Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (47)

Четиридесет и седма глава

РИЧАРД ОГЛЕДА МЕСТНОСТТА извън широката, потънала в зеленина долина, като търсеше каквато и да е следа от войскови части.

— Това ли е Бруленик? — попита той Оуен.

Опрял ръце в мекия горски килим, покриващ планинския хребет, Оуен се примъкна към ръба. Изпружи врат да надникне надолу, после кимна и се прибра назад.

Ричард си го бе представял по-голям.

— Не се виждат никакви войници.

Оуен изпълзя на безопасно разстояние от ръба. На сигурно място под сенките на папрати и шубрак, той се изправи и изтупа влажните листа, полепнали по панталона и ризата му.

— Мъжете от Императорския орден почти не излизат от града. Не си мръдват пръста да помагат в каквото и да било. Ядат храната ни, играят комар, като залагат вещите, плячкосани от нашите хора. Улисани в тези си занимания, не се интересуват от почти нищо друго. — Лицето му пламна. — Нощем тръгват на лов за жени. — Тъй като беше ясно с каква цел, Оуен си спести по-нататъшните обяснения. — Понякога денем излизат да нагледат работниците по полето или организират хайки, за да видят кой се прибира нощем и кой не.

Ако в началото Императорският орден си бе устроил лагер извън града, сега нямаше и следа от него. Войниците очевидно предпочитаха удобствата на градския живот. Бяха се убедили, че тези хора не се съпротивляват по никакъв начин. Можеха да ги контролират безотказно, без дори да си мръдват пръста — само като раздават заповеди. Войниците от Императорския орден спяха спокойно в този град.

Градската стена на Бруленик закриваше голяма част от гледката към самия град. Не се виждаше много повече, освен отворените градски порти. Самата стена бе построена от вертикални колове, не много по-високи от човешки бой. Коловете бяха с различна дебелина, но, общо взето, колкото мъжка китка, привързани един за друг на две места — горе и долу — с най-обикновено въже. Паянтовата стена опасваше целия град, като на места бе полегнала я навън, я навътре. Нямаше и следа от защитни валове, липсваше дори крепостен ров пред стената. Единственото и предназначение явно бе да пази жителите на града от елени или някоя заблудена мечка. Срещу нападение от страна на враг като Императорския орден обаче беше абсолютно безполезна.

Вероятно причината войниците да използват градските порти за влизане и излизане в града не беше непреодолимата стена. Отварянето на портите бе по-скоро символичен акт, който идеше да покаже, че градът се е предал в ръцете на Императорския орден.

Долината беше набраздена от широки ивици без дървета, засети със зърно, в съседство, на които бяха общинските зеленчукови градини. Повечето бяха оградени с грубо сковани плетове, които да държат надалеч кравите. Тревата около тях бе опасана. Около посевите щъкаха свободно кокошки. Виждаше се и някоя и друга овца, увлечена в обяда си.

Лекият бриз отнасяше към гората, откъдето наблюдаваше Ричард, сладостното ухание на чернозем, диви цветя и зелена трева. Олекна му, че най-сетне се измъкнаха от прохода. В разредения въздух високо в планината се дишаше трудно. Освен това тук, долу, беше далеч по-топло, макар от време на време да свиваше студ.

Ричард хвърли последен поглед към долината, след което двамата с Оуен се върнаха в гъстата гора и се отправиха към полянката, където ги чакаха другите. Гората беше смесена — предимно клен и бук, тук-там се срещаха брези, но не бяха малко и иглолистните видове. Сред гъстите клони звънтеше птичи глас. Над главите им притича бъбрива катеричка. Дебелата сянка под дъбравата само от време на време бе пробивана от някой самотен слънчев лъч.

Част от мъжете, увлечени в битката с нападналите ги насекоми, скочиха на крака, щом забелязаха Ричард и Оуен да се връщат. Ричард побърза да излезе на слънчевата полянка, наслаждавайки се на топлината.

По всичко личеше, че полянката се е образувала след като един вековен клен е бил повален от мълния. Падайки, той се бе разцепил и повлякъл със себе си още няколко дървета в близост. Калан скочи от мястото си върху пъна на падналия монарх. Бети размаха радостно опашка и хукна да посрещне Ричард, жадна за вниманието му — или евентуално за лакомство. Ричард я почеса зад ушите — любимата форма на внимание на козичката.

Приближиха още мъже, седнали да почиват край стърчащи над земята и побелели от постоянния сблъсък с природните стихии корени. Върху слънчевото петно, останало на мястото на стария клен, сполетян от внезапна насилствена смърт, бе покарал млад смърч, не повече от метър висок. Заедно с Калан, Кара, Дженсън и Том тук бяха и всички останали — армията на Ричард.

След като Ансон бе обявил пред всички, че възнамерява да се бори за освобождаването на родината си от Императорския орден, другарите му явно се заразиха от неговия ентусиазъм и също бяха минали на страната на Ричард. Направили тази важна крачка след цяла вечност, прекарана в мрак и съмнения, те бяха протегнали ръка към живот в светлината на истината. Един по един, във вълнуващ и тържествен миг на равносметка, мъжете бяха изявили готовността си да се присъединят към Ричард и да станат част от Д’Харанската империя, за да се борят срещу войниците от Императорския орден за своята свобода.

Всички бяха стигнали до единодушното решение, че войниците от Ордена са злодеи и заслужават смърт. Дори ако те самите трябва да извършат убийствата.

Том извърна глава към Бети, която тъкмо се бе успокоила и беше решила да си потърси тревица за закуска, и Ричард забеляза, че челото на приятеля му е обляно в пот. Кара си вееше с няколко големи листа от планински клен. Кръвта замръзна във вените му при мисълта, че последния път, когато му бе станало студено, отровата за малко не го довърши.

Ансон и един от другите мъже, Джон, поеха раниците на Ричард и Оуен. Младежите крояха план да се промъкнат сред работниците на полето и да влязат незабелязано в града. Веднъж прехвърлили градските стени, Ансон и Джон трябваше да се доберат до противоотровата.

— Май ще е по-добре да отидем двамата с теб, Ансон — каза Ричард. — А Джон да остане при другите.

— Както кажеш, Господарю Рал — изненадано рече Джон, — но наистина няма нужда да рискуваш.

Слизането до града не би трябвало да води след себе си някакъв акт на насилие — трябваше само да донесат противоотровата. Нападението срещу Императорския орден беше планирано за по-късно, когато Ричард получи противоотровата и след като се информират за разположението и числеността на силите в града.

— Джон има право — намеси се Кара. — Могат да се справят и без теб.

Ричард едва дишаше. С усилие преглътна кашлицата си.

— Знам. Просто си мисля, че ще е по-добре да огледам ситуацията отблизо.

Кара и Калан се спогледаха.

— Но ако слезеш в града с Ансон — обади се и Дженсън, — няма да можеш да вземеш меча си.

— Нямам намерение да започвам война. Искам само да огледам как стоят нещата.

Калан пристъпи напред.

— Двамата ще огледат и ще ти докладват. Почини си. Ще отсъстват само два-три часа.

— Знам, но ми се струва, че не мога да чакам толкова.

Тя се вгледа в очите му и Ричард бе почти сигурен, че е разбрала каква болка изпитва. Без да спори повече, Калан просто кимна и замълча.

Ричард свали ремъка и откопча колана с ножницата. Подаде го на Калан, като и помогна да намести ремъка през рамото си.

— Заповядай. Провъзгласявам те за Търсач на истината. Тя прие меча и оказаната и чест, като долепи юмруци до хълбоците си.

— И да не се впуснеш в самостоятелни акции в града. Помни, че сте двамата с Ансон. Има време за другото, когато всички слезем долу.

— Знам. Само взимам противоотровата и за нула време сме обратно тука.

Освен заради противоотровата, Ричард искаше да слезе в града, за да разгледа разположението на вражеските части, както и да се запознае със самия град. Едно е да ти начертаят карта в пръстта, съвсем друго — да видиш мястото с очите си. Новите му съюзници си нямаха понятие от ключови точки и тям подобни.

Един от мъжете свали сетрето си — повечето от сънародниците му носеха подобни — и го подаде на Ричард.

— Заповядай, Господарю Рал, сложи го. Така няма да биеш на очи.

Ричард кимна в знак на благодарност и облече дрехата. Беше свалил униформата си на магьосник воин и се бе преоблякъл в обикновени дрехи за път, така че и бездруго не изглеждаше по-различно от спътниците си. Дрехата му стана — човекът бе горе-долу с неговия ръст. Освен това прикриваше, добре ножа на колана му.

Дженсън поклати глава.

— Не знам, Ричард, не бих те взела за човек от града. Ти си Господарят Рал и това е.

— Какво искаш да кажеш? — Ричард разпери ръце и се огледа. — Какво ми е на вида?

— Не стой толкова изправен — продължи сестра му.

— Отпусни раменете си леко напред и наведи глава — предложи Калан.

Ричард възприе съветите им съвсем сериозно; не се беше замислял, но тези мъже май наистина ходеха доста приведени. Не искаше да бие на очи. Ако не желае да повдигне подозрението на войниците, щеше да се наложи да се слее с останалите. Приведе се леко напред.

— Така как е?

Дженсън присви устни.

— Няма голяма разлика.

— Но нали се наведох.

— Нали си спомняш как трябваше да вървиш след Дена, Господарю Рал — намеси се Кара, — когато дърпаше веригата, с която бе свързана яката ти. Върви така.

Ричард примигна насреща и. Споменът за времето, прекарано като пленник на Морещицата, го зашлеви като плесник. Стисна устни и без да каже нито дума, кимна. Бе преживял наистина тежък период, така че нямаше да му е трудно да си припомни всичко и да влезе в ролята.

— Трябва да тръгваме — подкани го Ансон. — Слънцето захожда зад планините и скоро ще мръкне. — Поколеба се, но след малко продължи. — Войниците от Ордена няма да те разпознаят, Господарю Рал. Така де, искам да кажа, че няма да разберат, че не си от града. Но нашите хора не носят оръжия, така че, ако видят ножа ти, веднага ще разберат, че не си тукашен, и може да сигнализират.

Ричард разгърна палтото и погледна ножа си.

— Прав си. — Откопча колана и свали ножницата с ножа. Подаде го на Кара да му го пази.

Ричард набързо погали Калан по лицето вместо довиждане. Тя притисна ръката му в дланите си и я целуна. Ръчичките и му се сториха тъй мънички и нежни на фона на неговата. Той обичаше да се шегува, като казваше, че не може да си представи как изобщо върши нещо с тези толкова малки ръце. На което тя отвръщаше, че нейните са си съвсем нормални, проблемът е, че неговите са огромни.

От погледа на мъжете не убягна този жест на привързаност между двамата. Ричард не се смути от това. Искаше да им покаже, че и другите хора изпитват същите чувства и са надарени със същите човешки качества като тях. Нали за това се бореха — за шанса да водят нормален човешки живот, да обичат близките си и да се грижат за тях, да живеят така, както им харесва.

Докато Ансон и Ричард се отдалечаваха с бърза крачка през горите край нивята, потънали в треви, светлината започна да гасне. Ричард искаше да напуснат прикритието на гората, когато се намират възможно най-близо до работниците, които плевяха градините или пасяха добитъка си. Хоризонтът на запад бе отрязан от високите планини и слънцето бързо се скри зад тях, без да ги дари с нормален красив залез. Само небето се оцвети в синьо виолетово, а долината бе залята от особен бакърен сумрак.

Докато стигнаха до мястото, където двамата с Ансон трябваше да излязат от гората, още не бе съвсем мръкнало, така че изчакаха малко, докато Ричард прецени, че в полето е достатъчно тъмно, за да се доверят на плаща на нощта. Градът още не беше съвсем близо и Ричард не можеше да види дали пред градските порти има хора, така че предположи, че ако някъде има постове, то часовите също не биха ги забелязали толкова далеч в полето.

Докато се придвижваха енергично между високите треви, като внимаваха да не се показват много-много, Ансон вдигна ръка в далечината.

— Да настигнем онази група хора, дето се прибират в града, и да вървим след тях.

— Добре — отвърна тихо Ричард през рамо, но не забравяй, че не бива да ги настигаме, защото някой може да те познае и да вдигне врява. По-добре да вървят на разстояние пред нас.

Щом стигнаха градската стена, Ричард забеляза, че портите представляват най-обикновено продължение на стената — бяха направени от същите колове, а въжетата, с които бяха привързани, служеха и за панти. Около тези допотопни панти се отваряха и затваряха две крила. Съоръжението беше далеч от надеждно укрепление.

В призрачната светлина на припадащата вечер от вътрешната страна на портите крачеха двама стражи, които наблюдаваха завръщащите се от полето работници, но едва ли разпознаваха лицата им, така че бе малко вероятно да се загледат в Ансон и Ричард. За часовите те щяха да са просто обикновени работници. Императорският орден ценеше работната ръка — робите трябваше да работят, за да има какво да ядат войниците.

Ричард се приведе още малко и увеси главата си още по-напред. Съзнателно извика в съзнанието си спомена за онези ужасни времена, когато, попаднал в плен и пристегнат с яка, се тътреше след Дена, лишен от всяка надежда за живот на свобода. Отдаден на спомена, той премина през портата. Стражите не му обърнаха никакво внимание.

Вече почти подминаваха поста, когато най-близкият до тях часови се протегна и дръпна Ансон за ръкава, обръщайки го към себе си.

— Искам яйца — рече младият войник. — Дай ми от яйцата, които си събрал.

Ансон зяпна насреща му, не знаеше какво да стори. Звучеше абсурдно, но на войниците явно бе позволено да се държат като грубияни. Ричард пристъпи към Ансон и заговори задъхано, като не забравяше да стои с приведена глава, за да не стърчи много над онзи.

— Нямаме яйца, господине. Бяхме на полето да плевим фасул. Съжалявам. Ако искате, утре ще ви донесем яйца.

Ричард вдигна глава и в същия миг усети как тежката лапа на войника се стоварва отгоре му. Падна по гръб. Мигновено овладя гнева си. Обърса разкървавената си устна и реши да остане да лежи в прахта.

— Така е — обади се Ансон, за да отвлече вниманието на часовия. — Плевихме фасул. Ако искате, утре ще ви донесем яйца — колкото пожелаете.

Часовият изруга и отмина, другарят му го последва. Насочиха се към близка продълговата, ниска постройка, пред чиято врата имаше висок фенер. На мъждукащата светлина на фенера Ричард не можеше да разбере за какво точно служи постройката, но май беше нещо като примитивен бункер, чиито стрехи се падаха на нивото на очите. След като двамата часови се отдалечиха на безопасно разстояние, Ансон подаде ръка на Ричард и му помогна да стане. Ударът не беше чак толкова силен, но Ричард се почувства замаян.

Докато вървяха, от прагове и тъмни ъгли към тях надничаха любопитни лица. Но щом Ричард погледнеше към тях, бързаха да се скрият.

— Познават, че не си местен — прошепна му Ансон.

Ричард не можеше да е сигурен, че някой от тези любопитковци няма да повика стражите.

— Да побързаме и да вземем онова, за което сме дошли.

Ансон кимна и поведе Ричард по тясна уличка, от двете страни, на която се бяха сгушили мизерни къщурки. Фенерът, запален пред постройката, в която бяха изчезнали часовите, не осигуряваше достатъчно светлина. Градът, поне доколкото Ричард можа да види в мрачината, имаше доста опърпан вид. Всъщност Ричард би го нарекъл по-скоро село. Повечето от постройките му приличаха на обори, а не на къщи. На пръсти се брояха прозорците, където имаше някаква светлинка, при това, както му се стори, явно бяха запалили срещи, не лампи.

В края на уличката Ричард последва Ансон през малка странична портичка, която ги изведе при една по-голяма сграда. Кравите вътре ги посрещнаха с възмутено мучене. Овцете се размърдаха нервно. Изблеяха няколко кози. Ричард и Ансон поспряха, за да дадат време на животните да се успокоят, после се отправиха към стълбата в дъното. Ричард последва домакина нагоре и двамата се озоваха в нисък сеновал.

В дъното на сеновала Ансон пъхна ръка зад една от гредите, точно там, където опираше в тавана.

— Тук е — прошепна той и се протегна още малко, а лицето му се напрегна от усилието.

Накрая извади малко четвъртито шишенце, което подаде на Ричард.

— Това е противоотровата. По-бързо изпий я и да се махаме.

Голямата врата се отвори с трясък. Макар навън да беше тъмно, фенерът в другия край на уличката осветяваше достатъчно, за да изпъкне едрият силует на мъж, чието широкоплещесто тяло почти запълваше рамката на вратата.

Ричард отпуши шишенцето. Противоотровата имаше лек аромат на канела. Той бързо изсипа течността в устата си, без да обръща внимание на сладникавия вкус. Очите му не се откъсваха от мъжа на прага.

— Кой е там? — избоботи груб глас.

— Искам само да сваля малко сено за добитъка, господине — обади се Ричард.

— В тъмницата! Какво кроиш? Я слизай веднага да те видя!

Ричард вдигна ръка върху гърдите на Ансон и го избута в тъмния ъгъл.

— Добре, господине, слизам веднага — подвикна Ричард към войника и затупурка надолу по стълбата.

Щом стъпи на земята, се обърна и видя онзи да приближава към него. Ричард посегна към ножа си под сетрето, но в следващия миг се сети, че го е оставил. Силуетът на войника се открояваше ясно на фона на меката светлина, нахлуваща откъм улицата. Ричард бе в сянка и онзи вероятно не го виждаше. Бавно отстъпи встрани от стълбата.

Щом войникът мина покрай него, Ричард се плъзна зад него и посегна към втъкнатия в колана му нож, до който забеляза да се поклаща брадвичка. Ричард внимателно измъкна ножа в мига, в който онзи спря пред стълбата и погледна нагоре.

В същия миг Ричард го сграбчи за косата с една ръка, а с другата замахна мощно и направи дълбок разрез в гърлото му, преди онзи изобщо да е разбрал какво става. Войникът започна да се мята яростно, но Ричард го притисна здраво до себе си, така че единственият звук, който можеше да се чуе, бе приглушено гъргорене. Мъжът посегна назад, протягайки се да докопа Ричард, но миг по-късно движенията му изгубиха силата си и тялото му се отпусна.

— Хайде, Ансон, да вървим — подвикна тихичко Ричард нагоре към сеновала.

Ансон се спусна тичешком надолу, спря рязко, щом стигна земята и погледът му обходи неподвижната тъмна фигура на проснатия възнак мъжага.

— Какво стана?

Ричард, който се бе надвесил над трупа и разкопчаваше колана с оръжията, прекъсна за миг работата си.

— Убих го — бе краткият отговор.

— Ами!

Ричард подаде калъфа с ножа на Ансон.

— Заповядай. Вече имаш истинско оръжие — нож.

Ричард обърна безжизненото тяло, за да измъкне разкопчания вече колан. Тъкмо успя да го издърпа, когато чу шум зад себе си. Обърна се тъкмо навреме, за да види как към тях тича втори войник.

Ансон заби ножа си чак до дръжката право в сърцето на новодошлия. Онзи се олюля и отстъпи назад. Ричард се изправи рязко, стиснал в ръка колана с оръжията. Войникът отвори уста да си поеме дъх, ръцете му се вкопчиха в дръжката на ножа. Свлече се на колене. Едната му ръка направи отчаяно движение във въздуха, докато той се олюляваше. Пое си последен дъх и се строполи странично на земята.

Ансон гледаше втренчено войника, от чиято гръд стърчеше ножът. Наведе се и измъкна новопридобитото си оръжие.

— Добре ли си? — прошепна Ричард, щом Ансон се изправи.

— Познавам го — кимна Ансон. — Викахме му Невестулката. Заслужаваше да умре.

Ричард го потупа приятелски по рамото.

— Справи се чудесно. А сега да се махаме оттук.

Докато се придвижваха обратно по уличката, Ричард на няколко пъти даде знак на Ансон да спре, докато той провери тъмните отсечки между сградите за други войници. Като горски водач Ричард неведнъж бе патрулирал нощем. На тъмно бе в стихията си.

Градът се оказа доста по-малък от очакванията му. Освен това бе и доста по-зле организиран, отколкото си го бе представял, малките къщурки сякаш бяха построени както дойде, без никакъв ред. Улиците, пресичащи хаотичния град, доколкото изобщо можеха да бъдат наречени улици, в повечето случаи бяха малко по-широки от безистени, врязани между сгушените една в друга съборетини, обикновено състоящи се от по една стаичка. Мярна няколко ръчни колички, но нищо по-сносно. През селището минаваше само един път, достатъчно широк, за да мине по него каруца. Той водеше към обора, където бе скрита противоотровата. При огледа не забеляза нито една патрулна двойка.

— Имаш ли представа дали войниците от Ордена са отседнали на едно място? — попита Ричард, щом се върна при спотаилия се в сенките Ансон.

— Нощем се прибират вътре. Спят в нашата спалня — минахме покрай нея на влизане в града.

— Имаш предвид онази ниска постройка, в която видяхме да влизат двамата стражи?

— Аха. Преди там спяха почти всички хора от града, но сега там се настаниха войниците от Ордена.

— Искаш да кажеш, че всички сте спали заедно в едно помещение? — смръщи чело Ричард.

— Ами да. — Ансон като че ли остана учуден от въпроса му. — Ние прекарвахме заедно всяка възможна минута. Мнозина имаха свои домове, където се хранеха, работеха и съхраняваха вещите си, но рядко спяха в тях. Обикновено всички нощувахме в спалните, където се събирахме, за да разговаряме за случилото се през деня. Всички се стремяхме да бъдем заедно. Случваше се някой да преспи другаде, но обикновено всички спим заедно, за да сме в безопасност — нали и сега, докато слизахме от възвишението със статуята, пак спяхме заедно.

— Искаш да кажеш, че просто… лягате един до друг и спите?

— Двойките обикновено спят леко встрани от останалите и се покриват с общо одеяло — обясни Ансон. — Но все пак са в помещението при всички останали. В тъмното обаче не се вижда нищо… под одеялото.

Ричард не можеше да си представи такъв живот.

— И целият град се блъска в тази малка сграда? Че има ли място за всички?

— Не, всъщност бяхме прекалено много, за да спим в едно помещение. Затова има две спални. — Ансон вдигна ръка. — Намира се от другата страна на това, което видяхме на влизане в града.

— Да отидем да хвърлим един поглед.

Забързаха към градските порти, за да огледат така наречените спални. Тъмната уличка беше пуста. Ричард не забеляза никого в сенките по страничните алеи между сградите. Доколкото в града изобщо бяха останали хора, явно вече си бяха легнали или се бояха да излизат в тъмното.

Вратата на една къщурка се открехна и отвътре като че надзърна човек. След малко след тях се втурна дребна фигура.

— Ансон! — чу се приглушен глас.

Беше момче, около десетина годишно. Падна на колене и се вкопчи в ръката на Ансон, като я обсипа с целувки, очевидно зарадван да го види.

— Толкова се радвам, че се прибра, Ансон! Много ни липсваше! Страхувахме се за теб — бояхме се да не са те убили.

Ансон сграбчи малчугана за ризата и го вдигна на крака.

— Бърни! Добре съм и също се радвам да те видя, но сега трябва да се прибираш. Мъжете ще те видят. А хванат ли те навън…

— Моля те, Ансон, ела да спиш у дома. Толкова сме самотни без теб, толкова ни е страх…

— Кои сте?

— Само двамата с баба останахме. Моля те, ела при нас.

— В момента не мога. Но някой път ще намина. Момчето погледна крадешком Ричард, после, след като не му се видя познат, отскочи в тъмното.

— Това е мой приятел, Бърни — от друг град е. — Ансон се надвеси над момчето. — Моля те, Бърни, обещавам ти да се върна, но сега трябва да се прибереш и да останеш вкъщи през нощта. Не излизай. Възможно е да възникне проблем. Остани вътре. Предай на баба ти какво съм казал, обещаваш ли?

Бърни най-сетне кимна и изтича обратно в къщата. Ричард искаше да се махнат оттук час по-скоро, за да не дойде още някой да им засвидетелства чувствата си. Ако двамата с Ансон не внимаваха, щяха да привлекат вниманието на войниците.

Изминаха тичешком останалата част от улицата, като се прикриваха в сенките на сградите. Прилепен до една от последните сгради преди портата, Ричард надзърна иззад ъгъла към паянтовата кирпичена спалня, където бяха потънали стражите. Вратата зееше отворена и фенерът отпред осветяваше малко от вътрешността.

— Спали сте вътре? — прошепна Ричард. — Всички сте се блъскали в това помещение?

— Ами да. Това е едната спалня, другата е ей там.

Ричард замлъкна, явно обмисляйки следващия си въпрос.

— И върху какво лягахте?

— Постилахме си слама. А върху нея мятахме одеяла. Сламата сменяхме редовно, за да пазим чисто, ама тези хич не ги е еня. Спят като скотове в мръсната слама.

Ричард погледна през отворените порти към полето. После отново огледа спалнята.

— Значи сега вътре спят войниците?

— Да. Отнеха ни помещението. Казаха, че щели да използват сградата за казарма. И сега нашите съграждани — каквото остана от тях — трябва да спят, където заварят.

Ричард остави Ансон на пост, докато той самият се промъкне да огледа района около първата сграда. В другата също се бяха настанили войници, които разговаряха на висок глас и се смееха. Имаше повече мъже, отколкото бяха нужни за охраната на градче с тези размери, но Бруленик беше входът на Бандакар — и изходът.

— Хайде да се връщаме при другите — прошепна Ричард, щом се върна при Ансон. — Хрумна ми една идея.

Щом стигнаха до портата, Ричард вдигна очи, както му бе станало навик, за да огледа звездното небе за някаква следа от черноперите соколи. Вместо птици забеляза, че на колове от двете страни на портите са увесени хора, завързани за глезените. Ансон също ги забеляза и замръзна от ужас.

Ричард вдигна ръка на рамото на приятеля си и се приближи към него.

— Добре ли си?

— Не — поклати глава онзи. — Но ще се почувствам по-добре, щом мъжете, които нахлуха в родината ни и извършиха тези злодеяния, са мъртви.