Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (63)

Шестдесет и трета глава

НЕТЪРПЕЛИВ ДА УЗНАЕ по-нататъшния ход на играта, Николас се спотайваше в бивака им, дебнеше, душеше, ослушваше се, наблюдаваше. Дойде много по-рано, от страх да не изпусне нещо. Но вече сигурно е време, сигурно оставаха точно два часа до разсъмване — наближаваше началото на последното действие от пиесата. Беше време онзи Том да събуди Господаря Рал. Беше време. Наблюдавай, наблюдавай, наблюдавай. Къде се губи този Том? Някъде, някъде. Търси, търси, търси.

Сред дърветата в близост до лагера се виждаха хора на пост. Къде е този Том? Ето го. Николас забеляза, че Том е сред часовите, които бдяха над спокойния сън на другарите си в лагера. Не иска да закъснее. Заповед на Господаря Рал. Не спи, буден е, значи трябва да знае, че е време.

Какво се мае този човек? Господарят му беше дал заповед. Защо не я изпълнява?

Онази жена, Дженсън, се събуди и разтърка очи. Погледна нагоре, за да се ориентира по звездите и луната. Беше време — и тя го разбра. Отметна завивката си.

Николас я последва, тя прескочи тлеещите въглени в огнището, прелетя покрай редицата млади дървета и стигна до едрия мъж, облегнат на един пън.

— Том! Не е ли време да събудиш Ричард?

Някъде далеч, в отдалечената стая в укреплението, където чакаше тялото му, Николас дочу настоятелен звук, но беше толкова погълнат от непосредствените си действия, от хода на играта, че не му обърна внимание.

Сигурно е Наджари. Явно няма търпение да се докопа до Майката Изповедник и да се наслади на женските и прелести. Николас му каза да почака малко, докато се върнат. Не му се искаше онзи да мърсува с тялото и, докато ги няма. Наджари понякога не си знаеше силата. Майката Изповедник беше ценна придобивка и на Николас не му се щеше да я повредят.

Наджари се беше доказал като негов верен човек и заслужаваше малка награда, но по-късно. Той не би нарушил заповедите на Николас. Знаеше, че после ще съжалява.

А може би просто…

Чакай, чакай. Какво става? Наблюдавай, наблюдавай, наблюдавай. Мъжът стана и сложи приятелски ръка на рамото на момичето. Колко покъртително!

— Да, и аз мисля, че е време. Да вървим да събудим Господаря Рал!

И пак онзи звук. Боязлив, пронизителен и в същото време далечен.

Много странно. Каквото и да е, може да почака.

През гората. Бързо. Наблюдавай, наблюдавай, наблюдавай. Побързай. Какво се мотаят толкова? Нима не разбират съдбовността на момента? По-живо, по-живо, по-живо.

— Престани да ми се мотаеш в краката, Бети — избоботи онази Дженсън.

Пак се чу онзи досаден тъп звук — откъм мястото, където чакаше тялото му.

В следващия миг прозвуча друг звук, по-настоятелен.

При този нов звук през дълбините на душата на Николас пробяга ледена тръпка. Никога в живота си не бе чувал по-смъртоносен звук.

Освободен от ножницата си, Мечът на истината изпълни сумрачната стая с ясен металически звън.

Заедно с меча навън излетя и древната магия — нямаше сила, която да я спре, да я задуши, да я озапти.

Силата на меча за миг заля Ричард с дивата си ярост — ярост, подчинена единствено на него. Потокът на тази сила се вля във всяка жилка от същността му. Толкова отдавна не бе я чувствал така истински, толкова отдавна не бе усещал мощта и че за момент застина зашеметен, погълнат от невероятното усещане да държи в ръцете си такова необикновено оръжие.

В същото време и яростта, родена от собствената му същност, премина отвъд всякакви граници. Слети в едно, двете чувства се разбунтуваха с пълна сила в него, като два урагана, които си съперничеха във всяко едно отношение.

Ричард се почувства замаян от силата на тези две стихии, на които бе всевластен и единствен господар.

Търсачът на истината ги насочи устремно напред и мечът започна страховития си танц, безпощаден като светкавицата, предричаща неизбежния грохот на надвиснали буреносни облаци.

Върхът на острието разпори нощния въздух точно когато оставаха два часа до разсъмване.

Разколебан и несигурен, Николас последва здравеняка Том и онази Дженсън в гората, за да събудят умиращия си Господар Рал.

Откъм отдалечената стая, долу в укреплението, където чакаше тялото му, се чу вик.

Не беше предизвикан от страх, бе боен вик от необуздана ярост. Душата му цяла потръпна.

Изпаднал във внезапен ужас, без да отлага нито миг повече, Николас влетя обратно в тялото си, което го чакаше, седнало на пода.

Замаян от рязкото завръщане, той отвори очи и запримига.

Господарят Рал стоеше пред него, изправен с разтворени на нивото на раменете крака, стиснал меча с двете си ръце. Същинско олицетворение на физическата сила, съсредоточена и готова за действие.

Николас се ококори при вида на острието, проблясващо като дъга в неподвижния въздух.

В същия миг проехтя смразяващият яростен вик на Господаря Рал, който съсредоточи всяка фибра на силата си в замаха на меча.

Изведнъж, внезапно и напълно неочаквано, Николас разбра — не искаше да умре. Живееше му се. Колкото и да мразеше живота, в този миг осъзна, че всъщност иска да го задържи.

Трябваше да направи нещо.

Трябваше да напрегне всичките си сили, волята си.

Трябваше да спре тази отмъстителна душа пред себе си.

Съсредоточи силата си напред, готов да сграбчи вилнеещия пред очите му дух.

В същия миг го порази колосален, зашеметяващ удар отстрани по врата.

Викът на Ричард още не бе заглъхнал, когато мечът му, с цялата сила и бързина, на която господарят му бе способен, изписа дъга и полетя към лявото рамо на Николас.

Ричард видя с всички подробности как острието преминава през плътта и костта, как разкъсва последователно мускулите, сухожилията, артериите и трахеята, следвайки точно зададената му от Търсача справедлива посока. Ричард беше вложил в това светкавично движение на меча всичко, на което бе способен. Сега наблюдаваше завършека му, достигането на неговата крайна цел: острието отдели главата на Николас Вселителя, и тя — зяпнала в изненада и неосъзнат напълно ужас, с малки кръгли очички, все още ококорени и жадни да обхванат сцената в цялата и пълнота — подскочи във въздуха и с бавно въртене започна да пада, след като мечът под нея завърши смъртоносната си дъга, а по стената отзад плиснаха дълги, лепкави пръски кръв.

Ричард замлъкна в мига, в който мечът достигна целта си. Внезапно осъзна реалността около себе си.

Главата тупна на пода, чу се как черепът изтрополи отчетливо.

Край.

Ричард дръпна юздите на гнева си. Трябваше веднага да го обуздае. Чакаше го още по-важна задача.

С плавно движение прибра окървавения меч обратно в ножницата и се обърна към другото тяло, подпряно вдясно на стената.

Видът и направо го зашемети. Беше жива, дишаше и видимо не бе наранена, което го изпълни с внезапна дива радост. Най-лошите му страхове, които не смееше дори да допусне до съзнанието си, се изпариха в миг.

Но тогава разбра, че всъщност тя не е съвсем добре. Нямаше начин да не се събуди при такава гръмовна атака.

Ричард падна на колене и я вдигна на ръце. Беше толкова лека и отпусната. Капчици пот покриваха бледото и като платно лице. Клепачите и бяха притворени, а очите — забелени.

Ричард отново потъна в себе си, търсейки сили да върне към живот жената, която обичаше повече от самия живот. Отвори душата си към нея. Всичко, което искаше и от което се нуждаеше, докато я притискаше към себе си, бе нейният живот, нейната цялост.

Инстинктивно, без да осъзнава какво точно прави, събуди една сила, положена дълбоко в съзнанието му. Остави се да го отнесе нейното бурно и устремено течение. Остави любовта си към Калан, нуждата си от нея да ги залее и двамата.

— Ела си у дома, където ти е мястото — прошепна той. Насочи потока на силата към нея, остави я да премине през цялото и същество, сякаш бе фар, който и сочеше пътя. Все едно търсеше в тъмнината, като осветяваше пътя си с лъчи, извиращи от дълбините на съществото му. Въпреки че не знаеше как точно го постига, съзнателно се устреми към целта си, към нуждата, към това, което искаше да постигне.

— Ела си у дома при мен, Калан. Тук съм.

Тя зяпна. Макар да бе съвсем отпусната, Ричард усети прилив на живот в ръцете си. Тя отново отвори уста, все едно се давеше и се бореше за въздух.

Накрая се размърда в ръцете му, крайниците и се задвижиха, заопипваха. Отвори очи и запримигва насреща му.

Отново се отпусна, този път с облекчение, удивена.

— Чух те… Ричард. Бях толкова самотна. Добри духове, толкова самотна. Не знаех какво да правя… Николас крещеше. Бях загубена и самотна. Не знаех как да се върна. И тогава те почувствах.

Прегърна го здраво, сякаш никога повече нямаше да го пусне. — Ти ме преведе през тъмнината.

— Нали знаеш, че съм водач — усмихна и се Ричард.

— Как успя? — погледна го с почуда. Красивите и зелени очи се впериха в него с очакване. — Дарбата ти…

— Реших си проблема с дарбата. Каджа-Ранг ми показа пътя. Всъщност решението е било вътре в мен много отдавна, но не го съзнавах. Сега дарбата ми е наред, а мечът си възвърна силата. Бил съм толкова сляп, че направо ме е срам от себе си.

Дъхът му секна и той се закашля, не успя повече да се въздържи. Не успя да възпре болезнената гримаса. Калан го сграбчи за ръцете.

— Ами противоотровата? Какво стана с противоотровата? Изпратих я по Оуен. Не я ли получи?

Ричард поклати глава и отново се задави от раздиращата го дълбоко вътре болка. Накрая възстанови дишането си.

— Виж, това вече е проблем. Не беше противоотровата. Най-обикновена вода с малко канела.

Калан пребледня.

— Но… — погледна към Тялото на Николас и към главата му, изтърколена по очи в края на дълга кървава следа по пода.

— Но щом като Николас е мъртъв, как ще намерим противоотровата, Ричард?

— Няма никаква противоотрова. Николас желаеше смъртта ми. Сигурно е унищожил противоотровата отдавна. Дал ти е някакво шишенце, за да те подмами.

На мястото на радостта по лицето и се изписа ужас.

— Но без противоотровата…