Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (2)

Втора глава

— МОЛЯ? — намръщи се Дженсън.

Ричард махна с ръка покрай Калан.

— Соколите — преследват ни.

— Имаш предвид, че са ни последвали в тази пустош и ни наблюдават, в очакване да видят дали ще умрем от жажда или от нещо друго, та да оглозгат кокалите ни.

— Не, по-скоро ни шпионират, не ни изпускат от поглед — бавно поклати глава Ричард.

— Но как си разбрал, че…?

— Разбрал е — прекъсна я грубо Кара. Атлетичното и тяло бе не по-зле оформено, жилаво и застрашително от телата на соколите. Загърната в черните одежди на номадите, които от време на време навестяваха тази необятна пустош, тя изглеждаше също тъй зловещо.

Ричард се пресегна и я хвана за рамото, за да укроти изблика и на гняв.

— Забелязахме ги, когато Фридрих ни откри и ни каза за теб — продължи след малко той.

Дженсън хвърли поглед на двамата мъже в каруцата. Студената сребриста лунна светлина, озаряваща диплите на далечните планини, бе достатъчна, за да види Калан как Том откача ремъците на хамутите от главите на едрите впрегатни коне, докато Фридрих разседлава останалите.

Погледът на Дженсън отново се спря върху Ричард.

— И какво успя да разбереш досега?

— Не много. Все още не знаем достатъчно. Оба, нашият изненадващо появил се природен брат, чиито мощи лежат някъде там отзад, ни разконцентрира с опита си да ни убие. — Ричард откачи един мях с вода от колана си. — Едно обаче е сигурно: соколите не ни изпускат от поглед.

Той подаде на Калан водата, понеже нейният мях бе останал закачен на седлото. Не бяха почивали от много часове. Тя бе уморена от ездата и от ходенето пеша, когато слизаха от седлата, за да дадат почивка на конете.

Едва долепила меха до устните си, Калан си припомни неприятния вкус на топлата вода. Но все пак добре, че я имаха. Без вода смъртта щеше да ги сполети бързо в безмилостната жега на необятната, гола пустош около забутаното на край света място, наречено Колоните на Сътворението.

Дженсън свали от рамо ремъка на меха си с вода и колебливо поднови въпроса си:

— Знам колко е лесно човек да се заблуди и да изтълкува погрешно едно или друго действие или събитие. Ето, аз например бях убедена, че искаш да ме убиеш, понеже мислех, че си същият като Мрачния Рал. Наистина бях убедена, намирах хиляди доказателства в подкрепа на това, а в крайна сметка се оказа, че съм тълкувала погрешно всичко. Сигурно толкова съм се страхувала, че подозренията ми може да се окажат основателни, че накрая съм повярвала.

Ричард и Калан знаеха прекрасно, че Дженсън няма никаква вина — тя просто се бе оказала маша в ръцете на онези, които се опитваха да се доберат до Ричард. За съжаление всичко това ги забави и отне от и бездруго ценното им време.

Дженсън отпи голяма глътка. Смръщила лице от неприятния вкус на водата, тя посочи с меха пустошта зад тях.

— Мисълта ми беше, че там няма почти нищо живо, може би просто соколите са гладни и ни следват с надеждата някой от нас да умре и понеже ни наблюдават и дебнат неотлъчно, ти тълкуваш поведението им по друг начин. — Тя изгледа Ричард преднамерено сериозно, като едва сдържаше усмивката си, сякаш искаше укорът и да прозвучи като предположение. — Може пък да е точно така.

— Не мисля, че чакат някой от нас да умре — намеси се Калан, за да сложи край на разговора, така чеда могат да вечерят, след което Ричард да поспи. — Те ни наблюдават отпреди да дойдем тук. Следват ни, откакто навлязохме в горите на североизток. А сега е време да хапнем и…

— Но защо? Подобно поведение не е типично за птици. Защо го правят?

— Мисля, че ни следват по нечия заръка — отвърна Ричард. — По-точно, предполагам, че някой ги използва, за да знае местоположението ни.

Калан познаваше доста хора в Средната земя — от обикновени селяни до благородници в големите градове, — които ловуваха със соколи. Това обаче беше различно. Дори да не разбираше съвсем какво има предвид Ричард, още по-малко да знаеше на какво се дължи увереността му, тя бе убедена, че думите му не казват всичко.

Изведнъж присетила се за нещо, Дженсън се сепна насред глътката си.

— Значи затова започна да хвърляш камъчета на ветровитите места по пътеката.

Ричард се усмихна, за да и покаже, че е познала. Калан му подаде меха. Докато отпиваше жадно. Кара го удостои със смръщен поглед.

— Хвърлял си камъчета по пътеката? Защо?

— На някои места скалата се оголва от вятъра — побърза да отговори Дженсън вместо него. — Искал е да е сигурен, че ако някой се опита да се промъкне към нас в тъмнината, камъчетата, разпръснати върху обветрените голи петна, ще изскърцат под обувките му и ще го чуем.

— Наистина ли? — погледна го Кара въпросително. Той сви рамене и и подаде меха, за да и спести усилията да изравя своя изпод пустинната си одежда.

— Допълнителна предпазна мярка, в случай че някой ни дебне отблизо и не е достатъчно внимателен. Понякога хората не са подготвени за най-простото и това ги вкарва в капана.

— Но не и теб — заключи Дженсън и метна меха си през рамо. — Ти мислиш дори за най-простото.

— Ако си мислиш, че съм безгрешен, Дженсън, бъркаш — засмя се сърдечно Ричард. — Опасно е човек да приеме, че враговете му са глупави, но не вреди да пръсне някое и друго камъче, в случай че някой реши да се промъкне през оголена от вятъра скала в тъмното и си мисли, че няма да бъде чут. — Веселостта изчезна от лицето на Ричард, щом погледът му огледа хоризонта на запад, където звездите все още не се бяха показали. — Опасявам се обаче, че камъчетата няма да ни помогнат, ако някой ни наблюдава от тъмното небе. — Той се обърна към Дженсън и мигом се оживи, сякаш си спомни, че е разговарял с нея. — Но така или иначе, всеки допуска грешки.

Кара обърса устните си и върна на Ричард меха.

— Господарят Рал все допуска грешки, особено в най-обикновените неща — отбеляза тя с лукава усмивка. — Ето защо се нуждае от мен.

— Така ли, съвършена госпожице? — смъмри я той, докато се протягаше да поеме меха от ръката и. — Може би ако не беше ти да ме „спасяваш“ от неприятности, нямаше да ни преследват чернопери соколи.

— Че какво можех да сторя? — избухна Кара. — Опитвах се да помогна — да ви защитя и двамата. — Усмивката и се стопи. — Съжалявам, Господарю Рал.

— Знам — въздъхна Ричард и я стисна утешително за рамото. — Все ще измислим нещо. — После се обърна към Дженсън. — Всеки греши. Но по това кой как поправя грешките си, проличава какъв е човекът.

Тя кимна, замислена над думите му.

— Майка ми непрекъснато се боеше да не допусне грешка, която да ни струва живота. Пазеше ни от войниците на Мрачния Рал, също както ти сега. Но тъй като винаги сме живели в гори, вместо камъчета разхвърляше около нас сухи съчки. — Дженсън отметна една къдрица и потъна в мрачни спомени. — Онази нощ, когато дойдоха, валеше дъжд. Дори да са стъпили върху съчките и, нямаше как да ги чуем. — Треперещите и пръсти пробягаха по сребърната дръжка на ножа, зтъкнат в колана и. — Бяха огромни мъжаги, появиха се изневиделица, и въпреки това тя успя да убие един, преди да я…

Мрачният Рал искаше смъртта на Дженсън, понеже тя бе родена без дарбата. Владетелите от династията Рал по традиция убиваха наследниците си, които бяха родени като нея. Ричард и Калан вярваха, че всеки човек има право да изживее живота си и това негово право не зависи от потеклото му.

Уплашените очи на Дженсън намериха Ричард.

— Уби един от тях, преди да убият нея.

Ричард нежно прегърна Дженсън с едната си ръка. Всички бяха съпричастни на тежката и загуба. Мъжът, отгледал Ричард с толкова любов, също бе загинал от ръката на Мрачния Рал. Пак Мрачният Рал бе разпоредил да бъдат избити посестримите Изповедници на Калан. Мъжете, отнели живота на майката на Дженсън, бяха войници от Императорския орден, изпратени да я заблудят, да извършат убийство, за да я накарат да повярва, че този, който я преследва, е Ричард.

Калан се почувства напълно безпомощна пред издигнатата отпреде им стена. Знаеше какво е да си сам, да те е страх, да си заловен от изпълнени със сляпа вяра кръвожадни мъжаги, които са искрено убедени, че избиването на определени хора ще доведе до спасението на човешкия род.

— Бих дала всичко, за да мога да и кажа, че онези мъже не са били изпратени от тебе. — По топлите нотки в гласа на Дженсън можеше да се разбере какво е да си преживял такава загуба и да не можеш да се справиш с ужасната самота, която води тя след себе си. — Де да имаше как майка да узнае истината и да се запознае и с двама ви.

— Сега тя е при добрите духове и най-сетне е намерила покой — съчувствено прошепна Калан, макар вече да имаше основания да се съмнява в безусловната устойчивост на представата си за строежа на света.

Дженсън кимна и обърса лицето си с ръка.

— Къде беше твоята грешка, Кара? — попита накрая. Вместо да се ядоса на въпроса и, а може би поради факта, че бе зададен незлобливо и със съпричастие, Кара отвърна с неподправена искреност:

— Свързано е с незначителния проблем, за който ти споменахме.

— Искаш да кажеш с онова нещо, дето искаш да го пипна?

На светлината, процеждаща се от тънкия лунен сърп, Калан забеляза, че Кара отново е смръщила лице.

— И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Ричард прокара пръсти през челото си.

— Не съм съвсем убеден.

Калан също бе на мнение, че Кара опростява нещата твърде много.

Морещицата разпери ръце.

— Но, Господарю Рал, не можем да оставим…

— Да се захващаме с бивака, преди да се е мръкнало съвсем — прекъсна я властно Ричард. — В момента се нуждаем от храна и сън.

Кара моментално регистрира категоричността в тона му и не се възпротиви. В отсъствието на Ричард, който бе отишъл да огледа местността сам, Кара сподели с Калан, че се притеснява за Господаря Рал, който и изглеждал ужасно уморен. И предложи, понеже така или иначе разполагаха с достатъчно хора, да не го будят, когато дойде неговият ред да стои на пост през нощта.

— Ще огледам наоколо — додаде Морещицата, — за да сме спокойни, че птиците са се махнали и не ни дебнат с отвратителните си черни очи от някоя скала.

Дженсън се огледа напрегнато, сякаш се притесняваше да не би някой чернопер сокол да се стрелне към нея в тъмнината.

Чул последната реплика, Ричард махна с ръка.

— Отидоха си — поне засега — успокои всички той.

— Нали твърдеше, че те преследват. — Козичката на Дженсън, явно неспокойна, я подбутна с муцунка и получи успокоителна милувка по врата. Двете козлета все така стояха сгушени под корема на майка си. — Досега не ги бях забелязала. Вчера ги нямаше. Появиха се едва тази вечер. Ако наистина те преследваха, едва ли щяха да си тръгнат толкова бързо. По-скоро биха останали да те наблюдават.

— Оставят ни на спокойствие за малко, за да отидат да половуват, а може би и за да притъпят съмненията ни относно истинските им намерения. Когато решат, няма да им е трудно да ни открият, дори да сме продължили пътя си. Това е предимството на сокола: не е нужно да те наблюдава неотлъчно.

Дженсън вдигна ръце на хълбоците си.

— Тогава откъде си сигурен, че те следят? — Тя посочи неопределено в мрака. — И друг път си виждал птици — гарвани, врабчета, гъски, сипки, колибри, гълъби… Откъде знаеш, че те не са проявявали интерес към теб, за разлика от черноперите соколи, които те следят?

— Ами знам — Ричард се извърна и се насочи към каруцата. — А сега да разтоварваме и да си направим бивак.

Дженсън понечи да го последва, за да продължи с възраженията си, ала Калан я хвана за ръката.

— Стига му толкова за тази вечер, Дженсън, става ли? — Калан повдигна вежда. — Нека не обсъждаме повече този въпрос.

Самата Калан беше убедена, че черноперите соколи наистина ги следят, но това нямаше значение. В това отношение имаше пълно доверие на Ричард. Тя бе по-веща по въпроси, касаещи държавното управление, протокола, церемониите, престола; беше запозната с богата палитра от култури, познаваше в детайли причините за отколешни спорове между различни държави, историята на между държавнически споразумения; владееше незнайно колко езика, включително тънкия език на дипломацията. Във всички тези сфери Ричард и се доверяваше безпрекословно.

Но изникнеше ли нещо необичайно като това да ги преследват чудати птици, тя никога не поставяше под съмнение неговата дума.

Освен това знаеше, че Ричард още не е намерил отговор на всичките си въпроси. И друг път го бе сварвала в подобно състояние — вглъбен в себе си, замислен, търсещ връзката между важни факти и неуловими модели, видими единствено за него. Калан знаеше, че в такива случаи той се нуждае от спокойствие и трябва да бъде оставен на мира. Да го пришпорват да даде отговори, преди да ги е открил за себе си, означаваше да го отклонят от работата му и да го забавят допълнително.

Загледана в гърба на отдалечаващия се Ричард, Дженсън най-сетне се примири и с усилие се усмихна. В следващия миг, явно осенена от нова мисъл, ококори очи.

— Има ли намесена магия? — прошепна тя, наведена към Калан.

— Нямаме ни най-малка представа.

— Ще ви помогна — кимна Дженсън. — Готова съм на всичко, за да ви помогна.

Засега Калан запази тревогите за себе си и само прегърна младата жена в знак на благодарност, след което я поведе към каруцата.