Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция (глави 1–30)
piligrim (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция (глави 31–67)
nqgolova (2007)
Сканиране (глави 1–30)
corwyn

Издание:

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2003

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

РИЧАРД СКОЧИ ДА ПОСРЕЩНЕ КАРА, която се изкачваше по дефилето към лагера, като буташе пред себе си непознат мъж. В сумрака той не можа да види лицето му. Огледа пресъхналото речно корито, скалистите хълмове и стръмните гористи хребети, но не видя никой друг.

Фридрих и Том бяха на разузнаване — единият на юг, другият — на запад, Кара също бе пообиколила района, за да са сигурни, че мястото е подходящо да пренощуват; лъкатушещият път през планинската местност ги бе изтощил. Кара бе отишла да огледа на север — посоката, в която вървяха и която според Ричард бе най-опасна. Дженсън вдигна поглед от животните, за да види кой е с Морещицата.

Ричард моментално съжали, че се е изправил толкова рязко — веднага му се зави свят. Не можеше да се освободи от потискащото, странно усещане, че не той, а някой друг говори, движи се, реагира. В моментите, когато успяваше да се съсредоточи и да си наложи да концентрира вниманието си, усещането замираше, поне частично, и той започваше да се пита дали всичко не е плод на въображението му.

Калан забеляза, че той се олюля, и го подхвана за ръката.

— Добре ли си?

Той кимна, без да откъсва поглед от Кара и мъжа, като в същото време следеше обстановката в цялата околност. След следобедния им разговор върху книгата Калан още повече се притесни за Ричард. И двамата се тревожеха за онова, което бе прочел, ала за момента Калан мислеше повече за самия него.

Ричард имаше усещането, че се разболява. Явно затова му беше студено, въпреки че всички останали се потяха от жегата. От време на време Калан проверяваше челото му или поставяше опакото на ръката си на бузата му. Докосването и стопляше сърцето му; но тя бе толкова притеснена, че не забелязваше усмивките му. Подозираше, че има, температура. Веднъж дори накара Дженсън да провери челото му, за да каже и тя дали не и се струва по-топъл, отколкото би трябвало. Според сестра му също бе възможно да е вдигнал температура, но не много. Засега Кара се бе задоволила с казаното от Калан, че той се чувства добре, и не бе сметнала за нужно да се уверява сама.

Най-малкото, което му трябваше в момента, бе някой грип. Имаше толкова важни… какво толкова важно имаше? В момента не се сещаше. Съсредоточи се върху опитите да си спомни името на младия мъж или поне къде го бе виждал преди.

Последните лъчи на залязващото слънце хвърляха розови отблясъци върху планинските хребети на изток. По-близките хълмове гаснеха в меко сиво на фона на падащия мрак. С настъпването на вечерта малкият огън боядисваше всичко наоколо в жълтооранжеви тонове. Ричард бе предупредил огънят за готвене да не се разгаря силно, за да не привличат излишно внимание.

— Господарю Рал — почтително започна мъжът, щом влезе в пределите на бивака. Сведе глава колебливо, явно не бе сигурен дали е удачно да се поклони. — За мен е чест да те видя отново.

Бе с две-три години по-млад от Ричард, с къдрава черна коса, която галеше широките му рамене, облечени в еленова кожа. В колана му бе втъкнат дълъг нож, но не носеше меч. Ушите му стърчаха от двете страни на главата му, сякаш се напрягаше да чуе и най-слабия звук. Ричард си помисли, че като малък този човек вероятно е изтърпял доста подигравки по отношение на ушите си, но сега, вече мъж, те му придаваха достолепен и сериозен вид. Какъвто беше здравеняк, едва ли вече позволяваше някой да се майтапи с него.

— Съжалявам…, но май не се сещам…

— О, ама разбира се, Господарю Рал, ясно е, че не би ме запомнил. Аз просто…

— Сабар. — Името изведнъж изникна в главата му. — Сабар. Ти кладеше пещите в леярната на Приска в Алтур Танг.

— Точно така — засия Сабар. — Не мога да повярвам, че ме помниш.

Сабар бе от онези мъже в леярната, които си запазиха работата благодарение на материалите, които Ричард осигури на Приска в момент, когато никой не можеше да доставя нищо. Сабар беше разбрал колко усилия полага Приска, за да продължи леярната му да функционира въпреки наглите, безкрайни, противоречиви заповеди на Ордена. Сабар беше присъствал на откриването на статуята, изваяна от Ричард; бе я видял, преди да бъде унищожена. Беше станал свидетел на избухването на революцията в Алтур’Ранг и се бе борил рамо до рамо с Виктор, Приска и всички останали, които нямаха намерение да пропуснат своя шанс. Сабар се бе борил за собствената си свобода, както и за свободата на приятелите си, на града си.

През онзи ден всичко се промени.

Въпреки че този човек, подобно на мнозина други, бе поданик на Императорския орден, следователно — враг, той искаше да живее живота си свободно, при справедливи закони, а не под диктата на деспоти, унищожаващи всяка надежда за самоусъвършенстване, под смазващия товар на жестоката илюзия за великото добруване.

В следващия миг Ричард забеляза, че всички го гледат с напрегнато очакване — явно решили, че има проблем.

Ричард се усмихна на Кара.

— Спокойно, познавам го.

— И той така твърдеше — отвърна Кара. Постави ръка на рамото на Сабар и го натисна надолу. — Сядай.

— Да, сядай — повтори Ричард, доволен да види, че Морещицата приема нещата относително спокойно. — Разказвай — какво те води насам.

— Изпраща ме Ничи.

Ричард скочи внезапно, Калан веднага застана до него.

— Ничи ли? Ние отиваме да се срещнем с нея.

Сабар кимна и понечи да се надигне, явно не беше сигурен дали не трябва да стане, след като Ричард и Калан са прави. Кара изобщо не беше сядала; тя стоеше зад Сабар като палач зад жертвата си. Кара също беше свидетел на избухването на революцията в Алтур’Ранг и може би си спомняше Сабар, но това нямаше значение. Щом опреше до сигурността на Ричард и Калан, тя нямаше доверие на никого.

Ричард му направи знак да остане седнал.

— Къде е тя? — попита, след като двамата с Калан се върнаха по местата си. — Скоро ли ще дойде?

— Заръча да ти предам, че те е чакала колкото и е било възможно, но са се появили спешни обстоятелства и се налага да върви.

Ричард въздъхна разочаровано.

— И при нас не всичко тръгна по мед и масло. — Калан бе заловена и отведена при Колоните на Сътворението като примамка за залавянето на Ричард. Вместо да му разказва всичко това, Ричард мина направо на въпроса: — Искахме да се отправим директно към Ничи, но се появиха някои пречки. Нямаше как да ги избегнем.

Сабар кимна.

— Притесних се, когато тя дойде и каза, че не си се появил на мястото на срещата, но тя ни увери, че сигурно е изникнало нещо спешно и затова не си дошъл.

Виктор Каскела също доста се разтревожи. Той се надяваше да се върнеш при Ничи. Каза, че имало още градове — с които двамата с Приска поддържат търговски взаимоотношения, — където бунтът щял да избухне всеки миг. Хората там били чули за Алтур’Ранг, за свалянето на Ордена, за подобреното положение на хората. Виктор каза, че познава свободни хора из тези места, борещи се да оцелеят под игото на Ордена, също като нас преди; тези хора жадували за свобода. И имали нужда от помощта на Виктор.

Някои от братята в Братството на Ордена, които избягаха от Алтур’Ранг, заминаха именно натам, за да предотвратят избухването на бунтове. Жестокостта им в наказанията срещу заподозрените в неподчинение доведе до отнемането на живота на мнозина — както на невинни граждани, така и на активисти, верни на каузата за стъпкване на Императорския орден.

За да вземат властта в свои ръце и да подготвят защитата на Ордена, като предотвратят по-нататъшното разпространение на огъня на бунта, Братята са плъзнали из всички главни градове. Те, разбира се, не пропуснаха да информират Джаганг за падането на Алтур’Ранг и за загубата на множество високопоставени особи в битките, както и за смъртта на Брат Нарев и някои хора от най-близкото му обкръжение.

— Джаганг вече знае за смъртта на Брат Нарев — обади се Дженсън, докато подаваше на госта чаша вода.

Сабар прие новината с усмивка. Благодари и за водата и като се обърна към Калан и Ричард, продължи да разказва:

— Според Приска Орденът ще направи всичко възможно бунтът в Алтур’Ранг да не се разпространи и на други места — не биха си позволили успехът му да се повтори и другаде. Приска обаче е на мнение, че вместо да се притесняваме за разпространението на бунта, трябва да се подготвим, да организираме защитата си и да разполагаме с хора в готовност, защото Орденът ще се завърне, решен да избие всичко живо в Алтур’Ранг — до последния човек.

Сабар замлъкна, явно притеснен от предупреждението на Приска.

— Виктор обаче смята, че желязото се кове, докато е горещо. Според него не бива да изпускаме момента да изградим бъдещето си, защото забавим ли се, Орденът ще е събрал сили и ще ни го отнеме. Той казва, че щом огънят на бунта обхваща всичко наред, Орденът няма да успее да го потуши толкова лесно.

Ричард прокара през челото си уморена ръка.

— Виктор е прав. Ако хората в Алтур’Ранг си мислят, че ще останат единствена свободна област насред вражеската територия, Орденът ще ги покоси. Орденът не може да съществува само с извратените си идеали и е наясно с това; ето защо трябва да използват сила, за да подкрепят каузата си. Без здравия юмрук на силата Орденът ще падне.

Джаганг двайсет години строи пътища, за да влее в Императорския орден разпокъсания и разединен Стар свят. Това е само една от причините, на които се дължи успехът му. Мнозина не се вслушаха в пустословията на проповедниците. Но с липсата на пътища и възможности за бърз отклик на всяка проява на неподчинение Джаганг бе с вързани ръце и не можеше да се справи подобаващо с позволилите си да се опълчат срещу Ордена.

По-важното е, че след като елиминираха бунтовниците, той напълни мозъците на невинни деца със сляпа вяра в своите учения, превърна ги във фанатици, готови да умрат за идеалите си, в които вярваха безрезервно — да се пожертват за великото добруване.

И тези млади хора, с извратени от ученията на Ордена мозъци, в момента са се вдигнали на север, за да завладеят Новия свят, и са готови да убият всеки, който не приема алтруистичните им догми.

Но докато Джаганг и многочислената му армия са на север, те оставят пробив в редиците си тук. И тяхната моментна слабост е нашият шанс — трябва да не го изпускаме. И така, докато Джаганг и приближените му отсъстват, пътищата, построени от него, ще ни дадат възможност да разпространим по-бързо идеите на борбата за свобода.

Факелът на свободата бе запален от желанието на хора като теб — жителите на Алтур’Ранг, които вече извоюваха свободата си. Пламъкът на този факел трябва да се издигне нависоко, за да могат да го видят колкото се може повече хора. Ако остане скрит и изолиран, той с лекота ще бъде потушен от Ордена. И може би нито ние, нито децата ни ще имаме втори шанс да поемем контрола над живота си в свои ръце. Трябва да разпространим факела колкото се може по-нашироко.

Сабар се усмихна, изпълнен с безмълвна гордост, че е част от всичките тези паметни събития.

— Сигурен съм, че Виктор би желал на другите, като Приска, да им бъде припомнено всичко това, да чуят от устата на Господаря Рал какво трябва да се направи. Виктор би искал да говори още веднъж с теб, преди да отиде да „издуе меха“, както се изразява. Помоли да ти предам, че очаква сведения за следващите ти ходове и за това как е най-добре „да им поднесем нажеженото желязо“ — пак негови думи.

— Значи Ничи те изпрати да ме откриеш.

— Да. И аз с готовност тръгнах да изпълня заръката и. Виктор също би бил щастлив да узнае, че сте добре, но най-вече да чуе словата на Господаря Рал.

Макар Виктор да очакваше вести и напътствия, Ричард знаеше, че ако не ги получи до определен момент, ще действа и без тях. Революцията не се въртеше около Ричард — ако беше така, едва ли би била толкова успешна. Тя биваше подклаждана от нетърпението на хората да си върнат живота. Но все пак се налагаше Ричард да играе ролята на координатор, за да бъде бунтът възможно най-ефективен и не само да донесе свобода на онези, които се бореха за нея, но и да разклати основите на Ордена в Стария свят. Само успешното сваляне на хомота на Ордена в Стария свят щеше да им гарантира, че Джаганг и приближените му ще отклонят вниманието си от завладяването на Новия свят.

Джаганг възнамеряваше да завладее Новия свят, като го раздели. Ричард трябваше да стори същото, ако искаше да успее. Единствено разделянето на силите на Ордена можеше да им донесе така мечтаната победа.

Ричард беше наясно, че сега, когато Ейдиндрил е евакуиран, Орденът ще насочи яростта си към Д’Хара. Въпреки изкусността на Д’Харанските войници те щяха да бъдат пометени от многочислената армия, която Джаганг щеше да изпрати насреща им. Ако Орденът не бъде отклонен от пътя си или поне разделен, Д’Хара щеше да падне под неговата сянка. Д’Харанската империя, решена да обедини Новия свят срещу тиранията, щеше да погине още преди да е разгърнала пълния си потенциал.

Ричард трябваше да се върне при Виктор и Ничи, за да продължат с общи сили започнатото — да разработят най-ефективната стратегия за победа над Императорския орден.

Но наред с това трябваше да разрешат един друг проблем, а нямаха достатъчно време, пък и не бяха съвсем наясно с естеството му.

— Радвам се, че ни откри, Сабар. Ще те помоля да предадеш на Виктор и Ничи, че бързаме да свършим нещо, което не търпи отлагане, но веднага след това ще се постараем да им помогнем с изготвянето на бойна стратегия.

Сабар го погледна с облекчение.

— Всички толкова ще се радват да го чуят. — Поколеба се, после килна глава на една страна и посочи на север. — Господарю Рал, като идвах насам, воден от указанията на Ничи, минах покрай мястото, където е трябвало да се срещнете, и продължих на юг. — В очите му затрептя притеснение. — Преди няколко дни прекосих една ивица земя, дълга много километри, която бе напълно мъртва.

Ричард вдигна очи. Изведнъж главоболието му като че изчезна.

— Как така мъртва?

Сабар махна с ръка в привечерния мрак.

— Ами почти цялото ми пътуване мина из местност като тази — дървета, треви, тук-там храсти. — Сниши глас. — Но изведнъж попаднах на онази абсолютно гола ивица земя. Изчезна всякаква следа от живот. Наоколо имаше само скали и камънак. Ничи не спомена нищо за подобно място. И да си призная, доста се постреснах.

Ричард погледна надясно, на изток, към проснатите в далечината планини.

— И колко време вървя, докато прекосиш тази ивица?

— Не знам, стори ми се цяла вечност, сякаш отивах направо в утробата на отвъдния свят. — Сабар не устоя на погледа на Ричард. — Или в лапите на някое ново оръжие, сътворено от Ордена, за да ни унищожи.

Уплаших се толкова, че бях готов да се върна. Но после си казах, че откакто се помня, живея в страх от Ордена и че това чувство никак не ми е любимо. Освен това си представих как ще се изправя пред Ничи и ще и кажа, че съм се уплашил и съм се върнал, вместо да открия Господаря Рал, както ми е заръчала. Почувствах се толкова засрамен, че реших да продължа. След няколко километра видях първите признаци на живот. — Той въздъхна. — Изпитах огромно облекчение, след което си помислих какъв съм глупак, та да се уплаша така.

Две. Странните граници ставаха две.

— И аз съм попадал на подобни места, Сабар, и трябва да ти призная, че и мене ме беше страх.

— Значи не е било чак толкова глупаво да ме е страх — ухили се широко Сабар.

— Ни най-малко. Тази мъртва зона широка ли беше? Можеш ли да определиш посоката и?

— Ами вървеше като ивица. — Сабар посочи на изток. — Излизаше от далечните планини, северно от падината. — Той плъзна ръката си хоризонтално, после рязко я смъкна надолу. — Вървеше на югозапад, към сърцето на пустошта.

Към Колоните на Сътворението. Калан се наведе напред и прошепна:

— Значи е горе-долу успоредна на границата, през която минахме и ние по на юг. Защо ли има две граници, толкова близо една до друга? Не ми се вижда логично.

— Нямам представа — отвърна шепнешком Ричард. — Може би онова, което е защитавала границата, е било толкова опасно, че онзи, който я е изградил, е преценил, че една няма да е достатъчна.

Калан потърка длани, но не каза нищо. По изражението на лицето и Ричард разбра как се чувства — особено като се има предвид, че двете граници явно вече не функционираха.

— Както и да е — сепна ги Сабар, — доволен съм, че не се върнах, иначе как щях да погледна в очите Ничи, която ме изпрати да се срещна с Господаря Рал — с моя приятел Ричард.

— И аз се радвам, Сабар — усмихна се Ричард. — Мисля, че мястото, през което си минал, вече не представлява никаква опасност — най-малкото не е толкова опасно, колкото е било преди.

Дженсън не можа да сдържи любопитството си.

— Коя е тази Ничи?

— Ничи е чародейка — обясни и Ричард. — Някога беше Сестра на мрака.

— Била е Сестра на мрака ли? — повдигна вежди Дженсън.

Ричард кимна.

— Работеше за Джаганг, но постепенно осъзна грешката си и мина на наша страна. — Не му се щеше да се връща към тази история. — Сега се бори за нашата кауза. Помощта и се оказа неоценима.

Дженсън се наведе напред, още по-слисана.

— Но как можеш да имаш доверие на такъв човек, който е бил верен на Джаганг? Още по-страшно — на Сестра на мрака? Познавам някои от тези жени, Ричард, знам колко са жестоки. Те изпълняват заповедите на Джаганг, но всъщност истинският им господар е Пазителят на отвъдния свят. Готов ли си да се закълнеш, че няма да те предаде?

Ричард я погледна в очите.

— Спя спокойно, въпреки че ти имаш нож. Дженсън се изправи на мястото си. Усмихна се, но на Ричард му се стори, че е по-скоро, за да прикрие сконфузването си, отколкото от нещо друго.

— Какво друго каза Ничи? — попита Калан, нетърпелива да се върнат към обсъждания въпрос.

— Само това — че трябва да отида на мястото на срещата вместо нея — отвърна Сабар.

Ричард знаеше, че Ничи действа предпазливо. Не би казала на младежа повече от необходимото — в случай че попадне в плен.

— А тя как разбра къде се намирам?

— Обясни ми, че те усеща посредством някаква магия. Магическите и способности не отстъпват по нищо пред красотата и.

Сабар изрече последното с благоговение. Нямаше представа и за половината от способностите на Ничи. Тя бе една от най-могъщите чародейки, съществували някога. Сабар не знаеше, че преди, докато още бе на страната на Ордена, Ничи бе известна като Господарката на смъртта.

Ричард предположи, че Ничи е използвала връзката с Господаря Рал, за да разбере местонахождението му. Тази връзка изискваше да си искрено верен на Господаря Рал, а не да си повторил просто механично някаква клетва; силата и закриляше верноподаниците на Господаря Рал от пътешественика по сънищата. Благодарение на тази връзка чистокръвните Д’Харанци като Кара можеха да узнаят местоположението на своя Господар Рал. Калан бе признала на Ричард, че и действа изнервящо, че Кара винаги знае къде е той. Ничи не беше Д’Харанка, ала като чародейка също бе свързана с Ричард, така че вероятно бе използвала способностите си, за да разбере къде се намира той.

— Ничи сигурно е имала причина да те изпрати при нас, Сабар — каза Ричард, — едва ли е искала само да ми съобщиш, че не може да ме изчака.

— Разбира се — отвърна веднага Сабар и закима енергично, сякаш съжаляваше, че се е наложило Ричард да му напомня. — Когато я попитах какво иска да ти предам, тя отвърна, че ти е написала писмо. — Сабар повдигна коженото капаче на кесията, висяща на колана му. — Каза още, че като е разбрала колко далече се намираш, се е почувствала объркана и е решила, че не може да си позволи да пропътува такова огромно разстояние, за да се видите. Поиска да и обещая, че на всяка цена ще те намеря и ще ти предам писмото. Вътре било обяснено защо не може да те чака повече.

Сабар измъкна писмото с два пръста, сякаш бе отровна змия, а не свитък с червен восъчен печат.

— Ничи ме предупреди, че е опасно — обясни той, като гледаше Ричард в очите. — Каза, че ако някой друг освен теб го отвори, трябва да гледам да застана възможно най-далеч от него, иначе може и аз да умра.

Сабар внимателно постави свитъка в отворената длан на Ричард. Хартията бе приятно топла. Червеният восък засия, сякаш озарен от слънчев лъч, макар че навън се смрачаваше. По гладката повърхност плъпнаха тънки пукнатини, сякаш есенен лед се пропука под тежестта на нечий крак. Восъкът изведнъж изпращя и се разпадна на парченца.

Сабар преглътна.

— Хич не ми се мисли какво щеше да стане, ако друг освен тебе се беше опитал да го отвори.

Дженсън отново се наведе напред.

— Това магия ли беше?

— Сигурно — отвърна Ричард и се зае да развива свитъка.

— Но аз го видях как се разпада — поверително прошепна тя.

— А нещо друго видя ли?

— Не, просто изведнъж се счупи на парчета.

Ричард взе с два пръста едно от парчетата, паднали върху дланта му.

— Вероятно е обвила писмото с магическа мрежа, която да се отключи само с моето докосване. Ако някой друг се бе опитал да проникне през мрежата и да отвори свитъка, заклинанието щеше да се задейства. Моето докосване е елиминирало печата. Ти си видяла резултата от магията — счупения печат, — а не самата магия.

— Я чакай! — Сабар се плесна по челото. — Къде ми е акълът? Трябваше да ти дам и това!

Той трескаво свали ремъците на раницата от раменете си и я сложи в скута си. Бързо развърза кожените каишки и заровичка вътре, после внимателно извади нещо, опаковано в черна ватирана материя. Беше трийсетина сантиметра дълго и не много дебело. Изглеждаше доста тежичко в ръцете му.

Дженсън се наведе още по-напред, очарована от тайнствения вид на старателно опакования предмет.

— Какво е това?

Сабар сви рамене.

— Ничи не ми каза. — По изражението на лицето му личеше, че не се чувства особено добре в ролята на куриер, който не е наясно с по-голямата част от мисията си. — Когато Ничи те погледне и ти каже да направиш нещо, последното, за което си мислиш, е да задаваш въпроси.

Ричард продължи да развива писмото с усмивка на уста. Разбираше прекрасно какво има предвид Сабар.

— Ничи спомена ли кой има право да разопакова пакета?

— Не, Господарю Рал. Каза само да ти го предам и че писмото щяло да обясни всичко.

— Ако беше обвила и пакета с магическа мрежа, щеше да те предупреди — отбеляза Ричард, след което махна с ръка към пакета, оставен край огъня. — Би ли го разопаковала, Кара, докато ние с Калан прочетем писмото.

Докато Кара, седнала с кръстосани крака на земята, се бореше със завързаните на възел кожени каишки, омотани около черния пакет, Ричард повдигна писмото така, че и Калан да може да вижда, и двамата зачетоха наум.

Скъпи Ричард и Калан,

Съжалявам, че не мога да ви кажа веднага всичко, което бих искала да знаете, но се появиха спешни задачи, с които трябва да се заема и които не търпят отлагане. Джаганг започна нещо, което не вярвах, че е възможно. Посредством способностите си на пътешественик по сънищата той е принудил Сестрите на мрака, които са под негова власт, да се опитат да превърнат хора в оръжия, както е ставало по време на Голямата война. Само по себе си това е доста опасно начинание, но Понеже Джаганг не притежава дарбата, познанията му върху този процес са доста повърхностни. Той е като непохватен бик, който се опитва да плете дантела с рогата си. Сестрите използват живота на магьосници като храна за експериментите му. Все още нямам информация докъде са стигнали, но ме е страх да си помисля какво бих могла да открия. По-долу ще ви пиша повече по този въпрос.

Но най-напред за предмета, който ви изпращам. Открих го, докато се опитвах да уловя следата ти и да те проследя до мястото, където си бяхме определили среща. Предполагам, вече си го виждал, понеже установих, че е докосван от някой, който е във връзка с теб.

Това е предупредителен маяк. Той е бил задействан — не от това докосване, а от събитията. Не искам да преувеличавам опасността, която представлява.

Единствено древните магьосници са способни да сътворяват подобни предмети; за тяхната направа са нужни едновременно Адитивна и Субстрактивна магия, при това и двете трябва да са вродени. Дори при това положение те се срещат твърде рядко и трябва да призная, че досега не бях виждала подобен.

Но все пак знаех за съществуването им от книгите в подземията на Двореца на пророците. Тези предупредителни маяци се поддържат в дееспособност благодарение на връзката им с мъртвия магьосник, който ги е създал.

Ричард се отпусна назад и въздъхна притеснено.

— Как е възможно да съществува такава връзка? — попита Калан.

Не бе нужно да чете между редовете, за да разбере, че Ничи го предупреждава възможно най-сериозно.

— Вероятно има някаква връзка с отвъдния свят — прошепна Ричард.

Калан го погледна и в зелените и очи затанцуваха искрици от огъня.

Тя погледна и Кара, която все още се бореше с възлите и разчепкваше една от кожените каишки около предмета, свързан с мъртвия магьосник в отвъдния свят. Калан се върна към писмото и зачете нататък.

Доколкото съм чувала, тези предупредителни маяци притежават могъщи и жизненоважни предпазни щитове, създадени да отблъскват големи опасности. Те вървят по двойки. Първият маяк винаги е от кехлибар. Той служи като предупреждение към онзи, който е пречупил печата. Докосването на високопоставен човек или някой, който е във връзка с високопоставен човек, го разпалва и по този начин той оповестява същността си и започва да действа по предназначение — като предупреждение към замесените. Едва след като бъде предупреден въпросният човек, е възможно унищожаването на маяка. Изпращам ти го, за да съм абсолютно сигурна, че си го видял.

Конкретната същност на втория маяк не ми е особено ясна, ала знам, че той е предназначен за онзи, който е способен да премести печата.

Не познавам структурата на печата, нито знам какво предпазва той. Без съмнение обаче той е бил разчупен.

Източникът на пропукването, но не и специфичната причина, отключила този маяк, е сама по себе си очевидна.

— Ей, я почакайте — провикна се Кара и отстъпи, сякаш от черния пакет бе излязла смъртоносна зараза, — този път вината не е моя. — Тя посочи пакета. — Този път ти ми каза да го направя.

В средата на недоразопакования черен пакет стоеше полупрозрачната статуя, която Кара веднъж вече бе докоснала.

Статуята бе съвсем същата — изобразяваше Калан.

Лявата и ръка бе притисната към хълбока, дясната — повдигната в указателен жест. Жената, изваяна с крехка и фина снага, във формата на пясъчен часовник и сякаш бе направена от прозирен кехлибар, през който се виждаше във вътрешността и.

От горната част на пясъчния часовник се процеждаха песъчинки, които минаваха през тънкото кръстче и падаха в бухналата пола на Майката Изповедник.

Пясъкът продължаваше да се процежда бавно, точно както предишния път, когато Ричард бе видял статуята. Тогава горната половина бе по-пълна от долната. Сега бе обратното.

Лицето на Калан бе пребледняло.

Първия път, когато я видя, Ричард не се нуждаеше от обясненията на Ничи, за да разбере колко е опасна тази статуя. Не позволи на никой от спътниците си да я докосне. Когато за пръв път попаднаха на нея в една скална ниша встрани от пътеката, тя почти се сливаше с фона, изглеждаше матова и непрозрачна, съвсем тъмна, но ясно си личеше, че е Калан. Лежеше на една страна.

Кара никак не бе доволна от находката и не искаше да оставя изображение на Калан, което не се знаеше в чии ръце би могло да попадне. Морещицата мигновено сграбчи статуята, без да се вслуша във внезапния вик на Ричард да я остави на мястото и.

Щом Кара я взе, фигурата започна да се избистря.

Паникьосана, Кара я остави на мястото и.

В този миг дясната ръка се повдигна и посочи на изток.

Тогава започнаха да виждат през статуята и забелязаха, че пясъкът вътре тече.

Предполагаемата опасност от изтичащия пясък ги изправи на нокти. Кара понечи да я вдигне и да я обърне, за да не позволи на пясъка да тече. Ричард, който нямаше представа какво представлява намереният предмет, но се съмняваше, че подобно просто действие ще разреши проблема, не и позволи да я пипне. Натрупа камъни и клони, за да я скрие от случайни погледи. Но явно това не бе помогнало.

Сега вече знаеше, че докосването на Кара няма нищо общо с хода на събитията, освен — може би — че е задействало предупреждението, така че не виждаше причина да променя първоначалното си становище.

— Остави я, Кара.

— Да я оставя ли?

— Сложи я да легне — както се канеше да направиш предишния път; нека видим дали пясъкът ще спре.

Кара го изгледа за момент, след което повали статуята с носа на обувката си.

Пясъкът продължи да тече, сякаш статуята стоеше изправена.

— Как е възможно това? — попита Дженсън, очевидно потресена. — Как може пясъкът да продължи да тече — нали фигурата е в хоризонтално положение!

— Значи го виждаш? — попита Калан. — Виждаш течащия пясък?

Дженсън кимна.

— Определено, и държа да ви кажа, че цялата настръхнах при тая гледка.

Ричард само я погледна, докато тя гледаше полегналата на една страна статуя на Калан. Пясъкът, течащ странично през статуята, би трябвало да е задействан с магия. Дженсън бе колона на Сътворението, дупка в света, по рождение лишена от дарбата наследничка на Мрачния Рал. Не би следвало да вижда магия. И въпреки това я виждаше.

— Не мога да не се съглася с младата дама — намеси се Сабар. — Това е дори по-страховито от онези гигантски черни птици, които видях да кръжат в небето миналата седмица.

Калан се изправи.

— Значи си видял…

Чул предупредителния вик на Том, Ричард скочи на крака и мигновено извади меча си. Характерният метален звън огласи нощния въздух.

Магията не откликна на изваждането на меча.