Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (58)

Петдесет и осма глава

РИЧАРД РЯЗКО ОТВОРИ ОЧИ. Изведнъж се почувства буден — някак ужасяващо и категорично.

Косъмчетата по тила му настръхнаха. Като че цялата му коса бе готова да се наежи. Сърцето му заби неконтролируемо.

Той скочи на крака. Изненадана от внезапното му изправяне, Кара, която бе наблизо, го подхвана под мишницата. Явно притеснена да не би той да не успее да се задържи на краката си, Морещицата загрижено смръщи чело.

— Как сте, Господарю Рал? Какво има?

В стаята бе тихо, всички вътре го наблюдаваха с разтревожени лица.

— Навън! — разкрещя се Ричард. — Събирайте си нещата! Веднага всички вън!

Той сграбчи раницата си. Не видя Калан, но мярна раницата и и я взе. За миг се почуди дали все още не сънува, но никога не помнеше сънищата си. Дали пък това чувство не бе продължението на ужасен сън? Не, случваше се в действителност.

Мъжете, първоначално объркани и нерешителни от внезапните заповеди на Ричард, като го видяха да си грабва снаряжението, се заизправяха и се втурнаха да си събират нещата. Хаотично заприбираха багажа, независимо чий е.

— Хайде! — крещеше Ричард и избутваше към вратата обърканите хора. — Вървете! По-живо!

Изпита странното усещане за външен допир, сякаш нещо го погали — нещо топло и неприятно. Целият настръхна.

— Побързайте!

Мъжете се блъскаха нагоре по сумрачното стълбище пред Ричард. Обхваната от панически стремеж да избяга, Бети се шмугна между краката му и хукна нагоре. Кара бе плътно зад него.

Косъмчетата по тила му настръхнаха, сякаш в очакване да удари мълния. Огледа тъмната, опустяла стая.

— Къде са Калан и Дженсън?

— Вече излязоха — отвърна Кара.

— Добре. Да вървим!

Внезапен огнен взрив от дъното на стаята събори Ричард точно когато изкачи стълбите. Кара се строполи в краката му. Подземието изригна в пламъци и цялото стълбище блесна в оранжево жълта светлина. По стъпалата на талази запълзяха огнени кълба.

Ричард сграбчи Кара за ръката и двамата се метнаха през прага. В мига, в който излетяха навън в нощта, сградата зад тях се сгромоляса под страховития рев на пламъците. Огнените езици завихриха във въздуха части от разпарчетосаната къща. Ричард и Кара се снишиха под градушката от горящи дъски, които затрополиха по земята.

Щом се отдалечиха от горящата сграда, Ричард бързо огледа пътеката, за да се увери, че никой не ги преследва. Като не забеляза непознати, поведе хората си далеч от пожара.

— Трябва да се махаме оттук — подвикна на Ансон. — Николас е знаел къде сме. Нямаме много време, преди огънят да привлече вниманието на войниците.

Огледа се за Калан, но не я видя. С нараснало безпокойство мярна Дженсън, Том и Оуен да тичат по пътеката към него. По изражението им отгатна, че нещо не е наред. Когато Дженсън се приближи, я сграбчи за ръката.

— Къде е Калан?

— Ричард, тя… тя… — преглътна през сълзи Дженсън и избухна в ридания.

Размахал четвъртито шишенце и парче хартия, Оуен също се разплака неудържимо.

Ричард погледна Том в очакване на бърз отговор.

— Какво става тук?

— Николас откри противоотровата. Предложи да я разменим… за Майката Изповедник. Опитахме се да я спрем, Господарю Рал. Кълна се. Но тя не искаше и да чуе. Каза, че първо ще вземе противоотровата, а после ще спре Николас. След като вземеш противоотровата, ако тя не успее да му попречи, заръча да и се притечеш на помощ.

Бушуващите пламъци осветиха мрачните лица на околните.

— Науми ли си нещо, край — добави Том. — Винаги успява да намери начин да наложи своето.

Ричард знаеше, че това е самата истина. Сред рева и грохота на огъня горящата сграда стенеше и пращеше. Покривът започна да пропада, в небето изригна фонтан от искри.

Оуен припряно подаде на Ричард четвъртитото шишенце.

— Направи го, за да вземе противоотровата, Господарю Рал. Искаше да я получиш, за да се оправиш. Каза, че това сега е най-важното — докато не е станало твърде късно.

Ричард извади корковата тапа на шишето. Усети лек аромат на канела. Готов за плътен, сладникав и остър вкус, отпи първата глътка. Очакванията му не се оправдаха.

Погледна Дженсън и Оуен в лицата.

— Това е вода.

— Какво? — възкликна Дженсън ококорена.

— Вода. Вода с малко канела — Ричард я изля на земята. — Не е никаква противоотрова. Калан се е пожертвала напразно.

Дженсън, Том и Оуен стояха в безмълвна изненада.

Ричард се почувства странно спокоен. Всичко свърши. Край. Разполага с малко време да направи необходимото… и после всичко ще приключи.

— Дай да видя бележката — рече на Оуен.

Онзи му я подаде. Светлината на огъня му бе достатъчна, за да различава буквите безпроблемно. Прочете текста три пъти пред погледите на Кара, Том, Дженсън и Оуен.

Накрая отпусна ръка. Кара грабна листа и прочете написаното за себе си.

Замислен над бележката, Ричард се втренчи нагоре по пътеката към горящата сграда.

— Откъде е знаел Николас, че някой ще отиде за противоотровата? Пише, че разполагаме с един час. Откъде е знаел, че ще сме тук, толкова близо, че ще дойдем да я вземем, та да напише в бележката, че ни дава един час време?

— Може би не е знаел — предположи Кара. — Защо да не е написал бележката предварително. С намерение да ни накара да хукнем безразсъдно презглава.

— Възможно е — Ричард махна с ръка, — но как е разбрал, че сме тук?

— Чрез магия — обади се Дженсън.

На Ричард никак не му бе приятно, дето Николас явно бе доста добре информиран и винаги бе една стъпка пред тях.

— Ти как разбра, че Николас ще опожари къщата? — попита Кара.

— Събудих се внезапно — отвърна Ричард. — Болката в главата ми бе изчезнала и просто разбрах, че трябва незабавно да изчезваме.

— Значи дарбата ти отново действа?

— Май да. Понякога ме предупреждава.

Де да можеше да разчита повече на дарбата си. Добре, че поне този път му бе помогнала — в противен случай вече да са мъртви.

— Значи според теб Николас е наблизо? — Том се вгледа в тъмнината наоколо. — Допускаш, че е знаел къде сме и е предизвикал пожара?

— Не. По-скоро иска да мислим, че е наблизо. Той е магьосник. Може да е изпратил магьоснически огън от голямо разстояние. Не съм специалист по магиите. Може да е използвал и други средства, за да разпали огъня от разстояние.

— Заведи ме до сградата, където беше скрил противоотровата — обърна се Ричард към Оуен. — И където срещна Николас за пръв път.

Оуен тръгна незабавно. Останалите от малката група го последваха.

— Надяваш се тя да е там ли? — попита Дженсън.

— Има само един начин да разберем.

Когато стигнаха реката, вече бяха останали без дъх. Моста го нямаше и това вбеси Ричард. Тук-там по двата бряга в далечината се валяха каменни блокове. Другите останки от моста явно бяха потънали в тъмната вода. Оуен и останалите знаеха друг мост на север, така че групата продължи по пътя, криволичещ покрай реката.

Точно преди да стигнат до втория мост, от една странична улица към тях се втурна отряд войници с бойни викове и готови оръжия.

Ричард извади меча си и характерният метален звън огласи нощта. Острието проблесна в готовност, но от магията нямаше и следа. При тази непосредствена заплаха беше все едно. Трябваше да пести гнева си, затова просто нададе боен вик.

Първият враг се строполи на земята. Ударът на Ричард бе толкова мощен, че разсече едрия мъжага през ризницата по диагонал — от рамото до хълбока. Без да спира, Ричард се извъртя към друг от нападателите, който го дебнеше в гръб, и замахна с меча си тъй светкавично, че мъжът падна обезглавен, преди да е успял да вдигне своето оръжие. Лакътят на Ричард намери лицето на следващия воин, който летеше към него с изваден меч. Завъртя се и промуши още един, после се обърна да довърши предишния, който бе паднал на колене, покрил с ръце кървавото си лице. Проблясващият на лунната светлина меч дари врага с навременна смърт.

Том посичаше безмилостно когото свари, Агиелът на Кара също не бездействаше. Писъци на неочаквана болка разтърсиха притихналата нощ. Ричард помиташе противниците си с бързината на понесена от вихъра сянка.

Нощта утихна след броени мигове. Ричард, Том и Кара се справиха с вражеския отряд преди който и да е от нападателите им да успее да реагира на изскочилата от тъмнината заплаха. Едва поели си дъх, Ричард ги поведе към моста.

Там на пост стояха двама разпасани войници от Императорския орден с изправени копия. Стражите посрещнаха с нескрита изненада тичащите към тях хора. Вероятно, защото жителите на Бандакар никога не им бяха създавали неприятности, те не предприеха нищо и само наблюдаваха Ричард. Приближил достатъчно, той извади внезапно меча си изотзад и най-неочаквано промуши първия мъж, след което с мощно движение посече втория заедно със забитото до него копие.

Малката група премина необезпокоявана по моста и се сля с тъмнината около наблъсканите една в друга сгради. Оуен водеше Ричард завой след завой към мястото, където бе скрил противоотровата и където вместо нея бе открил бележката, изискваща размяната на Калан срещу живота на Ричард, плюс живота на една империя, изложена на коварните способности на Николас Вселителя.

Насред свъсения град от малки, сгушени една в друга, предимно едноетажни къщурки Оуен дръпна Ричард да спре.

— Там, долу, зад ъгъла завиваме надясно, Господарю Рал. По-натам има площад, където често се събират хора. В дъното на площада се извисява висока сграда. Това е мястото. Встрани тръгва уличка, пресечена от алея, която заобикаля сградата. Предния път влязох оттам.

— Да вървим! — кимна Ричард.

Без да изчака да види дали го следват изморените му спътници, той тръгна плътно покрай сградите, скрит в техните сенки. Зави зад ъгъла. Над едно прозорче висеше дървена табела с резбовани върху нея хлябове. Хлебарят още не бе отворил — беше твърде рано.

Ричард се огледа и замръзна на място. Пред него се откри площад с дървета и пейки. Отсрещната сграда бе разрушена. От нея бяха останали само тлеещи въглени, наоколо се суетяха хора, явно свидетели на доскорошен голям пожар.

— Добри духове! — прошепна Дженсън ужасена. Закри уста, страхувайки се да изрече на глас това, което всички си мислеха.

— Изключено е да е била вътре — отвърна Ричард на несподеления им страх. — Николас не би я върнал тук, само за да я убие.

— Тогава защо го е направил? — попита Ансон. — Защо е опожарил сградата?

Ричард проследи с поглед струйките дим, които се виеха бавно в студения нощен въздух, и като че надеждите му се изпариха заедно с тях.

— За да ми напомни, че тя е при него и няма да я намеря.

— Господарю Рал — тихо се намеси Кара, — най-добре да се махаме оттук.

В тъмнината около опожарената сграда Ричард започна да различава силуетите на стотици войници, които явно дебнеха да ги заловят.

— Точно от това се страхувах — призна Оуен. — Затова избрах най-обиколния маршрут до тук. Виждате ли онзи път, ей там, където са войниците? Той идва от моста, който пресякохме.

— Как така винаги разбират къде сме или къде ще отидем? — прошепна Дженсън разстроена. — И кога точно?

Кара сграбчи Ричард за ризата и го задърпа назад.

— Твърде много са. Не знаем колко още ни дебнат наоколо. Да изчезваме.

Колкото и да не му се искаше, Ричард трябваше да признае, че е права.

— Чакат ни — припомни му Том. — Ще дойдат още много.

Ричард мислеше трескаво къде ли е Калан. Накрая кимна. Кара моментално го сграбчи за ръката и групата им потъна в нощта.