Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (16)

Шестнадесета глава

ЩОМ КАЛАН СЕ ПРИБЛИЖИ, насълзените очи на мъжа се впиха в нея с жадно нетърпение. Дългото очакване — сам, без нейните желания — го бе привело в състояние на пълно отчаяние.

— Идваш с нас — започна хладно Калан. — Ще говориш пред каруцата, за да те държим под око. Ще се подчиняваш на волята на всичките ми приятели, наред с моята. Искрено ще отговаряш на всичките ни въпроси.

Онзи се хвърли по корем на земята и зацелува стъпалата и, благодарейки за получените разпореждания. Както се влачеше в пръстта с белязаното си ухо, и заприлича не на човек, а на свиня.

Стиснала юмруци, тя изкрещя, извън себе си от ярост.

— Престани! — Не желаеше това мръсно, изпълнено с жестокост животно да я докосва.

Той мигновено отскочи назад, изумен от яростния и тон, ужасен, че поведението му не и се е понравило. Сви се неподвижен в краката и, ококорил очи, изпълнен със страх да не би да направи още нещо, което няма да е по вкуса и.

— Не носиш униформа — започна Ричард. — Ти и останалите не сте ли войници?

— Войници сме, но не от редовната армия — ентусиазирано занарежда мъжът, щастлив да откликне на желанието на Калан. — Ние сме специален отряд на разпореждане на Императорския орден.

— Специален, казваш. И какво по-точно ви е специалното?

Леко озадачен, мъжът погледна към Калан. Тя не му направи никакъв знак. Вече му бе казала, че трябва да изпълнява заповедите на всичките и приятели. Мъжът, най-сетне уверил се в намеренията и, продължи припряно:

— Ние сме специален отряд бойци… към армията… и нашата цел е да залавяме врагове на Ордена… преминаваме тестове за оценка на способностите ни… на верността ни… и за да е сигурно, че ще изпълним успешно мисиите си…

— По-бавно — прекъсна го Ричард. — Говориш прекалено бързо.

Мъжът хвърли бърз поглед към Калан, очите му плувнаха в сълзи, понеже реши, че тя също е недоволна от отговора му.

— Продължавай — насърчи го тя.

— Ние не носим униформи и не разкриваме мисиите си — продължи той, очевидно доволен, че разказът му удовлетворява желанията на Калан. — Обикновено действаме в градовете, като търсим метежници. Смесваме се с хората, оставяме ги да мислят, че сме едни от тях. Когато заподозрем, че се готви заговор срещу Ордена, се внедряваме сред населението, докато стигнем до имената на активистите, после ги залавяме и започваме да ги разпитваме.

Ричард изгледа мъжа продължително, лицето му остана напълно безизразно. Той самият бе попадал в лапите на Ордена и бе „разпитван“. Калан можеше само да гадае какво му се върти в главата в този момент.

— Залавяте само онези, които сте сигурни, че заговорничат — попита Ричард, — или е достатъчно само да заподозрете някого и се нахвърляте върху него и приятелите му?

— Ако има подозрения, че заговорничат, например ако водят затворен живот, откъснат от останалите граждани, ги предаваме за разпит, за да бъде установено какво крият. — Мъжът облиза устни, нетърпелив да разкрие в детайли всичките им методи на действие. — Разговаряме с техни колеги, съседи, научаваме имена на хора, с които са във връзка, на приятели, понякога дори на близки и роднини. Обикновено отвеждаме поне няколко от последните, за да бъдат разпитани и те. По време на разпитите всички признават престъпленията си спрямо Ордена, така че се оказва, че подозренията ни са били основателни.

Калан си помисли, че Ричард ще извади меча си и ще обезглави мъжа на секундата. Ричард знаеше прекрасно как постъпва Орденът с тези свои пленници и колко безнадеждно бе тяхното положение.

Самопризнанията, изтръгнати чрез физическо насилие, често включваха имената на всякакви подозрителни хора, независимо за какво и къде, така че професията на мъчителя всъщност се оказваше доста ангажирана. Хората в Стария свят живееха в постоянен страх, че ще бъдат отведени на някое от многобройните места за разпит.

Набелязваните жертви често нямаха нищо общо със заговорите срещу Ордена; повечето хора бяха прекалено ангажирани с оцеляването си, с изхранването на семействата си, за да имат време и желание да забъркват метежи срещу Императорския орден. Но доста от тях си позволяваха да мечтаят за по-добър живот, споделяха какво биха искали да правят, как да се развиват, да творят, надяваха се, че един ден ще имат имоти, че децата им ще живеят по-добре от тях. След като дългът на човечеството бе да се жертва за добруването на ближния си, а не да гледа собственото си благоденствие, за Императорския орден това не бе просто неподчинение, а откровена подигравка. В Стария свят нищетата бе широко разпространена добродетел, висш дълг.

Имаше и хора, които не мечтаеха за по-добър живот, а всячески се опитваха да се харесат на Ордена, като за целта бяха готови да предадат и най-близкия си човек, стига той да е казал нещо не на място, да се е запасил неправомерно с храна или бели пари за черни дни или пък да е изразил гласно надеждата си за по-добър живот. Изобличаването на такива „предатели“, от друга страна, отклоняваше вниманието на Ордена от съответния информатор. Информаторството се бе превърнало в гаранция за неприкосновеност.

Вместо да извади меча си, Ричард смени темата:

— Колко души бяхте тази вечер?

— Двайсет и осем, заедно с мен — незабавно отвърна мъжът.

— Вкупом ли предприехте атаката?

Онзи кимна, нетърпелив да сподели целия им план, за да спечели одобрението на Калан.

— Искахме да сме сигурни, че вие и… — Очите му намериха Калан и той осъзна несъвместимостта на двете му цели — самопризнанието и доставянето на удоволствие на Майката Изповедник.

Мъжът избухна в сълзи, сключил умолително ръце.

— Прости ми, Господарке! Моля те, прости ми! Колкото в неговия тон имаше плам и жар, толкова нейният бе хладен и дистанциран.

— Отговори на въпроса.

Той престана да хленчи, за да изпълни желанието и. Сълзите му обаче продължиха да се стичат по бузите му.

— Движехме се в плътна група, за да атакуваме едновременно и да сме сигурни, че ще заловим Господаря Рал и… вас, Майко Изповедник. Обикновено когато трябва да заловим голяма група хора, се разделяме, като половината остават назад, за да следят дали някой няма да се опита да избяга, но този път предупредих хората си, че е важно да заловим и двама ви, а имахме информация, че се движите винаги заедно, така че решихме да използваме шанса си. Не исках да рискувам да отвърнете на нападението, така че разпоредих масирана атака, като предварително прерязахме гърлата на конете, за да ви отрежем всеки път за бягство. — Лицето му светна. — Не съм и предполагал, че може да претърпим неуспех.

— Кой ви изпрати? — попита Калан.

Онзи се изсули леко напред, както си беше коленичил, и внимателно протегна ръка да я пипне за обувката. Калан не помръдна, ала леденият и поглед му показа, че докосването му и е крайно неприятно. Ръката му се отдръпна.

— Николас — рече той.

Калан повдигна вежди. Беше очаквала да и отговори, че поръчителят им е Джаганг.

Не изключваше възможността пътешественикът по сънищата да ги наблюдава през очите на този човек. Джаганг и преди им беше изпращал убийци, като предварително се бе настанявал в съзнанието им. По този начин той направляваше и контролираше съответния човек и дори Кара не успяваше да се справи с него. Още по-малко би могла Калан.

— Лъжеш ме. Изпраща те Джаганг.

Мъжът се разхленчи жаловито.

— Не, Господарке! Никога не съм имал пряк контакт с Негово сиятелство. Армията ни е огромна. Аз съм на подчинение на висшестоящите в моето подразделение. Не мисля, че хората, които дават заповеди на моите началници, нито пък началниците на техните началници са достойни за вниманието на Негово сиятелство. Сега той е далеч на север, където посвещава в идеите на Ордена диваците и непросветените; дори не знае за нашето съществуване.

Ние сме ниско разреден отряд, създаден да залавя враговете на Ордена, било то за да ги разпитва или да ги обрича на вечно мълчание. Всички ние идваме от тази част на империята и бяхме извикани именно поради това. Аз не съм достоен за вниманието на Негово сиятелство.

— Но Джаганг те е посещавал — в сънищата ти. Посещавал е съзнанието ти.

— Господарке? — Мъжът изглеждаше ужасен, задето се налагаше да зададе въпрос, вместо да даде отговор. — Не ви разбирам.

Калан го изгледа слисана.

— Джаганг е влизал в съзнанието ти. Говорил ти е.

Искрено объркан, мъжът поклати глава.

— Не, Господарке. Никога не съм виждал Негова светлост. Никога не съм го сънувал — не знам нищо за него, освен че Алтур’Ранг има честта да е негов роден град. Искате ли да го убия, Господарке? Моля ви, ако това е вашето желание, позволете ми да го убия.

Този човек нямаше никаква представа колко абсурдна е самата идея за подобно нещо; но в желанието си да и достави удоволствие, ако тя му заповядаше, той с готовност би откликнал. Калан му обърна гръб, Ричард не откъсваше поглед от него.

Тя се наведе към Ричард и зашепна, така че онзи да не чуе думите и.

— Не знам дали навестените от пътешественика по сънищата осъзнават неговото присъствие, но ми се струва, че би трябвало. Поне онези, с които съм се срещала досега, усещаха Джаганг в съзнанието си.

— Възможно ли е пътешественикът по сънищата да се промъкне в нечие съзнание само за да ни наблюдава, без да допусне да бъде усетен от самия човек?

— Сигурно е възможно — отвърна тя. — Но помисли за милионите жители на Стария свят — едва ли ще знае в чия глава да се настани, за да има по-добра видимост. Та той е най-обикновен човек, нищо, че е пътешественик по сънищата.

— Притежаваш ли дарбата? — обърна се Ричард към мъжа.

— Не.

— Ничи ми е споменавала — продължи Ричард, — че Джаганг обикновено не си дава труда да се занимава с хора без дарбата. За него било трудно да обладае техните съзнания, така че насочвал усилията си към родените с дарбата, които упражнявали контрол над останалите. Предполагам, че в момента е достатъчно зает с всичките Сестри, които залови. Трябва да ги държи изкъсо и да направлява действията им — включително онова, за което споменаваше Ничи в писмото си: че напътства Сестрите в усилията им да превърнат определени хора в оръжия. Освен това играе ролята на главнокомандващ, който организира стратегията на армията си. Занимава се с доста неща, така че е нормално да се интересува само от съзнанията на родените с дарбата.

— Но има и изключения. Ако се наложи, ако реши, че е важно или просто изяви желание, може да влезе и в съзнанието на човек без дарбата — прошепна Калан. — Най-разумно би било да убием тази гадина още сега.

Докато разговаряха, Ричард не изпускаше мъжа от очи. Калан знаеше, че Ричард ще се съгласи с нея, освен ако не смята, че може да изтръгнат още нещо от жертвата си.

— Достатъчно е да му дам знак и мигновено ще се строполи мъртъв.

Ричард я стрелна с очи, после се обърна към мъжа и сниши глас:

— Каза, че те е изпратил някой си Николас. Кой е този Николас?

— Николас е страховит магьосник на служба в Ордена.

— Значи си го виждал. И той лично ти е заповядал какво да правиш?

— Не. Ние сме твърде маловажни, за да се занимава с нас човек от неговия ранг. Той изпрати заповеди, които ни бяха препредадени.

— Как разбрахте къде се намираме?

— В заповедите бе упоменат районът. Бе отбелязано, че се придвижвате на север по източната периферия на пустинята; трябваше да се опитаме да ви намерим и да ви заловим.

— Николас как е разбрал къде сме?

Онзи примигна, сякаш преравяше съзнанието си, за да е сигурен, че не разполага с отговор.

— Не знам. Това не ни бе казано. Заповядано ни беше само да претърсим района и ако ви открием, да ви отведем живи — и двамата. Командирът, който ми предаде заповедите, каза много да внимавам да не се провалим, понеже Вселителя много щял да се разгневи.

— Кой щял да се разгневи?… Вселителя ли каза?

— Николас Вселителя. Така го наричат. Някои му викат само Вселителя.

Смръщила чело, Калан се обърна към мъжа:

— Как?

Видял недоволното и лице, онзи се разтрепери.

— Вселителя, Господарке.

— И какво по-точно е това Вселител?

Мъжът се разхленчи и захлипа, сви ръце в умолителен жест, копнеещ за нейната прошка.

— Не знам, Господарке. Нямам представа. Попитахте ме кой ни изпраща — ето кой. Хората го наричат Вселителя.

— Къде е той? — попита Ричард.

— Не знам — избълбука онзи през сълзи. — Получих заповедите от командира си. Той ми каза, че един Брат от Ордена ги е предал на неговия командир.

Ричард си пое дълбоко дъх и разтърка тила си.

— Какво друго знаеш за този Николас — освен, че е магьосник и че му викат Вселителя?

— Знам само, че трябва да се страхувам от него — не само аз, командирите ми също.

— Защо? Какво се случва, ако някой не му се хареса? — попита Калан.

— Бива набучен на кол.

При отвратителната воня на кръв и опърлена плът, плюс нещата, които чуваше, Калан не би могла да се почувства по-зле. Не беше сигурна, че ще издържи още дълго на това място, още повече ако този човек продължава да и говори такива работи.

Тя нежно дръпна Ричард за ръката.

— Моля те, това едва ли ще ни даде особено полезна информация. Какво ще кажеш да се махаме оттук? Ако се сетим още нещо, винаги можем да го попитаме.

— Тръгвай пред каруцата — заповяда му Ричард. — Не искам да се пречкаш пред очите и.

Онзи наведе глава и се втурна към указаното място.

— Не ми се вярва Джаганг да е в съзнанието му — вметна Калан. — Но ако греша?

— Засега мисля, че е по-добре да го оставим жив. Нека върви пред каруцата, така че Том да го държи под око. Ако грешим — Том е доста бърз с ножа. — Ричард въздъхна. — Вече научих нещо важно.

— Какво?

Той плъзна ръка по гърба и.

— Да тръгваме, ще ти кажа.

Калан мярна каруцата, която ги чакаше в далечината. Том проследи с очи как мъжът изтича пред едрата двойка впрегатни коне и застина в очакване на заповеди. Дженсън и Кара вече се бяха качили в каруцата. Фридрих скочи на капрата до Том.

— Колко са? — подвикна Ричард към Кара, щом приближиха.

— С четиримата, за които се е погрижил Том, плюс този тук, стават двайсет и осем.

— Значи бройката излиза — с облекчение отбеляза Ричард.

Калан усети как ръката му се отлепя от гърба и. Ричард се олюля и застина на място. Тя също се сепна, за да види какво го е накарало да спре. Той се свлече на колене. Тя го последва, като същевременно го подхвана за опора. Той присви очи в болезнена гримаса. Притисна корема си с ръка и се преви о две.

Кара скочи от каруцата и се завтече към тях.

Въпреки изтощението си Калан изведнъж се почувства абсолютно съсредоточена и във форма.

— Трябва да се доберем до Плъзгата — каза тя колкото на Кара, толкова и на Ричард. — Трябва да се срещнем със Зед и да получим отговори. Както и помощ. Зед ще може да помогне.

Ричард дишаше учестено, но агонизиращата болка се бе вкопчила в гърлото му и той не можеше да промълви нито дума. Калан се почувства безпомощна — нямаше никаква представа как би могла да му помогне.

— Господарю Рал — коленичи Кара край него, — учили са те да контролираш болката. Трябва да го направиш — веднага. — Тя го сграбчи за косата и повдигна главата му така, че да го погледне в очите. — Мисли! — заповяда му. — Спомни си. Постави болката на мястото и. Направи го!

Ричард я стисна за ръката, сякаш благодарен за думите и.

— Не мога — успя да промълви най-сетне, въпреки че явно едва се крепеше от болка. — Няма да успея да стигна до Плъзгата.

— Трябва — настоя Калан. — Това е най-бързият начин.

— Ами ако вляза вътре… вдишам живачената и плът… и магията ми изневери?

Калан беше като обезумяла.

— Но това е единственият начин да стигнем там бързо. — Побоя се да каже „навреме“.

— Ако нещо се обърка, ще умра. — Запъхтян, Ричард се опитваше да си поеме дъх въпреки болката. — Ако магията ми откаже, вдишването на Плъзгата би означавало смърт. Мечът ми не ме слуша. — Той преглътна, закашля се, не му достигаше въздух. — Ако главоболията се дължат на дарбата и това причинява колебанията в магията ми, влизането в Плъзгата ще доведе до мигновената ми смърт — още след първото вдишване.

Кръвта във вените и се вледени от ужас. Зед бе единствената надежда на Ричард. Калан смяташе да действат именно така. Без помощ главоболията, причинени от дарбата, щяха да го убият.

Калан обаче се опасяваше, че знае защо магията на меча му отслабва — причината не беше в главоболията. Може би ставаше въпрос за същото, довело и до разчупването на печата. Предупредителният маяк свидетелстваше, че причината е самата тя. Ако бе вярно, значи не друг, а тя бе виновна както за това, така и за още много други неща.

Ако, от друга страна, това наистина бе вярно, значи Ричард е прав за Плъзгата — влизането в нея би означавало смърт. В такъв случай той не само не би могъл да влезе в нея, но и не би имал силата да я извика.

— Ричард Рал, ако ще хвърляш кал върху най-ценните ми идеи, по-добре предложи нещо сам.

Той се гърчеше в стоманената хватка на нечовешка болка. Когато се закашля, Калан го видя да изхвърля кръв.

— Ричард!

Притеснен, Том се втурна към тях. Щом видя кръвта, стичаща се по брадичката на Ричард, той побледня.

— Помогни да го качим в каруцата — викна му Калан, като се стараеше гласът да не издава ужаса и.

Кара пъхна рамото си под мишницата му. Том го прегърна през кръста и помогна на двете жени да го вдигнат на крака.

— Ничи — промълви Ричард.

— Моля?

— Нали искаше да предложа нещо. Ничи. — Той изохка и отчаяно се опита да си поеме дъх. Закашля се и пак изхрачи кръв. Потече на струйка по брадичката му.

Ничи беше чародейка, не магьосник. На Ричард му трябваше магьосник. Дори да трябваше да прекосят целия свят, бяха длъжни да опитат.

— Но Зед би могъл по-добре…

— Зед е твърде далеч — прошепна той. — Трябва да стигнем до Ничи. Тя владее и двете страни на Дарбата.

Калан не се бе замисляла за това. Вероятно Ничи наистина би могла да помогне.

Преди да стигнат до каруцата, Ричард изгуби съзнание. Том го вдигна откъм главата, Кара и Калан го хванаха за краката и така изминаха останалата част от пътя.

Том, без да се нуждае от помощта на двете, вдигна Ричард към каруцата. Дженсън трескаво разгъна още една постелка. Положиха го възможно най-внимателно. Калан все едно се гледаше отстрани как се движи, говори, разсъждава. Не си позволи да изпадне в паника.

Калан и Дженсън се надвесиха да погледнат как е той, но Морещицата ги избута. Опря ухо до устата му и се заслуша. Пръстите и провериха дали има пулс на врата. Другата и ръка обгърна тила му — без съмнение тя бе готова да му вдъхне дъха на живота, ако се наложи. Морещиците ги биваше в тези работи — знаеха как да запазят искрицата на живота, с цел да удължат агонията на жертвата си. Кара бе използвала тези си познания и за да върне човек към живот.

— Диша — установи тя и се изправи. Успокои Калан, като я хвана за ръката. — Вече диша по-лесно.

Калан и благодари с кимване, но не посмя да използва гласа си. Приближи се до Ричард, докато Кара избърсваше кръвта от устата и брадичката му. Калан се почувства безпомощна. Не знаеше какво да предприеме.

— Ще пътуваме цяла нощ — подвикна Том през рамо, докато се качваше на капрата.

Калан си наложи да се съсредоточи. Трябваше да стигнат до Ничи.

— Не — рече след малко. — Алтур’Ранг е много далече. Наблизо няма пътища; цяло безумие ще е да пътуваме напосоки в тъмното. Ако действаме безразсъдно и се хвърлим презглава в неизвестното, може да убием конете — или най-малкото да си счупят някой крак, което е не по-малко сериозно. Изгубим ли конете, няма да можем да носим Ричард през целия път и е изключено да стигнем навреме. Най-разумно ще е да се придвижваме възможно най-бързо, но и да си даваме почивка, за да можем да се защитим при евентуална нова атака. Трябва да действаме разумно, иначе изобщо няма да успеем.

Дженсън стисна ръката на Ричард в дланите си.

— Главоболията, битката с всичките онези мъже — може би, ако си отпочине добре, ще се оправи.

Калан се вкопчи за тази мисъл като удавник за сламка, макар да не смяташе, че нещата са толкова прости. Настани се в каруцата и погледна мъжа, който не откъсваше очи от нея, в очакване на заповедите и.

— Има ли още такива като вас? Има ли и други отряди, получили заповед да ни заловят? Този Николас изпратил ли е и други?

— Не мисля, Господарке. Поне не ми е известно.

Калан се обърна към Том.

— Ако имаш и най-малки подозрения, че се кани да ни създава проблеми — убий го.

Том просто кимна. Калан седна и попипа челото на Ричард. Беше студено и влажно.

— Да тръгваме да намерим място, което се охранява по-лесно. Дженсън е права — той наистина се нуждае от почивка; друсането в каруцата едва ли ще му я осигури. Всички трябва да отдъхнем, за да тръгнем призори.

— Нужен ни е кон — намеси се Кара. — Каруцата е много бавна. Намерим ли кон, ще се спусна като стрела, ще намеря Ничи и ще се върна с нея. Така няма да се налага да изминаваме целия път с каруцата.

— Добра идея — Калан погледна към Том. — Да вървим — най-напред трябва да намерим къде да пренощуваме.

Том кимна и освободи спирачката. По негов сигнал конете напрегнаха телата си и каруцата заскрибуца, придвижвайки се напред.

Бети скимтеше тихичко и бе отпуснала съчувствено главица на рамото на Ричард. Дженсън я погали по главата.

Калан забеляза по бузите на Дженсън да се стичат сълзи.

— Съжалявам за Ръсти.

Бети вдигна глава и изблея сърцераздирателно. Дженсън кимна.

— Ричард ще се оправи — каза тя, задавена в сълзи, и стисна ръката на Калан. — Сигурна съм.