Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (25)

Двадесет и пета глава

РИЧАРД СЕ ЗАВЪРТЯ РЯЗКО.

— Николас ли? Чул си го да изрича това име?

Оуен примигна слисан.

— Да. Сигурен съм. Каза Николас.

Калан усети как я обгръща вълна от безнадеждност, сякаш потъваше в студена, влажна мъгла. Ричард махна с ръка.

— Продължавай.

— Ами тогава не бях сигурен дали говорят за вас — за Господаря Рал и Майката Изповедник, — но нещо в гласовете им сякаш ми подсказа, че е така. Гласовете им ми напомниха за първото идване на Ордена и онази особена усмивка на Лучан, каквато не бях виждал никога по-рано — сякаш се канеше да ме схруска.

Тогава реших, че тази информация ми осигурява неочакван шанс да ви открия. И веднага тръгнах на път.

Утринната мъгла бе изтласкана от ситен дъждец. Калан осъзна, че трепери от студ.

Ричард посочи мъжа, седнал на земята недалеч от тях — онзи с белязаното ухо, дето го докосна Калан. Ричард усети как яростта кипва в него.

— Това е човекът, отзовал се на заповедите на Николас. Той бе придружаван от мъжете, чиито трупове си видял снощи в бивака ни. Ако не се бяхме защитили, ако бяхме издигнали собствената си ненавист към насилието над природата на действителността, щяхме да бъдем изгубени като Мерилий.

— Как се казва? — попита Оуен, след като погледна мъжа.

— Нямам представа и изобщо не ме интересува. Той се би на страната на Императорския орден — бори се, за да докаже, че животът, включително неговият собствен живот, е маловажен, взаимозаменяем, употребим в името на безразсъдното преследване на един идеал, според който съществуването на отделния човек не струва нищо; на една догма, изискваща непрестанни жертви в името на ближния-докато се превърнеш в едно нищо. Този човек се бори за идеята всеки да се превърне в никой и в нищо. Според идеалите на Императорския орден ти нямаш право да обичаш Мерилий; те твърдят, че всички сме еднакви и твой дълг е да се ожениш за произволна жена, която ще се възползва от помощта ти по възможно най-добрия начин. Така, чрез саможертва, най-добре ще служиш на ближните си. Колкото и да се бориш да не виждаш онова, което е пред очите ти, Оуен, мисля, че някъде дълбоко под повърхността на недораслите ви учения знаеш, че това е най-ужасното наследство на Ордена — не самата жестокост, а идеите зад нея. Този човек не цени собствения си живот, нито личността си; защо да ме интересува как се казва. Аз осъществих най-великата му амбиция — да бъде нищо.

Ричард забеляза, че Калан трепери от студ, затова откъсна яростния си поглед от Оуен и измъкна наметалото и от раницата в каруцата. С изключителна нежност и внимание го постави на раменете и. По изражението на лицето му личеше, че чутото му е напълно достатъчно.

Калан стисна ръката му и я вдигна към бузата си. Във всичко разказано от Оуен имаше поне нещо положително.

— Значи наистина проблемът с главоболията ти не идва от дарбата, Ричард — прошепна тя в ухото му. — А от отровата.

Отдъхна си при мисълта, че времето за спасяването му не е изтекло, както си бе мислела, докато пътуваха през нощта с каруцата, а той бе в безсъзнание.

— Главата ме болеше и преди да срещнем Оуен. И продължава да ме боли. Магията на меча също отслабна, преди да погълна отровата.

— Но сега поне спечелихме малко време, за да намерим решение на проблемите.

Той прокара пръсти през косата си.

— Според мен проблемите ни сега са още по-сериозни, а времето, с което разполагаме, не е чак толкова, колкото би ти се искало.

— По-сериозни ли?

Ричард кимна.

— Нали чу как се казва империята, откъдето идва Оуен? Бандакар? Познай какво означава „Бандакар“.

Калан погледна към свилия се на щайгата Оуен, който беше потънал в мислите си. Тя поклати глава, погледът и се върна върху сивите очи на Ричард, бе разтревожена най-вече от сдържания гняв, който се усещаше в гласа му.

— Нямам представа. Какво означава?

— На високо Д’Харански това е име. Означава „прокуденият“. Помниш ли какво пишеше в „Колоните на Сътворението“ — как решили да изпратят всички хора, родени без дарбата, в Стария свят — да ги прокудят? Спомняш ли си какво ти казах — че никой така и не разбрал какво е станало с тях? Е, току-що разбрахме. Сега светът е отворен за жителите на Бандакарската империя.

Калан смръщи чело.

— И защо си толкова сигурен, че той е потомък на онези хора?

— Погледни го. Рус е и прилича на чистокръвен Д’Харанец повече от който и да е жител на Стария свят. По-важното обаче е, че е неподатлив на магия.

— Но може само той да е такъв.

Ричард се надвеси над нея.

— В такова затворено място, от каквото идва той, място, откъснато от останалия свят в продължение на хиляди години, дори една колона на Сътворението е достатъчна, за да разпръсне семето си из цялото население.

Пък и не е бил само той — всички са били родени без дарбата. Именно поради тази причина са били прокудени в Стария свят, и в Стария свят, където са се опитали да започнат нов живот, отново са били прокудени в онова място отвъд планините — място, което са им казали, че е за Бандакар — прокудените.

— Но как са разбрали хората в Стария свят за тях? Как са успели да им попречат да не се разпръснат, за да не плъзне семето им, лишено от дарбата, из другите хора; и после — как са успели да ги затворят на онова място — да ги прокудят?

— Задаваш все интересни въпроси, които за съжаление в момента не са от особено значение.

Ричард се обърна към останалите.

— Бих те помолил да не се отдалечаваш, Оуен, докато не издигнем в един общ глас решението си относно как трябва да постъпим.

Познатият метод на решаване на проблемите оживи Оуен, който — за разлика от Калан — не долови сарказма в тона на Ричард.

— Ти — посочи Ричард мъжа, когото Калан бе докоснала, — седни до него и гледай да не се отдалечава.

Докато онзи бързаше да изпълни заповедта, Ричард направи знак на останалите да се съберат.

— Трябва да поговорим.

Фридрих, Том, Дженсън, Кара и Калан последваха Ричард встрани от Оуен и другия мъж. Ричард се облегна на ритлата на каруцата и скръсти ръце, докато другите го наобиколиха в плътна група. Огледа бавно обърнатите към него лица.

— Имаме сериозни проблеми — започна Ричард — и не са свързани само с отровата, която ми даде Оуен. Оуен е лишен от дарбата. Той е като теб, Дженсън. Не е подвластен на магията. — Погледът му остана върху Дженсън. — Неговите сънародници също са като теб, като него.

Дженсън зяпна от учудване. Изглеждаше объркана, сякаш не можеше да осмисли чутото. Фридрих и Том изглеждаха не по-малко слисани. Кара гледаше изпод вежди.

— Това е невъзможно, Ричард — обади се най-после Дженсън. — Твърде много са. Няма начин всичките да са наши природени братя и сестри.

— Не съм казал такова нещо, Дженсън. Те просто са потомци на династията Рал — хора като теб. В момента нямам време да ти обяснявам всичко в подробности, но нали си спомняш какво ти казах — че децата ти ще са като теб и ще предадат наследството си и на бъдещите поколения? Е, преди много години в Д’Хара живеели такива хора. Тогавашните управници ги събрали на едно място и ги изпратили в Стария свят. Жителите на Стария свят на свой ред ги затворили на недостъпно място отвъд планините. Името на тяхната империя — Бандакар — означава „прокудените“.

Огромните сини очи на Дженсън плувнаха в сълзи. Тя бе една от тези хора — хора, мразени дотолкова, че са били прокудени и заточени в своя далечна и самотна страна.

Калан я прегърна през раменете.

— Нали ми каза, че се чувстваш самотна в света? — усмихна се топло Калан. — Е, вече няма да е така. Има и други като тебе.

Калан не беше сигурна доколко думите и звучат успокоително, но Дженсън явно се почувства по-добре от приятелската прегръдка.

Изведнъж се сети нещо.

— Не може да е истина. Нали е имало граница, която ги е държала затворени. Ако са като мен, как им е действала граница, издигната с помощта на магия? Можели са да напуснат онова място когато си пожелаят. За толкова дълъг период от време поне някой от тях би се появил в света — магията не би ги задържала в плен.

— Не ми се вярва — отвърна Ричард. — Нали си спомняш, че ти също видя пясъка, дето течеше хоризонтално в предупредителния маяк, донесен от Сабар? Това бе акт на магия, но ти го видя.

— Вярно е — подкрепи го Калан. — И щом тя е колона на Сътворението, как е възможно да го е видяла?

— И аз това питам? Щом съм родена без искрица от дарбата, защо го видях? — Тя повдигна вежди. — Май ще излезе, че в крайна сметка има нещо не наред, Ричард. Може би все пак притежавам частица от дарбата.

Ричард се усмихна.

— Чиста си като снежинка, Дженсън. Друга е причината, поради която видя онази магия. Според писмото на Ничи предупредителният маяк е във връзка с магьосника, който го е създал — свързан е с него в отвъдния свят. Отвъдният свят е светът на мъртвите. Което означава, че статуята отчасти е била задействана чрез Субстрактивна магия — онзи аспект от магията, който е свързан с отвъдния свят. Магията може и да не ти влияе, но не си неподвластна на смъртта. Независимо дали си родена с дарбата или не, ти си свързана с живота, а следователно и със смъртта.

Именно поради това можа да видиш част от магията, задействала маяка — частта, свързана със смъртта.

Границата е онова място в света, където съществува самата смърт. Да влезеш в пространството на онази граница е било равносилно да попаднеш в света на мъртвите.

Оттам връщане няма. Ако някой жител на Бандакар е навлезел в граничната ивица, е щял да умре. По този начин народът им е бил откъснат от останалата част от света.

— Но нали са можели да прокуждат хора отвъд границата — напомни му Дженсън. — Това иде да покаже, че границата фактически не е била опасна за тях.

Ричард не я дочака да довърши и поклати глава.

— Не. Те биха били докоснати от смъртта както всеки друг. Просто в границата е била оставена пролука — както беше при границата, разделяща трите земи в Новия свят. Преминах през нея, без да бъда докоснат от магията и. Имаше си проход — специално тайно място, откъдето можеше да се прекоси границата. Тук е същото.

Дженсън сбърчи нос.

— В такъв случай нещо не разбирам. Ако наистина е така и онова място им е било известно — понеже нали твърдиш, че са знаели как е възможно да се прекоси границата, — защо просто не са си тръгнали? Защо са останали да живеят в онази откъсната земя, след като са могли да прогонват провинилите се отвъд границата?

Ричард въздъхна и изтри челото си с ръка. Калан си помисли, че му се ще да не му бе задаван този въпрос.

— Нали си спомняш онова място, през което минахме преди известно време? — попита я Ричард. — Там, дето не вирееше нищо?

— Разбира се — кимна Дженсън.

— Така, а Сабар спомена, че е минал през подобна ивица малко по на север от тук.

— Да — намеси се Калан, — и ивицата водела към центъра на пустинната земя, към Колоните на Сътворението — както и онази, през която минахме ние. Значи вървят горе-долу успоредно.

Ричард закима с глава, за да я насърчи да продължи с разсъжденията си.

— И тези ивици бяха разположени от двете страни на прохода към Бандакар. Не бяха много далеч една от друга.

В момента се намираме точно по Средата между двете граници.

Фридрих се надвеси напред.

— Но това би означавало, Господарю Рал, че когато някой е бил прокуден от Бандакар, той е попадал в клопката на тези две мъртви ивици земя, тоест на доста тясно пространство. Човек няма къде да ходи, освен…

Фридрих замлъкна внезапно и като вдигна ръка пред устата си, се загледа в мрачината на запад.

— Към Колоните на Сътворението — довърши изречението му Ричард.

— Ама…, ама… — запелтечи Дженсън, — да не би да искаш да кажеш, че някой нарочно е подредил нещата така? Че е издигнал двете граници, за да принуди всеки прокуден от Бандакарската империя да попадне на онова място — Колоните на Сътворението? Но защо?

Ричард я изгледа продължително.

— За да ги убие.

Дженсън преглътна.

— Значи според теб онзи, който е прокудил тези хора, е искал прокудените от самите тях да намерят смъртта си?

— Именно — завърши Ричард.

Калан се загърна по-плътно в наметалото си. Толкова дълго време беше усещала само жега, че сега не можеше да повярва, че изведнъж е станало толкова студено.

Ричард отметна кичур мокра коса от челото си и продължи:

— Преди време Ейди ми спомена, че във всяка граница би трябвало да има проход, за да се създаде равновесие от двете страни, да се балансира животът тук и там. Подозирам, че съответните хора от Стария свят, които са прокудили родените без дарбата отвъд планините, са искали да им дадат възможност да се отърват от престъпниците и затова са им казали за съществуването на прохода. Но не са искали същите тези престъпници да обикалят свободно света. Престъпници или не, те са били родени без дарбата.

Така че е трябвало да им се отнеме възможността да живеят на свобода.

Калан веднага забеляза слабото място на теорията му.

— Но нали и трите граници би следвало да имат проходи? Дори другите два прохода в другите две граници да са останали скрити, остава възможността всеки изгнаник, изпратен през прохода, да открие някой от другите два прохода и да не се отправи към Колоните на Сътворението, където със сигурност е щял да намери смъртта си. Така прокудените са имали теоретична възможност да избягат в Стария свят.

— Би било така, ако наистина са съществували три граници — отвърна Ричард. — Но лично аз се съмнявам. Според мен всъщност е имало само една.

— Сега вече наистина не те разбирам — оплака се Кара.

— Нали каза, че едната е вървяла от север на юг и е блокирала прохода, а освен нея е имало две успоредни, ориентирани от изток на запад, между които е попадал всеки, напуснал Бандакарската империя през първата граница. И че ивицата между двете води право към Колоните на Сътворението, следователно към смъртта.

Калан не можеше да не се съгласи с нея. Явно имаше възможност човек да избяга през някоя от другите две граници.

— Не мисля, че е имало три граници — повтори Ричард.

— Според мен е била само една. Но не е вървяла по права линия — била е пречупена на две. — Той вдигна двата си пръста. — Тук долу, където се събират пръстите ми, е била границата, която е пресичала прохода. Двете разклонения се продължавали почти успоредно, за да спрат в Колоните на Сътворението.

Единственият въпрос, който успя да зададе Дженсън, бе „защо“.

— Като гледам колко е сложна цялата конструкция, си мисля, че тези, които са заградили сънародниците на Оуен, са искали да им дадат възможност да се отърват от опасните престъпници, понеже вероятно са познавали убежденията им и са знаели, че няма да се решат да екзекутират никого. Вярванията им ги правят лесна жертва на всеки, който има лоши намерения. За да съхранят начина си на живот, без да обричат на смърт престъпниците, е трябвало да прогонят тези хора от своята общност, защото в противен случай биха изгубили идентичността си.

Пропъждането от Д’Хара и Новия свят през бариерата на Стария свят сигурно ги е хвърлило в ужас. Единственото им спасение е било да се държат един за друг, да поддържат изключително близки взаимоотношения помежду си.

Хората от Стария свят, които са ги затворили отвъд тази граница, явно са използвали страха им от насилие, за да ги убедят, че границата е издигната за тяхна защита, за да не могат евентуални нашественици да нахлуят в земята им. Явно са намерили начин да ги уверят, че тъй като са специални, имат нужда от специални охранителни мерки. Това, заедно със силната им нужда да живеят заедно, явно им е създало неистов страх да не бъдат прогонени от защитената си земя. За тези хора прокуждането от земята внушава неописуем ужас.

Дори да са приели болезнено факта, че като родени без дарбата са били откъснати от останалата част на света, животът отвъд границата им е внушавал усещане за сигурност.

И сега, когато границата вече я няма, започват проблемите.

Дженсън скръсти ръце.

— И сега, след като има повече от един човек като мен — повече от една снежинка, — започнахте да се притеснявате, че ще се развилнее снежна буря, така ли?

Ричард я изгледа с укор.

— Как си обясняваш факта, че Орденът е пленил част от тях?

— Явно са искали да се сдобият с деца като тях — предположи Дженсън. — За да заличат скъпоценната магия от света на хората.

Ричард не обърна внимание на злостта в думите и.

— Имах предвид защо са пленявали мъже?

— Сигурно са имали основания — продължи Дженсън. — Примерно, за да се съвкупяват с нормални жени, за да се раждат деца без дарбата.

Ричард въздъхна търпеливо и издиша бавно.

— Какво каза Оуен? Мъжете трябвало да се грижат за жените, а ако не изпълнявали заповедите, жените им щели да бъдат одрани живи.

Дженсън не го разбра.

— Какви заповеди?

Ричард се наведе към нея.

— Добър въпрос — какви заповеди? Помислете над това — рече той и огледа и останалите. — Какви заповеди? За какво са им били хора, родени без дарбата? Какво биха могли да искат от тях?

— Кулата! — възкликна Калан.

— Именно. — Неспокойният поглед на Ричард обиколи всички един по един. — Както споменах, имаме сериозни проблеми. Зед пази Кулата. С неговите способности и с помощта на магията, която притежава това място, той без проблеми би удържал цялата армия на Джаганг.

Но как би се съпротивлявал кльощавият старец дори срещу един млад мъж, роден без дарбата, който е неподвластен на магията и просто протегне ръка и го сграбчи за гърлото?

Дженсън свали ръка от устата си.

— Прав си, Ричард. Джаганг също има тази книга — „Колоните на Сътворението“. Той знае, че хората като мен са неподвластни на магията. Опита се да ме използва именно заради това. Ето защо положи толкова усилия да ме убеди, че се опитваш да ме убиеш — за да помисля, че единственият ми шанс за оцеляване е да те изпреваря и да те убия на свой ред. Знаел е, че не притежавам дарбата и не може да ме контролира с магията си.

— Освен това Джаганг идва от Стария свят — додаде Ричард. — По всяка вероятност е знаел за империята, скрита оттатък границата. Доколкото ни е известно, Бандакар е легендарно име в Стария свят, докато в Новия свят, отвъд голямата граница, съществувала цели три хиляди години, хората едва ли са чували за съдбата на онзи народ.

Сега Орденът пленява техни мъже и ги заплашва, че ще избие беззащитните им жени по най-жесток начин — техните любими, — ако не следват заповедите им. Мисля, че заповедите са да нападнат Магьосническата кула и да я предадат на Императорския орден.

Краката на Калан се подкосиха. Падне ли Кулата, ще изгубят единственото си предимство пред Ордена — колкото и ограничено да е то. Ако Кулата попадне в ръцете на Императорския орден, всичките онези древни магически практики и предмети ще бъдат на разположение на Джаганг. И никой не може да каже докъде ще доведе това. В Кулата има сили, способни да заличат до крак човешкия род, включително и Джаганг. С чумата, която пусна по света, императорът доказа, че е готов да покоси несметен брой хора, стига да постигне своето; че е твърдо решен да използва всяко оръжие, пък дори ако то застрашава здравето и живота на собствените му войници.

Дори Джаганг да не използва никой от ресурсите на Кулата, самият факт, че тя е в негови ръце, означава, че Д’Хара е лишена от възможността да се възползва от помощта, която би и оказала Кулата. Освен с охраната на Кулата Зед бе натоварен и със задачата да използва времето, прекарано вътре, за да намери нещо, което би им помогнало за спечелването на войната; или поне да намери начин да отблъсне Императорския орден и да го затвори зад някаква граница в Стария свят.

Изгубят ли Кулата, край на надеждите им за победа. Съпротивата би означавала само отлагане на неизбежното. Изгубят ли Кулата, колкото и самоотвержено да се борят, Джаганг рано или късно ще ги смаже. Войските му ще изпълнят всяко ъгълче на Новия свят. Няма да има какво да ги спре.

Калан с треперещи ръце се сгуши в наметалото си. Знаеше какво очаква народа и, знаеше какво става, когато Императорският орден нападне и окупира дадено място. Близо цяла година се бе била срещу войските на Джаганг. Тези мъже бяха като глутница вълци. Когато си преследван от такива зверове, нямаш нито миг покой. Те ще мирясат само когато те разкъсат на парчета.

Калан беше попадала в градове — като Ебинисия, — където бяха вилнели войниците на Императорския орден. В кървава вакханалия, продължаваща с дни, те изтезаваха, изнасилваха и убиваха всеки, попаднал в клопката на града, а накрая оставяха след себе си море от трупове. Зад тях не оставаше нито едно живо същество.

Ето това очакваше хората в Новия свят.

Сега, когато вражеските части нахълтват в Новия свят, всяка дейност, която все още диша, ще бъде задушена. Всичко ще се разпадне. Безчет хора ще изгубят прехраната си. Храната бързо ще намалее, докато в един момент няма да има какво да се купува — на каквато и да било цена. Хората няма да има с какво да се препитават, семействата им ще гладуват. Ще изгубят всичко, градено цял живот.

В градовете, още преди да бъдат превзети от вражеската армия, ще настъпи паника. А дойдат ли ордите на Императорския орден, населението ще бъде прогонено от домовете си, от градовете си, от земята си. Джаганг ще изземе всички хранителни припаси за войската си и ще предостави завзетите земи на привилегированите си елитни части. Истинските собственици на земите ще погинат или ще бъдат превърнати в роби на собствените си ферми. Онези, които успеят да избягат, ще се борят отчаяно за живота си, ще живеят като диви зверове из гори и планини.

По-голямата част от населението ще хукне да се спасява — кой както може. Стотици хиляди ще излязат сред природата, на произвола на стихиите. Няма да има достатъчно храна, хората няма да са подготвени за зимата. Щом времето застудее, населението ще започне да измира на тумби.

Когато цивилизацията започне да загива и гладът стане нещо съвсем естествено, ще плъпнат болести и ще се стоварят върху тези, които са хукнали да си спасяват кожите. Семействата ще изгиват масово, защото тези, на които разчитат, няма да могат да им осигурят прехрана; така ще ги сполети болезнена, агонизираща смърт. Децата и старците ще останат сами и озверелите от глад техни съграждани ще започнат да ги нападат, видели в тях единствена надежда за оцеляване.

Калан знаеше какво е по света да върлуват епидемии. Знаеше какво е да гледаш как хората умират с хиляди. Беше го видяла с очите си, когато в Ейдиндрил върлуваше чумата. Покосените нямаха край. Гледаше безпомощно как стари и млади — толкова добри хора — падат под ударите на напаст, с която не могат да се преборят; гледаше как умират бавно, как агонизират с дни.

И Ричард се оказа застигнат от чумата. За разлика от другите хора, той избра да се зарази умишлено. Това беше цената, която трябваше да плати, за да се върне при Калан. Той продаде живота си, за да бъде отново с любимата си, преди да умре.

Ужасни времена.

Калан от опит знаеше какво е да се чувстваш съсипан и отчаян, безпомощен. И тогава реши да предприеме единственото, което би могло да спаси живота на Ричард. Освободи Хармониите. Това върна Ричард към живота. Тогава Калан нямаше откъде да знае, че действията и ще отключат непредвидени пагубни събития.

Именно тя бе причината границата на Бандакарската империя да изгуби силата си и да падне. Нейна бе вината и за постепенното отслабване на магията.

И така, поради отслабването на магията Магьосническата кула — тяхната последна надежда да намерят начин за справяне с Ордена, беше сериозно застрашена.

Калан се усещаше виновна за всичко това.

Светът бе на ръба на унищожението. Цивилизацията стоеше на прага на заличаването заради безумната идея на Ордена за постигане на по-висше добруване.

Орденът изискваше жертва в името на доброто; това, което бяха решили да пожертват, бе разумът и като така — самата цивилизация. Лудостта се бе разпростряла из целия свят и протягаше пипалата си към всички. Бяха в навечерието на края на времената.

Но Калан не можеше да сподели всичко това с приятелите си. Не можеше да им каже как се чувства. Не смееше да разкрие пред тях отчаянието си.

— Не бива да допускаме Орденът да завземе Кулата, Ричард. — Гласът и прозвуча учудващо спокойно и уверено. Зачуди се дали някой друг ще и повярва, че не изгубила надеждата си за спасение. — Трябва да ги спрем.

— Съгласен съм с теб — подкрепи я Ричард.

И неговият глас прозвуча уверено. Калан се запита дали в очите и е проличало същинското и отчаяние.

— Да започнем от лесното — Ничи и Виктор — каза той. — Ще трябва да им съобщим, че в момента не можем да отидем при тях. Виктор трябва да знае какво възнамеряваме да правим. Ще му е нужна нашата подкрепа — ще трябва да му кажем, че го подкрепяме и му вярваме, но засега не можем да се присъединим. Вече сме разговаряли; той знае какво трябва да прави. Настъпи моментът да се действа и Приска трябва да му се притече на помощ.

Освен това Ничи трябва да знае къде отиваме. Още не сме и казали, че вероятно сме открили причината за предупредителния маяк. Трябва да и кажем къде сме.

Ричард не спомена, че поради слабостта и угасващата си дарба се чувства безсилен да се добере до Ничи и затова тя трябва дойде при тях.

— Освен това е важно да знае, че сме успели да разгадаем само част от предупреждението, че Джаганг и Сестрите на мрака се занимават с превръщането на хора в оръжия — продължи Ричард.

Всички го гледаха ококорени. Не бяха прочели писмото.

— Е, на фона на всичките ни грижи това поне е проблем, с който не е нужно да се занимаваме точно в момента — отвърна Калан.

— Това работи за нас — подкрепи я Ричард. Посочи мъжа, докоснат от Калан, който очакваше заповедите им. — Ще го изпратим при Виктор и Ничи, за да им предаде информацията.

— А после? — попита Кара.

— Ще помоля Калан да му заповяда след като изпълни задачата си, да се вдигне на север и да намери армията на Императорския орден. Искам да се престори на техен човек и да се приближи достатъчно до Джаганг, за да го убие.

Калан знаеше, че подобен план е неосъществим. По слисаните лица на останалите личеше, че и те са на същото мнение.

— Около Джаганг има цели орди, ангажирани с неговата безопасност — обади се Дженсън. — Винаги е обграден с елитни гвардейци. Обикновените войници нямат никакъв достъп до него.

— Сериозно ли мислиш, че има и минимален шанс да изпълни подобна мисия? — попита Калан.

— Не — призна Ричард. — Най-вероятно ще го убият преди да е успял да се приближи до Джаганг. Но той ще е воден от желанието да изпълни волята ти. Ще действа целенасочено. Предполагам, че ще го убият, докато търси начин да изпълни заповедта ти, но поне се надявам да се постарае. Ще ми се Джаганг да се попритесни от факта, че е възможно собствените му войници да се обърнат срещу него. Искам да го накараме да разбере, че никога не се знае откъде ще му се стовари нещо на главата и кой ще се опита да го убие. Искам да загуби спокойния си сън. Искам да го преследват кошмари, да го дебне несигурност за бъдещето, да се притеснява за лоялността на собствените си войници.

Калан кимна. Ричард огледа мрачните лица на другарите си, застинали в очакване на по-нататъшните му разпореждания.

— А сега, нека поговорим за най-важното. На всяка цена трябва да се доберем до Кулата и да предупредим Зед. Всяка секунда е ценна. Тук Джаганг ни е изпреварил — изобщо не сме подозирали, че действа в тази посока. Не се знае кога ще изпрати родените без дарбата на север. Нямаме никакво време за губене.

— Господарю Рал — напомни му Кара, — най-напред трябва да намериш противоотровата. Не можеш да хукнеш към Кулата, а… О, не. Я почакай — да не би да ме изпращаш за пореден път в Кулата? Този път няма да те изоставя, при това в момент, когато си почти безпомощен и не можеш да се защитиш: Изобщо не си го и помисляй. Точка по въпроса.

Ричард отпусна ръка на рамото и.

— Никъде не възнамерявах да те изпращам, Кара, но благодаря за предложението.

Кара скръсти ръце и го изгледа сърдито.

— Не можем да пътуваме с каруцата до Бандакар — няма пътища, а и…

— Господарю Рал — прекъсна го Том, — след като изгуби магията си, ти е нужна всичката стомана, с която разполагаме. — Тонът му бе не по-малко категоричен от този на Кара.

— Знам, Том, съгласен съм с теб — усмихна се Ричард. — Мисля, че трябва да изпратим Фридрих. — Обърна се към Фридрих: — Ти ще отидеш с каруцата. Възрастен мъж, който пътува сам, няма да изглежда толкова подозрителен, колкото всеки друг от нас. Едва ли някой би те възприел като заплаха. Сам ще се придвижваш по-бързо с каруцата и няма да се притесняваме, че може да попаднеш в плен на Ордена. Съгласен ли си, Фридрих?

Онзи се почеса по наболата брада. Обветреното му лице се разтегна в усмивка.

— Струва ми се, че най-сетне ще се проявя като граничен надзирател — поне донякъде.

Ричард също се усмихна.

— Но границата падна, Фридрих. В качеството си на Господаря Рал те назначавам на поста граничен надзирател и ти заповядвам моментално да информираш хората за опасността, която бе отприщена след падането на границата.

Фридрих изведнъж стана сериозен и като вдигна ръка до сърцето си, се закле тържествено да изпълни заповедта.