Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция (глави 1–30)
piligrim (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция (глави 31–67)
nqgolova (2007)
Сканиране (глави 1–30)
corwyn

Издание:

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2003

История

  1. — Добавяне

Двадесет и шеста глава

В ДАЛЕЧНАТА СТАЯ, където чакаше тялото на Николас, се чу настойчив шум. Погълнат от непосредствените си задачи, той не му обърна внимание. Светлината едвам мъждукаше и макар на светло да се виждаше по-добре, тъмнината не пречеше на очите, които използваше той.

Шумът се чу отново. Възмутен срещу появилия се дразнител, който не се отказваше да го вика, да му досажда и да изисква вниманието му, той се върна в тялото си.

Някой блъскаше с юмрук по вратата.

Николас стана от пода, където тялото му седеше с кръстосани крака, и го взе със себе си. Моментът на влизане в тялото винаги му действаше дезориентиращо, чувстваше се ограничен, като в затвор. Беше му странно и някак тромаво да усеща движенията си, да използва мускулите си, да диша, да гледа, да чува със собствените си сетива.

Отново заблъскаха по вратата. Ядосан от прекъсването, вместо да се отправи към вратата, Николас се приближи до прозореца и затръшна кепенците. Простря ръка напред и запали една факла, след което най-сетне се затътри към вратата. Ивиците плат, наслоени над робата му, се развяха зад гърба му като тежка мантия от черни пера.

— Какво има! — Той отвори рязко тежката врата и надзърна навън.

Пред него в коридора изникна Наджари, застанал на един крак, с втъкнати в колана палци. Мускулестите му рамене почти докосваха двете срещуположни стени. Едва тогава Николас забеляза тълпата хора зад здравеняка. Сплесканият, закривен на една страна нос на Наджари, с който се бе сдобил в някоя от безчетните схватки, в които буйният му нрав все го забъркваше, хвърляше уродлива сянка върху бузата му. Всеки, имал нещастието да попадне в бой с Наджари, обикновено свършваше с далеч повече поражения от един счупен нос.

Командирът посочи с пръст през рамо.

— Беше поканил гости, Николас.

Николас прокара дълги нокти през косата си, дланите му попиха от маслата, с които бе намазана тя. Разкърши рамене и прогони раздразнението си.

Николас беше дотолкова погълнат от заниманията си, че забрави за заръката си да му бъдат осигурени свежи тела.

— Благодаря ти, Наджари, покани ги. Нека видим какво имаме тук.

Николас проследи с поглед групата хора, която Наджари въведе в просторната зала. Най-отзад ги охраняваха няколко войници. Главите се завъртяха, любопитни да огледат необичайно голото помещение, дървените стени, факлите, поставени в стойки, дюшемето и едничката мебел — огромна тежка маса. В ноздрите нахлу възкисела и стипчива миризма на кръв.

Николас с интерес проследи момента, в който новодошлите забелязаха наострените колове, подредени в редица до стената вдясно и дебели колкото китката му.

Николас изучаваше лицата им, като дебнеше за всякакви признаци на страх, докато „гостите“ се подреждаха един до друг до стената при вратата. Очите се стрелкаха във всички посоки, хем тревожни, хем изпълнени с любопитство и жадни за впечатления, които по-късно да споделят с приятелите си. Николас беше наясно, че е обект на огромно любопитство.

Рядко същество.

Вселител.

Никой не знаеше какво означава това. Този ден някои от тях щяха да разберат.

Николас се плъзна покрай развълнуваната тълпа. Тези странни, лишени от дарбата същества, бяха големи любопитковци, любопитни като присмехулници, но далеч не толкова дръзки. Понеже не притежаваха нито искрица от дарбата, се налагаше Николас да прилага специални методи, за да може да ги употреби пълноценно. Струваше му усилия, но пък имаше защо.

Зад него се изпружваха вратове, любопитни да разгледат по-хубаво редкия човек. Отново прокара пръсти през косата си, жаден да усети копринената мекота на маслата. Докато той вървеше бавно покрай хората, надвесен напред, за да огледа отблизо отделните индивиди, претопени в тълпата, една жена затвори очи и извърна лице. Николас протегна ръка към нея и щракна с пръсти. Погледна Наджари, за да е сигурен, че е разбрал правилно коя е избраната.

Погледът на Наджари отскочи от жената към Николас; изборът бе регистриран.

Един от мъжете беше застанал доста сковано, някак встрани, ококорен. Николас го посочи с пръст. Друг беше изкълчил устни в разкривена гримаса. Николас плъзна поглед надолу по тялото му и установи, че в ужаса си човекът се е изпуснал. Пръстът му отново се вдигна в указателен жест. Трима избрани. Николас продължи обиколката си.

От гърлото на една женица точно пред него се изтръгна немощен стон. Той и се усмихна. Тя го погледна ококорена, разтреперана, не можеше да свали поглед от него — от черните му очи, обиколени с червено, — не можеше да потисне скимтящия звук, напиращ в гърлото и. Никога в живота си не бе виждала подобно човешко същество… поне досега. Николас я потупа по рамото с един дълъг, оформен нокът. Щеше да възнагради безмълвното и отвращение, като я постави в услуга на една по-висша цел. Неговата.

Джаганг беше пожелал да си подари… необикновен подарък. Играчка от плът и кръв. Вълшебен предмет, сътворен от магьосник. Галено кученце… със зъби.

Негово сиятелство се беше сдобил с онова, което бе търсил, и с много повече. О, с далеч, далеч повече.

Николас се радваше, че за императора беше такова удоволствие да разполага с марионетка без конци, със създание, отличаващо се с невероятни способности и собствен разсъдък, готово да изпълни всяко негово желание.

Един мъж в края на редицата му се стори някак незаинтересован, сякаш беше нетърпелив огледът да свърши, за да се върне към ежедневните си задължения. Никой от тези хора не гледаше на себе си като на важна личност със сериозно влияние върху процесите в родната им империя, затова пък от време на време се срещаха екземпляри, склонни да проявяват — макар и спорадични — тенденции към егоизъм. Николас за пети път вдигна пръст. Съвсем скоро мъжът ще има причина да прояви изключителен интерес към случващото се и ще установи, че е не по-добър от всеки друг човек. За никъде нямаше да бърза — поне не във физическия смисъл.

Всички наблюдаваха мълчаливо как Николас се засмя на собствената си шега.

Ведрото му настроение мигом се изпари. Кимна отривисто към вратата. Войниците мигом се отзоваха.

— Хайде — избоботи Наджари, — тръгвайте. По-бързо! Хайде, хайде! Вън!

Краката послушно затупуркаха навън, нетърпеливи да изпълнят заповедта. Неколцина се осмелиха да хвърлят притеснени погледи към петимата си съграждани, които Наджари бе откъснал от тълпата. Петимата понечиха да си тръгнат с останалите, ала бяха грубо върнати в стаята. Настойчивият пръст, забит в гърдите им, бе толкова красноречив, колкото би била и наострена пика или меч.

— Гледайте да не създавате проблеми — предупреди ги Наджари. — Може да се отрази на другарите ви.

Петимата избрани се сгушиха един в друг и се залюляха в общ ритъм като ято пъдпъдъци пред птичар.

Щом войниците отведоха навън групата, Наджари затръшна вратата и застана пред нея със сключени на гърба ръце.

Николас се върна до прозореца и отвори кепенците на западната стена. Слънцето захождаше, небето бе раздрано от пламтяща червена линия.

Съвсем скоро щяха да се отправят на лов.

Николас щеше да е с тях.

Без да поглежда назад, вдигна ръка и факлите угаснаха. Трептящата светлина отклоняваше вниманието му от този неповторим миг на здрачаване, когато прозирната светлина бе тъй крехка, тъй мимолетна. Светлина щеше да му е нужна, ала засега искаше да се наслади на небето, да огледа величествената, необятна небесна шир.

— Дали ще е възможно скоро да си тръгнем? — свенливо изписука един от задържаните.

Николас се обърна и впи поглед в петимата. Очите на Наджари му подсказаха кой се е осмелил да проговори. Николас проследи погледа на командира. Оказа се един от мъжете — разбира се, онзи, който бе проявил нетърпение още в самото начало.

— Да си тръгнете ли? — попита Николас и се плъзна към мъжа. — Искате да си тръгнете?

Онзи се изви назад, за да се дръпне от Николас.

— Ами, аз, такова, питах се кога ще можем да си отидем.

Николас се надвеси още по-напред и се вгледа продължително в очите му.

— Питай се наум — изсъска накрая.

Върна се при прозореца, вдигна ръце върху рамката и отпусна тежестта си напред, след което вдъхна дълбоко от припадащата нощ, докато погледът му обгръщаше пламналото небе.

Скоро щеше да бъде там, да бъде свободен.

Скоро щеше да се рее така, както никой друг не беше способен.

Подири ги с поглед — инстинктивно.

От напрежението очите му за малко да изскочат от орбитите си, ала сетивата му го отнесоха там, където никой друг не беше успял да проникне.

— Да! — изкрещя внезапно и дългият му черен нокът се заби във въздуха, за да покаже нещо, невидимо за останалите. — Ето го! Един излетя!

Николас се завъртя, последван от ивиците плат, покриващи дрехата му. Задъхан от превъзбудата, огледа вторачените в него очи. Нямаше как да разберат. Никой не можеше да разбере човек като него, не можеше да сподели чувствата му, да предугади нуждите му. Ловната страст напираше в него, копнееше да полети с тях — от първия миг, в който разбра, че е способен и на това.

Когато почувства, че способностите му позволяват да го направи, остана без дъх от вълнение. Оттогава използваше всеки свободен миг, който можеше да откъсне от времето си, за да бъде в компанията на тези величествени същества — още от първата си среща с тях.

Сега му се струваше невероятно, че в началото се бе противял. Беше странно, че някога се бе страхувал от онова, което Сестрите на мрака се канеха да сторят с него… и сториха.

Убеждаваха го, че това е негов дълг.

Злокобната им магия се беше впила в тялото му като нажежено острие. Болката беше толкова ужасяваща, че очакваше очите му всеки миг да изскочат от орбитите си. Бяха го разпнали и привързали на колове в центъра на зловещия си кръг и той изпадна в ужас, като си помисли какво му готвят.

Беше го страх.

Николас се усмихна.

Дори бе изпитал ненавист.

Беше го страх заради болката — защото се канеха да му причинят болка, а още по-болезненото бе, че не знаеше докъде точно ще го доведе всичко това. Убеждаваха го, че така ще изпълни дълга си към по-висшето добруване. Настояваха, че способностите му стоварват върху плещите му отговорности.

Наблюдаваше през сълзи как Наджари връзва ръцете на петимата зад гърба.

— Благодаря ти, Наджари.

Онзи се приближи.

— Хората ми би трябвало вече да са приключили с тях, Николас. Заръчах да бъдат изпратени достатъчно бойци, за да е сигурно, че онези няма накъде да бягат. — Наджари се ухили. — Няма защо да се притесняваш. Вече трябва да са тръгнали обратно.

— Ще видим. Ще видим — присви очи Николас. Искаше да се увери лично. Със собствения си поглед — па макар погледът му да гледаше през чужди очи. На път към вратата Наджари се прозя.

— В такъв случай, до утре, Николас.

Николас също отвори широко уста, все едно се кани да се прозее, макар да нямаше нужда от това. Раздвижването на челюстите му подейства добре. Понякога тялото му го караше да се чувства като в клопка и изпитваше нужда да се поразкърши.

Николас затвори вратата зад Наджари и я заключи. Извърши го чисто механично, по-скоро за да затвърди чувството за опасност, тегнещо над петимата, отколкото поради необходимост. Макар да бяха със завързани на гърба ръце, те вероятно биха могли да го победят, ако обединят усилията си — да го съборят на земята и да го изритат в главата най-малкото. Но за да го направят, трябваше да помислят, да решат какво трябва да се направи и да предприемат конкретни действия. А беше къде по-лесно да не мислят. Да не действат. Да изпълняват нареждания.

Беше къде по-лесно да умрат, отколкото да живеят.

За да живееш, са нужни усилия. Борба. Болка.

Мразеше това.

— Мрази, за да живееш, живей, за да мразиш — изрече той пред притихналите, пребледнели като платно, вторачени в него физиономии.

Отвъд прозореца слънцето бе слязло още по-ниско и допреди миг пламналите облаци сега изглеждаха оловно-сиви; всеки миг щяха да се предадат в прегръдката на нощта. И той скоро щеше да е сред тях.

Извърна се от прозореца и огледа лицата. Скоро те щяха да бъдат сред тях.