Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (23)

Двадесет и трета глава

КАЛАН ПОНЕЧИ ДА СГРАБЧИ ОУЕН ЗА ГЪРЛОТО. Идваше и да го удуши, да го остави без въздух, да го накара да почувства отчаяна, незабавна нужда от въздух като Ричард, да му причини страдания, за да разбере какво е. Кара също се втурна към него, вероятно водена от подобни намерения. Ричард ги спря с ръка.

Без да пуска ревера на Оуен, той го разтърси здравата.

— И колко ми остава, докато отново ми стане зле? Колко ще живея, докато отровата ти задейства пак?

Оуен зашари с очи между разгневените им лица.

— Ако направите това, за което ви помолих, ако изпълните дълга си, ще се оправите. Обещавам ви. Нали видяхте — донесох ви противоотровата. Не искам да ви причиня зло. Не съм имал такова намерение — кълна се.

Единственото, за което мислеше Калан, бе болката, смазваща Ричард, отнемаща дъха му. Представи си как той преживява всичко наново, този път обаче с фатален край.

— Колко ми остава? — повтори Ричард.

— Но ако…

— Колко!

Оуен облиза устни.

— По-малко от месец. Горе-долу толкова, но не цял месец, струва ми се.

Калан се опита да избута Ричард.

— Остави го на мен. Искам да разбера…

— Не! — Кара на свой ред избута Калан. — Майко Изповедник — прошепна тя, — остави Господарят Рал да направи каквото е нужно. Не знаем какво може да стане, ако докоснеш такъв като него.

— Може нищо да не стане — настояваше Калан, — но може и да подейства и тогава ще разберем всичко.

Кара я прегърна през кръста и я задърпа назад.

— Ами ако действа само Субстрактивната магия и го убие?

Калан престана да се дърпа и я изгледа.

— И откога си такъв експерт по магията?

— Откакто е заплаха за Господаря Рал. — Кара успя да я отдалечи от Ричард. — Както ти е известно, и аз имам глава на раменете. Обмислям нещата. Ти обаче май забрави да го правиш. Къде е този град? Къде по-точно в него се намира противоотровата? Какво ще стане, ако силата ти го убие и действията ти обрекат Господаря Рал на смърт, а в същото време, ако не го докоснеш, получим нужната ни информация? Ако кажеш, ще му строша ръцете. Ще кърви. Ще го накарам да крещи от болка. Но няма да го убия. Ще го държа жив, докато не ни даде нужната информация, която ще спаси Господаря Рал от смъртната присъда. Задай си въпроса, дали го правиш, защото смяташ, че така ще получиш нужните отговори, или просто, защото си извън себе си от ярост и искаш да си го изкараш на него? Животът на Господаря Рал може да зависи от това дали си искрена пред себе си.

Калан се бе задъхала от усилията да се изтръгне от Кара, но също и от ярост. Искаше да се хвърли върху този човек и да го разкъса, да отвърне на удара му, също както каза Кара, да стори каквото може, за да спаси Ричард и да накаже виновника за страданията му.

— Стига толкова — рече след малко Калан. — Искам да чуя всичко — до последната подробност.

— Аз също — намеси се и Ричард. Повдигна онзи за ревера и го стовари върху една щайга. — Е, Оуен, не искам да слушам повече извинения защо си направил това или онова. Започвай от начало и ни кажи какво е станало и как сте пробвали да се справите ти и народът ти.

Оуен трепереше като лист. Дженсън се опита да охлади страстите и дръпна Ричард назад.

— Плашиш го — прошепна тя. — Освободи му малко пространство, иначе нищо няма да ти каже.

Ричард въздъхна дълбоко и прие думите на Дженсън с ръка на рамото и. Направи няколко крачки и се спря с ръце, сключени на гърба, забил поглед в изгрева, към планините, които Калан толкова често го бе заварвала да оглежда с интерес. От другата страна на планинската верига, сред поредица по-ниски хребети, скътани в сенките на високите върхове, раздиращи оловносивите облаци, бяха попаднали на предупредителния маяк и се бяха сблъскали за пръв път с черноперите соколи.

Облаците, изпълващи небето чак до непристъпната стена на тези далечни върхове, бяха надвиснали тежки и мрачни. Сякаш ги настигаше буря — Калан не помнеше откога не бе валяло. Очакваният мирис на дъжд ускори пулса на въздуха.

— Откъде си? — попита спокойно Ричард.

Оуен се прокашля и пооправи ризата и сакото си, сякаш така щеше да си възвърне достойнството. Все пак не посмя да стане от щайгата.

— Живеех в един храм на просветлените, в цивилизация с напреднала култура… принадлежаща на една велика империя.

— И къде е тази империя? — попита Ричард, без да откъсва поглед от планините.

Оуен изпружи врат и извърна глава на изток. Посочи към далечната верига от високи върхове, накъдето гледаше Ричард.

— Ей там. Виждате ли онзи проход високо в планината? Живеех там, в империята отвъд планините.

Калан си спомни, че преди време бе попитала Ричард дали според него е възможно да прехвърлят планинската верига. Ричард изрази известни съмнения.

— И как се казва тази империя? — попита сега.

— Бандакар — благоговейно прошепна Оуен. Приглади косата си на една страна, сякаш искаше да се покаже като достоен представител на родината си. — Аз бях гражданин на Бандакар. На Бандакарската империя.

Ричард се бе извърнал към него и го гледаше с недоумение.

— Бандакар. Имаш ли представа какво означава името Бандакар?

Оуен кимна.

— Да. Бандакар е древна дума от отдавна забравени времена. Означава „избран“ — като например в „избраната империя“.

Ричард беше леко побледнял. Щом очите му срещнаха погледа на Калан, тя разбра, че той прекрасно знае значението на думата и че то не е, каквото си мисли Оуен.

Ричард изведнъж се окопити и дойде на себе си. Потърка замислено чело.

— Дали… дали някой твой сънародник… знае езика, на който е тази древна дума — бандакар?

Оуен махна с ръка.

— Ние не знаем този език. Той е отдавна забравен. До нас е достигнало само значението на тази дума, понеже е важно народът ни да пази наследството и: избраната империя. Ние сме избран народ.

Поведението на Ричард се промени рязко. От гнева му не остана нито следа. Пристъпи към Оуен и заговори кротко:

— Защо никой от нас не е чувал за вашата Бандакарска империя? Защо не знаем нищо за народа ви?

Оуен се извърна на изток и огледа далечните върхове с насълзени очи.

— Казано е, че древните, от които ни е останало това име, са искали да ни защитят, понеже сме специални. Завели са ни на място, недостъпно за никого другиго, заобиколено от планини. Планини, каквито само Създателят би могъл да издигне, за да отреже околния свят, така че да бъдем добре защитени.

— Значи имате само онзи проход — Ричард посочи на изток.

— Да — призна Оуен, без да откъсва очи от родината си. — Оттам сме минали, за да достигнем до земята отвъд, но проходът може да се ползва и от други. Той е слабото ни място. Нали разбирате, ние сме просветлен народ, издигнал се над насилието, но светът все още е пълен с диваци. И така, онези древни хора, които са пожелали нашата култура да устои във времето, да се издигне над насилието в останалата част на света… са запечатали прохода.

— Значи народът ти е бил изолиран от света през всичките тези векове — в продължение на хиляди години.

— Да. Нашата земя е съвършена — ние сме напреднала цивилизация, несмущавана от насилието на хората отвъд прохода.

— Как е бил запечатан проходът?

Оуен погледна Ричард, явно смутен от въпроса му. Замисли се за момент.

— Ами… запечатали са го. Никой не можеше да мине оттам.

— Всеки, дръзнал да навлезе в тази зона, е загивал, така ли?

Калан изведнъж разбра как е бил запечатан проходът и я побиха ледени тръпки.

— Ами… да — измънка Оуен. — Но това се е наложило, за да бъдат държани чужденците далеч от нашата империя. Ние безусловно отхвърляме всяко насилие. То е присъщо на непросветените. Насилието води след себе си насилие и така се образува един порочен кръг, от който няма измъкване. — Оуен потръпна при мисълта за зловещия капан, който ги дебнеше, за да ги оплете в порочната си мрежа. — Ние сме напреднала раса, преодоляла стремежа към насилие, който е движел дедите ни. Ние сме отвъд тези неща. Но без границата, която запечатва прохода, и докато останалата част на света не отхвърли насилието, както сторихме ние, народът ни е застрашен да падне в жертва на непросветлените диваци.

— А сега проходът е отворен.

— Да — Оуен заби поглед в земята и преглътна.

— Преди колко време падна границата?

— Не знаем точно. Никой не живее близо до нея, така че не можем да кажем със сигурност, но предполагаме, че е станало преди около две години.

Калан усети как в очите и напират горчиви сълзи. Оуен вдигна глава, изглеждаше съкрушен и безутешен.

— Сега империята ни е оголена и уязвима пред набезите на непросветлените диваци.

— И в един момент след падането на границата Императорският орден е преминал през прохода.

— Да.

— Земята отвъд снежните планини, Бандакарската империя, ни е изпратила черноперите соколи, нали? — попита Ричард.

— Да — Оуен вдигна глава. — Тези долни твари нападат хора. Нощем, когато те ловуват, никой не смее да излезе от дома си. Въпреки това се случва хора, особено деца, да бъдат нападани от тези страховити същества…

— И защо не ги убивате? — възмути се Кара. — Защо не ги прогоните или застреляте? Добри духове, защо, ако се наложи, не им размажете главите с камъни?

Самата мисъл за подобно нещо накара Оуен да потрепери.

— Нали ви казах — ние живеем над насилието. Още по-погрешно би било да упражняваме насилие спрямо тези невинни твари. Наш дълг е да ги пазим, понеже ние сме навлезли в тяхна територия. Вината тегне на нашите рамене, понеже сме ги изкушили да се държат по този начин, който им е вътрешно присъщ. Ние запазваме добродетелите си, като се обръщаме към света във всеки негов аспект, без предразсъдъците на опорочените си човешки възгледи.

Ричард направи на Кара знак да замълчи.

— Всички във вашата империя ли бяха миролюбиво настроени? — попита той и отклони вниманието на Оуен от Кара.

— Да.

— Не са ли се появявали от време на време хора, които… как да се изразя… са се държали не както подобава? Някои деца например. Там, където аз съм роден, децата често вършеха пакости.

Оуен повдигна рамо.

— Ами да, сигурно. Имаше времена, когато децата правеха пакости и бяха непослушни.

— И какво направихте с тях?

Оуен се прокашля, очевидно почувствал се неудобно.

— Ами… пращахме ги да живеят извън домовете си за известно време.

— Извън домовете си, значи — повтори Ричард. Повдигна въпросително ръце. — Децата, които аз познавам, в повечето случаи се радват, когато са извън домовете си. Забравят се в игри на открито.

Оуен поклати глава, за да подчертае сериозността на повдигнатия въпрос.

— При нас е различно. Още от раждането си ние живеем с други хора. Чувстваме се много близки помежду си. Разчитаме един на друг. Грижим се един за друг и се обичаме. Прекарваме цялото си време заедно. Готвим, перем и работим заедно. Спим заедно в пансиони. Водим просветлен живот, отдаден на контакта помежду си, на близостта. Няма по-голяма ценност от това да си сред ближните си.

— Значи — направи се на озадачен Ричард, — когато някое дете е прогонено от дома си, то се чувства нещастно?

Оуен преглътна, една сълза се изтърколи по бузата му.

— Няма по-ужасно нещо. Да бъдеш прогонен, да бъдеш отделен от останалите, това е най-големият ужас, който може да те сполети. Да бъдеш принуден да живееш сред хладната жестокост на света — това е истински кошмар.

Самата мисъл за това жестоко наказание го накара да затрепери.

— И се случва някои от тези деца да бъдат нападнати от черноперите соколи — съчувствено вметна Ричард. — Когато децата са сами и уязвими.

Оуен обърса лицето си с опакото на ръката.

— Когато се налага някое дете да бъде наказано, вземаме всички необходими предпазни мерки. Никога не го оставяме навън нощем, защото тогава соколите излизат на лов. Наказанието е валидно само за през деня. Но когато сме далеч от другите, ние сме уязвими от самото си присъствие сред жестокостите на света. Да бъдеш сам е истински кошмар.

Готови сме на всичко, за да избегнем това наказание. Дете, което не се е държало добре и е наказано, е малко вероятно да се провини отново в скоро време. Няма по-голямо щастие от това да бъдеш посрещнат обратно сред близките и семейството си.

— Значи за твоя народ най-голямото наказание е да бъдеш прокуден.

Оуен заби поглед в далечината.

— Именно.

— Там, откъдето ида аз, хората също се разбират и живеят добре един с друг. Обичаме да прекарваме времето си заедно и се забавляваме страхотно, когато се съберем много хора на едно място. Времето, прекарано с другите, ни е изключително ценно. Когато понякога се наложи да прекараме известно време извън дома, при завръщането си разпитваме за всичките си познати, интересуваме се кой как е.

— Значи ме разбирате — усмихна се Оуен с надежда.

Ричард кимна и също му се усмихна.

— Но се случва някой да не се държи подобаващо — това важи не само за децата, но и за възрастните. Правим, каквото е по силите ни, но понякога някой постъпва не както трябва — прави нещо, което не би трябвало да прави. Примерно лъже или краде. Дори по-лошо, случва се човек умишлено да нарани друг човек — да го пребие, докато го ограбва, да изнасили жена, дори да убие.

Оуен не смееше да погледне Господаря Рал. Беше забил поглед в земята.

Ричард крачеше бавно напред-назад пред него.

— Как постъпвате в такива случаи в твоята родина, Оуен? Какво правят просветлените, когато техен ближен извърши подобно ужасно престъпление?

— Атакуваме първопричината за подобно поведение още от самото начало — отвърна светкавично Оуен. — Делим всичко, с което разполагаме, за да сме сигурни, че всеки има всичко, от което се нуждае, за да няма потребност да открадне. Хората крадат, понеже се чувстват уязвени от това, че някой друг има повече от тях. Ние показваме на тези хора, че ние не сме по-добри от тях, за да не хранят страхове от другите. Учим ги да бъдат просветлени и заклеймяваме всяко подобно поведение.

Ричард повдигна небрежно рамене. Калан предполагаше, че той ще разпитва Оуен подробно и настойчиво, ще търси незабавни отговори. Ричард обаче проявяваше спокойствие и разбиране. Тя и преди го бе виждала да се държи по този начин. Той беше Търсач на истината, избран лично от Първия магьосник. Ричард правеше типичното за един Търсач: търсеше истината. Понякога посредством меча си, друг път чрез словото.

Макар Ричард и друг път да бе обезоръжавал хората с подобно поведение по време на разпит, в случая Калан остана изумена, защото Оуен бе свикнал именно с такъв начин на водене на разговор и така се чувстваше най-уютно. Внимателният подход изтръгваше точни отговори от него и попълваше сведения, каквито Калан не би и помислила да се опита да получи.

Тя вече бе научила, че причината за бедите на тези хора се крие в нея.

— И двамата знаем, Оуен, че колкото и да се опитваме, усилията да променим живота на хората не винаги са успешни. Някои хора не се променят. Понякога хората вършат лоши неща. Дори сред цивилизованите хора има такива, които не се държат цивилизовано, колкото и да се опитваме да ги приучим на това. По-лошото е, че ако ги оставим да продължат, тези малцина застрашават цялата общност.

В крайна сметка, ако сред вас има изнасилвач, не можете да му позволите да преследва жените ви. Ако някой извърши убийство, не можете да му позволите да застрашава империята ви, нали? Една високоразвита култура — повече от всяка друга — не би трябвало да пострада от това, че се опитва да спаси хората от подобни зверства.

Но вие избягвате всяка форма на насилие, така че едва ли бихте наказали някого физически — не бихте качили на ешафода убиец — не и ако наистина безусловно отхвърляте всяко насилие. Как постъпвате с такива хора? Как се справят просветлените с тежките проблеми като убийството?

Оуен се обливаше в пот. Явно не му беше хрумвало да отрича правото на съществуване на убийците — Ричард бе насочил мислите му в тази посока, бе му доказал, че тези хора съществуват. Преди Оуен да е успял да каже нещо, Ричард вече го водеше оттатък, към следващата стъпка.

— Ами както казвате — преглътна Оуен, — ние сме просветлени. Ако някой нарани свой ближен по някакъв начин, бива… осъждан.

— Осъждан, казваш. Сигурно имаш предвид, че се осъждат действията му, но не и самият той. Дава му се втори шанс.

— Точно така. — Оуен обърса потното си чело и вдигна поглед към Ричард. — Работим усилено, за да променим хора, допуснали такива грешки. Разбираме, че техните действия са вик за помощ, затова ги насочваме по пътя на просветлението, за да им помогнем да разберат, че като нараняват един от нас, причиняват болка на целия ни народ и понеже самите те принадлежат към нашия обичан народ, като нараняват друг човек, всъщност нараняват самите себе си. Показваме им своето съчувствие и разбиране.

Калан хвана Кара за ръката и суровият и поглед я накара да си остане на мястото.

Ричард крачеше бавно пред Оуен. Закима с глава, сякаш за да му покаже, че възприема становището му.

— Ясно. Полагате огромни усилия да ги накарате да разберат, че не бива повече да правят така.

Оуен кимна, облекчен, че Ричард го е разбрал.

— Но все някога идва момент, когато някой от осъдените, въпреки всичките ви съвети и напътствия, отива и извършва същото престъпление втори път — дори не същото, а още по-ужасно престъпление. Това показва съвсем ясно, че този човек не желае да се промени и че той е заплаха за обществения ред, сигурност и доверие. Оставен сам на себе си, такъв човек ще ви докара онова, което вие най-категорично и безусловно отхвърляте — насилието. Той ще се внедри сред вас и ще спечели на своя страна свои съмишленици.

Бе започнала да се спуска лека мъгла. Оуен седеше на щайгата разтреперан, уплашен, самотен. Съвсем доскоро той не желаеше да отговаря смислено дори на най-основни въпроси. Сега Ричард го бе предразположил да говори открито.

Фридрих наблюдаваше мълчаливо разговора и унесено галеше един от конете. Дженсън се бе настанила на един камък със сгушената в краката и Бети. Том бе прав зад нея, ръката му почиваше нежно на рамото и, погледът му неотлъчно следеше мъжа, когото Калан бе докоснала със силата си. Онзи седеше встрани и слушаше вяло в очакване на нови заповеди. Кара, както винаги нащрек, беше зад Калан, очевидно увлечена от историята на народа на Оуен, и едва се сдържаше да не се включи в разговора.

Калан съчувстваше на усилията на Морещицата да си държи езика зад зъбите и в същото време бе запленена от разказа за тайнствената империя, който Ричард тъй небрежно и с лекота успя да изтръгне от човека, сипал във водата му отрова. Още не можеше да разгадае какво цели Ричард с конкретните си въпроси. Какво общо имат наказанията, налагани в тази империя, с отравянето му? Едно обаче и беше пределно ясно — че той много добре знае какво прави и че пътят, по който е тръгнал, е широк и слънчев.

Ричард спря пред Оуен.

— Какво правите в такива случаи — когато не успеете да промените някого и той се превърне в заплаха за останалите? Как постъпват просветлените с такъв човек?

Оуен отвърна с тих глас, който отекна ясно в мъгливата ранна утрин.

— Прогонваме ги.

— Прогонвате ги, значи. Имаш предвид, че ги изпращате отвъд границата?

Оуен кимна.

— Но нали каза, че преминаването на границата означава смърт. Не можете просто ей така да ги изпратите там — все едно ги качвате на ешафода. Все трябва да има някое място, където ги затваряте. Някакво специално място. Място, където да ги прогонвате, без да ги убивате и от което те никога да не могат да избягат, за да се завърнат и да продължат да причиняват зло на сънародниците ви.

— Да. Има такова място — кимна пак Оуен. — Проходът, блокиран от границата, е стръмен и опасен. Но има една пътека, която отвежда право до границата. Нашите древни прадеди, които са ни защитили, като са издигнали границата, са предвидили и пътеката. По нея се излиза извън нашата земя. Заради височинния терен пътеката е трудна, но все пак се минава по нея.

— Минава се надолу, но не можеш да се върнеш обратно, така ли? Не е възможно да се качиш към Бандакарската империя?

Оуен прехапа долната си устна.

— Пътеката минава през едно ужасно място — през един тесен проход през границата, пустош, където смъртта те дебне на всяка крачка. На прогонения не му се дава храна и вода. Той трябва да се оправя сам или да загине. На входа на пътеката има часови, които следят дали прогоненият не се опитва да се върне обратно. Те остават на поста си няколко седмици, за да са сигурни, че наказаният е преминал отвъд, за да търси храна и вода и да започне новия си живот далеч от народа си.

Отвъд границата се простира ужасна гора, място, от което тръпки те побиват, опасано с корени, надвиснали над стръмни скали като виещи се дебели змии. Пътеката те отвежда надолу през тези корени, обливани от течаща вода. Още по-нататък се озоваваш на едно особено място с ужасно високи дървета, протегнали клони към далечното небе, ала човек вижда само корените им, забили възлестите си пръсти в земята. Говори се, че озовеш ли се в тази гора от корени, си преминал през границата и прохода.

Който веднъж е попаднал там, няма как да се върне обратно в страната ни от другата страна — не може да използва прохода, за да се прибере у дома.

— Значи, ако бъдеш прогонен веднъж, няма връщане назад.

Ричард застана до Оуен и вдигна ръка на рамото му.

— Защо те прогониха, Оуен?

Онзи отстъпи назад и зарови лицето си в ръце, накрая избухна в неконтролируем плач.