Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (53)

Петдесет и трета глава

ОСВЕТЕН ОТ ПРАШНИТЕ ЛЪЧИ НА СЛЕДОБЕДНОТО СЛЪНЦЕ, Зед, оставен да чака край палатката, където Сестра Тахира току-що бе внесла малко сандъче, едва се крепеше на краката си. Докато тя внимателно разопаковаше и приготвяше поредния магически предмет за разучаване, стражите стояха наблизо и обсъждаха шансовете си да пийнат бира вечерта. Не им се вярваше някакъв си мършав старец с Рада’Хан около врата и ръце, вързани на гърба, да вземе да бяга или да им създава проблеми.

Зед се възползва от възможността да се облегне на задното колело на товарната каруца. Единственото му желание беше да легне и да заспи. Погледна крадешком назад към Ейди. Тя му отвърна с кратка, насърчителна усмивка.

Каруцата, на която се бе опрял, беше пълна с вещи, плячкосани от Кулата, които тепърва щяха да разпознават. Зед знаеше, че е еднакво вероятно каруцата зад него да съдържа както най-обикновени магически вещи за забава или обучение на деца, така и предмет, който притежава силата в едничък миг да дари Джаганг с така жадуваната победа.

Част от плячкосаното от Кулата беше непознато за Зед. Това бяха предмети, стояли заключени зад щитове, през които магьосникът така и не успя да премине. Дори старите магьосници, живели в Кулата по времето, когато Зед бе дете, не бяха успели да пробият много от щитовете. Но хората, които нападнаха и плячкосаха Магьосническата кула, не притежаваха нито искрица от магията, така че явно древните щитове, стояли на местата си в продължение на хилядолетия, не представляваха пречка за тях. Това място, което Зед познаваше толкова добре, беше преобърнато с краката нагоре. В известен смисъл с този вандалски акт беше поставен краят не само на Магьосническата кула с досегашното и предназначение и смисъл, но беше си отишъл и един начин на живот, бе залязла цяла една епоха.

Вещите от Кулата, които Зед беше видял досега, не можеха да помогнат на Джаганг да спечели войната. Два-три от предметите, веднага прибрани обратно в предпазни сандъчета, старият магьосник не бе виждал никога преди. Доколкото знаеше, можеха да се окажат изключително опасни. Де да можеше да ги унищожи, преди някоя от Сестрите на мрака да е открила как действат.

Зед вдигна глава и забеляза един от елитните гвардейци, облечен в кожени доспехи и ризница, да спира недалеч, очевидно погълнат от нещо. Връхчето на дясното му ухо липсваше, изрязано във формата на буквата V, така както някои фермери маркираха свинете си. Въпреки че носеше униформата на елитен гвардеец, ботушите му бяха различни. Когато онзи се озърна, Зед забеляза, че лявото му око не се отваря колкото дясното. В същия миг войникът се отдалечи към патрулните отряди.

Докато Зед наблюдаваше жужащия кошер от войници, Сестри и всякаква паплач, продължаваха да го преследват все същите видения на хора от миналото му, на негови познати. Не му беше приятно да се чувства преследван от подобни блуждаещи образи: илюзии, родени от един разум, който — в резултат на продължителното безсъние и постоянното напрежение — започваше да му изневерява. Лицата на някои от елитните гвардейци му се струваха натрапчиво познати. Обясняваше си го с факта, че ги срещаше вече дни наред и явно беше запомнил физиономиите им.

Една Сестра в далечината, явно забързана нанякъде, също му се видя странно позната. Може би и нея е видял тук, в лагера — сигурно. В последно време срещаше доста Сестри и нито една от тях не му стана симпатична. Напомни си, че не бива да губи съзнание.

Едно от пленените момиченца, охранявано от едър здравеняк, погледна към Зед и му се усмихна, щом погледите им се срещнаха. Не бе очаквал да види усмивка на лицето на едно уплашено дете, попаднало в целия този хаос от войници, пленници и военни мероприятия. Явно детето просто не осъзнаваше, че е доведено в лагера, за да бъде изтезавано при нужда, за да си гарантират хората на Джаганг, че Зед ще им каже всичко, което знае. Магьосникът отвърна поглед от дългата и руса косица, падаща на вълни по раменете и, от красивото и, странно познато лице. Шантава работа — откъдето и да го погледнеш.

Сестрата с кривия нос се показа от палатката.

— Водете ги — нареди троснато тя.

Четиримата стражи мигом се отзоваха, двамата сграбчиха Ейди, другите двама — Зед. За здравеняци като тях не представляваше проблем да носят мършавия Зед.

Повлякоха го за ръцете, като краката му едва докосваха земята. Вмъкнаха го в палатката, засилиха го към масата, завъртяха го и го тръснаха върху един стол с такава сила, че въздухът излезе от дробовете му със свистене.

Зед затвори очи с разкривено от болка лице.

Защо просто не го убият, та да не отвори очи никога повече. Но убиеха ли го, щяха да изпратят главата му на Ричард. При мисълта каква болка ще причини това на внука му го побиха тръпки.

— Е? — попита сестра Тахира.

Зед отвори очи и съзря предмета в центъра на масата пред него.

Дъхът му секна.

Примигна, твърде смаян, за да диша.

Видя пред себе си конструктивна магия, наречена залезно заклинание.

Зед преглътна. Явно никоя от Сестрите не го бе отваряла. Не, изключено е да са го отваряли. Иначе сега не би седял в палатката.

На масата пред него стоеше кутийка, побираща се в шепа. Имаше формата на разрязано на две половини стилизирано слънце — полудиск, от който излизаха шест лъча. Изобразяваше слънце, което залязваше зад хоризонта. Кутийката лъщеше в светложълто. Лъчите също бяха жълти, но с оранжеви, зелени и сини кантове.

— Е? — повтори Сестра Тахира.

— Ами…

— Какво е това? — попита тя, забила поглед в тефтера си, не в жълтата кутийка.

— Ами… не знам, май не си спомням — заекна Зед.

— Не ме карай да… — Сестрата явно губеше търпение.

— Ами да! — възкликна той, като се постара гласът му да звучи небрежно. — Сега си спомням. Това е пееща магическа кутийка.

Дотук беше вярно. Сестрата продължаваше да чете нещо в тефтера си. Зед хвърли поглед назад към пейката, на която седеше Ейди. По очите и позна, че е доловила промяната в поведението му, предвещаваща, че нещо ще се случи. Надяваше се Сестрата да не е чак толкова наблюдателна.

— Музикална кутия, значи — промърмори Сестрата, вглъбена в списъка с магически предмети, който четеше.

— Точно така. Кутийка със заклинание, което произвежда музика. Като се вдигне капачето, излиза мелодия. — По врата и надолу по гърба му пролазиха капки пот. Преглътна и се постара да се стегне, за да проличи напрежението в гласа му. — Отвори я и ще видиш.

— Ти я отвори — подозрително надзърна Сестрата над ръба на тефтера.

— Ами… не мога. Ръцете ми са вързани на гърба.

— Пробвай със зъби.

— Със зъби ли?

Сестрата побутна жълтата кутийка с писалката си.

— Точно така — със зъби.

Разчиташе именно на нейната мнителност, но сега трябваше да внимава да не преиграе. Завъртя език в устата си, за да събере малко слюнка. С кръв щеше да стане по-добре, но знаеше, че ако ухапе устната си от вътрешната страна, Сестрата ще се усъмни. Кръвта беше известен катализатор.

Преди Сестрата съвсем да е изгубила търпение, Зед побърза да се наведе напред и да обгърне кутийката с устни. Искаше да подхване отрязаната страна на слънчевия диск с долните си зъби, а с горните да закачи някой от заострените лъчи. Де да можеше да отвори уста още съвсем, съвсем мъничко. Сестра Тахира натисна главата му надолу. Точно толкова му трябваше, за да захапе капака.

Повдигна го, но вместо да се отвори само той, от масата се вдигна цялата кутийка. Зед тръсна глава и капакът най-сетне се отдели. Зед го сложи встрани.

Ако залезното заклинание не бъде отключено от крадеца, изнесъл го от Кулата, то можеше да бъде задействано само от магьосник, когото магията разпознава. Бързо, преди Сестрата да го е видяла, Зед капна малко слюнка в кутията, за да активира магията.

Щом мелодията зазвуча, за малко да припадне. Действаше. Магията не беше изгубила силата си. Зед надзърна към процепа на входа. Слънцето захождаше.

Прииска му се да скочи и да затанцува на веселата мелодийка. Да изкрещи от възторг. Макар да знаеше, че скоро ще умре, се почувства неописуемо. Още малко и край на мъките му. Съвсем скоро всички откраднати магически предмети щяха да бъдат унищожени, а Зед щеше да бъде мъртъв. Нямаше да могат да изтръгнат нищо от него. Щеше да остане верен на делото.

Жалко, че пленените семейства, които използваха, за да го накарат да им съдейства, също щяха да умрат, но поне щеше да им спести страданията. Изведнъж го обзе болезнена тъга — сети се, че и Ейди щеше да умре. Не искаше тя да умира, както не искаше и да страда.

Сестрата се протегна и върна капачето на мястото му.

— Трогателно.

Музиката спря, но все едно. Магията бе задействана. Мелодията беше само за потвърждение. И предупреждение — да бягаш надалеч. Е, последното нямаше как да стане.

Вече нямаше значение.

Сестра Тахира грабна със замах жълтата кутийка.

— Това го връщам обратно. — Наведе се към Зед. — Докато ме няма, ще заповядам на стражите да доведат следващото момиченце. Искам хубавичко да я разгледаш и да си помислиш какво ще и сторят мъжете в съседната палатка — при това без да им мигне окото, — ако продължаваш да упорстваш и да ни губиш времето.

— Ама аз…

Не успя да довърши изречението си, защото тя използва Рада’Хан, за да го прониже с изгаряща болка, която пропълзя от тила надолу към хълбоците му. Зед нададе вик и се изви на дъга; за малко да загуби съзнание. Свлече се обратно на стола с отметната назад глава. Нямаше сили да я изправи.

— Елате с мен — заповяда Сестра Тахира на стражите. — Ще имам нужда от помощ. Гвардеецът, който ще доведе момичето, ще ги наглежда за малко.

Задъхан от нестихващата болка, с насълзени очи, Зед заби поглед нагоре. Покривалото се вдигна и отвън нахлу светлина. Върху платнището се откроиха сенките на Сестрата и четиримата стражи, които се отдалечиха, вместо тях вътре влезе гвардеецът с момичето. Зед не сваляше очи от тавана — не искаше да поглежда още едно детско личице.

Накрая, щом болката стихна, той се поизправи на стола.

В палатката беше влязъл едър мъжага в кожената униформа на гвардеец от елитните части, с ризница и широк колан, на който висеше пълен набор от оръжия; пред него стоеше русоляво момиченце. Същото, което се беше усмихнало на Зед. Магьосникът затвори очи за миг, потиснат от болезнената мисъл какво щяха да сторят на бедното дете, чието лице така му напомняше на някого.

Когато погледна отново, малката пак му се усмихна. После му смигна.

Зед зяпна. Детето повдигна рокличката си на цветя, колкото той да забележи двата ножа, привързани с ремък о двете и бедра. Зед мигна няколко пъти, за да се увери, че не сънува. Вгледа се в усмихнатото и лице.

— Рейчъл…?

Тя грейна.

Зед вдигна очи да огледа мъжагата, който я охраняваше.

— Добри духове… — прошепна. Беше граничният надзирател.

— Чувам, че си загазил — каза Чейс.

За миг Зед беше убеден, че наистина халюцинира. После разбра защо Рейчъл хем му се струва позната, хем е толкова различна. Бяха изминали повече от две години и половина от последния път, когато я видя. Русата и коса, преди късо подстригана, сега беше дълга. Освен това малката беше с близо две глави по-висока.

— Доколкото те познавам, Ейди, проблемите ти ще да се дължат изцяло на нашия приятел Зед — констатира Чейс, затъкнал палци зад широкия си кожен колан.

Магьосникът погледна през рамо. На лицето на Ейди грееше прелестната и усмивка, в очите и блестяха сълзи. Не си спомняше кога за последно я бе видял да се усмихва.

— Той бъде способен носи всякакви неприятности — обясни тя на граничния надзирател.

Зед не беше виждал стария си приятел Чейс от две години и половина. Именно Чейс ги бе завел двамата с Ричард при Ейди, за да им покаже старата чародейка пътя през границата, която Мрачният Рал малко след това разруши. Макар Чейс да беше по-голям от Ричард, той бе сред най-скъпите и най-верните му приятели.

— При мен дойде един по-възрастен колега граничен надзирател Фридрих — заобяснява Чейс. — „Господарят Рал“ го бил изпратил в Кулата, за да ви предупреди за някаква опасност. Ричард му бил разказал за мен и понеже вас ви нямало, а Кулата била превзета, Фридрих тръгнал към Западната земя да ме търси. Граничните надзиратели винаги могат да разчитат един на друг. И така, с Рейчъл решихме да дойдем и да отървем мършавата ти кожа.

Зед хвърли поглед към слънчевата светлина, проникваща през тесния процеп на палатката.

— Трябва да се махате оттук, преди да е залязло слънцето. Иначе ще загинете. Бързо! Бягайте, докато можете.

— Не съм бил толкова път дотук, за да тръгна накрая без вас! — изгледа го изпод вежди Чейс.

— Но ти не разбираш…

В същия момент в палатката се вряза острие на нож, което разряза платнището до долу. През прореза се промуши елитен гвардеец. Зед се ококори насреща му в почуда. Войникът му изглеждаше познат, но в същото време в него имаше нещо странно.

— Не! — извика Зед към Чейс, който моментално посегна към брадвата, висяща на бедрото му.

— Да не си мръднал — изсъска новодошлият. — Отвън пази един, дето ще те прониже с меча си, преди да си помислил да помръднеш.

— Капитан Зимер! — зяпна Зед.

— Аз съм, разбира се. Дошъл съм да ви измъкна.

— Но… но ти си с черна коса!

Капитанът го заслепи с характерната си заразителна усмивка.

— Боядисах се със сажди. Не е много разумно да си рус в лагера на Джаганг. Дошъл съм да ви спася.

Зед не можеше да повярва на очите си.

— Всички трябва да се махате оттук! Бързо, преди да е залязло слънцето. Изчезвайте!

— Това ли сте всички? — попита Чейс капитана.

— Има още двама-трима. А вие сте…?

— Стар приятел — обясни Зед. — Моля ви…

В този момент отвън се чуха викове и крясъци. Капитан Зимер се втурна към изхода. В палатката надникна нечия глава.

— Не сме направили нищо — отвърна той на незададения въпрос в погледа на капитана.

В далечината се чуха викове „Убиец!“.

Капитан Зимер скочи към Зед и пъхна ключ в белезниците. Отключи ги. Магьосникът най-сетне можеше отново да движи свободно ръцете си. Капитанът се втурна към Ейди, за да освободи и нея, а тя се изправи и се обърна с гръб към него.

— Удобен момент да изчезваме — обади се Рейчъл. — Да се възползваме от настъпилия хаос и да се махаме оттук.

— Мозъкът на дружината — ухили се Чейс.

Първото, което направи Зед, след като разкърши схванатите си ръце, беше да коленичи и да прегърне Рейчъл. Не можеше да намери думи, но не беше и нужно. Прегръдката на тънките и ръчички около врата му казваше много повече.

— Липсваше ми, Зед — прошепна момиченцето в ухото му.

Навън цареше невъобразима суматоха. Едни крещяха заповеди, други тичаха презглава, в далечината отекваше метален звън.

В палатката влетя Сестрата. Видяла Зед без белезници, мигновено го прониза с мълниеносна болка, която изпрати през яката му. Внезапният удар го повали на земята.

В същия миг зад Сестра Тахира изникна друга Сестра. Беше млада, с руса коса и раздърпана кафява вълнена рокля. Сестра Тахира се завъртя около себе си. Онази я беше зашлевила с такава сила, че за малко да я просне на земята. Без да губи нито секунда, Сестра Тахира освободи мощен поток от сила, която изпълни палатката с ослепителна светлина. Но вместо младата Сестра да излети през изхода, както Зед очакваше, Тахира извика и се строполи на земята.

— Падна ли ми! — изръмжа русата и затисна с крак врата на Сестра Тахира, като я прикова към пода.

— Рикка!? — възкликна смаяно Зед.

Онази се завъртя и застана срещу Чейс с насочен към него Агиел.

— Рикка? — провикна се от другия край на палатката капитан Зимер. Удиви го не само неочакваната среща, но и видът и — със свободно разпусната дълга коса вместо с характерната за всяка Морещица стегната руса плитка.

— Зимер? — Тя се втренчи намръщено в черната му коса. — Какво правиш тук?

— Аз ли какво правя тук? Въпросът е ти какво правиш тук? — Махна с ръка към одеждите и. — И какво си облякла?

Рикка се ухили закачливо, както си и беше навикът.

— Униформа на Сестра.

— На Сестра ли? На коя Сестра? — попита Зед.

— На онази, дето не искаше да си дава униформата — вдигна рамене Рикка. — За което заплати с главата си. — Рикка дръпна долната си устна. — Виждате ли? Зае ми и халката си. Поразчекнах я малко и си я закачих, та да изглеждам досущ като истинска Сестра.

Рикка издърпа Сестра Тахира за косата и я блъсна към Ейди.

— Сваляй тази гадост от врата и!

— В никакъв случай няма да…

Рикка заби Агнела си под брадичката на Сестрата. От долната устна на Тахира бликна кръв, която я задави, докато жената отчаяно се опитваше да си поеме дъх.

— Казах ти да махнеш това нещо от врата на Ейди. И повече да не си посмяла да ми възразяваш!

Сестра Тахира пролази към Ейди, за да изпълни заповедта на Морещицата.

Чейс вдигна юмруци на хълбоците си и изгледа Зед, който все още седеше на земята.

— Е, какво си намислил? Да теглиш чоп на кой да окажеш честта да те освободи? — Мътните ви взели, хора, не чувате ли какво ви говоря? Трябва да изчезвате оттук!

— Стига, Зед! — закани му се с пръст Рейчъл. — Пред деца не се говорят такива думи и ти го знаеш.

Онемял от изненада, Зед изгледа ококорено Чейс.

— Знам — въздъхна граничният надзирател. — И на мен не ми е леко с нея.

— Слънцето скоро ще залезе! — изрева Зед.

— Наистина би било по-добре да изчакаме залеза — обади се капитан Зимер. — По-лесно ще се измъкнем от лагера по тъмно.

Палатката се изпълни с жужене, а въздухът завибрира. После се чу кратко металическо изпукване и Ейди извика от облекчение, когато яката около врата и падна.

— Никой ли не ме чува? — Зед се изправи на колене и размаха юмрук: — Задействал съм залезно заклинание.

— Моля? Какво си задействал? — поинтересува се Чейс.

— Залезно заклинание! Предпазваща магия от Кулата. Един вид щит. Когато усети, че другите щитове са пробити и липсват охранявани предмети, това заклинание се намества сред откраднатото. Когато крадецът го отвори, за да види какво има вътре, магията се активира. При първия залез заклинанието изригва и унищожава всичко плячкосано.

— Глупак такъв! — размаха насреща му юмрук Сестра Тахира.

— Май наистина трябва да се махаме — каза Рикка и го хвана за ръката.

— В такъв случай, дръж се — додаде Чейс и го сграбчи за другата ръка.

Зед се освободи и от двамата и им посочи залязващото слънце, което проблясваше през прореза, направен от капитан Зимер.

— Само след броени мигове всичко наоколо ще бъде опожарено.

— В какъв радиус? — попита капитанът.

— Може да избие хиляди — разпери ръце Зед. — Няма да разруши целия лагер, но поне тази част ще бъде изравнена със земята.

Всички заговориха в един глас, но Чейс ги надвика и сърдито им кресна да замълчат.

— Чуйте ме всички. Ако се държим като бегълци, ще ни хванат. Капитане, вие и хората ви тръгвате с мен. Ще се престорим, че Зед и Ейди са наши пленници. Както и Рейчъл — с нея вече пробвахме и благодарение на този номер проникнахме в лагера. Бях чул, че държат деца като заложници. — Посочи Рикка и Сестра Тахира. — Те също тръгват с нас; ще бъдат Сестрите, които отговарят за пленниците освен нас, гвардейците.

— Искаш ли първо да свалим яката от врата ти? — обърна се Рикка към Зед.

— Сега няма време за това. Да тръгваме.

— Чакай! — Ейди го сграбчи за ръката.

— Какво има?

— Чуй ме, старче. Околните палатки бъдат пълни със семейства и деца. Всички те ще умрат. Вие вървете. Доберете се до Кулата. Аз бъда измъкна невинните хора оттук.

Планът и не се хареса на Зед, но той знаеше, че да спориш с Ейди е безсмислено, пък и нямаше време.

— Тогава се разделяме на две — отсече капитан Зимер. — Аз и хората ми, в ролята си на стражи, ще измъкнем мъжете, жените и децата и ще се върнем при армията ни заедно с Ейди.

Рикка кимна.

— Предай на Вирна, че отивам да помогна на Зед да си върнем Кулата. Закрилата на една Морещица няма да му е излишна.

Огледаха се, за да видят дали всички са съгласни. Никой не възрази. Изглежда най-накрая стигнаха до споразумение.

— Решено — каза Зед. Прегърна Ейди и я целуна по бузата. — Пази се! И кажи на Вирна, че ще си върна Кулата. Ти и помагай да опазите проходите.

Ейди кимна в отговор.

— Ти също се пази. И слушай Чейс — той бъде добър човек, щом бил толкоз път, за да спаси теб.

Зед се усмихна, но в следващия миг ахна с глас, щом Чейс го сграбчи за робата и го дръпна навън.

— Слънцето ще залезе всеки миг, трябва да се махаме. И не забравяй, че си пленник.

— Тая роля я владея добре — измърмори недоволно Зед, докато го влачеха като чувал с картофи. Усмихна се на Ейди, която пътьом го изпращаше с поглед. Тя му прати една последна усмивка в отговор и изчезна.

— Чакайте! — извика Зед. Бързо се протегна към една от каруците и извади предмет, който явно бе решил, че не бива да бъде унищожен. Пъхна го в джоба си. — Готово, да тръгваме.

В целия лагер цареше хаос. Елитни гвардейци в пълна бойна готовност и с извадени оръжия тичаха към шатрите на командния състав. Други бягаха към обръча от барикади. Тръби свиреха тревога и раздаваха всевъзможни кодирани заповеди. Зед очакваше всеки миг да ги спрат, за да бъдат отведени за разпит.

Вместо да позволи това да се случи, Чейс се протегна и дръпна един забързан войник.

— Какво чакаш? Моментално ми осигури защита за тези пленници, докато ги заведа на сигурно място! Императорът ще ни откъсне главите, ако ги изпуснем!

Войникът набързо събра няколко човека и обгради Рикка, Сестра Тахира, Чейс, Рейчъл и Зед. Рейчъл убедително пищеше от страх. За още по-голяма достоверност Чейс сегиз-тогиз я разтърсваше и и крясваше да млъкне.

Зед хвърли поглед назад към слънцето, което вече докосваше хоризонта. Изръмжа на Рикка, която вървеше пред него, да ускори крачка.

Намръщените войници на барикадите ги огледаха внимателно и отвориха обръча си, за да ги пуснат. Задачата им беше да спират всеки, който иска да проникне в централната част на лагера, така че за момент се объркаха, като видяха голяма група от техните, заедно с пленници, да се отправя навън. Един се осмели да пристъпи напред и да попита какво става.

Чейс препречи пътя му с ръка.

— Идиот! Махни се от пътя ни! Заповед на императора!

Онзи се намръщи още повече и изпрати с поглед процесията, която се изниза покрай него. Докато се колебаеше какво да направи, те бяха вече отминали и заминали и потънаха в периферията на лагера. След броени мигове вече бяха далеч от централната част с императорските шатри.

Забелязали Рикка, която вървеше най-отпред, някои от редовите войници понечиха да препречат пътя им. Красива жена в тази част на лагера направо си търсеше белята. Насърчени от хаоса сред командването, войниците явно бяха решили да се възползват от случая. Рикка и Чейс продължаваха да поддържат бързото темпо. Войниците, неприлично ухилени, се опитваха да ги спрат. Един, на когото липсваха два предни зъба, пристъпи пред другарите си. Закачил палец в колана си, вдигна другата си ръка.

— Я чакайте! Надявам се, че дамите няма да откажат да ни погостуват.

Както си вървеше, Рейчъл бръкна под рокличката си и издърпа единия нож. Светкавично, без дори да се обърне, го метна назад през рамо. Чейс го улови във въздуха и с плавно движение, без да спира, го запрати срещу беззъбия. С тъп звук ножът се заби до дръжката в челото му.

Докато онзи се олюляваше, Рейчъл направи същото и с втория нож, мятайки го през рамо. Чейс улови и него и не се поколеба да го използва по предназначение. Когато и втори войник се свлече безжизнен на земята, останалите отстъпиха и забързаната групичка се вряза сред тях. Кървавите разпри не бяха рядкост в Императорския орден.

Макар да виждаха, че имат насреща си елитни гвардейци, войниците, окрилени от численото си превъзходство, нямаха намерение да изпуснат възможността да се възползват от красивата жена, попаднала сред тях. Затегнаха обръча си около групичката.

Зед хвърли бърз поглед назад.

— Сега! Всички долу!

Рикка, Чейс, Рейчъл и самият Зед се хвърлиха по очи в пръстта.

Всички наоколо замръзнаха в изненада. Войниците, които ги съпровождаха, извадили оръжия в очакване на предстоящия бой, също спряха и се заоглеждаха объркани.

Сестра Тахира използва възможността и извика:

— Помощ! Тези хора са…

Всичко избухна в ослепителна бяла светлина.

Миг по-късно земята се разлюля от гръмовен тътен. С оглушителен рев изригна стена от отломки.

Във въздуха се разхвърчаха тела. Някои бяха посечени от летящи предмети. Елитните гвардейци, които ги ескортираха, бяха отнесени от ударната вълна.

Сестра Тахира бе застанала с лице към мълнията. Насреща и с шеметна скорост се носеше колело от каруца, което я блъсна в гърдите, разсичайки я на две. Окървавеното колело продължи напред, без дори да забави скоростта си. Раздробеното тяло на сестрата се разпиля в пръстта, размесено с останките от още безчет трупове.

На фона на заглъхващия грохот се разнесоха предсмъртните викове на тежко ранени хора, осветени от последните лъчи на залязващото слънце.

Зед силно се надяваше, че Ейди е успяла да избяга.

Чейс го дръпна за робата и го вдигна на крака, а с другата си ръка грабна Рейчъл. Рикка хвана стария магьосник за другото рамо и го повлече напред. Подкрепян от двамата си спасители, Зед потъна в касапницата отпред.

Рейчъл зарови лице в рамото на Чейс.

Зед тъкмо се канеше да сгълчи здравеняка, че е научил едно момиченце да върти ножове, когато си спомни, че той лично бе наредил на граничния надзирател да предаде на малката всичките си умения.

Рейчъл му беше слабост. Зед искаше да бъде подготвена за всичко, което може да и поднесе животът.

— Трябваше да ме оставиш да накарам Сестрата да свали тази яка от врата ти, докато все още имахме възможност — подвикна му Рикка тичешком.

— Ако се бяхме помотали още малко, сега щяхме да сме в центъра на експлозията — отговори Зед.

— Така си е — съгласи се Рикка.

Забавиха ход, за да си поемат дъх. Навсякъде около тях тичаха хора. Сред настаналото объркване и хаос никой не обърна внимание, че тези четиримата всъщност бягат. Докато забързано си проправяха път през огромния лагер на Императорския орден, Зед прегърна Рикка през рамо и я притегли към себе си.

— Благодаря ти, че дойде да ми спасиш живота.

Тя му хвърли хитра усмивка.

— Нима можех да те оставя на онези свине — след всичко, което направи за нас! Освен това Господарят Рал си има Кара. Сигурна съм, че ще бъде доволен дядо му също да има Морещица за охрана.

Зед беше прав. Светът наистина се бе обърнал наопаки.

— Скрили сме коне и провизии — каза Чейс. — На излизане ще трябва да намерим кон и за Рикка.

Рейчъл надникна над рамото на Чейс, обвила с ръце врата му. Погледна Зед намръщено и сериозно прошепна:

— Малко е сърдит, защото трябваше да си остави всичките оръжия и да дойде почти невъоръжен.

Зед мерна бойната секира, висяща на бедрото на Чейс, меча от другата му страна и двата ножа на кръста му.

— Да, съгласен съм, че чувството на беззащитност може да направи човек раздразнителен.

— Не ми харесва това място — прошепна Рейчъл в ухото на Чейс.

Той я потупа по гърба, а тя отпусна глава на рамото му.

— Скоро ще си бъдем обратно в гората, мъничката ми. Сред всичките писъци и вилнеещата наоколо смърт това бе най-милата гледка, която Зед можеше да си представи.