се бяха натрупали цели купчини безжизнени тела — като купчините птици, притискащи отвсякъде Ричард Рал в онази мрачна гора.

Какво жестоко насилие! Духовете посрещнаха с ужас свирепата касапница, но не можеха да направят нищо, за да я спрат.

Преди душите и съдбите им бяха в ръцете на Николас. Сега бяха извън неговия контрол — вече принадлежаха на Пазителя на мъртвите.

Николас прокара пръсти през намазаната си с благовонни масла коса и потръпна от удоволствие при допира на кожата си до гладката лъскава повърхност.

За да стигне до вратата, трябваше да разрита три трупа, които му препречваха пътя. Вдигна тежкото мандало и отвори солидната врата.

— Наджари!

Онзи стоеше облегнат на стената, в очакване да бъде повикан.

— Да? — попита той и разкърши мускулестото си тяло.

— Вътре е същински ад, някой трябва да почисти. — Николас плъзна ръка назад в превзет, грациозен жест, разперил пръстите си, чиито нокти бяха лакирани в черно. — Викни хора и се погрижи труповете да бъдат изнесени.

Наджари пристъпи към вратата и проточи врат, за да погледне в стаята.

— Всичките, дето ги вкарахме последно?

— Аха — каза Николас и очите му засвяткаха. — Наложи се да ги използвам всичките, дори не ми стигнаха, та заповядах на войниците да ми докарат още няколко. Приключих с тях. Разкарай ги.

По време на атаката всеки от соколите бе направляван от душата на някой от тези нещастници, родени без дарбата, а самите души на свой ред бяха движени от Николас. Изумително постижение — да контролираш едновременно толкова много хора, при това с такава точност и съгласуваност. Но щом птиците паднаха убити, телата в стаята, където се намираше Николас, също издъхнаха.

Надяваше се един ден да се научи да призовава обратно духовете, дори след смъртта на телата им. Това щеше да му спести нуждата всеки път да си осигурява нови хора. Но пък от друга страна — хора колкото щеш. Освен това, ако намереше начин да ги призовава обратно, ще се наложи да се пази от онези, чиито духове са се върнали и са разбрали по какъв начин са били използвани.

И все пак не му стана никак приятно, че Ричард Рал изби всичките птици, през чиито очи Николас наблюдаваше.

— Още колко? — попита Наджари.

— Малко. Още съвсем малко — усмихна се Николас, разбрал въпроса. — Трябва да разчистите помещението, преди да са пристигнали. После се погрижи никой да не се пречка наоколо. Нека направят онова, за което са дошли.

— Както кажеш, Николас — отвърна Наджари с лукава усмивка.

— Император Николас — поправи го другият.

— Император Николас — повтори Наджари и се подсмихна, отдалечавайки се.

— Слушай, Наджари, мислех си…

— Да? — обърна се онзи.

— Мислех си за Джаганг. Толкова усилия положихме. Защо сега да му се подчинявам? Само един легион от безмълвната ми армия е достатъчен, за да приключа с него веднъж завинаги. Даже не ми трябва и цяла армия. Ето, един ден решава да поязди, а аз го чакам, спотаен в звяра, готов да го сваля от седлото и да го стъпча до смърт.

— Така си е — Наджари потърка наболата си брада.

— За какво ми е притрябвал този Джаганг, питам се? Сам не по-зле от него ще управлявам Императорския орден. Всъщност дори бих се справил по-добре.

— Ами плановете ни? — килна глава Наджари.

Николас сви рамене.

— Кой е казал, че ще ги променяме? Само че защо да давам Майката Изповедник на Джаганг? И защо да му позволявам да вземе целия свят за себе си? Може пък да си я запазя за собствено удоволствие… както и света.