Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (42)

Четиридесет и втора глава

ДОКАТО мъжете, паднали в краката им, сипеха горещи благодарности за върнатата си свобода, Ричард хвърли кос поглед на Калан. Кара изглеждаше откровено недоволна от целия този цирк, но не каза нищо.

За да сложи край на сърцераздирателната сцена, Ричард махна на мъжете да се изправят на крака.

— Има още толкова много за разказване. Хайде, изправете се и ме чуйте.

Смеещите се през сълзи мъже започнаха да се изправят и сключили ръце на гърди, втренчиха в него копнежни погледи, сякаш бе отдавна изгубен техен брат. Сред тях имаше и няколко старци, както и двама-трима на средна възраст, но повечето бяха съвсем млади като Оуен или малко по-възрастни като Ричард. Всички те бяха преживели ужасни месеци.

Но най-страшното тепърва предстоеше; Ричард искаше да ги подготви.

Той се обърна към Дженсън, която се бе свила в сенките по-назад, и и направи знак да се приближи.

Тя мина напред и се насочи към Ричард, привличайки всички погледи върху себе си. Мъжете проследиха появяването и на светлината. Беше толкова красива, че Ричард не успя да сдържи усмивката си, като я видя да излиза на откритото. Тя отметна назад един непослушен червен кичур и срамежливо огледа мъжете.

Щом Ричард протегна ръка към нея, тя с готовност подири закрилата му, като не откъсваше очи от мъжете, с които ги свързваше една съществена прилика.

— Да ви представя сестра ми, Дженсън Рал. Тя е родена като всички вас — без искрицата на дарбата. Баща ни се опита да я убие, както се е правело в продължение на три хиляди години с потомството на Господаря Рал, родено без дарбата.

— А вие? — чу се нечий скептичен глас. — Вие няма ли да я отхвърлите?

Ричард я прегърна топло.

— Защо да го правя? Какво престъпление е извършила тя? Родила се е жена вместо мъж като мене? Или не е толкова висока? Или има червена коса вместо като моята? Очите и са сини, а не сиви като моите…? Защото е родена без дарбата?

Някои от мъжете пристъпиха от крак на крак, други скръстиха ръце. Други, след всичко, което Ричард им разказа, извърнаха очи, очевидно засрамени от зададения въпрос.

— Тя е красива, умна и умее да мисли с главата си. Освен това се бори за правото си на живот, използвайки разумни средства. Тя е като всички вас — родените без искрицата на дарбата. И понеже тя, също като мене, цени живота такъв, какъвто е, аз я приветствам.

Ричард чу блеене и извърна глава. По хълма се изкачваше Бети, зад нея се влачеше въженцето, за което я бяха вързали. Дженсън я проследи с поглед как се приближава, видя любопитния и поглед, размаханата и лудо опашка.

Грабна въженцето и огледа края му. Беше прегризан.

— Бети! — скастри я тя и размаха пред очите на непослушната козичка прегризания край на въжето. — Какво си направила!

Бети изблея в отговор, очевидно горда с постигнатото.

Дженсън въздъхна дълбоко и сви рамене вместо извинение.

Мъжете бяха отстъпили назад и си шептяха нещо ужасени.

— Не съм вещица — разпалено заобяснява Дженсън. — Това, че имам червена коса, не означава непременно, че съм вещица.

Онези явно не бяха убедени в твърдението и.

— Имал съм си работа със съвсем истинска вещица — намеси се Ричард. — И мога да ви уверя, че червената коса не е белег за вещерство. Това е заблуда.

— Вярно е — настоятелно вдигна пръст един от мъжете и посочи Бети. — Ето го нейният дух водач.

— Дух водач ли? — смръщи чело Ричард.

— Именно — намеси се друг. — Вещиците винаги се появяват в компанията на своя дух водач. Така го наричат. Ето и сега — тя го призова и духът дойде.

— Да съм призовала Бети! — Дженсън размаха пред лицата им прегризаното въже. — Завързах я за едно дърво, тя сама е прегризала въжето си.

— Призовала си я с магия! — закани и се с пръст следващ мъж.

Стиснала юмруци покрай тялото си, Дженсън пристъпи към групата. Те едновременно направиха крачка назад.

— Всички вие имате семейства и приятели, живеете в общност. Аз нямам приятели и никога не съм имала, понеже двете с майка ми цял живот все бягахме от баща ми, който ни преследваше. Ако ме беше заловил, щеше да ме подложи на изтезания и да ме убие — както би направил и с вас. И понеже нямах възможност да завържа приятелства, майка ми подари Бети. Беше още сукалче. Двете пораснахме заедно. Бети прегриза въжето си, понеже аз съм единственият и близък човек и просто е искала да е близо до мен.

Аз бях прокудена заради престъпление, което не съм извършила — просто, защото съм се родила без дарбата, като вашите деди. Всички вие знаете колко е несправедливо да си прокуден за нещо такова, познавате тази болка. А сега, глупаци такива, не ме приемате като една от вас, понеже имам червена коса и козичка за домашен любимец! Вие сте шайка безмозъчни глупаци и лицемери! Най-напред тровите единствения човек на света, който е достатъчно смел, за да сложи край на живота ви в изолация, откъснат от останалата част на света, а сега се страхувате от мен и не ме приемате заради някакви си глупави суеверия. Ако имах магически способности, досега да съм ви превърнала в пепел заради жестокото отношение, което проявявате към мен и приятелите ми!

Ричард вдигна ръка на рамото и и я дръпна назад.

— Всичко е наред — прошепна в ухото и. — Остави ме да поговоря с тях.

— Нали казахте, че сте магьосник — провикна се един по-възрастен мъж от задните редици. — Очаквате да ви повярваме просто ей така, защото го казвате, а в същото време твърдите, че е крайно време да зарежем своите убеждения, да не вярваме на това, което виждаме — например, че тази жена е вещица, понеже тя твърди обратното.

— Прав е — подкрепи го друг. — Твърдите, че вярвате в истинската магия и не приемате нашите вярвания. Много от нещата, които казвате, звучат приемливо, но не всичко. Не може да съществува половинчато съгласие. Да отхвърлиш част от истината, означава да я зачеркнеш цялата.

Ричард се замисли как да подходи, за да убеди хора, които не виждат и не усещат магията, че истинска магия съществува. От тяхна гледна точка той бе виновен за същото, за което обвиняваше тях. Как да покаже цветовете на дъгата на незрящи хора?

— Прави сте — рече след малко. — Дайте ми малко време и ще ви покажа истинността на магията, за която говоря.

Направи знак на Кара да се приближи.

— Би ли ми донесла предупредителния маяк — помоли я тихо.

Кара незабавно хукна надолу по хълма. Ричард забеляза в очите на Дженсън сълзи, които обаче успяваше да сдържи. Калан отстъпи малко назад, а Ричард се обърна към мъжете.

— Трябва да ви кажа още нещо, което искам да се опитате да разберете. Сложих край на присъдата ви, но това не означава, че безусловно ви приемам обратно сред хората си.

— Но нали ни приветствахте с добре дошли у дома — проплака Оуен.

— Просто изразявам гласно очевидното — че имате право на свой живот. Изявявам добрата си воля да ви приема обратно като част от народа на Д’Хара, стига да пожелаете — всеки, който живее в Д’Хара, го прави по свое желание. Но като ви приветствам обратно, нямам предвид, че ви приемам безусловно.

Хората са свободни да живеят живота си, но искам да ме разберете правилно — има огромна разлика между свободата и анархията. Ако победим в борбата, която водим, сте добре дошли да станете част от свободния народ на Д’Харанската империя, която поддържа свои определени ценности. Например свободни сте да поддържате, каквито искате становища и убеждения, да се опитвате да убеждавате другите в стойността на своите убеждения, но нямате право да възприемате хората, които се борят за вашата свобода, като диваци или престъпници. Да не говорим, че освен всичко друго се ползвате от плодовете на тяхната борба. Най-малкото, нали именно на тях трябва да благодарите, да ги уважавате. Техният живот не струва по-малко от вашия и нямате причина да смятате, че си струва да бъде жертван, за да живеете вие. Такъв е принципът на робството.

— Но вие наистина се биете като диваци и използвате насилие, за да освободите една земя, която ние никога не сме виждали — обади се един младеж. Вдигна ръка към Бандакар. — Единствената земя, която ние познаваме, се намира там. И ние безусловно отхвърляме използването на всяко насилие.

— Земя ли? — Ричард разпери ръце. — Та ние не се бием за земята. Ние сме верни на един идеал — на идеала за свобода, независимо къде живее човек. Ние не защитаваме някаква си територия, не проливаме кръвта си за нейната пръст. И не се бием от любов към насилието. Нашият стремеж и цел е свободата на личността, искаме да живеем необезпокоявани живота си, да се грижим за оцеляването си, да преследваме щастието си. Вие, които безусловно отхвърляте насилието, може да се мислите за благородни и просветлени, но всъщност сте просто хора, капитулирали пред злото. Безусловното отхвърляне на всички методи за самозащита, понеже си мислите, че изискват прилагане на насилие, не ви оставя друг изход, освен да се молите за милост и пощада. Но злото не познава милостта и да молите пощада от него означава постепенно да се предадете. Предадете ли се на злото, в най-добрия случай сте станали роби, в най-лошия — сте мъртви. Така че в крайна сметка безусловното отхвърляне на насилието не е нищо друго освен протягане на ръце към смъртта вместо към живота. Ще получите онова, към което протягате ръце. Правото, абсолютната необходимост от насилие срещу всеки, който използва сила срещу вас, е основата на оцеляването. Няма нищо неморално да се защитаваш — това е израз на правото ти на живот. По този начин изразяваш нетърпимостта си към насилието и си готов да смажеш всеки, решил да упражни насилие върху теб. Безусловната решеност да смажеш всеки, готов да използва насилие спрямо теб, е възхвала на стойността на живота. Отказът да предадеш живота си в ръцете на всеки главорез или тиранин, който пожелае да го похити, сам по себе си представлява акт на утвърждаване на живота.

Ако не искате да защитите правото си да живеете свой живот, се превръщате в мишки, които спорят със сови. Осъждате начина на живот на грабливата птица. За нея обаче вие сте просто вечеря.

Императорският орден проповядва, че човешката същност е зла и порочна, че животът няма стойност. Действията подкрепят думите им. Според Ордена човек може да спечели избавление и щастие в някой друг свят, при това единствено след като е пожертвал себе си тук, в този живот.

Няма нищо лошо в щедростта, ако сам си решил да бъдеш щедър, но вярата в превъзходството на саможертвата като нравствена потребност не е нищо друго освен насърчение на робството. Онези, които твърдят, че си длъжен да пожертваш живота си, се опитват да поставят около врата ти окови.

Вие, като Д’Харанци, не би трябвало да жертвате живота си за чужди цели, но в същото време не е редно самите вие да изисквате подобни жертви в името на вашето благоденствие. Вярвайте, каквото си щете, може да не се чувствате готови да влезете директно в битката за своето освобождаване, но ние се нуждаем от вашата подкрепа, защото, ако изберете да не допринесете с нищо — нито материално, нито духовно, за унищожаването на ценностите, срещу които се борим, това ще бъде тълкувано като предателство и ще бъдете считани за изменници.

Императорският орден най-безцеремонно нахълта в не една и две страни като вашата. Те поробиха, изтезаваха, изнасилваха и убиваха, за да се докопат до властта. Сториха това и в Новия свят. Загубиха правото си на глас. Вече не става въпрос за нравствени позиции и морални въпроси; единственият начин е да ги унищожим.

Един от мъжете направи крачка напред.

— Но приличието изисква да покажеш милост към човека, поел по грешен път.

— Няма нищо по-ценно от живота — явно и вие го осъзнавате поне ако се съди по заблудения ви стремеж към милосърдие. Тези хора съзнателно и целенасочено отнемат незаменимия и уникален човешки живот. Убиецът, направил своя избор да отнема човешкия живот, сам се лишава от правото на живот. Да проявяваш милост към такова същество означава само едно — че оправдаваш действията му, а оттам и че позволяваш на злото да властва в света. Като проявяваш милост, все едно придаваш стойност на живота на убиеца, като в същото време отнемаш цената на живота на невинната жертва. Така животът на убиеца става по-важен от живота на невинния. Това означава, че си разменил доброто за зло. Това е победа на смъртта над живота.

— Тоест, понеже Орденът е нападнал родината ви — опита се да обобщи нещата Оуен — и е избил масово сънародниците ви, възнамерявате да изтрепете всичко живо в Стария свят?

— Не. Орденът идва от Стария свят, той е символ на злото. Това не означава, че всички хора в Стария свят са престъпници и убийци само защото по случайност са се родили на едно парче земя, управлявано от коварни властници. Има хора, които съзнателно подкрепят въпросните властници, тоест са поддръжници на злото. Но не с всички е така. Мнозина в Стария свят също са жертви на Императорския орден и са подложени на жестоки страдания, вследствие на агресията и жестокостта на Ордена. Мнозина се опълчват срещу несправедливото управление. В същия този миг, докато ние с вас си говорим, мнозина рискуват живота си, за да се отърват от тези коварни хора. Ние се борим за едно и също нещо: за свобода.

Няма никакво значение къде са родени хората, които се борят за свобода. Ние вярваме в стойността на всеки един живот. Това ще рече, че не заклеймяваме някого като лош, понеже се е родил на едно или друго място. Важни са думите и делата. Но не се заблуждавайте — мнозина са поддръжниците и двигателите на Императорския орден и жестоката му политика. Всяко действие носи своите последствия. Императорският орден трябва да бъде унищожен.

— Но вие все пак сте склонен на компромиси — обади се един от по-възрастните мъже.

— Ако, надявайки се да уталожиш нещата, съзнателно допуснеш компромис с непокаяло се зло, значи позволяваш на злото да впие острите си зъби в плътта ти; от този ден нататък отровата му ще циркулира във вените ти, докато в края на краищата приключи с теб.

— Но това е твърде крайно становище — продължи същият човек. — То говори за упоритост и вироглавие. Винаги има място за компромиси.

Ричард се потупа с пръст по гърдите.

— Вие решихте да ме отровите. Вашата отрова ще ме убие, това я превръща в нещо зло. Какъв компромис предлагате да направя с тази отрова?

Никой не разполагаше с отговор.

— Когато двама души със сходна нравствена система и добро и честно отношение един към друг имат желание да сключат сделка, е нормално да търсят компромиси, примерно относно цената. Но когато става въпрос за етика и истина, няма място за компромиси. Да правиш компромиси с убийци — а вие ми предлагате точно това, — е все едно да правиш паралел между своята и тяхната нравствена система. А това е недопустимо. Това означава да признаеш, че не си по-добър от тях, което пък ще рече, че онова, което вършат — изтезанията, изнасилванията, убийствата, — не се разминава ни най-малко с твоите морални ценности. Нравственият компромис отхвърля идеята за добро и зло. Според него всички хора са равни, всички желания са еднакво достойни да бъдат изпълнени, всички действия са еднакво разумни, следователно хората трябва да направят един или друг компромис, за да продължат напред.

Какъв компромис бихте могли да направите пред хора, които изтезават, изнасилват и убиват свои събратя? Колко седмици бихте чакали, докато те ви подлагат на мъчения? Колцина мъже бихте допуснали да изнасилват любимите ви? Колко семейства трябва да измрат?

В ситуация като тази няма място за морални уравниловки и не би могло да има, така че никакви компромиси — единственият адекватен компромис е самоубийството.

Самата идея, че с тези хора може да се постигне някакъв компромис, е реверанс към убийството.

Мъжете не очакваха някой да застане пред тях и да им говори толкова открито и прямо, затова повечето от тях останаха шокирани. Постепенно като че ли губеха интерес към богатите си запаси от нищо не значещи фрази и постулати. Някои определено изглеждаха трогнати от думите на Ричард. Двама-трима сякаш дори се окрилиха от тях; виждаше го в очите им — изглеждаха така, сякаш виждат света за пръв път.

Кара се плъзна зад Ричард и му подаде предупредителния маяк. Не беше съвсем сигурен, но му се стори, че мастилено черното е обхванало по-голяма част от повърхността в сравнение с предния път, когато видя фигурката.

Пясъкът вътре продължаваше да се процежда и да увеличава купчинката долу.

— Каджа-Ранг запечатал границата през прохода, за да не можете да минавате през нея. Той е човекът, който ви е дал името. Тъй като е бил наясно, че отхвърляте насилието, се е опасявал, че може да станете лесна плячка на всякакви престъпници. Пак той е човекът, предоставил ви възможност да ги прогонвате от земите си, за да съхраните начина си на живот. Казал е на сънародниците ви за прохода през границата, за да можете, ако пожелаете, да се освободите от престъпниците, появили се сред вас.

Оуен го изгледа притеснено.

— Ако този велик магьосник, Каджа-Ранг, не е искал нашият народ да се смеси с народите от Стария свят, за да не се разпространят родените без искрицата на дарбата, както ги нарекохте, какво е ставало с престъпниците, които сме прогонвали? Изпращането им извън границата би довело точно до онова, от което са се страхували. Да направиш проход през границата и да кажеш за него на предците ни е все едно да обезсмислиш цялата идея за границата.

Ричард се усмихна.

— Чудесно, Оуен. Започваш да мислиш за себе си.

Оуен се усмихна. Ричард вдигна ръка към статуята на Каджа-Ранг.

— Виждаш ли накъде гледа той? Към едно място, наречено Колоните на Сътворението. Там е ужасно горещо и абсолютно пусто — място, където дебне смъртта. Границата, поставена от Каджа-Ранг, достига до там. Когато прогоните някого от страната си през границата, стените на смъртта от двете страни не позволяват на прогонения да излезе навън. Има една посока, в която може да поеме — към Колоните на Сътворението. Дори да разполагаш с вода и храна, дори да познаваш прекрасно пътя, преминаването пред долината, известна като Колоните на Сътворението, означава почти сигурна смърт. Без вода и храна и ако нямаш представа къде вървиш, ако не знаеш, че трябва да направиш всичко възможно, за да избягаш от това място, си обречен на стопроцентова гибел.

Мъжете го гледаха ококорено.

— Значи престъпниците, които сме прогонвали, са били изпращани на сигурна смърт — отрони един от тях.

— Именно.

— Значи този Каджа-Ранг ни е изиграл — додаде друг. — Накарал ни е, без да знаем, да убиваме близките си.

— Значи мислите, че ви е изиграл? — попита Ричард. — Вие съвсем съзнателно сте прогонвали престъпниците извън пределите на земите си, за да нападат невинни хора. Съзнателно сте пускали на свобода склонни към жестокост хора, обричайки нищо неподозиращите пътници извън страната ви да станат жертви на насилие. Вместо да екзекутирате убийците, вие съзнателно сте им давали възможност да продължат да вършат престъпните си деяния — и ако се бяхте замислили дори само за миг, щяхте да си дадете сметка за това. В яловия си опит да избегнете насилието на всяка цена всъщност сте му давали зелена улица.

Казвали сте си, че другите хора не ви интересуват, понеже не са просветлени като вас, че вие сте по-висши от тях същества, понеже сте се издигнали над насилието, че безусловно отхвърляте всяко насилие. Ако изобщо сте мислили за тези неща, сте си казали, че хората отвъд границата са диваци, че животът им няма стойност. Съвсем съзнателно и целенасочено сте пожертвали техните невинни животи, за да спасите живота на хора, за които сте знаели, че са жестоки престъпници.

Докато Каджа-Ранг е сторил друго — освен, че е предпазвал света от родените без искрицата на дарбата, той е екзекутирал прогонените от вас престъпници, преди те да са сторили зло някому. Вие се мислите за много издигнати, понеже отричате насилието, но всъщност действията ви са предизвиквали именно насилие. И единствено предприетото от Каджа-Ранг е спасило нещата.

— Скъпи Създателю, толкова е ужасно — Оуен се свлече тежко на земята. — Далеч по-ужасно, отколкото изобщо можете да си представите.

Останалите мъже също изглеждаха като попарени. Неколцина последваха примера на Оуен и се отпуснаха на земята. Други, заровили лицата си в ръце, извърнаха глави и се отдалечиха.

— Какво имаш предвид? — попита Ричард.

Оуен го погледна с пребледняло лице.

— Нали си спомняте какво ви разказах за нашата земя… за града ни и другите главни градове? Че в нашия град живеем всички заедно и сме щастливи с живота, който водим. — Ричард кимна. — Не всички бяха щастливи.

Калан скръсти ръце и се надвеси над Оуен.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

Оуен разпери ръце в безпомощен жест.

— На някои нашият обикновен живот, изпълнен с радост и сговор, не им бе достатъчен. Някои… така де, някои от нас искаха да променят нещата. Искаха да живеят по-добре. Да подобрят условията на живот, да си построят жилища, независимо, че традициите ни са други.

— Оуен е прав — мрачно го подкрепи един от по-възрастните му сънародници. — По мое време имаше доста такива хора, които не искаха повече да живеят според остарелите според тях традиции на нашата империя.

— И какво ставаше, когато тези хора изявяваха желание да променят нещата, когато казваха, че не могат повече да живеят според древните ви принципи? — попита Ричард.

Оуен се огледа във всички посоки, обиколи помръкналите лица на другарите си.

— Великите говорители отхвърляха идеите им. Мъдреца отсъди, че те само ще породят несъгласия и кавги помежду ни. Надеждите им за нов начин на живот бяха стъпкани, а самите те бяха осъдени. — Оуен преглътна. — И така, тези хора решиха да напуснат Бандакар. Тръгнаха си и поеха по пътеката през границата, за да си търсят късмета. Никой от тях не се върна.

Ричард обърса челото си с ръка.

— Значи са загинали, докато са търсели новия си живот — живот, по-добър от този, който сте можели да им предложите.

— Но вие не разбирате — изправи се Оуен. — Ние сме същите като тях. — Той посочи с ръка хората зад себе си. — Ние отказахме да се върнем и да се предадем на Императорския орден, макар да знаем, че заради нас близките ни са подложени на изтезания. Знаем, че Императорският орден няма да се спре пред нищо, така че не виждаме смисъл да се връщаме. Ние престъпихме волята на нашите говорители и на Мъдреца, понеже искахме да намерим начин да избавим народа си. И за делата си бяхме осъдени. Прекосихме границата, за да търсим начин да се отървем от Императорския орден. Нима не разбирате? Ние сме същите като своите предци, тръгнали да търсят късмета си. Също като тях избрахме да напуснем родината си и да се опитаме да променим нещата, вместо да се превиваме под чуждо иго.

— Това може да означава, че започвате да проглеждате — насърчи го Ричард, — че това, на което са ви учили, е било реверанс към смъртта, не към живота. Може би започвате да разбирате, че онова, което сте наричали „път на просветлението“, всъщност е било поставяне на кърпа около очите ви.

Ричард постави ръка на рамото на Оуен. Погледна малката статуйка, която стискаше в другата си ръка, след което обиколи с очи напрегнатите лица на другите мъже.

— Вие сте оцелелите, след като всички останали са се провалили. Само вие сте стигнали толкова далеч. Само вие започнахте да използвате умовете си, за да се опитате да намерите решение за себе си и близките си. Има още много да учите, но поне започнахте да правите опити да намерите правилното решение. Не бива да спирате; трябва да действате смело и когато ви повикам, да се отзовете — само така ще имате шанс да спасите живота си, да избавите близките си.

За първи път в очите им проблеснаха едва доловими пламъчета на гордост. Бяха получили признание не за повтаряните безсмислени заучени фрази, а за решенията, които бяха взели самостоятелно.

— Но защо да не могат да се върнат обратно през прохода, Ричард? — намръщено попита Дженсън, след като бе мислила известно време. — Щом искат да се махнат и да започнат нов живот, но сега ти им каза, че навън ги очакват Колоните на Сътворението, защо да не могат да се върнат — най-малкото, за да си осигурят провизии, да се подготвят по-добре за тежкото пътуване, така че да имат повече шансове за оцеляване?

— Вярно — обади се и Калан, — нали Джордж Сайфър мина през границата и се върна? Ейди също ни е казвала, че през границата има проход, като онзи, през който тези хора са прогонвали престъпниците, така че защо да не могат да се върнат?

Мъжете закимаха, любопитни да чуят защо никой не се е върнал.

— Отначало и аз си задавах същия въпрос. — Ричард погали с пръст гладката черна повърхност на статуята, която държеше в ръката си. — Според мен границите в Средната земя са имали проходи, понеже са били много дълги — невероятно огромни. Тази граница е направо нищо в сравнение с онези. Съмнявам се, че тук е бил нужен проход като тамошните. Тъй като тук е използван един доста късичък, бих казал, вариант на граница, подозирам, че Каджа-Ранг е съумял да създаде проход, който да пуска прогонените престъпници навън, но да не им позволява да се върнат обратно. В края на краищата нали ако един прогонен престъпник излезе навън и види, че няма къде да избяга, винаги ще иска да се върне. А Каджа-Ранг не е искал това да става.

— И как е било възможно това? — попита Дженсън.

Ричард отпусна лявата си ръка на дръжката на меча.

— Има змии, които могат да поглъщат плячка, далеч по-голяма от самите тях. Зъбите им са закривени назад, така че щом глътнат веднъж, жертвата да не може да излезе, да избяга. Предполагам, че проходът през тази граница е решен по някакъв подобен начин — бил е направен така, че да може да се минава само в едната посока.

— Мислиш ли, че подобно нещо е възможно? — попита Дженсън.

— Не е първият случай — отвърна Калан.

— Голямата бариера между Новия и Стария свят има защити — кимна Ричард, — които позволяват на определени хора, при дадени условия, едно минаване в двете посоки — но не повече от едно. — Посочи статуята с предупредителния маяк. — Магьосник със способностите на Каджа-Ранг със сигурност е знаел как да създаде проход през границата, който да не позволява връщане назад. В крайна сметка нали го е издигнал направо от отвъдния свят и той е съществувал цели три хиляди години.

— Значи излиза, че всеки, преминал през границата, е бил обречен на сигурна смърт? — попита Оуен.

— Опасявам се, че да — кимна за пореден път Ричард. — Явно Каджа-Ранг доста се е потрудил и е направил това, което е пожелал, при това доста устойчиво във времето — оцеляло е цели три хиляди години. Застраховал се е дори в случай че границата падне.

— Едно не разбирам — обади се един младок, — щом като този магьосник е бил толкова велик и магията му е била толкова мощна, че е успял да издигне стена на смъртта, която да ни държи изолирани от останалата част на света цели три хиляди години, как е възможно тя да престане да действа? През последните две години тя просто изчезна. Защо?

— Боя се, че причината съм аз — отвърна Калан.

Пристъпи напред към мъжете. Ричард не се опита да я спре. На този етап не му се щеше те да си помислят, че крие нещо от тях.

— Преди две години, в отчаян опит да спася живота на Ричард, без да искам, призовах сила от отвъдния свят, която според мен в момента бавно убива магията в нашия свят. Ричард прогони обратно тази зловеща магия, но така или иначе тя беше в нашия свят известно време, така че може да е оставила необратими последствия.

Мъжете се спогледаха тревожно. Тази жена току-що бе признала пред тях, че в резултат от нещо, сторено от нея, охраняващата ги граница вече не съществува. Че тя е причината върху им да се стовари ужасяваща вълна от насилие и жестокост. Че заради нея е сложен край на отколешния им начин на живот.