Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (41)

Четиридесет и първа глава

— ПРЕДИ ТРИ ГОДИНИ — започна разказа си Ричард, — живеех на едно място, наречено Града на елените. Бях горски водач. Водех мирен и спокоен живот сред хора, които обичах. Знаех много малко за света извън собствения си дом. В известен смисъл бях като вас, преди да се появи Императорският орден, така че разбирам как приемате тези генерални промени в живота си. Също като вас аз живеех, ограден от граница, която ни защитаваше от хора, възнамеряващи да ни причинят неприятности.

Мъжете си зашепнаха развълнувано, очевидно приятно изненадани от ненадейно появилата се прилика, от факта, че помежду им съществува тъй основна връзка.

— И какво стана после? — не се стърпя един от мъжете.

Ричард не успя да скрие напиращата на устните му усмивка.

— Един ден в моята гора — той протегна ръка встрани — се появи Калан. Оказа се, че също като вашия народ нейният се нуждае отчаяно от помощ. Тя се нуждаеше от помощ. Но вместо да ми даде отрова, тя ми разказа всичко и аз разбрах, че проблемите няма да подминат и моята родина. Също както при вас границата, защитаваща нейния народ, беше паднала и в родината и бе нахлул тиранин. Тя носеше със себе си тревожната вест, че този зъл човек възнамерява да сложи ръка и на моята родина, да завладее моя народ, моите приятели и близки.

Всички погледи се съсредоточиха върху Калан. Мъжете я гледаха открито, все едно я виждаха за пръв път едва сега. Звучеше им невероятно, че тази забележителна жена също е дивак, както наричаха всички чужденци, и при това е имала същите проблеми като техните. Ричард правеше доста големи прескоци в разказа си, но искаше сюжетът на историята му да е максимално прост и разбираем.

— Бях произведен в Търсач на истината и ми бе връчен този меч, който да ми помогне в предстоящата ми борба. — Ричард повдигна меча за дръжката така, че да се покаже половината острие и мъжете да могат да видят полирания метал. Мнозина потръпнаха при вида на страховитото оръжие.

— Заедно, рамо до рамо, двамата с Калан се борихме, за да спрем онзи, който искаше да ни пороби и унищожи. Тя бе моят водач в една странна за мен страна, като не само ми помагаше да се боря с хората, които жадуваха смъртта ни, но и ме запознаваше със свят, за чието съществуване никога преди не бях подозирал. Тя ми отвори очите за съществуващото отвъд границата, която опасваше мен и сънародниците ми. Помогна ми да видя приближаващата сянка на тиранията и да разбера какво е заложено на карта — заложен беше самият живот. Тя ме амбицира да приема предизвикателството. Ако не беше го направила, вече да не съм между живите, а заедно с мен щяха да бъдат погубени или поробени още незнайно колко хора.

Внезапно покосен от тежкия спомен за миналите събития, отнели живота на толкова много невинни жертви, Ричард извърна глава. Припомни си и спечелените с толкова усилия победи.

Когато в главата му изплува и мислената картина на жестокото убийство на Джордж Сайфър, човекът, който го бе отгледал от съвсем малко момче и когото Ричард смяташе за свой баща, преди да разбере истината, трябваше да потърси опора в намиращата се зад него статуя.

Болката, която смяташе за позабравена и изтласкана в по-далечни кътчета на съзнанието си, се върна с цялата си горчивина. Ричард си припомни изживения ужас, удара от внезапното осъзнаване на факта, че никога повече няма да види човека, който бе обичал толкова много. До този момент сякаш бе забравил колко много му липсваше баща му.

След като се поокопити, се обърна към мъжете и продължи разказа си:

— В края на краищата, при това единствено благодарение помощта на Калан, спечелих битката срещу онзи тиранин, за чието съществуване изобщо не бях подозирал, докато тя не дойде да ме предупреди. Този човек се казваше Мрачният Рал и както се оказа, бе мой баща.

Мъжете го гледаха слисано.

— Не сте знаели, че ви е баща? — не успя да се въздържи един.

Ричард поклати глава.

— Но това е дълга история. Може би някой ден ще ви я разкажа цялата. Сега ще се придържам само към важните факти, които имат връзка с вас и близките ви.

Ричард отново закрачи пред нестройната група мъже, опитвайки се да събере мислите си.

— Когато убих Мрачния Рал, го направих, за да не ме убие той, а заедно с мен и мои близки хора. Той бе изтезавал и убивал безчет хора и това бе достатъчно, за да заслужи смъртта си. Тогава още не знаех, че ми е истински баща и че след като го убия, като негов наследник, ще стана Господарят Рал на Д’Хара.

Ако бе разбрал кой съм, може би нямаше да се опитва да ме убие, но той не знаеше. Аз имах информация, която той искаше да узнае; той възнамеряваше да я изтръгне от мен, след което да ме убие. Но аз бях по-бърз и го изпреварих.

Оттогава насам научих доста неща. Наученото ни свързва — той обиколи присъстващите с ръка, след което положи длан на гърдите си — по начин, който трябва да положите усилия да разберете, ако искате да успеете във вашата борба.

Земята, където израснах, плюс родината на Калан и Д’Хара съставляват така наречения Нов свят. Както вероятно вече знаете, необятната земя, излизаща извън пределите на вашата родина, се нарича Старият свят. След като се превърнах в Господаря Рал, бариерата, която ни предпазваше от Стария свят, падна, също както падна и вашата граница. След това император Джаганг от Императорския орден на Стария свят използва възможността, за да завладее Новия свят, моята родина — също както нападна и вашата родина. Ние се борим с него и силите му вече втора година, като се опитваме да го победим или поне да го върнем обратно в Стария свят.

Бариерата, която падна, ни защитаваше от Ордена и от хората като тях в продължение на близо три хиляди години — повече, отколкото е защитавала вас. Преди издигането на бариерата в края на Голямата война тогавашните врагове от Стария свят са използвали магия, с чиято помощ са създали хора, наречени пътешественици по сънищата.

Мъжете започнаха да шептят помежду си. Бяха чували това име, но не знаеха какво точно означава.

— Пътешествениците по сънищата — обясни Ричард, щом всички утихнаха — могат да проникват в човешкото съзнание и да контролират човека. Срещу тях няма защита. Влезе ли пътешественик по сънищата в главата ти, ти ставаш негов роб и не си способен да се противопоставяш на заповедите му. Хората изпаднали в отчаяние.

Един човек, на име Алрик Рал, мой предтеча, намерил начин да защити хората и да не позволи на пътешествениците по сънищата да нахлуват в съзнанията им. Освен че бил Господарят Рал на Д’Хара, той бил и могъщ магьосник. Благодарение на способностите си създал връзка, която, ако бъде пожелана искрено и от цялото сърце на човек, го предпазва от пътешественика по сънищата, който не може да влезе в съзнанието му. Връзката на Алрик Рал с неговия народ посредством тази връзка ги защитавала.

Отдаването, което всички вие изрекохте преди малко, е формален израз на тази връзка. То е било изричано от всички Д’Харанци към техния Господар Рал в продължение на три хиляди години.

Неколцина мъже не се стърпяха и ентусиазирано пристъпиха напред:

— Това означава ли, Господарю Рал, че сме защитени от пътешествениците по сънищата, понеже изрекохме онези думи?

Ричард поклати глава.

— Вие и хората като вас не се нуждаят от закрила срещу пътешествениците по сънищата. Вие вече сте защитени, макар и по друг начин.

Мъжете въздъхнаха с облекчение. Някои стиснаха радостно раменете на другарите си или се прегърнаха. Сякаш досега всички бяха живели в ужас от пътешествениците по сънищата и в последния възможен миг се бяха спасили.

— И как така сме защитени? — попита Оуен.

Ричард си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Ето тук е общото. Нека го кажа така: за да функционира, всяка магия се нуждае от нещо, което да я уравновесява. — Хората закимаха енергично, сякаш, макар родени без искрицата на дарбата, разбираха прекрасно за какво става въпрос. — Откакто Алрик Рал чрез магия е създал връзката, която да защити народа му — продължи Ричард, — е задължително да го има Господарят Рал, който да поддържа връзката жива. Не на всички магьосници се раждат деца, ощастливени с магическата дарба, така че част от стореното от Алрик Рал се състояло в това да гарантира, че всеки Господар Рал винаги ще има по един син, роден с дарбата, така че да поддържа връзката с народа на Д’Хара, посредством която да го защитава.

Ричард вдигна пръст във въздуха, за да привлече вниманието им, и плъзна поглед над групата.

— Това, което навремето не се е знаело, е, че въпросната магия неизменно е работила за създаване на нещо, което да установи равновесното и положение. Макар Господарят Рал неизменно да имал по един наследник, роден с дарбата — магьосник като него, — по-късно било установено и че от време на време му се раждат деца, у които липсвала дори минимална искрица от дарбата.

По изражението на лицата им Ричард разбра, че сънародниците на Оуен нямат ни най-малка представа за какво им говори. Вероятно за хора, живели в подобна изолация, разказът му звучеше доста объркващо, ако не и направо абсурдно. Спомни си как самият той се бе отнасял към разказите за магия преди падането на границата и срещата му с Калан. Той не беше израсъл сред магия и все още не бе наясно с много неща в тази сфера. Макар да беше роден с двете страни на дарбата, все още не упражняваше пълен контрол над възможностите си.

— Опитайте се да разберете — продължи той, — че не всички хора притежават магически способности, не всички са родени с дарбата, както се казва. Но у всеки човек съществува поне една, макар и съвсем мъничка, искрица дарба, въпреки че те не умеят да си служат с магията. До съвсем скоро за тези хора се казваше, че са родени без дарбата. Разбирате ли? Родените с дарбата — магьосници, чародейки и тъй нататък — умеят да си служат с магията, докато останалите хора не притежават тези умения, така че се смяташе, че те са родени без дарбата. Но както се оказва, това не е съвсем така — излиза, че всеки човек притежава една, макар и мъничка, искрица от дарбата. Тя е нещото, благодарение на което хората си взаимодействат с магията от заобикалящия ги свят, с предметите и съществата, притежаващи магически качества, с хората, родени с дарбата да владеят и да си служат с магията.

— В Бандакар също има хора, които владеят магията — обади се един от присъстващите, — истинската магия. Само човек, който никога не е видял…

— Не, не — прекъсна го Ричард. Не искаше да изгубят нишката на разказа му. — Оуен ми разказа кое според вас е магия. Не, това не е магия, а мистицизъм. Аз не ви говоря за това. Имам предвид истинската магия, която дава реални резултати в реалния свят. Забравете какво са ви говорили за магията, за това, че стига да вярваш в нещо, то ще се сбъдне и че това е истинската магия. Нищо подобно. Това е просто лъжовната представа, която хората са си изградили по отношение на магията.

— Но пък е нещо истинско — възрази нечий глас. — По-истинска от онова, което виждаш и чувстваш.

Ричард изгледа мъжете строго.

— След като е толкова истинска, защо трябваше да използвате отрова, забъркана от мъж, който цял живот се е занимавал с билки? Защото много добре знаете кое е истинско — затова; когато се опре до личния ви интерес, до живота ви, много добре знаете кое е истина и кое не — кое наистина действа. — Ричард посочи Калан. — Майката Изповедник притежава истинска магия. Тук не става въпрос за заклинание, направено на човек, който ще умре след десет години и хората ще помислят, че е бил убит от заклинанието. Тя притежава истинска магия, която по своята първо природа е свързана със смъртта и като така може да въздейства дори на хора като вас. Ако тя докосне някого със своята магия, той може да умре на мига. Не десет години по-късно, а точно в този миг — веднага. — Ричард замлъкна, погледът му обходи събралите се пред него мъже. — Ако някой не вярва в тази реално съществуваща магия, нека я изпробваме. Нека някой от вас ми направи своята магия, основаваща се на вярата му, нека хвърли срещу мен заклинание, с което да пожелае да умра тук и сега. А след това да дойде и да позволи на Майката Изповедник да го докосне със своята реално съществуваща, смъртоносна сила. Тогава всички останали ще видят резултатите и ще могат да отсъдят сами за себе си. — Огледа лицата им едно по едно. — Има ли някой, който ще се осмели да се подложи на този тест? Има ли сред вас магьосници, готови да изпробват това?

Никой не помръдна, никой не отвърна.

— Е, май ще излезе — продължи Ричард, — че все пак разбирате кое съществува наистина и кое не. Запомнете това. Поучете се от него. И така, вече ви разказах, че Господарят Рал винаги има по един син, роден с дарбата, за да му предаде трона на Д’Хара и магическите си способности, вследствие на което да не бъде прекъсната връзката. Но както споменах, връзката, създадена от Алрик Рал, родила неподозирано последствие.

Едва по-късно било установено, че Господарят Рал, вероятно с цел постигане на баланс, създава и поколение, изцяло лишено от дарбата — не просто без дарба, както са обикновените хора, а без искрица дарба.

Поради тази причина — понеже са родени без ни най-малка искрица от дарбата, тези хора са неспособни да си взаимодействат с истинската магия на света. Те по никакъв начин не могат да бъдат докоснати от магията. За тях магията може изобщо да не съществува, понеже не са родени със способността да виждат или да усещат магията. Така да се каже, те са нещо като птици, които не могат да летят. Приличат на птици, имат пера, хранят се с насекоми, ала не могат да летят.

Някога, в онези далечни времена след като била създадена връзката, защитаваща народа на Д’Хара от пътешественика по сънищата, магьосниците най-сетне успели да издигнат бариера между Стария и Новия свят. И понеже жителите на Стария свят вече нямало как да нахлуват в Новия свят и да водят войната, тя свършила. Най-накрая настъпил мир.

Хората от Новия свят обаче установили, че имат проблем. Децата на родените без искрицата на дарбата деца на Господаря Рал също започнали да се раждат без дарбата. Всяко дете, чийто родител, било то майка или баща, бил роден без искрицата на дарбата, също се раждало без нея — винаги, неизменно. Това важало и за техните деца, и за децата на техните деца и тъй нататък, поколения наред. Броят на родените без искрицата на дарбата главоломно нараствал, те ставали все повече и повече.

И тогава хората се уплашили, понеже по онова време магията била важна част от техния живот. Магията била част от техния свят. Именно магията ги предпазвала от пътешествениците по сънищата. Магията създала бариерата, която ги защитавала от ордите на Стария свят. Магията сложила край на войната. Магията изцелявала хора, намирала изгубени деца, създавала невероятни творения на изкуството, които окрилявали сърцата и радвали душите. Магията помагала на хората да живеят по-добре и да се движат по-уверено напред в бъдещето си.

Имало градове, издигнати около един-единствен човек с дарба, който удовлетворявал нуждите на хората. Мнозина, родени с дарбата, се изхранвали благодарение на уменията си. Съществували магически предмети, способни да контролират природните стихии и по този начин да подобряват живота на хората. Магията присъствала масово в живота и с нея хората се чувствали по-сигурни. Тя била нещо лично, качество, което ти дава възможност за личностно израстване. Почти всеки имал полза от магията.

Това не означава, че магията е или е била нещо абсолютно задължително и незаменимо, но така или иначе била полезна — средство, което помага. Магията била като тяхна дясна ръка. Но все пак човешкият ум, а не магията е незаменимото — без дясна ръка може да се оцелее, но без ум… Но магията била навлязла масово в живота, така че според мнозина наистина била станала незаменима.

Хората започнали да се опасяват, че новата заплаха — разпространението на родените без искрицата на дарбата сред населението — ще сложи край на света, който познават, ще промени всичко, което им се струва важно, ще унищожи онова, което смятат за своя най-надеждна защита — магията.

Ричард огледа лицата на събралите се мъже, за да е сигурен, че всички са разбрали есенцията на разказа му, че са наясно с цялата трагедия и отчаяние на предците си.

— И какво направили хората с родените без искрицата на дарбата свои сънародници? — попита един от мъжете.

— Нещо ужасно — отвърна тихо Ричард.

Извади книгата от кожената кесия на колана си и я вдигна така, че всички да я виждат, като в същото време отново закрачи напред-назад. Облаците, натежали от снежната вихрушка, се рееха безшумно през скования от студ проход, устремени към белите върхове високо горе.

— Тази книга се нарича „Колоните на Сътворението“. Това е името, с което древните магьосници нарекли родените без искрицата на дарбата — колони на Сътворението, — защото тези хора, благодарение на предаваното от поколение на поколение свое качество, по-скоро липса, щели да променят изконната природа на човешкия род. Те били основата на една съвсем различна човешка раса — хора, откъснати от магията.

Тази книга ми попадна съвсем наскоро. Тя има за цел да запознае Господаря Рал и някои други със съществуването на тези родени без дарбата хора, които по никакъв начин не се влияят от магията. Книгата разказва за появяването на първото поколение такива хора — като преки наследници на Господаря Рал, а после разказва и за други неща, касаещи техния живот. Освен това разкрива и какво се е случило с тях преди няколко хиляди години.

Някои от мъжете търкаха длани една в друга, за да се стоплят, Ричард продължаваше да снове напред-назад пред тях. Разказът му явно ги бе заинтригувал.

— И какво се случило с тях?

Ричард спря и огледа притихналите в очакване мъже.

— Били прокудени.

Чу се удивен шепот. Мъжете явно не бяха очаквали такава развръзка. Те знаеха какво е да си прокуден, разбираха прекрасно и съчувстваха на хората, прокудени преди толкова векове.

— Това е ужасно — отрони един мъж на първия ред и поклати глава.

Друг смръщи чело и простря напред ръка.

— Тези колони на Сътворението не са ли имали роднини? Не са ли живеели в градове? Не е ли имало хора, които да скърбят за тях?

— Напротив, имали са приятели и близки — кимна Ричард. — Тези прокудени хора са били част от живота, живели са като всички останали. Книгата разказва колко трудно било прието това решение. Сигурно на никого не му е било лесно, времената са били ужасни, трябвало е да се предприемат мерки, които за никого не били приятни, но управляващите по онова време решили, че ако искат да запазят начина си на живот, ако искат да съхранят магията и всичко, с което тя им помага, ако мислят за човека като цяло, а не за конкретните личности, трябва да прокудят родените без искрицата на дарбата. Нещо повече, те постановили, че за в бъдеще всеки наследник на Господаря Рал, с изключение на родения с дарбата едничък негов син, ще бъде екзекутиран, за да се гарантира, че между тях никога повече няма да се появи колона на Сътворението.

Този път никой не гъкна. Мъжете изглеждаха натъжени от разказа за тези загадъчни хора и ужасната им съдба. Увесили глави, те сякаш се опитваха да си представят какво ли е да живееш в такива смутни времена.

— И къде били прокудени тези колони на Сътворението? Къде ги пратили?

Ричард проследи как все повече и повече лица, заинтригувани от човешката трагедия, разиграла се преди хиляди години, се вдигнаха към него, застинали в очакване да чуят края на историята.

— Тези хора, както ви казах, били неподвластни на магията. А бариерата, опасваща Стария свят, била издигната посредством магия.

— Значи са ги изпратили отвъд бариерата! — възкликна един от мъжете.

Ричард кимна.

— Не един магьосник загинал, вкарвайки силата си в бариерата, за да бъде осигурена надеждна защита срещу набезите на ордите от Стария свят, които искали да сложат край на магията и да поробят всичко живо в Новия свят. До голяма степен войната се водела именно заради това — защото жителите на Стария свят искали да изтръгнат корените на магията от живота на човека. И така, хората от Новия свят изпратили своите сънародници, родени без искрицата на дарбата отвъд бариерата, в Стария свят.

Нямало как да разберат какво е станало с техните приятели, близки и любими, които прокудили, понеже били изпратени отвъд една бариера, която никой от тях не можел да премине. Всички се надявали колоните на Сътворението да започнат нов живот, да положат ново начало. Но заради бариерата, отвъд която се простирала вражеската територия, нямало как да разберат какво се е случило с прокудените от тях хора.

Но преди няколко години бариерата падна. Ако тези прокудени хора са успели да се установят в Стария свят, значи трябва да са създали поколения, които да се отличават с все същия този белег — липсата на дори най-слаба искрица от дарбата. Но къде са — от тях няма нито следа.

Хората в Стария свят са като тези в Новия — едни са родени с дарбата, други без нея, но при всички положения притежават поне онази искрица, която им позволява да взаимодействат с магията.

Като че ли онези хора от древността просто са се изпарили.

— Значи поне знаем — обади се Оуен, — че всичките онези прокудени от Новия свят хора са загинали трагично… или пък са били избити.

— И на мене ми мина през ума — отвърна Ричард. Обърна се към мъжете, впили в него изпълнени с очакване очи, жадни да узнаят края на историята. — Но скоро след това ги открих. Открих този отдавна изгубен народ.

Отново се чу въодушевен шепот. Мъжете приеха с ентусиазъм новината, че горките нещастници в крайна сметка са оцелели въпреки всички трудности и номера на съдбата.

— И къде са те, Господарю Рал — попита един, — къде са тези хора, с които имате далечна родствена връзка? Тези клети души, подложени на такива тежки изпитания и жестоко отношение?

Ричард ги изгледа с пронизителния си поглед.

— Елате да ви покажа какво е станало с тези хора — рече той и тръгна да заобикаля статуята, за да могат за пръв път да видят колосалната фигура в нейния пълен блясък. Щом се изправиха лице в лице със статуята, мъжете застинаха в благоговение. Започнаха развълнувано да споделят един с друг колко истинска изглежда, колко ясно се вижда непоколебимата решителност, изписана на лицето на човека.

По неописуемото вълнение в гласовете им и удивлението в думите им Ричард разбра, че тези хора никога в живота си не бяха виждали статуя — поне не толкова внушителна. Като и че за тях тя бе нещо като рожба на магически, а не на човешки — както смяташе Ричард — способности.

Той постави ръка на студения камък.

— Това е древна статуя на магьосник от Стария свят, на име Каджа-Ранг. Отчасти тя е изваяна в знак на почит към този човек, тъй като той бил велик и могъщ магьосник.

Оуен го прекъсна, като вдигна ръка във въздуха.

— Но аз останах с впечатлението, че хората в Стария свят са пожелали да живеят далеч от всяка магия. Тогава защо им е велик магьосник? И по-конкретно, защо да отдават почит към човек като него, който притежава магически способности?

Ричард се усмихна, доволен, че Оуен е схванал противоречието.

— Хората не винаги действат логично. Нещо повече: колкото по-нелогични са убежденията на един човек, толкова по-явни са разминаванията. Да вземем за пример вас — вие се опитвате да загладите противоречията в поведението си, като подхождате строго избирателно към убежденията си. Твърдите, че нищо не е истина, че на човек не му е дадено да опознае истинската същност на действителността, и въпреки това се страхувате от онова, което ви причинява Императорският орден — вярвате достатъчно убедено в истинността на действията им, за да искате да сложите край на всичко това.

Ако нищо не съществува в действителност, значи няма причина да искате да отблъснете Императорския орден. Нещо повече — желанието ви да ги спрете противоречи на някои ваши изконни убеждения, вие не би трябвало да смятате поведението им за застрашаващо живота ви, понеже твърдите, че на човека не е дадено да познава действителността.

Да, но разбирате прекрасно какво се случва със семействата ви, попаднали в лапите на Императорския орден, знаете колко е гнусно, долно и отвратително всичко това, което ще рече, че прилагате избирателно собствените си убеждения, като изпращате Оуен да ме отрови, за да ме накара да ви отърва от пределно истинския ви проблем.

Част от мъжете изглеждаха объркани от думите на Ричард, други явно се почувстваха неудобно. Двама-трима като че останаха изумени. Никой обаче не се осмели да оспори казаното, така че го оставиха да продължи.

— Хората от Стария свят били същите — и все още са. Твърдят, че не желаят магия, а щом се изправят лице в лице с действителността, не искат да минат без нея. Императорският орден е същият. Те нахълтаха в Новия свят, като тръбяха наляво и надясно, че ще освободят човечеството от оковите на магията, убеждаваха всички колко са благородни в преследването на тези си цели, които впрочем гонят именно като използват магия. Твърдят, че магията е нещо зло и порочно, а самите те си служат с нея.

Техният предводител, император Джаганг, използва за постигането на своите цели всеки, който притежава магически способности, а междувременно твърди, че се бори за изкореняването на магията. Джаганг е пътешественик по сънищата, потомък на древните пътешественици по сънищата. Като такъв той самият е магическо същество, но не се отказва от трона си и от мястото си начело на империята. И въпреки че самият той притежава магията, нарича себе си Джаганг Справедливия.

Каквото и да твърдят той и хората му, тяхната единствена цел е да се докопат до властта — просто и ясно. Обличат тези си стремления в благовидни пориви. Всеки тиранин се мисли за различен от останалите. А всъщност всички са еднакви. И господарстват по един и същи безапелационен начин.

Оуен бе смръщил чело, опитвайки се да разбере за какво всъщност става дума.

— Значи хората от Стария свят не са такива, за каквито се представят — между думите и делата им има пропаст. Твърдят, че човек ще живее по-добре без магията, а в същото време самите те използват магия.

— Именно.

— Ами този човек? — посочи статуята Оуен — Защо е тук, след като е бил против тези схващания?

Над главата на високата статуя се събираха мрачни облаци. Студеният въздух не помръдваше, висеше над земята влажен и тежък. Сякаш бурята също бе притихнала в очакване, любопитна да чуе края на историята.

— Този човек е тук, защото се е борил да спаси хората в Стария свят от нещо, от което са се страхували повече и от магията — отвърна Ричард. Погледна решителното лице, чиито очи бяха втренчени завинаги в Колоните на Сътворението. — Той, магьосникът на име Каджа-Ранг — продължи Ричард, — събрал всички хора, родени без искрицата на дарбата, всички колони на Сътворението, прокудени от Новия свят, заедно с всички жители на Стария свят, които с времето се били присъединили към тях, и ги изпратил ето там. — Ричард посочи към далечните земи зад гърба на статуята. — Затворил ги на място, заобиколено отвсякъде с планини, след което ги оградил с непристъпна граница, пресичаща този проход, за да не се смесят никога повече с хората, обитаващи останалата част на света.

Каджа-Ранг дал име на тези хора: Бандакар. Името „бандакар“ идва от един много древен език, наречен високо Д’Харански. И означава „прокудените“. Този човек, Каджа-Ранг, спасил народа си от родените без искрицата на магията.

Вие сте потомци на този прокуден народ. Вие сте потомци на Алрик Рал, на хората, изпратени на заточение в Стария свят. Всички вие сте потомци на династията Рал. Ние с вас имаме едни и същи прадеди. Вие сте прокудените.

Платото около статуята на Каджа-Ранг потъна в тишина. Мъжете стояха като гръмнати.

В следващия миг настъпи истинска суматоха. Ричард не се опита да овладее ситуацията, да ги успокои. Вместо това отстъпи назад, заставайки редом до Калан, и ги изчака да осмислят чутото. Искаше да им даде нужното време, за да осъзнаят в цялата му пълнота всичко казано.

Разперили ръце във въздуха, някои от мъжете се разкрещяха в изблик на гняв пред чутото, други стенеха отчаяно, смазани от ужаса на този разказ, трети се разридаха от мъка, мнозина се впуснаха в разгорещени спорове, неколцина извадиха доводи, оборени от опонентите им, имаше и такива, които си повтаряха един на друг ключови елементи от чутото, сякаш искаха да чуят думите още веднъж, за да се убедят, че наистина са изречени в този смисъл.

Каквато и да бе реакцията, всички постепенно започнаха да осъзнават грандиозността на всичко чуто. Доловиха истинността на изречените думи. Изведнъж всички едновременно се втурнаха да говорят, нетърпеливи да изразят богатата гама от чувства, напираща в сърцата им — отказ да повярват, гняв, почуда, дори страх. Разбрали кои са всъщност, те бяха смазани от новината.

Преодолели първоначалния шок, мъжете сами си зашъткаха, опитвайки се да въдворят малко ред, жадни да получат още информация.

— Вие сте роденият с дарбата наследник на Господаря Рал, а ние сме децата, прокудени от дома — осмели се да каже един от мъжете, но не достатъчно, че да зададе въпроса, който вълнуваше всички.

— Да, така е — отвърна Ричард. — Аз съм Господарят Рал, предводител на Д’Харанската империя, а вие сте потомци на колоните на Сътворението, прогонени от своя народ. Аз съм роден с дарбата, подобно на своите деди, на всеки Господар Рал преди мене. Вие сте лишени от дарбата като предците си.

Застанал пред статуята на Каджа-Ранг, мъжът, който ги бе прокудил, Ричард се вгледа в напрегнатите лица.

— Пропъждането е жесток акт. Неморален. В качеството си на Господаря Рал слагам край на това и обявявам, че повече няма да се повтори. Вие никога повече няма да бъдете Бандакарската империя, прокудените, вие отново ще сте както някога Д’Харанци — ако пожелаете.

Мъжете затаиха дъх, сякаш, за да се убедят, че наистина е изрекъл онова, което им се щеше да чуят, в очакване да последва още нещо — потвърждение или отричане на тези думи.

Ричард прегърна Калан през кръста и огледа спокойно изпълнените с надежда физиономии. Накрая им се усмихна.

— Добре дошли у дома.

Като по даден знак мъжете паднаха в краката му, започнаха да целуват ботушите, панталона, ръцете му, а онези, които се намираха по-назад — и земята, на която бе стъпил. Някои дори се осмелиха да целунат ръба на роклята на Калан.

Почувствали неимоверна близост, на свой ред приветстваха Ричард като един от тях.