Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция (глави 1–30)
piligrim (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция (глави 31–67)
nqgolova (2007)
Сканиране (глави 1–30)
corwyn

Издание:

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2003

История

  1. — Добавяне

Петдесет и девета глава

В ЗВЕЗДНАТА НОЩ Ричард с усилие се изправи пред мъжете, събрани под кичестите дъбови клони в края на гората. Някои от присъстващите държаха свещи, за да се вижда по-добре. Докато настъпи моментът да атакуват Глогинград, щеше да се е развиделило.

Ричард искаше само да влезе в града и да намери Калан, но за целта трябваше да използва всички налични средства и цялата помощ, която можеше да намери, за да не пропусне нито една възможност. Останалото — после.

Всъщност повечето от тези хора никога не бяха се сражавали. Съгражданите на Оуен и Ансон от Бруленик, участвали в първата нощна атака над притихналите спални, вече познаваха мириса на боя. Останалите бяха от Северин, където Ричард бе отишъл да се срещне с Мъдреца. Те се бяха включили в сблъсъците с войниците, оцелели след като в храната им бе сложена отрова. Вярно, вражеските сили не бяха чак толкова многобройни, но мъжете от Северин си свършиха добре работата. Ако не друго, тези краткотрайни, но кървави схватки ги изпълниха с повече решителност и им показаха, че могат да извоюват сами свободата си, че държат съдбата си в свои ръце.

Сега обаче беше различно. Предстоеше им битка, каквато не бяха си и представяли. И което е по-лошо — в град, доброволно присъединил се към каузата на Императорския орден. Не можеха да разчитат на помощ от местните.

Ако разполагаше с повече време, Ричард би измислил по-добър план и най-напред да понамали числеността на противника. Но време нямаше, трябваше да се действа незабавно. Изправи се пред хората с надеждата да ги окуражи. Постоянната мисъл за освобождаването на Калан не му даваше мира. За да и помогне, щеше да е най-добре да се опита да забрави за нея и да се съсредоточи върху предстоящото.

— Не ми се щеше да се сражаваме точно така — обърна се Ричард към воините си. — Надявах се пак да прибегнем към някой от използваните вече начини — огън или отрова, — за да не даваме жертви. Уви, нямаме тази възможност. Николас знае, че сме тук. Побегнем ли, хората му ще тръгнат по петите ни. Някои от вас може и да им избягат… временно.

— Стига толкова сме бягали! — обади се Ансон.

— Точно така. Вече се убедихме, че като бягаме и се спотайваме, само си причиняваме още повече беди — подкрепи го Оуен.

— Съгласен съм, но трябва да осъзнаете, че днес някои от нас ще загинат. Вероятно повечето от нас. Може би всички… Ако някой мисли да не влиза в бой, сега е моментът да го каже. Започнем ли веднъж, ще се нуждаем от взаимната си подкрепа — завърши Ричард.

Той сключи ръце зад гърба си, докато крачеше бавно пред очите на събралите се хора. На слабата светлина трудно можеше да различи лицата им. Знаеше, че времето му изтича и зрението му ще се влоши. Замайването на главата му — също. Знаеше, че никога няма да се оправи.

Ако изобщо имаше шанс да измъкне Калан от войниците на Ордена, то трябваше да опита сега — с или без помощта на тези мъже.

Никой не се отказа.

— Трябва да се насочим към командния състав по две причини: за да разберем къде държат Майката Изповедник и за да няма кой да координира действията им срещу нас — продължи Ричард. — Вече всички сте въоръжени и за краткото време, с което разполагахме, се опитахме да ви покажем как да боравите с оръжията си. Искам да ви кажа още нещо. Ще ви е страх. Мен също. Използвайте гнева си, за да преодолеете този страх.

— Гняв ли? Какъв гняв, когато ни е страх? — попита един от мъжете.

— Тези войници са изнасилвани вашите съпруги, сестри и майки, вашите дъщери, братовчедки и лели, вашите съседки — отвърна Ричард, докато крачеше нервно. — Спомнете си това, когато погледнете в очите приближаващия се враг. Те отведоха повечето от жените ви. Знаете защо. За да ви накарат да се предадете, изтезаваха децата ви. Спомнете си техните писъци на страх и ужасна болка, докато умираха окървавени и безпомощни, осакатени от тези мъже.

Парещият гняв на Ричард продължи да се излива в думи:

— Спомнете си това, когато видите ухилените им самоуверени физиономии насреща си. Тези мъже изтезаваха обичани от вас хора. Помислете за това, когато се приближат към вас с изцапаните си с невинна кръв ръце. Тези мъже изпратиха много от близките ви в далечно робство, а още повече избиха. Не го забравяйте, когато понечат да убият и вас.

Тук не става дума за различно отношение към живота, за различие във възгледите. Един почтен и морален човек не е способен да извърши всичко това. А тези хора го правят — изнасилват, изтезават, убиват. Спомнете си го, когато се изправите срещу тези зверове. — Ричард огледа мъжете. Вдигна юмрук към гърдите си и продължи със стиснати зъби: — И когато застанете очи в очи с тях, с виновниците за всички ваши страдания, за мъките на вашите близки, посрещнете ги с омраза в сърцата. Сражавайте се с омраза в сърцата. Убивайте с омраза в сърцата. Те не заслужават нищо по-добро.

Над гората се спусна тягостна тишина, докато мъжете обмисляха смразяващите му думи. Ричард знаеше, че е натрупал достатъчно омраза и ярост, които да излее над войниците от Императорския орден. Не знаеше къде държат Калан, но би направил всичко да я освободи. За да получи противоотровата, тя се бе жертвала за него. Не можеше да я вини. Любовта и към него бе толкова пламенна, колкото и неговата към нея. Тя бе направила необходимото и Ричард не би я изоставил за нищо на света. Сега тя се нуждаеше от неговата помощ.

Най-жалкото беше, че всичко се оказа напразно. В шишенцето, за което Калан се пожертва, имаше всичко друго, но не и противоотрова.

Ричард се вгледа в лицата на мъжете, нетърпеливи да чуят напътствията му в навечерието на решителната битка. Спомни си думите, изписани върху статуята, бдяща пред входа на родината им. Осмото правило на магьосника: Талга Вастернич.

— Ще ви кажа само още едно нещо. Най-важното — обърна се Ричард към тях в качеството си на предводител на Д’Харанската империя — империя, която се бореше за своето бъдеще и за свободата си. После изрече онези две думи на собствения им език: — Заслужете победата!

Развиделяваше се, когато навлязоха в града. Единствено Дженсън не се включи в атаката. Ричард и забрани категорично. Освен, че бе твърде млада и не чак толкова силна, за да се изправи пред враговете им, тя би представлявала и доста примамлива цел. Изнасилването се бе превърнало в свещен ритуал за тези злодеи и те фанатично се стремяха към него. Войниците от Императорския орден веднага биха се сплотили около тази идея. С Кара беше друго — тя бе трениран воин и след Ричард нейното участие представляваше най-смъртоносната заплаха за врага.

Дженсън не остана доволна от решението на Ричард, но напълно го разбираше. Още по-малко искаше да го притеснява точно сега и затова остана заедно с Бети сред прикритието на дърветата.

Съгледвачът, когото бяха изпратили да огледа напред, понеже най-добре познавал района, се появи от една тясна уличка. Другарите му се приближиха към него, без да се отлепят от стената. Искаха да останат незабелязани възможно най-дълго.

— Открих ги — задъхано съобщи съгледвачът, вдигнал ръка надясно.

— Колко са? — запита Ричард.

— Мисля, че това е основната им войска в града, Господарю Рал. Там нощуват. Както предположихте, още не са се събудили. Разположили са се в няколко обществени и административни сгради. Но има и лоша новина. Хората от града са направили жив щит около тях.

Ричард прокара пръсти през косата си. С усилие потисна кашлицата си. Подпря се на рамката на близкия прозорец, за да запази равновесие.

— В какъв смисъл „жив щит“?

— Тълпи от хора са обградили войниците. Охраняват ги. Искат да ни попречат да атакуваме.

— Ясно — въздъхна гневно Ричард. Обърна се към притеснените, изпълнени с очакване лица на хората си. — Чуйте ме добре. Започваме битка със злото. Ако някой застане на страната на злото и защитава злодеите, значи се стреми към утвърждаването на злото.

— Да разбираме ли, че ако местните се опитат да ни спрат, трябва да използваме сила срещу тях? — попита колебливо един от мъжете.

— Какво се опитват да постигнат тези хора? Каква е тяхната цел? Искат да ни попречат да унищожим Императорския орден. Тъй като мразят живота, те презират свободата повече от робството.

Ричард посрещна погледите им с непоклатима решителност.

— Всеки, който защитава врага или му помага по каквато и да е причина, е на негова страна. Тук няма нищо сложно. Щом се опитват да защитят врага и да ни попречат да си свършим работата — убийте ги!

— Но те са невъоръжени — възрази един от мъжете.

— Напротив, въоръжени са със зловещата идея да завладеят света. Ако успеят, вие сте мъртви! — разпали се още повече Ричард. — За да запазите живота на много невинни и на близките си, и то с цената на най-малко жертви, действайте мълниеносно и решително. Тогава ще има мир. Ако онези хора се опитат да ни попречат, значи действително са на страната на убийците и изнасилвачите — осигуряват им още един ден живот, в който да убиват. Такива хора не трябва да бъдат съдени по друг начин, освен като служители на злото. Опитат ли да ви спрат — убийте ги.

За момент настъпи тишина. Тогава Ансон допря юмрук до гърдите си:

— С омраза в сърцето… да отмъстим без пощада.

По лицата на мъжете зад него се изписа желязна решителност. Всички вдигнаха юмрук до сърцето си и произнесоха клетвата.

— Да отмъстим без пощада!

— Да тръгваме. — Ричард тупна Ансон по рамото.

Излязоха бързо от дългата сянка на сградите и свърнаха зад ъгъла. Видели Ричард и дружината му да се приближават, хората в другия край на улицата се обърнаха с лице към тях. Още мъже и жени от града изпълниха улицата пред няколкото сгради, където войниците бяха устроили казармите и командния си щаб. Местните имаха доста парцалив вид.

— Долу войната! Долу войната! Долу войната! — завикаха, щом дружината на Ричард се впусна напред в смъртоносен бяг.

— Дръпнете се! — извика им Ричард, щом приближи. Нямаше време за любезности и обяснения. Успехът на нападението им зависеше най-вече от бързината. — Разчистете пътя! Предупреждаваме ви веднъж и няма да повтарям! Дръпнете се от пътя ни или ще умрете!

— Спрете омразата! Спрете омразата! — скандираха хората, хванати за ръце.

Нямаха и представа каква омраза бушува в гърдите на Ричард. Той извади Меча на истината. Магията на оръжието не се отзова, у Ричард се бе насъбрала достатъчно ярост. Той забави своя бяг в бърз ход.

— Дръпнете се! — изкрещя за последно, преди да връхлети върху тълпата.

Една тантуреста, къдрокоса жена излезе напред.

— Спрете омразата! Долу войната! Спрете омразата! Долу войната! — крещеше тя, кръглото и лице бе почервеняло от гняв.

— Дръпнете се или ще умрете! — изкрещя Ричард, без да спира.

Червендалестата лелка замахна с месестия си юмрук към Ричард и започна да скандира гневно:

— Убийци! Убийци! Убийци! — Към нея се присъединиха още гласове.

Докато профучаваше покрай жената, Ричард нададе боен вик, замахна мощно и отсече къдравата и глава заедно с вдигнатата ръка. Фонтан от кръв заля лицата на хората зад нея, които продължаваха да повтарят безсмислените си лозунги. Главата и безжизнената ръка паднаха сред тълпата. Един мъж направи грешката да посегне към меча на Ричард и бе безпощадно и фатално прободен.

Мъжете зад Ричард нападнаха редицата защитници на злото с непоколебима стремителност. Местните, въоръжени само с манипулирана омраза, падаха окървавени, тежко ранени или мъртви. Човешката редица се поддаде на безпощадния натиск. Някои от тях, надавайки гневни викове, нападаха войниците на Ричард с юмруци. В отговор получаваха голи и смъртоносни стоманени остриета.

Когато барикадираните пътя дрипльовци разбраха, че подкрепяйки зверовете от Императорския орден, ще си докарат лоши последствия, те се разпръснаха, като кълняха Ричард и хората му.

Разкъсали обръча на ударилите на бяг защитници, нападателите, без да спират, се насочиха към няколкото сгради оттатък тревистите площи, осеяни тук-там с дървета. Стоящите отпред войници разбраха, че оттук насетне ще трябва да се защитават сами и че не могат да разчитат повече на жителите на града. Те бяха свикнали да убиват беззащитни и безропотни жертви. За повече от година владичество не им се беше налагало да водят битка. Ричард бе първият, който ги нападна, унищожавайки войниците, изпречили се на пътя му. Кара настъпваше вдясно от него, отляво беше Том, който въртеше копието си със смъртоносен устрем и пробождаше вражеските войници, повечето, от които дори не бяха успели да извадят оръжията си. Тези хора бяха свикнали да покоряват цели градове с покорни и безропотни жертви, но не и да срещат решителен отпор. Сега им се наложи да се борят за живота си.

Ричард вилнееше сред тях, все едно бяха неподвижни статуи. Някои разсичаха въздуха там, където той бе прелетял само преди миг, докато Ричард предвиждаше къде ще се озоват в следващия момент и ги посрещаше с наточеното си като бръснач острие. Изненадващо се появяваше в гръб на други, които се озъртаха в почуда, търсейки го с поглед, и им прерязваше гърлата с един замах. Трети обезглавяваше, преди изобщо да са разбрали, че се кани да ги нападне. Пестеше силите си и не си позволяваше нито едно излишно движение. Точността му бе смъртоносна. Нямаше никакво намерение да им доказва, че ги превъзхожда — просто ги убиваше. Не им даваше шанс да отвърнат на удара — ликвидираше ги далеч преди това.

Веднъж отдал се на битката, той се завъртя в танц със смъртта, което означаваше само едно — убивай. Посичаше врага бързо, решително, смъртоносно и това бе негов дълг, негова едничка цел и необходимост.

Врагът не беше подготвен за такава необуздана стихия.

Атаката на дружината му отприщи вълна от ужасени писъци. Утрото затрепери от предсмъртни викове.

Ричард забеляза един, който приличаше на командир, и се хвърли към него, като опря острие в гърлото му.

— Къде са Николас и Майката Изповедник?

Мъжът не отговори, а се опита да го сграбчи за ръката. Но не бе достатъчно бърз. Ричард плъзна меча си по гърлото му и почти го обезглави, веднага, след което се завъртя към друг войник, който го нападаше в гръб. Онзи направи опит да избегне острието на Ричард, но, уви — бе прободен в сърцето.

Първите, посрещнали нападението, бяха вече мъртви и битката продължи яростно напред към сградите. Привлечени от грохота на боя, от казармите наизлязоха нови орди от войници в кожени униформи, с ризници, препасани с колани, натежали от оръжия. Имаха свиреп вид и явно бяха свикнали да убиват — Ричард никога не бе виждал по-жадни за кръв мъже.

Докато напредваше, Ричард се хвърляше върху всеки, който предполагаше, че може да е с по-висок ранг. Но никой не отвръщаше на въпроса му. Никой не знаеше къде са Николас и Калан.

Освен с врага Ричард трябваше да се бори и със замайването. Увлечен в танца със смъртта, оставил се на опита, натрупан в меча му, той донякъде успяваше да тушира въздействието на отровата. Знаеше, че няма да е задълго, но засега се справяше.

Остана изненадан колко добре се справят хората му. Помагаха си един на друг, докато напредваха сред вражеските редици. Водейки битката заедно, тяхната сила се удвояваше и съумяваха да оцелеят там, където сам човек не би се справил.

Не всички оживяха. Ричард видя някои от другарите си мъртви. Но изненаданият враг даде далеч повече жертви. На войниците от Императорския орден им липсваше справедливата решителност, с която бяха изпълнени хората на Ричард. Онези не бяха нищо повече от банда разпасани главорези. Сега бяха изправени пред хора, които търсеха възмездие. Мъжете от Ордена се биеха хаотично, всеки сам се опитваше да спаси собствената си кожа, на никого не му хрумна да се организират в защита. Докато бойците на Ричард водеха битката с една обща цел — да избият врага до крак.

Ричард чу Кара да го вика настойчиво от тясното пространство между две сгради. Отначало си помисли, че е изпаднала в беда, но като мина зад ъгъла, видя един як мъжага на колене пред нея. Тя държеше главата му изправена, като стискаше кичур от мазната му черна коса. На ухото му се виждаха редица сребърни халки. Кара бе опряла Агнела си в гърлото му. По брадичката му се стичаше кръв.

— Кажи му! — извика тя към мъжа, когато Ричард дотича.

— Не знам къде са.

В пристъп на ярост Кара заби в тила му върха на Агиела си. Покосен от внезапния удар, онзи подскочи, ръцете му се замятаха в неконтролируем гърч, от гърлото му се изтръгна по-скоро издихание, отколкото вик. Забели очи. Морещицата го дръпна за чорлавата коса и го изправи наново, подпряла гърба му с коляно.

— Кажи му! — изръмжа.

— Те заминаха — измънка онзи. — Николас замина снощи. Водеха една жена, но не знам коя е.

Ричард клекна и го сграбчи за ризата.

— Как изглеждаше жената?

— С дълга коса. — Още не успяваше да фокусира погледа си.

— Къде отидоха?

— Не знам. Заминаха. Бързаха.

— Какво каза Николас, преди да тръгне? Погледът на онзи постепенно се проясни.

— Николас знаеше, че ще нападнете призори. Каза ми по кой път ще влезете в града.

Ричард не вярваше на ушите си.

— Как е разбрал?

Мъжът се поколеба. Видът на Агиела на Кара го накара да размисли.

— Не знам. Преди да тръгне, Николас ми каза колко човека сте, кога ще нападнете и откъде ще минете. Заръча да събера хора от града, които да направят щит срещу вас. Събрахме най-фанатичните си поддръжници и им казахме, че идвате да ни избиете и да предизвикате война.

— Кога замина Николас? Накъде отведе жената?

— Не знам — От брадичката на мъжа капеше кръв. — Просто тръгнаха много бързо снощи. Това е всичко, което знам.

— Щом сте знаели, че идваме, защо не подготвихте по-добра защита?

— Как да не сме? Николас ме остави да се грижа за града. Уверих го, че с такава малка численост не можете да ни победите.

Нещо не беше наред.

— И защо да не можем?

За първи път мъжът се усмихна.

— Защото не знаете с каква войска разполагаме всъщност. След като разбрах откъде ще нападнете, свиках всичките ни части. — Усмивката му грейна. — Чувате ли звука на рог в далечината? Идват. — Засмя се гръмко. — Скоро ще умрете.

— Първо е твой ред! — скръцна със зъби Ричард. Мечът му прободе сърцето на офицера с мощен удар.

Очите на онзи се разшириха от ужас. Докато издърпваше острието, Ричард го завъртя, за да е сигурен, че всичко е свършено.

— По-добре да изкараме хората оттук — каза Ричард и като хвана Кара за ръката, двамата побягнаха към ъгъла на зданието.

— Май сме закъснели — отвърна тя, когато излязоха иззад ъгъла и видяха цели орди войници да се стичат от всички страни.

Откъде Николас е разбрал кога и как ще нападнат? Когато изготвяха плана си, придвижвайки се в полето, наоколо нямаше жива душа. Как може да е разбрал?

— Добри духове! — обади се Кара. — Никога не съм предполагала, че в Бандакар има толкова много войници.

Техният рев беше оглушителен. Ричард вече бе на края на силите си. С всеки дъх, който поемаше, болката му ставаше нетърпима. Но нямаше избор.

Трябваше да намери начин да стигне до Калан. Трябваше да издържи поне толкова.

Той изсвири сигнал, за да събере хората си. Ансон и Оуен се отзоваха веднага. Ричард се огледа и видя повечето от останалите.

— Трябва да се махаме. Твърде много са. Не се разделяйте. Ще се опитаме да пробием обръча им. Ако успеем, се разпръснете и търсете начин да се доберете до гората.

С Кара от едната си страна и Том от другата, Ричард застана начело на дружината. В града се изсипваха хиляди войници от Императорския орден. Гледката беше страховита. Бяха толкова много, че земята сякаш се движеше.

Преди Ричард да ги достигне, утринният въздух изведнъж се взриви в ослепителни огнени езици. Вражеските редици бяха разпокъсани от ревящи пламъци, които покосяваха стотици мъже наведнъж. Във въздуха изригнаха буци пръст, дървета и човешки тела. По земята се валяха хора, дрехи, горяща коса и парчета плът.

Ричард дочу свистящ звук някъде зад себе си. Звучеше му някак познато. Обърна се точно навреме, за да види кълбо от течен мътножълт пламък, която пореше въздуха. Докато се приближаваше, ставаше все по-голямо и застрашително.

Магьоснически огън.

Нажеженото до бяло смъртоносно кълбо прелетя с рев над главата му. Щом отмина Ричард и хората му, се спусна ниско сред имперските войници и ги обля със смъртоносна лава. Магьосническият огън поглъщаше с чудовищна бързина всичко, до което се докосне. Една капка лава върху човешки крак беше достатъчна да го прогори до костта. Болката беше непоносима — толкова мъчителна, че който оцелееше по случайност, копнееше единствено за смъртта.

Откъде се взе този огън?

Отсреща редиците на Ордена падаха като покосени от нещо. Сякаш едно-единствено острие събаряше в локви кръв стотици от тях наведнъж със свирепа жестокост. Кой причиняваше това?

Нямаше време за губене. Ричард и хората му трябваше да се заемат с войниците, които някак си бяха оцелели от унищожителната магия. Броят им така се бе стопил, че Императорският орден не беше в състояние да устрои ефективно нападение. Всеки опит за нанасяне на удар приключваше в безпощадните остриета на Ричард и хората му.

В хода на битката тези, които се мъчеха да избягат, и другите, които се събираха на групи, за да се впуснат в атака, биваха покосени от нов смъртоносен огън. Цели отряди от Императорския орден падаха, без изобщо да бъдат докоснати от Ричард и дружината му. Усещаха нечовешка болка в гърдите, дъхът им спираше и те падаха мъртви.

Не след дълго утрото се огласяше само от стоновете на ранените. Хората на Ричард се събраха около него, без да знаят какво да мислят за случилото се, разтревожени да не би същото нещо, което погуби толкова врагове, изведнъж да се обърне и срещу самите тях. Ричард се сети, че те изобщо не могат да видят магьосническия огън. За тях това трябва да е изглеждало като чудотворно спасение.

Мярна две фигури до една от страничните сгради. Едната по-висока. Присви очи, но пак не можа да ги види добре. Подирил опора в рамото на Том, се запъти към тях.

— Ричард, момчето ми — посрещна го Натан, когато Ричард се приближи. — Радвам се, че си добре.

Ан, трътлеста жена в семпла сива рокля, се усмихна с характерната си усмивка — едновременно весела и доволна, но и някак многозначителна и снизходителна.

— Не мога да ви опиша колко се радвам да ви видя — възкликна Ричард, все още запъхтян, като се опитваше да не поема дълбоко въздух. — Но какво правите тук? Как така ме намерихте?

— С пророчество, момчето ми. — Натан се наклони напред с хитра усмивка.

Носеше високи ботуши, разкошна бяла риза, жилетка и елегантно наметало от зелено кадифе, прикачено на дясното му рамо. Пророкът представляваше доста живописна гледка.

В същия момент Ричард забеляза, че Натан е въоръжен с изящен меч в бляскава ножница. Стори му се странно магьосник, владеещ магьоснически огън, да носи меч. Още по-странното беше, че мечът изведнъж бе изваден от ножницата.

Ан ахна, изненадана в гръб от човек, който внезапно изскочи иззад ъгъла на сградата и се метна върху нея. Оказа се местна жителка, една от защитничките на армията — висока, слаба жена с изпито, намръщено лице и дълъг нож.

— Убийци! — изкрещя тя и правата и коса се разлюля. — Предали сте сърцата си на омразата!

Земята, където бяха стъпили двете жени, изригна, във въздуха се разхвърчаха буци пръст и трева. Ан правеше отчаяни опити да се отскубне от нападателката си с помощта на магически трикове. Но онази беше непокътната. Магията не можеше да порази човек, който е роден без искрицата на дарбата.

Натан, стоящ близо до Ан, пристъпи напред и без много шум промуши високата жена с меча си. Онази се олюля с меча, стърчащ от гърдите и, на лицето и бе изписана изненада. Свлече се на земята, а кървавото острие се изсули от тялото и.

Спасена, Ан стрелна с очи мъртвата нападателка, после изгледа Натан изпод вежди.

— Впечатляващо, трябва да призная.

— Нали ти казах, че не ги хваща магия — усмихна се Натан.

— И все пак не разбирам, Натан… — подхвана Ричард.

— Заповядай, скъпа — даде Натан знак на някого отзад.

Иззад ъгъла изскочи Дженсън и се хвърли на врата на Ричард.

— Толкова се радвам, че си добре. Дано не ми се сърдиш. Натан се появи в гората малко след като вие тръгнахте. Спомних си, че съм го виждала преди — в Народния дворец в Д’Хара. Знаех, че е от рода Рал. Затова му казах, че сме в беда. Двамата с Ан искаха да помогнат и дойдохме възможно най-бързо.

Дженсън погледна Ричард с очакване. Той я успокои с прегръдка.

— Правилно си постъпила — рече. — Използвала си главата си в ситуация, която заповедите ми не биха могли да предвидят.

След края на разгорещената битка Ричард се чувстваше замаян повече от всякога. Облегна се на Том за подкрепа.

Натан го подхвана под другата мишница.

— Чух, че имаш проблем с дарбата. Може би ще мога да помогна.

— Нямам време. Николас Вселителя държи Калан. Трябва да я намеря, иначе…

— Не ставай глупак — скастри го Натан. — Няма да отнеме много време да балансираме дарбата ти. За да я овладееш, ти е нужна помощта на друг магьосник — нали вече съм ти помагал веднъж. Иначе няма да си полезен никому. Хайде да си намерим някое спокойно местенце, за да те отърва от причината за всичките ти беди.

Желанието на Ричард да намери Калан бе по-силно от всичко, но не знаеше къде да търси. Искаше му се просто да се отпусне в ръцете на Натан и да повери съдбата си на опита и познанията му. Разбира се, че Пророкът е прав. Искаше му се да заплаче от облекчение, че помощта най-сетне е дошла. Кой, ако не един магьосник, би му помогнал най-пълноценно да си върне силата?

Не смееше дори да се надява на такъв късмет. Имаше намерение да тръгне да търси Ничи, защото тя бе единственият човек, на чиято помощ смяташе, че може да разчита при тези обстоятелства. Но един магьосник можеше да му бъде далеч по-полезен.

Наистина само магьосник бе в състояние да помогне при проблем с дарбата на друг магьосник.

— Само побързай — заръча на Натан.

— В такъв случай да вървим — отвърна Пророкът и се усмихна с онази характерна усмивка, по която веднага се познаваше, че носи фамилията Рал. — Ще ти оправим дарбата за нула време.

— Благодаря ти, Натан — отрони Ричард, докато едрият мъж го водеше към една близка врата.