Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция (глави 1–30)
piligrim (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция (глави 31–67)
nqgolova (2007)
Сканиране (глави 1–30)
corwyn

Издание:

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2003

История

  1. — Добавяне

Четиридесет и осма глава

РИЧАРД НЕ ЗНАЕШЕ дали противоотровата ще му помогне да се почувства по-добре, но дори да имаше някакъв ефект, още не го бе усетил. Докато се придвижваха слепешката през тъмните като в рог поля, той усещаше пареща болка в гърдите с всеки дъх, който си поемаше. Поспря за минутка и затвори очи, за да събере сили срещу режещото главоболие, причинено от дарбата. Единственото му желание беше да легне на земята, но нямаше време за това. Тръгна и всички продължиха след него, като напредваха към Бруленик през потъналите в черен мрак поля.

Добре поне че мечът му си беше на мястото, макар че мисълта да го използва го ужасяваше, понеже не знаеше дали магията му все още действа. Само да намерят другите две шишенца и да се отърве от отровата, може да успеят да се върнат при Ничи и тя да им помогне да решат проблема с дарбата му.

Реши, че ще гледа да не се тревожи от перспективата Сестра да помогне на загубил дарбата си магьосник. Ничи притежаваше богат опит. Щеше да му помогне — само да я намерят. А дори да не е по силите и да му помогне, поне ще знае какво трябва да направи, за да получи нужната помощ. Все пак е била Сестра на светлината. Работата на Сестрите на светлината е да помагат на магьосниците да контролират дарбата си.

— Май виждам градската стена — прошепна Калан.

— Аха, ето там — посочи Ричард. — Ето я портата. Видя ли я?

— Май да.

Беше тъмна, безлунна нощ. Докато другите се движеха опипом, без да виждат накъде вървят, Ричард се чувстваше в свои води и дори се радваше на тъмнината. Не му трябваше повече от сиянието на звездите, като в същото време се надяваше войниците да не виждат достатъчно добре в такива условия.

Промъкнаха се по-наблизо и през отворената порта забелязаха силуета на спалнята. Фенерът си беше на мястото пред вратата на помещението, което войниците бяха присвоили. Ричард направи знак на всички да се съберат. Промъкваха се приведени, без да изправят глави. Сграбчи Ансон за ризата и го придърпа съвсем близо до себе си, после направи същото и с Оуен.

Двамата бяха въоръжени с бойни секири. Ансон разполагаше и с ножа, който си бе извоювал лично. Другите носеха оръжията, за чиято изработка лично бяха помогнали.

След като Ричард и Ансон се завърнаха на полянката сред гората, Ансон разказа на другарите си за случилото се в града. Когато спомена, че е убил войника с прякор Невестулката, Ричард притаи дъх — не знаеше как ще реагират на новината, че техен сънародник е убил човек със собствените си ръце. Последва кратък миг тишина, след което всички нададоха ентусиазирани викове, очевидно зарадвани от постигнатото.

Всички се спуснаха да поздравяват Ансон, казваха му колко се гордеят с него. В този момент съмненията на Ричард се изпариха. Остави мъжете да се порадват на победата, пък и искаше да стане още по-тъмно, след което поведе новите си бойни другари през полята.

Тази нощ Бруленик извоюва своята победа.

Ричард огледа тъмните силуети.

— Чуйте ме сега, искам от вас да си спомните всичко, на което ви научих. Трябва да се придвижвате безшумно и да държите здраво портите, докато Ансон и Оуен прережат пантите. Внимавайте вратите да не се стоварят на земята, след като прережем въжетата на пантите.

В сумрака, на мъждивата светлина на звездите, Ричард забеляза как всички приемат разпорежданията му с кимане. Той внимателно огледа небето за някаква следа от черноперите соколи. Изглеждаше чисто. Отдавна не бяха мярвали едрите птици.

Явно идеята да се скрият в гъстата гора, точно преди да сменят посоката, в която се очакваше да тръгнат, се бе оказала плодотворна. Освен това през цялото време бяха нащрек и не изпускаха от поглед небето. Имаше голяма вероятност да са се измъкнали от надзора на Николас Вселителя. А ако наистина бяха сполучили в това, той нямаше да знае къде да започне да ги търси.

Ричард стисна Калан за ръката и пое към отворените градски порти. От другата му страна, приведена в готовност напред, се промъкваше Кара. Том и Дженсън вървяха най-отзад и се грижеха някой да не ги изненада в гръб.

Бяха оставили Бети не само вързана, но и затворена в скована набързо кошара, за да са сигурни, че няма да ги последва и да ги издаде в най-неподходящия момент. Козичката направо обезумя, когато стана ясно, че ще бъде оставена сама, но при положение, че от успеха на нощната им акция зависеше животът на толкова много хора, не можеха да си позволят риска Бети да им създаде проблеми. Щом се върнат, тя бързо ще забрави всичко.

Щом стигнаха най-близките до портите ниви, Ричард направи знак на всички да легнат на земята и да останат неподвижни. Двамата с Том се плъзнаха към портите, като използваха прикритието на сянката, която хвърляше стената. От вътрешната страна на портата крачеше самотен часови. Не изглеждаше да е кой знае колко бдителен, иначе не би си позволил да остане само на светлината на фенера пред спалнята.

Щом се обърна с гръб и понечи да поеме в другата посока, Том му изскочи изневиделица и на онзи не му остана време дори да гъкне. Докато Том изтегляше трупа през портата, за да го скрие навън, Ричард прекрачи от вътрешната страна на стената, като гледаше да се движи в сенките, далеч от светлината, идеща откъм спалнята. Вратата и зееше отворена, но отвътре не се чуваше никакъв шум, пък и беше тъмно. В този късен час явно всички спяха дълбоко.

Той заобиколи по-близката сграда и се отправи към другата, охранявана от втори часови. Безшумно и пъргаво като котка Ричард му преряза гърлото и го притисна към себе си, докато онзи се отпусна в ръцете му. После го скри край стената на втората спалня, встрани от светлината на фенера.

Останалите вече се бяха заели с портите, като ги държаха здраво, докато Ансон и Оуен трескаво прерязваха въжетата, които играеха ролята на панти. За броени мигове и двете крила на портата бяха освободени. До Ричард достигнаха звуците на приглушено пъшкане, докато двете групи мъже изнасяха тежките врати.

Дженсън му подаде лъка и една от специално приготвените стрели, другите стискаше в ръката си и той можеше да ги вземе веднага, щом му потрябват. Калан притича до фенера и запали няколко малки факли, които раздаде на някои от мъжете, а една запази за себе си.

Ричард зареди стрелата и на мъждукащата светлина на факлите огледа въпросително мъжете, които кимнаха утвърдително в знак, че са готови. Стрелна с очи и групата, която отговаряше за вратите — те също кимнаха. Стиснал лъка в едната си ръка, като прикрепяше стрелата с другата, Ричард даде сигнал и мъжете тръгнаха напред.

Ако досега се бяха приближавали към града бавно и незабелязано, сега се втурнаха в устремна атака.

Калан му поднесе факлата си така, че огънят да оближе върха на стрелата му. Щом тя се запали, Ричард се втурна към отворената врата на спалнята, приклекна в мрака и изстреля стрелата към далечния ъгъл.

Докато запалената стрела летеше през помещението, освети две редици мъже, дълбоко заспали върху застланата на пода слама. Светлината събуди неколцина и те се огледаха изумени. Дженсън подаде на Ричард втора стрела. Той веднага опъна тетивата и стрелата полетя към средата на помещението.

Ричард се дръпна назад и мястото му заеха двама мъже. В ръцете си държаха факли, които полетяха със свистене във въздуха и се приземиха върху заспалите войници. Сламата пламна на секундата, вдигайки огнена стена.

Броени мигове след началото на атаката първата спалня бе опожарена от единия до другия край. Както беше според плана, най-бурен бе огънят край вратата, запален от намазаните с катран факли. Отвътре се чуха истерични крясъци, заглушени от дебелите стени на сградата. Разбудените войници наскачаха от земята.

Ричард провери дали натоварените с вратите мъже приближават; после заобиколи горящата спалня и изтича към втората постройка. Дженсън, която го следваше неотлъчно, му подаде друга стрела. Върхът, предварително потопен в газ, гореше със свистене.

Един от мъжете взе фенера от стойката пред първата спалня, където допреди броени мигове беше обикалял вторият часови. Ричард надникна в стаята, за да види насреща му да приближава едър мъжага. Долепи гръб до рамката на вратата и щом онзи се изравни с него, го изрита с все сила в гърдите, така че онзи се просна по гръб.

Ричард опъна тетивата и изпрати горящата стрела вътре. Докато тя летеше, осветявайки тъмното помещение, той забеляза, че някои от мъжете са се събудили и се надигат. Докато се обръщаше да вземе следващата горяща стрела от Дженсън, забеляза от покрива на съседната сграда да се вие дим. Щом вдигна лъка до бузата си и освободи втората стрела, отстъпи назад и както и първия път, направи място на мъжете с факлите.

Едната факла отскочи назад и се претърколи през прага. Беше се блъснала в гърдите на един от хукналите да бягат войници. Пламъкът облиза мазната брада на здравеняка и я подпали. Онзи нададе адски вик. Ричард го изрита обратно в стаята. В следващия миг към изхода се втурнаха двайсетина обезумели мъже, които искаха не само да се спасят от пожара, но и да отвърнат на неочакваната атака. Ричард забеляза лъснали на светлината на пламъците оръжия.

Махна се от прага, за да стори място на групата мъже, които носеха тежката врата от входната порта. Обърнаха я надълго и я пъхнаха под стрехата, но преди да успеят да я вкопаят здраво в пръстта, войниците, които напираха да излязат от спалнята, се метнаха върху нея с цялата си тежест и я повалиха навън и тя се стовари върху мъжете, които я носеха.

Отвътре се изсипа цяла орда войници. Хората на Ричард бяха готови и ги посрещнаха с дървените си оръжия. Остриетата потъваха в меката плът, веднага след това се чуваше пукот от прекършване на дървените дръжки. Така бяха посрещнати повечето от мъжете, бягащи панически от горящата спалня. Зад първия фланг нападатели се бе наредил втори — те пък въоръжени с боздугани, които стоварваха върху главата на всеки, успял да избегне острието. Един войник се появи с вдигнат във въздуха меч, но веднага бе пронизан в ръката от нож, а едно от дървените копия потъна в меката плът под ребрата му. Колкото повече мъже падаха на прага, толкова по-трудно ставаше на напиращите им отзад колеги да излязат, а нападателите имаха повече време да ги обезвредят.

Войниците бяха толкова изумени, че местните са ги нападнали, че повечето не успяваха да отвърнат адекватно на удара. Един войник, вдигнал в ръката си меч, прескочи телата, запречващи входа, но на гърба му се метна тъмна сянка, докато друга тъмна сянка го пронизваше в корема. Друг, който раздаваше заповеди, понечи да нападне Дженсън, но получи стрела от арбалет в лицето. Неколцина, спасили се от горящата сграда, се промъкнаха покрай хората на Ричард, но бяха посрещнати от Агиела на Кара. Писъците им, по-разтърсващи дори от тези на горящите вътре хора, за кратко привлякоха вниманието на всички околни — и войници, и нападатели.

Бунтовниците от града прибираха всички изпопадали на земята ножове и мечове и ги използваха срещу войниците от Императорския орден. Ричард прониза със стрела в гърдите един здравеняк, спасил се от опожарената спалня. Докато онзи падаше, над главата му прелетя втора стрела, която уцели напиращия, зад него войник. На прага се появяваха още и още мъже, поваляни един след друг я от секира, я от нож или придобит впоследствие меч. Тъй като вратата беше тясна, войниците излизаха един по един и нямаха възможност да организират масирана контраатака. Бунтовниците обаче действаха по строг план.

Докато част от тях се занимаваха с войниците, които се опитваха да се спасят от горящата сграда, неколцина други се спуснаха да освободят другарите си, затиснати от тежката порта. Успяха да изправят дървената конструкция и с общи усилия да я приближат до сградата. Горната и част пъхнаха под стрехата, но не успяха да заровят долния и ръб в пръстта, понеже на земята имаше цял куп трупове, които им пречеха.

Ричард моментално се включи в акцията с точни и навременни заповеди. Неколцина от хората му се спуснаха да разчистят труповете, като ги издърпаха встрани кой за крак, кой за ръка, а останалите най-сетне успяха да препречат входа на спалнята с тежката порта.

Един войник понечи да се измъкне в последния миг. Портата обаче препречи пътя му и го залепи за стената. Без да губи време, Оуен замахна яростно с меча, с който се бе сдобил, и прониза онзи в гърлото.

Докато войниците вътре тропаха по вратата и се опитваха да я поместят, бунтовниците от външната страна бутаха здраво, за да не се открие път за бягство. На помощ им се притекоха още мъже, които забиваха в земята пред портата колове, за да не може да бъде избутана отвътре и войниците да останат в капана на горящата сграда.

Изпод стряхата на първата спалня се виеха пламъци, които озаряваха нощното небе. Чу се внезапен пукот и покривът изригна в огън, от който върху цялата сграда се посипа фонтан от искри. Тишината на нощта бе нарушена от отчаяните крясъци на хора, изгорени живи.

Горещите вълни, които се изливаха от огромната клада, в която се бе превърнала първата спалня, постепенно се наситиха с тежката миризма на препечено месо. Това напомни на Ричард, че заради извършените убийства дарбата му налагаше да се въздържа от ядене на месо като начин за постигане на равновесие. След кървавите убийства, извършени тази нощ, пък и като се има предвид, че дарбата му и бездруго излизаше от контрол, щеше да се наложи да е още по-стриктен и да избягва всякакво месо.

Главоболието му вече беше станало толкова силно, че му беше трудно да съсредоточи погледа си; не можеше да си позволи каквито и да било действия, застрашаващи да разклатят допълнително дарбата му. Ако не внимава достатъчно, отровата можеше и да не успее да се добере първа до възможността да го убие.

От ъглите на портата, запречваща входа на спалнята, се виеше гъст черен дим. Отвътре се чуваха викове и отчаяни молби. Бунтовниците отстъпиха назад и наблюдаваха как димът проби и под гредите на стряхата. Битката като че свърши толкова внезапно, колкото бе започнала.

Всички наблюдаваха мълчаливо бумтящия огън. Пламъците разядоха и втората сграда. Чу се мощен трясък и контурите и изчезнаха в развилнелия се пожар.

Горещината накара бунтовниците да се отдалечат от двете спални. Докато отстъпваха, се сблъскаха с жителите на града, които да този момент стояха спотаени в сенките и наблюдаваха с изумление случващото се.

— Говорителю Оуен, какво става тук? Да не би да си служите с насилие!

Оуен се откъсна от групата на бунтовниците, за да застане лице в лице с хората от града. Простря ръка към Ричард.

— Представям ви Господаря Рал от Д’Харанската империя. Отидох да го потърся, за да го доведа тук и да ни освободи. Има много за разказване, но засега е важно да знаете, че за пръв път от много месеци насам градът ни е свободен.

Вярно е, че помогнахме на Господаря Рал в убиването на тези злодеи, които превърнаха живота ни в ад. Отмъстихме за отнетия живот на близките си. Отказваме да живеем като жертви. Искаме свободата си!

Жителите на града само стояха и гледаха мълчаливо. Мнозина изглеждаха смутени. Други явно ликуваха вътрешно, но повечето бяха просто изумени.

Хлапето на име Бърни изтича към Ансон и го огледа слисано.

— Ти и хората ти освободихте нашия град, Ансон? Наистина ли?

— Да. — Той потупа Бърни по рамото. — Градът ни вече е свободен.

— Благодарим ви — усмихна се до ушите малкият и се обърна към съгражданите си: — Вече сме свободни, убийците са победени!

В нощта изригна неочаквана, спонтанна радост, въодушевените възгласи заглушиха пукота на огъня. Хората наобиколиха изчезналите преди месеци свои съграждани и ги засипаха с въпроси за близки и познати, всеки искаше да ги пипне, да ги прегърне.

Ричард стисна Калан за ръката и отстъпи към Кара, Дженсън и Том. Тези хора, такива отявлени противници на насилието, които цял живот се бяха страхували да погледнат в очите истината, причинена от извратените им доктрини, най-сетне се радваха през сълзи на истинското си освобождение от терора и насилието.

Хората постепенно овладяха чувствата си и пристъпиха колебливо към Ричард, Том и трите жени. Ричард и Калан искрено се радваха на щастието им. Местните ги наобиколиха, усмихваха им се, гледаха ги с широко отворени очи, сякаш те бяха някакви странни, извънземни същества.

Бърни не се откъсваше от ръкава на Ансон. Другите хора от града също бяха притиснали в плътен обръч останалите бунтовници. След известно време обаче те успяха да се откъснат от близките си и се върнаха при Ричард и Калан.

— Толкова се радваме, че се прибрахте у дома — приветстваха ги хората. — Най-сетне се върнахте при нас.

— Сега всички сме отново заедно — извика Бърни.

— Няма да останем — разочарова го Ансон. Тълпата притихна.

Бърни, както и повечето от присъстващите, изглеждаха сломени.

— Така ли?

Сред хората се надигна тревожен шепот. Новината, че пак няма да бъдат заедно, разтърси всички.

Оуен вдигна ръка, за да въдвори ред. Когато всички утихнаха, той им обясни как стоят нещата.

— Народът на Бандакар все още е под жестокото иго на Императорския орден. Както вие получихте свободата си тази нощ, така тя трябва да озари живота и на всички хора в Бандакар.

Господарят Рал и неговата съпруга, Майката Изповедник, заедно с тяхната приятелка и защитничка Кара, сестра му Дженсън и друг техен приятел и защитник, Том, се съгласиха да ни помогнат. Но няма да успеят да се справят сами. Ние също трябва да се включим, тъй като става въпрос за нашата родина и което е по-важно, за нашите сънародници, за хората, които обичаме.

— Грешно е да се постига каквото и да било чрез насилие, Оуен — обади се един възрастен мъж. С оглед на внезапно постигнатата им свобода, изявлението му не бе особено уместно. Човекът възрази по-скоро по навик, отколкото поради някаква съществена причина. — Отприщихме вълна от насилие. А това е грях.

— Преди да тръгнем, трябва да поговорим с всички ви, за да разберете, както разбрахме ние самите, защо се налага да постъпим именно така, ако искаме да се избавим веднъж завинаги от насилието и агресията. Господарят Рал ни показа, че вълната от насилие не се отключва, когато отвръщаш на удара, за да спасиш собствения си живот, а когато пренебрегваш задължението си да отвърнеш подобаващо на хората, които искат да ти отнемат свободата и живота. Ако постъпиш, както налага дългът към теб и близките ти, ще смажеш врага толкова категорично, че той повече няма да може да ти навреди. Така излиза, че това не е отприщване на вълната от насилие, а нейното потушаване. Тогава и само тогава могат да пуснат корени истинският мир и свобода.

— Подобни действия не водят до друго, освен до насилие — възропта същият старец.

— Огледайте се — намеси се Ансон. — Насилието не започна тази нощ — тази нощ то свърши. Насилието бе смазано, както би трябвало да стане, като бяха унищожени злодеите, стоварили го върху ни.

Хората закимаха един другиму, очевидно почувствали облекчение да бъдат изтръгнати от хватката на ужаса, в който ги бяха приковали войниците от Императорския орден. На мястото на страха се бе настанила радостта. Фактът, че си бяха върнали свободата и живота, отвориха очите им.

— Но трябва да разберете — продължи Оуен, — че оттук нататък нищо няма да е същото. Досегашният ни начин на живот остана в миналото.

Ричард забеляза, че хората вече не ходят толкова прегърбени. Сега стояха, вдигнали гордо глави.

— Ние избрахме живота — обяви Оуен пред съгражданите си. — И така стигнахме до истинската свобода.

— Смятам, че това важи за всички ни — отвърна старецът от тълпата.