Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (14)

Четиринадесета глава

В МИГА, В КОЙТО РИЧАРД ПОСЕГНА към ножницата си, Калан се метна встрани, за да не пострада от острието. Характерният метален звън, съпровождащ изваждането на меча, се смеси с предупредителния вик на Том, който все още огласяше околните хълмове и изпрати по тялото и вълна от ужас; Втренчена в пустото черно на нощта, тя инстинктивно посегна към своя меч, но се сети, че го бе прибрала в каруцата, за да не повдига подозренията на случайни хора относно самоличността си — в Стария свят не бе прието жените да носят оръжия.

На светлината на огъня Калан ясно видя лицето на Ричард. Беше го виждала да изважда Меча на истината безброй пъти и в най-различни ситуации — още от първия път, когато Зед му го връчи и му заповяда да го извади, а Ричард предпазливо го измъкна от ножницата, а после още много пъти, докато го бе използвал в битки или при самозащита.

Когато Ричард изваждаше меча си, заедно с оръжието биваше освобождавана и съпровождащата го магия. Това оръжие функционираше само така; магията не бе създадена просто за да защитава притежателя на меча, а — и което беше по-важното — би следвало да представлява естественото продължение на неговите намерения. Мечът на истината не бе някакъв си амулет — той бе оръдието на труда на Търсача на истината.

Същинското оръжие обаче бе самият Търсач, владеещ меча. Магията на меча откликваше на неговите желания.

При всяко освобождаване на меча от ножницата Калан бе виждала как магията започва да танцува застрашително в сивите очи на Ричард.

Сега обаче в тях нямаше и следа от магията на меча; хищният поглед си бе изцяло неговият.

Този факт явно я стъписа, но истински изненадан беше самият Ричард. Той се поколеба за момент, сякаш не знаеше какво да предприеме.

Преди да са успели дори да се запитат за причината, накарала Том да изкрещи, от сенките на близките дървета се откъснаха тъмни фигури, които внезапно нападнаха бивака им. Неочакваната врява и безумството на смразяващите кръвта викове изпълниха нощния въздух, щом непознатите нахлуха в осветените от огъня граници на бивака.

Не приличаха на войници — не носеха униформи — и не нападаха като войници — с извадени оръжия. Калан не забеляза никой от тях да размахва меч или копие, или поне нож.

Въоръжени или не, нападателите бяха доста на брой и надаваха свирепи бойни викове, сякаш не биха се задоволили с нищо друго, освен с кървава сеч. Тя обаче знаеше, че внезапният шок от оглушителния шум бе тактика, предназначена да внуши ужас и да обезоръжи изненадания враг, като по този начин го направи по-лесна плячка. Знаеше го, понеже самата тя бе прибягвала до подобна тактика.

С меч в ръката, Ричард бе в стихията си; съсредоточен, целеустремен, изпълнен с няма решителност — дори без съпровождащата меча му магия.

С появяването на нападателите мечът, задвижен от гнева на Ричард, изсвистя във въздуха; острието попи от светлината на огъня и се обагри в червено. В момента на атаката Калан за секунда си помисли, че без магията на меча са обречени.

Само за един кратък миг в спокойния доскоро бивак настъпи истински ад. Макар нападателите да не бяха облечени като войници, бяха все здравеняци и в движенията им ясно се четяха смъртоносните им намерения.

Един от тях се хвърли напред, разперил широко ръце, за да попречи на Ричард да извади меча си. Върхът на острието изсвистя, задвижен от кървава решителност. Мечът отсече една от вдигнатите ръце на мъжа, след което пръсна черепа му. Въздухът над огъня бе опръскан с фонтан от кръв, натрошени кости и мозък. Върху Ричард се нахвърли друг мъжага, когото Мечът на истината прониза в гърдите. Само за миг двама от нападателите бяха мъртви.

Магията най-сетне като че се събуди и откликна на желанията на Ричард.

Калан не можеше да проумее какво целят тези хора. Атакуваха невъоръжени, но изглеждаха дълбоко мотивирани и настървени. Бързината, с която се движеха, многочислеността, едрите им тела и яростните изражения на лицата бяха достатъчни, за да накарат всеки противник да се разтрепери от страх.

Мракът бълваше все нови и нови нападатели. Кара им препречи пътя, размахала своя Агиел. При допира с него мъжете надаваха нечовешки викове от болка и в редиците им явно настъпи смут. Сабар, с нож в ръка, се въргаляше в смъртна схватка с един от враговете, който го бе нападнал в гръб. Дженсън избегна друг, протегнал се да я хване за косата. Докато се завърташе, за да избегне хватката му, успя да раздере лицето му с ножа си. Виковете му се сляха с пронизителния хор на другарите му.

Калан установи, че към крясъците на нападателите се прибавя и цвиленето на уплашените коне. Агиелът на Кара, врязан в нечий тлъст врат, предизвика изпълнен с болезнен ужас писък. Мъжете нападаха с викове и си крещяха заповеди, които мечът на Ричард рязко прекъсваше. Като че цялото крещене бе съсредоточено около повалянето на четиримата от бивака.

Изведнъж Калан разбра какво става. Целта на нападателите не бе да ги убият, а да ги заловят. За тези хора убийството би било проява на върховна милост в сравнение с онова, което възнамеряваха да им сторят.

Двама здравеняци се спуснаха през огъня с широко разперени ръце, готови да се хвърлят върху Ричард и Калан. Кара се протегна, сграбчи единия за ризата и го дръпна рязко към себе си. Заби Агиела си в корема му и го повали на колене. Другият най-неочаквано бе посрещнат от меча на Ричард, пронизал тялото му със забележителна енергичност. Викът на смъртна болка бе кратък, след което острието намери гърлото му. Кара, застанала над коленичилия мъж, опря Агиела си в гърдите му и го завъртя, при което онзи се строполи, преди да е успял да гъкне.

В това време Ричард вече прескачаше огъня, за да се вреже в ядрото на нападателите. Щом ботушите му тупнаха тежко на земята, мечът му разполови противника на Сабар и по земята се разпиляха кръв и черва.

Мъжът, одраскан от Дженсън, се надигна, но бе посрещнат от ножа и, движен от отчаян ужас. Тя отскочи назад и онзи се строполи в краката и, инстинктивно стискайки се за гърлото, след като ножът на Дженсън бе прерязал трахеята му. Кара докопа един, който тъкмо се канеше да нападне Дженсън в гръб. Морещицата, чието лице бе въплъщение на дивата и ярост, вдигна Агиела си към гърлото му и полетя с мъжа към земята, където онзи умря, давейки се в собствената си кръв.

В следващия миг Калан видя как нападателите, обградили Ричард, започват да вадят ножове. Явно бяха изоставили намерението си да го повалят, разчитайки на численото си превъзходство, и бяха решили да използват оръжията си. Новата заплаха обаче само засили яростта на Ричард. По огъня в очите му личеше, че магията на меча вилнее с пълна сила.

За миг Калан остана втрещена от видяното: Ричард бе дотолкова безжалостно увлечен в самоотбраната си, че актът на убийството се бе превърнал в изящна проява на изкуство — в танц със смъртта. В сравнение с плавните движения на Ричард, нападателите се блъскаха като озверели бикове. Без нито едно излишно движение Ричард се промушваше между тях, все едно бяха неподвижни статуи, мечът му ги посичаше с необуздана жестокост. Всеки замах бе смъртоносен. Всяко пробождане намираше плът или кокал. Всяко завъртане отблъскваше и смазваше поредната атака. Нямаше пропуснати възможности, нито напразни удари, нямаше неулучени цели или леко ранени противници. Завъртеше ли се, за да избегне вражески удар, втурнеше ли са в поредната атака, той винаги попадаше право в целта.

Калан бе бясна, че мечът и не бе с нея. Никой не знаеше колко още нападатели ще изникнат от мрака. Никой не знаеше по-добре от нея какво е да се чувстваш безпомощен сред шайка убийци. Заотстъпва към каруцата.

Дженсън и Сабар бяха повалени едновременно от внезапно изникнал от сенките едър мъжага. Още недокоснали земята, онзи се стовари отгоре им и ги остави без дъх. Огромните му лапи приковаха китките им към земята, при което ножовете им станаха безполезни.

Мечът на Ричард се стрелна със светлинна скорост и се стовари върху великана, поразявайки гръбнака му. Ричард коленичи и се завъртя, за да замахне с меча си към друг нападател, втурнал се яростно към него, за да го изненада, преди да се е изправил. На лицето на мъжа се изписа ужас и изненада, когато вместо да прониже Ричард, самият той се оказа пронизан от меча му, при това до дръжката. Здравенякът, притиснал Дженсън и Сабар, бе разтърсен от мощни конвулсии, те използваха момента и се освободиха от тежестта му. Ричард, който все още бе на коляно, издърпа меча си от тялото на смъртно ранения мъж, чието тяло се строполи до него.

В лагера се втурна поредният нападател, огледа се, за да се ориентира, но Кара го посрещна с Агиел във врата. Докато той се свличаше на земята, Морещицата заби лакътя си в лицето на следващия, който се опитваше да я нападне в гръб, използвайки, че е заета с друго. Мъжът нададе вик и ръцете му се напълниха със собствените му натрошени кости и кръв. Кара се завъртя и го изрита между краката. Той падна възнак, ръцете му покриха гениталиите му, а Кара го изрита с коляно в устата, обърна си и повали трети нападател, забивайки Агнела си в гърдите му.

Следващият се хвърли върху Сабар и го просна по гръб. Сабар не се поколеба да използва ножа си, който пропадна до дръжката в меката плът. Един здравеняк се възползва от моментното затишие и понечи да грабне писмото, оставено без надзор на земята. Калан се хвърли към юмрука, стиснал свитъка, но не го достигна; онзи търти да бяга. Дженсън препречи пътя му. Мъжът се опита да я изтласка, без да спира. Дженсън залитна, но се окопити навреме и ножът и го прониза между раменете.

Дженсън продължи да стиска дръжката и с мощен натиск завъртя острието, при което онзи се изви на дъга и изкрещя от болка, после се чу яростен рев, преминал във влажно гъргорене, накрая всичко утихна. Ножът на Дженсън бе достигнал сърцето му. Мъжът се олюля, препъна се и се строполи върху огъня. Пламъците подхванаха дрехите му. Калан посегна да изтръгне свитъка от ръката му, докато нещастникът се мяташе в агонизираща болка, ала горещината не и позволи да се приближи достатъчно.

Бе твърде късно; писмото, от което двамата с Ричард бяха прочели едва част, пламна и само за броени мигове се превърна в пепел и се завихри във въздуха под тътена на пламъците.

Калан прикри с ръка устата и носа си, усети как и се повдига от вонята на опърлена коса и плът и отскочи назад, далеч от огнените пламъци. Струваше и се, че битката продължава с часове, навсякъде се валяха трупове, но от мрака продължаваха да изникват нови и нови нападатели.

Щом се отдалечи от пламъците и се освести от неуспешната акция за спасяване на писмото, Калан възобнови опитите си да се добере до каруцата и до меча си. На пътя и се изпречи огромен като канара мъжага. При вида на невъоръжената жена на лицето му грейна широка усмивка.

Зад гърба на ухиления бабанка Калан мярна Ричард. Погледите им се срещнаха. Той размахваше меча си с неистова сила, решен да потуши вражеската атака, преди някой от другарите му да е пострадал.

Но не можеше да бъде навсякъде.

Не бе достатъчно близо, за да стигне до нея навреме. Въпреки това не се поколеба да опита. Калан бе сигурна че няма да успее. Бе твърде далеч. Усилията му се оказаха напразни.

Потънала в очите на мъжа, когото обичаше повече от самия живот, тя видя първичната му ярост; знаеше, че Ричард не може да прочете нищо по лицето и — това бе лице на Изповедник, както я бе учила майка и. В следващия миг врагът застана помежду им и прекъсна визуалния контакт.

Калан се съсредоточи върху нападателя. Той вървеше към нея с вдигнати ръце — мечка, подгонила жертвата си. Беше стиснал зъби в няма решителност. Лицето му се изкриви в страховита гримаса, цялото му същество се напрегна от усилието да докопа набелязаната жертва.

Тя знаеше, че врагът е твърде близо и няма време за губене.

Този наглец веднъж бе спасил кожата. Беше успял да надхитри Сабар и Дженсън. Бе заобиколил Ричард и бе избегнал Агиела на Кара, докато тя се занимаваше с друг нападател. Не се беше спуснал в безумна необмислена атака като другарите си; действаше по план и изчакваше най-подходящия момент.

Този човек знаеше, че е много близо до успеха.

Оставаше му само една последна крачка и усилията му щяха да бъдат възнаградени.

Калан чу вика на Ричард, докато погледът и не се откъсваше от блесналите от ярост очи на нападателя.

Онзи се втурна в атака с боен вик. Краката му се отлепиха от земята и той полетя към Калан. Злокобната му усмивка издаваше увереността му.

През полуотворената му уста проблеснаха кучешките му зъби. Всичките му зъби бяха жълтеникави, с изключение на един горен, който тъмнееше, а върху матовата му повърхност ясно се открояваше белег — сякаш се бе одраскал с ножа си, ядейки парче жилаво месо. Небръснатата брада на исполина изглеждаше като четина. Лявото му око бе леко притворено. Връхчето на дясното му ухо липсваше, изрязано във формата на буквата V. По същия начин някои фермери белязваха добитъка си.

В тъмните му очи отскочи нейното отражение, дясната му ръка се вдигна във въздуха.

Калан се запита дали този човек има жена, дали някой мисли за него, тъгува по него, страда от липсата му. Дали има деца и ако има, на какво би научил децата си човек като него. За миг през главата и премина ужасът, че това нечистоплътно чудовище може да се окаже отгоре и, четината му да одраска бузата и, напуканите му устни да се впият в нейните, жълтите му зъби да обходят шията и, цялото му същество да се отдаде на ниските му страсти.

Времето течеше.

Тя вдигна ръка. Мъжът се стовари отгоре и. Дланта и се спря в гърдите му и усети грубото сукно на тъмнокафявата му риза.

Разполагаше с частица от секундата, преди туловището му да я затисне върху голата земя. Ричард не бе успял да направи и крачка напред.

Исполинът сякаш застина във въздуха.

Времето и принадлежеше.

Той и принадлежеше.

Суетнята на битката, виковете, писъците, крясъците; вонята на пот и кръв; блясъкът на стомана, сблъсъкът на тела; ругатните и ревът; страхът, ужасът, спиращото дъха страхопочитание… яростта… вече не съществуваха за нея. Тя бе попаднала в тишината на своя собствен свят.

Могъщата и сила — макар Калан да бе родена с нея и да я усещаше дълбоко в ядрото на съществото си — в много отношения и се струваше неразбираема, невъобразима, далечна. Знаеше, че ще я усеща по този начин, докато не я освободи, след което за пореден път ще се слее с невъобразимо могъща сила, която можеше да се разбере само ако бъде изпитана. Макар да я бе освобождавала безброй пъти и да бе напълно готова за нея, изключителната и жар и буйност винаги я бяха удивлявали.

Готова за мощния поток на силата си, тя измери с хладен поглед противника си.

Докато той летеше към нея, решен да я повали, времето бе на негова страна.

Сега то и принадлежеше изцяло.

Тя усети тъканта на грубата му риза, косматите му гърди под плата.

Изненадата от неочакваната атака, цялата агресия на грубия акт вече ги нямаше. Сега съществуваха само нападателят и Калан, завинаги свързани чрез онова, което предстоеше да се случи. Решавайки да ги нападне, този мъж бе избрал съзнателно съдбата си. Убедеността и в онова, което трябваше да стори, отряза пътя на всички емоции и тя не усещаше нищо — нито радост, нито дори облекчение; нито омраза, нито дори ненавист; нито състрадание, нито дори мъка.

Калан изчисти съществото си от тези чувства, за да освободи място за мощния поток на силата — да и даде тласък.

Онзи нямаше шанс.

Принадлежеше и изцяло.

Убеден, че само след миг ще се превърне в тържествуващия похитител на беззащитната жена, че плячката ще бъде само и единствено негова, мъжът сияеше, обзет от опияняваща, неземна радост.

Калан освободи силата си.

Отключена от нямата и решителност, потисканата и досега вродена сила се трансформира в могъщ поток, готов да промие самата същност на чуждото съзнание.

В тъмните очи на нападателя проблесна искрица на съмнение, че е започнал необратим процес, който той няма как да осмисли. В следващия миг той осъзна, че животът му, такъв, какъвто го е познавал до момента, е свършил. Всичко, за което бе копнял и лелеял, за което бе работил и се бе надявал, бе се молил и бе имал, обичал и мразил… беше свършено.

В очите и нямаше и капка милост и това повече от всичко друго го изпълни с неконтролируем ужас.

Във въздуха отекна гръмотевица без гръм.

В този миг магията и бе едновременно чиста, красива и изискана, но и ужасяваща.

Онази частица от времето, с която разполагаше Калан, преди мъжът да се хвърли отгоре и, още не бе започнала.

По очите му позна, че той няма време дори за една светкавична мисъл. Дори усещанията му бяха изпреварени от вълната мощна магия, която раздра съзнанието му и унищожи завинаги човека, който някога бе представлявал.

Силата и достигна жертвата и разтърси въздуха.

Звездите потрепериха.

По земята се разхвърчаха искри от огъня, подгонени от могъщия обръч на силата и потушени в облак прах. Ударната вълна разлюля дърветата, посипа се дъжд от иг-лички и листа.

Той и принадлежеше.

Летящото му туловище я закачи, но тя успя да отскочи навреме и не пострада сериозно. Здравенякът профуча покрай нея и се заби в земята по лице.

Без да се поколебае нито за миг, той се изправи и застана на колене. Вдигна ръце в умоляващ жест. Очите му плувнаха в сълзи. Устата му, която само миг по-рано бе изкривена в извратено очакване, сега изразяваше неподправена болка.

— Моля ви, Господарке — изхленчи той, — заповядайте ми нещо!

За пръв път в новия му живот Калан го удостои с емоция — с презрение.