Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (22)

Двадесет и втора глава

РИЧАРД ОТВОРИ ОЧИ И ПРИМИГНА на светлината, макар тя далеч да не бе толкова силна. По виолетовите воали, стелещи се из оловносивото небе, личеше, че е някъде призори. Над земята бяха надвиснали ниски облаци. А дали пък не се свечеряваше — май не бе много сигурен. Почувства се странно дезориентиран.

В тила му пулсираше тъпа тягостна болка. Всяка глътка въздух прогаряше гърдите му. Гърлото му бе пресъхнало. Преглъщаше с мъка и болезнено.

Но онази тежка болка, която го бе стиснала в безмилостни щипци, бе му секнала дъха и бе потопила света в непрогледна тъмнина, беше затихнала. Освен това вече не го втрисаше.

Чувстваше се така, сякаш за известно време е загубил контакт с външния свят — за колко дълго, нямаше представа. Струваше му се, че е минала цяла вечност, сякаш светът на живите се бе превърнал в далечен спомен от миналото му. Освен това имаше усещането, че е бил много близо до състояние, от което никога да не се събуди. При мисълта, че се е озовал толкова близо до смъртта, по челото му изби студена пот, осъзна, че е бил на крачка от вечния сън.

Не си спомняше да е виждал околния пейзаж. Току до главата му се издигаше висока жълтеникава скала с назъбен релеф. Встрани се полюшваше чворест бор. На места кората му бе обелена и отдолу белееше мекият светъл ствол. Величествените планини сякаш се бяха приближили доста повече, дърветата по склоновете на близките хълмове бяха по-нагъсто.

Дженсън лежеше на кълбо върху одеяло до Бети, гърбът и бе опрян в едно от колелата на каруцата. Том бе заспал край конете си, а Фридрих дежуреше, кацнал на един висок камък. Ричард се зачуди кои ли са двамата мъже, легнали в краката на Фридрих. Единият вероятно беше Д’Харанецът, когото Калан докосна със силата си. Нямаше представа кой е другият, макар нещо в него да му се струваше познато.

Калан бе заспала дълбоко от едната му страна. От другата лежеше Мечът на истината — току до ръката му. Калан също беше оставила меча си наблизо — в ножницата, но готов да влезе в употреба.

Всички Търсачи, използвали Меча на истината преди Ричард, добрите и злонамерените, бяха оставили върху оръжието отпечатък от своите умения. Ричард бе истинският Търсач, онзи, за когото създателите на оръжието бяха предвидили силата му. Като такъв той се бе научил да владее възможностите му до съвършенство, като черпи от опита и познанията на всички, използвали го преди него. Той беше станал господар на острието не само в едно отношение и това до голяма степен се дължеше на самия меч.

Калан се бе научила да се дуелира от баща си, крал Уиборн Амнел, някогашен крал на Галеа, преди майката на Калан да го избере за свой другар. Ричард беше довършил обучението на Калан и и бе показал неща, каквито тя нямаше представа, че съществуват; беше и показал как да използва тялото и бързината си, за да се възползва максимално от възможностите на оръжието си, а не да се бие като враговете си — осланяйки се на физическата си сила.

Въпреки пулсиращата болка и паренето в гърдите не можа да сдържи усмивката си, щом усети топлото тяло на Калан, опряно в неговото. Беше толкова красива, нищо че косата и стърчеше невчесана. Той обичаше да я гледа, докато тя спи, почти толкова, колкото обичаше да потъва в прелестните и зелени очи. Обичаше да роши косата и.

Спомни си как преди, малко след като се бяха запознали, я бе наблюдавал да спи на пода в къщата на Ейди, беше се захласнал в туптенето на вената отстрани на врата и. Беше останал удивен от енергичността и жизнеността и. Видя му се толкова неистово изпълнена с живот. Винаги щом я погледнеше, на устните му грейваше усмивка.

Наведе се и нежно я целуна по челото. Тя се размърда и се сгуши още по-плътно в него.

После изведнъж скочи и като се изправи на хълбок, втренчи в него ококорените си очи.

— Ричард!

Придърпа се към него, положи глава на рамото му и го прегърна през кръста. Притисна се към него сякаш от това зависеше животът и. От гърлото и се откъсна стон, чиято жаловитост го изпълни с недоумение.

— Добре съм — рече той и я погали по косата.

Тя се поизправи, този път по-бавно, и се вгледа в лицето му, сякаш не го бе виждала цяла вечност. Онази нейна специална усмивка, предназначена единствено за него, озари цялото и лице.

— Ричард… — Можеше само да го гледа и да му се усмихва.

Той все още не смееше да се изправи, изчакваше главата му да се проясни съвсем. Успя само да посочи с ръка.

— Кой е този?

Калан хвърли поглед през рамо. Обърна се и стисна Ричард за ръката.

— Спомняш ли си онзи човек, дето го срещнахме преди около седмица? Оуен. Това е той.

— И на мен ми се стори познат.

— Господарю Рал! — Кара скочи на земята от другата му страна. — Господарю Рал…

На нея също като че ли и беше трудно да намери думи. Вместо това реши, че ще е най-добре да го хване за ръката — сам по себе си изключително красноречив жест.

Той дръпна ръката си, целуна двата си пръста и ги долепи до бузата на Морещицата.

— Благодаря ти, че пое стражата, за да починат всички. Дженсън се заизправя, одеялото се бе заплело в краката и.

— Ричард! Противоотровата е подействала! Подействала е, добри духове!

Той се повдигна на лакът.

— Противоотрова ли? — Смръщи чело и изгледа строго трите жени. — За каква противоотрова става въпрос?

— Оказа се, че си бил отровен — обясни му Калан. Посочи с пръст през рамото си. — Оуен те е отровил. Първия път, когато сте се срещнали, си му дал да пие вода. В знак на благодарност той ти е сложил отрова в меха. Имал е намерение да отрови и мен, заедно с теб, но аз не пих от водата ти.

Яростният поглед на Ричард намери мъжете, легнали в краката на Фридрих.

— Една от онези малки грешки — обади се Дженсън. Ричард я изгледа неразбиращо.

— Моля?

— Нали каза, че дори ти понякога грешиш и че се случва малки грешки да създадат големи проблеми. Нима си забравил? Кара твърдеше, че ти винаги грешиш, особено в дребните неща, поради което непрекъснато имаш нужда от нея. — Дженсън го стрелна със закачлива усмивка. — Май излиза, че е права.

Ричард не възрази, вместо това понечи да се изправи.

— Случилото се иде да покаже, че човек никога не знае кой с какво ще го изненада — понякога може да е някой толкова обикновен на вид като Оуен.

— Подозирам, че не е чак толкова обикновен, колкото изглежда.

Кара подаде на Ричард ръка, за да му помогне да се изправи.

— Би ли го довела насам, Кара — помоли я той и се вдигна на една щайга в каруцата.

— С удоволствие — отвърна тя и се запъти през бивака. — Да не забравиш да му кажеш онова, което установихме за Оуен — заръча Кара на Калан.

— Какво да ми каже?

Калан се надвеси над него, като наблюдаваше как Кара дърпа Оуен да се изправи.

— Оуен е роден без дарбата, също като Дженсън.

Ричард прокара пръсти през косата си, за да си събере мислите.

— Да не би да искаш да кажеш, че и той ми е природен брат?

Калан сви рамене.

— Засега не знаем такова нещо; установихме само, че е роден без дарбата. — Челото и се сви в объркване. — Между другото в предишния ни лагер, където ни нападнаха онези, се канеше да ми кажеш нещо важно, което спомена, че си открил, докато разпитваше мъжа, когото докоснах, но така и не остана време.

— Ами… — напрегна мисълта си Ричард, за да си припомни какво е имал предвид, — беше нещо за онзи, който го бил изпратил по следите ни: Николас… Николас някой си.

— Вселителя — припомни му Калан. — Николас Вселителя.

— Именно. Николас му бил казал къде да ни намери — по източната периферия на пустинната земя, в посока север. Откъде е разбрал?

Калан се замисли над въпроса му.

— Наистина, как е разбрал? Не сме срещали никого — най-малкото не сме забелязали човек, който евентуално да му е казал местонахождението ни. Дори някой да ни е видял, докато се получи сведението и Николас изпрати хора, ние ще да сме били далеч от съответното място. Освен ако Николас не е съвсем близо.

— Соколите — сети се Ричард. — Може би именно той ни е наблюдавал чрез черноперите соколи. Не забелязахме никого другиго. Те са единственият начин някой да е разбрал къде сме. Този Николас явно ни е видял, разбрал е къде се намираме чрез птиците, които ни преследват. Така е дал разпореждания, придружени с точното ни местонахождение.

Ричард се изправи да посрещне мъжа.

— Господарю Рал — започна Оуен и разпери ръце, сякаш за да изрази с жест облекчението си, като в същото време Кара го беше стиснала за ревера на дрехата и направляваше движенията му, — толкова се радвам, че сте по-добре. Не исках отровата да ви причини толкова сериозни проблеми и всъщност това не би се случило, ако бяхте изпили противоотровата по-рано. Исках да ви намеря по-рано, направих всичко възможно, кълна се, но заради онези мъже, дето ги изтрепахте… вината не е моя. — Погледна Калан с извинение в погледа, към което прибави и свенлива усмивка. — Майката Изповедник знае, тя разбира…

Калан скръсти ръце и изгледа Ричард изпод вежди.

— Нали разбираш, ние сме виновни, че Оуен не ни е настигнал по-рано, за да ни даде противоотровата. Бил се добрал до предишния ни бивак с намерението да ти помогне, но попаднал на труповете, които сме оставили, и си тръгнал. Така че той няма никаква вина — бил воден от добри намерения, направил всичко възможно; ние сме причината за провалените му усилия. Колко сме невнимателни.

Ричард я изгледа безмълвно, без да е сигурен дали говори с ирония за стореното от Оуен, или му предава дословно разказа на отровителя му, или просто главата му още не се е избистрила.

Настроението на Ричард помръкна като надвисналите над главите им облаци.

— Значи си ме отровил — обърна се той към Оуен, за да уточни нещата, — след което си донесъл противоотрова в бивака ни, но когато си пристигнал, си заварил там мъжете, които ни нападнаха, и си установил, че сме си тръгнали.

— Да. — Радостта му от факта, че Ричард е схванал правилно нещата, се изпари. — Разбира се, нормално е да се очаква непросветлените да проявят подобна жестокост. — Сините очи на Оуен плувнаха в сълзи. — И въпреки това беше толкова… — Обгърна тялото си с ръце, затвори очи и започна да се люлее, пристъпвайки от крак на крак. — Това не е истина. Това не е истина. Това не е истина.

Ричард го сграбчи за ревера и го придърпа към себе си.

— Какво искаш да кажеш — кое не е истина?

Видял яростта в погледа на Ричард, Оуен пребледня.

— Това, което виждаме, не е истина. Няма как да знаем дали нещо е истина или не. Как бихме могли да знаем?

— При положение, че го виждаш, как може да мислиш, че не е истина?

— Ами човешките сетива непрекъснато изкривяват истинността на действителността и ни подлъгват. Сетивата само ни създават илюзия за реалност. Човек не вижда нощем, според нашето зрение нощта е празна, совата обаче успява да сграбчи мишка, която според нас изобщо я няма. Нашата действителност ни казва, че мишката не съществува, ние обаче знаем, че отвъд нашия опит съществува друга реалност. Зрението ни, вместо да ни разкрива истината, я скрива от нас — още по-лошо, то ни дава грешна представа за реалността.

Сетивата ни заблуждават. Кучетата подушват цяла вселена от неща, несъществуващи за нас, понеже нашите сетива са ужасно ограничени. Как е възможно едно куче да последва миризма, която ние не успяваме да уловим, ако сетивата ни казват кое е истина и кое не. Сетивата ограничават възприятията ни за реалността.

Ние сме склонни да мислим, че сме способни да опознаем непознаваемото — нима не разбирате? Не сме съоръжени с подходящите сетива, за да опознаем истинската същност на действителността, да различим действителното от недействителното. Единственото, което познаваме, е една мъничка мостра на света. Съществува един цял свят, скрит за сетивата ни, един цял свят от тайнства, които ние не виждаме — но той така или иначе си е там, независимо дали го виждаме или не, независимо дали имаме достойнството да признаем непригодността си към действителността или не. Това, което си мислим, че знаем, всъщност е непознаваемо. Това не е истина.

Ричард се надвеси напред.

— Но ти си видял онези тела именно защото са били истински.

— Това, което виждаме, е проекция на действителността, сенки, самовнушена илюзия — плод на изкривените ни възприятия. Това не е истина.

— Това, което си видял, не ти се е понравило, затова си избрал да си внушиш, че не е истина.

— Аз не съм човекът, който ще определи кое съществува и кое не. Нито пък вие. Подобни твърдения биха били чиста наглост. Истински просветленият признава жалките си несъвършенства, когато те са в противоречие със съществуването му.

Ричард придърпа Оуен към себе си.

— Подобни странни хрумвания ще превърнат живота ти в ужас и ще ти внушат неописуем страх, ще съществуваш напразно, без да си живял истински. По-добре започни да използваш главата си по предназначение — за да опознаеш света около себе си, вместо да вярваш в разни ирационални идеи. Щом си с мене, държа да се придържаш към реалните факти от заобикалящия ни свят, а не да се рееш в блянове, внушени ти от други.

Дженсън го дръпна за ръкава и зашепна в ухото му.

— Ами ако се окаже, че Оуен е прав, Ричард — нямам предвид за труповете, а по принцип.

— Искаш да кажеш, че е възможно заключенията му да са грешни, но все пак сложната идея зад тях да е реална.

— Ами не знам, но ако той е прав? В крайна сметка виж ни нас с тебе. Спомни си разговора, който водихме преди известно време; ти ми обясни, че съм родена без очи за определени неща. — Тя стрелна с поглед Оуен и явно размислила, реши да кара по-накратко: — Помниш ли какво ми каза — че някои неща за мене не съществуват? Че за мен действителността е по-различна. Че моята действителност е по-различна от твоята.

— Явно си ме разбрала погрешно, Дженсън. Обикновено когато човек нагази сред коприва, получава обрив и сърбежи. Малко са хората, на които копривата не им действа. Това не означава, че тя не съществува, или — по-точно казано — че съществуването и зависи от това дали според нас я има или я няма.

Дженсън го дръпна още по-настрани.

— Сигурен ли си? Нямаш представа какво е да си различен от другите, Ричард, да не чувстваш и да не виждаш онова, което чувстват и виждат другите. Казваш ми, че магията съществува, ала аз не я виждам, нито я чувствам.

Нима аз трябва да ти се доверя просто ей така, при положение, че сетивата ми казват друго? Това ме кара да се замисля над казаното от Оуен и като че ли съм склонна да го разбирам по-добре. Може пък да се окаже, че не говори чак такива глупости. Човек се чуди кое е истинско и кое не е и дали, както казва той, не е въпрос на лична гледна точка.

— Възприетото от сетивата ни трябва да се разглежда в контекст. Ако аз затворя очи, слънцето не престава да свети. Когато заспя, съзнанието ми се затваря за света; но това не означава, че светът престава да съществува. Човек трябва да възприема информацията, получена от сетивата му, в контекста на познанията си за природата на нещата. Съществуващото не се променя заради начина, по който мислим за него. Което съществува, си съществува.

— Но както каза той, ако не изпитаме нещо със собствените си сетива, как да разберем, че наистина съществува?

Ричард скръсти ръце.

— Аз например не бих могъл да забременея. Ти би ли твърдяла, че за мен жените не съществуват?

Дженсън отстъпи и го изгледа някак глуповато.

— Ами май не.

— Е — обърна се Ричард към Оуен, — ти си ми дал отрова — това го призна сам. — Потупа с пръст гърдите си. — Усещам болката ето тук — съвсем истинска. Причинена от теб. Това, което искам да знам, е защо ми я причини. И още — защо ми донесе противоотровата. Не ме интересува какво ти е мнението за бивака ни, където останаха труповете на онези мъже. Придържай се към въпроса, който ти зададох. Ти ми донесе противоотрова за отровата, която сипа във водата ми. Това едва ли е всичко. Какво да очаквам по-нататък?

— Ами… нямах намерение да ви убивам — запелтечи Оуен, — ето защо ви спасих.

— Престани да ми говориш за чувствата си относно стореното и по-добре ми кажи защо постъпи така. Защо ме отрови и защо след това ме спаси? Чакам отговор и гледай да ми кажеш истината.

Оуен огледа втренчените в него мрачни лица. Пое си дълбоко дъх, за да се поосвести.

— Имах нужда от помощта ви. Трябваше да ви убедя да ми помогнете. Помолих ви за помощ, но вие отказахте, макар че народът ми отчаяно се нуждае от вас. Умолявах ви. Обясних ви колко е важно за нас да ни помогнете, но вие отказахте — въпреки всичко.

— Имам достатъчно проблеми, с които трябва да се справям — отвърна Ричард. — Съжалявам, че Орденът е нападнал родината ти, знам колко е ужасно това, но вече ти обясних, че се опитвам да се справя с армията им, което ще бъде от полза и за теб и народа ти и ще ви помогне да се отървете от тях. Не само вашата родина е нападната от тези изверги. Нашите близки също страдат и са избивани от тях.

— Но вие трябва да помогнете първо на нас — не се отказваше Оуен. — Вие и хората като вас — непросветлените, — трябва да освободите народа ми. Ние не можем да се справим сами, защото не сме диваци. Чух онова, дето си го говорехте за въздържанието от месо. Направо ми прилоша. Моите сънародници не са такива — и не биха могли да бъдат, защото ние сме просветлени. Нали видях как избихте онези нещастници. Трябва да сторите същото и с Ордена.

— Нали каза, че това не е истина?

Оуен пропусна въпроса му.

— Трябва да освободите моя народ.

— Вече ти казах — не мога!

— Но вие трябва да го направите! — Огледа поред Кара, Дженсън, Том и Фридрих. Накрая спря очи върху Калан. — Трябва да се погрижите Господарят Рал да освободи народа ми — иначе ще умре. Аз го отрових.

Калан го сграбчи за ревера.

— Нали му даде противоотрова.

Оуен кимна.

— Първата нощ, когато споделих с вас отчаяната си нужда от помощ, току-що му бях дал отровата. — Очите му отново намериха Ричард. — Бяхте я изпил преди броени часове. Ако се бяхте съгласил да помогнете на народа ми, щях веднага да ви дам противоотровата и повече нямаше да имате никакви проблеми с отровата. Щяхте да сте излекуван. Но вие отказахте да тръгнете с мен, да помогнете на хората, които не могат да се справят сами — отказахте да изпълните дълга си към нуждаещите се. И ме отпратихте. Затова не ви предложих противоотрова. Оттогава насетне отровата започна да работи в организма ви. Ако не бяхте такъв егоист, щяхте да се излекувате още веднага. Но не, сега отровата се е внедрила в тялото ви и действа. Мина вече доста време, откакто изпихте течността, а противоотровата, която ви дадох, не е достатъчна да спре процеса изцяло — тя може само да забави нещата.

— А какво ще ме излекува? — попита Ричард.

— Трябва ви още противоотрова, за да елиминира остатъците от отровата в организма ви.

— Но ти, разбира се, нямаш повече.

Оуен поклати глава.

— Трябва да дарите народа ми със свобода. Само тогава ще получите още противоотрова.

Ричард се нуждаеше от бързи отговори. Но вместо да сграбчи Оуен за гърлото, въздъхна, като се опита да запази спокойствие, за да вникне по-надълбоко в думите му и съответно да намери най-доброто разрешение на проблема.

— И защо ще получа противоотрова само тогава?

— Защото — заключи Оуен — противоотровата се намира в област, завзета от Императорския орден. За да се доберете до нея, трябва да ни отървете от нашествениците. Ако искате да живеете, трябва да ни освободите. Не го ли сторите, ще умрете.