Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция (глави 1–30)
piligrim (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция (глави 31–67)
nqgolova (2007)
Сканиране (глави 1–30)
corwyn

Издание:

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2003

История

  1. — Добавяне

Десета глава

ЩОМ СТИГНАХА ПРИ КАРУЦАТА, Ричард потопи двата меха на Оуен във варела, в който все още имаше вода. Приседнал с гръб, опрян в едно от колелата, новодошлият хвърляше към Ричард погледи, изпълнени с очакване, като в същото време Кара го следеше зорко. Морещицата определено не го хареса, което не влизаше в задълженията и към Господаря Рал.

Поради някаква причина обаче Ричард също не изпитваше особено топли чувства към мъжа. Не точно, че не го харесваше — просто не се почувства очарован от него. Държеше се учтиво и ни най-малко застрашително, ала нещо в държането на Оуен го караше… да стои нащрек.

Том и Фридрих начупиха събраните сухи дърва и накладоха малък огън. Прекрасното ухание на борова смола измести силния мирис на коне.

От време на време Оуен поглеждаше изплашено към Кара, Калан, Том и Фридрих. Най-притеснен обаче се чувстваше в присъствието на Дженсън. Стараеше се да гледа в друга посока, да отбягва очите и, ала погледът му се връщаше като магнит при рижата и коса, проблясваща на светлината на огъня. Щом Бети се приближи, за да проучи новодошлия, Оуен затаи дъх. Потупа я предпазливо по главата, сякаш бе щука, която, ако не бе достатъчно внимателен, можеше да му откъсне ръката.

Дженсън му се усмихна и без да обръща внимание на втренчения в косата и поглед, му предложи малко сушено месо.

Щом тя се надвеси над него, Оуен ококори широко очи.

— Не съм вещица — успокои го тя. — Някои си мислят, че щом съм с червена коса, значи съм вещица. Но не съм. — Уверявам те, че в мен няма никаква магия.

Остротата в тона и напомни на Ричард, че под грациозната и женственост се крие челична твърдост.

— Разбира се, че не сте — отвърна Оуен, все още ококорен. — Просто… никога не съм виждал… по-прекрасна коса.

— Е, благодаря — рече Дженсън и усмивката се върна на лицето и, а ръката и повторно му подаде парчето месо.

— Съжалявам — бе отговорът му, — но ако нямате нищо против, предпочитам да не ям месо.

Той бързо посегна към джоба си и извади платнена кесия със сухари. Усмихна се насила и я поднесе към Дженсън.

— Искате ли да опитате от моята храна?

Том го стрелна с гневен поглед.

— Не, благодаря — каза Дженсън и като прибра ръката си, приседна на един по-равен камък. Подръпна Бети за ухото и я накара да легне в краката и. — Щом не ядете месо, по-добре запазете сухарите за себе си — отбеляза тя. — Опасявам се, че почти всичката ни храна е месна.

— Защо не ядеш месо? — поинтересува се Ричард. Оуен извърна глава към каруцата зад себе си, за да го погледне.

— Не бих искал да убивам животни, за да задоволя егоистичните си потребности от храна.

Дженсън се усмихна любезно.

— Какво добросърдечно отношение.

Оуен пак се усмихна и плъзна поглед към косата и.

— Просто така се чувствам — пророни и най-сетне успя да отмести погледа си от нея.

— Мрачният Рал казваше същото — обади се Кара и насочи гневния си поглед към Дженсън. — Виждала съм го да пребива до смърт жена, понеже я бил хванал да яде наденица в пределите на Народния дворец. Това било незачитане на чувствата му.

Дженсън я изгледа слисано.

— Спомням си един път — продължи Морещицата, дъвчейки парче наденица, — бях с него, когато излезе да се разходи из градините на Двореца. Забеляза един кавалерист на кон да яде баница с месо. Мрачният Рал изпрати мощна светкавица, която мигом обезглави коня и главата му изхвърча през оградата. Ездачът успя да се приземи на краката си, докато трупът на животното се свличаше на земята. Мрачният Рал се протегна, изтегли меча на войника и яростно разпра корема на коня. Сграбчи човека за тила и заби лицето му във вътрешностите на животното, крещейки му да започва да яде. Мъжът се постара да направи каквото може, но накрая се удави в топлите вътрешности на коня.

Оуен вдигна длан пред устата си и затвори очи. Кара размаха наденицата за повече образност.

— Обърна се към мен без следа от ярост и ме попита защо хората са толкова жестоки, та ядат месо.

— Ти какво каза? — попита Дженсън, която я гледаше с неприкрито недоумение.

Кара сви рамене.

— Какво да кажа? Отвърнах, че не знам.

— Но след като са знаели, че Мрачният Рал е такъв, защо са продължавали да ядат месо? — попита Дженсън.

— Той не винаги се държеше така. В Двореца идваха търговци на месо и той не им обръщаше внимание. Може да поклати отвратено глава или да ги нарече жестоки, но в повечето случаи просто ги подминаваше.

Фридрих кимна в потвърждение на думите и.

— Точно такъв беше — човек никога не знае какво ще му хрумне в следващия миг. Дали ще ти се усмихне, или ще те прати на изтезания. Не можеш да предвидиш как ще реагира.

Кара се загледа в ниските пламъци на огъня, около който седяха.

— И това важеше за абсолютно всичко. — В гласа и прозвучаха уплашени, треперливи нотки. — Мнозина бяха убедени, че е въпрос на време, докато смъртоносният му взор попадне върху тях, така че живееха живота си като обречени, в очакване секирата да се стовари върху тяхната глава — те не изпитваха удоволствие от живота, не правеха планове за бъдещето.

Том също кимна, за да изрази съгласието си е казаното от Кара за живота в Народния дворец, после се протегна да хвърли малко сухи съчки в огъня.

— И ти ли си живяла така, Кара? — попита Дженсън.

— Аз съм Морещица. Морещиците са винаги готови да посрещнат смъртта. Ние не искаме да умрем стари и беззъби.

Оуен, който гризеше сухара си усърдно, сякаш се чувстваше задължен да се храни, след като останалите са седнали да вечерят, изглеждаше потресен от чутото.

— Не мога да си представя какво е да живееш в среда, изпълнена с такава свирепост и зверства, в каквато явно всички вие сте живели. Този човек — Мрачният Рал — роднина ли ви е, Господарю Рал? — Оуен сякаш изведнъж осъзна, че може би е сбъркал с въпроса си и побърза да замаже нещата: — Името е същото, та си помислих… просто ми хрумна… — не че съм искал да намекна, че и вие сте като него…

Ричард скочи от каруцата и подаде на Оуен меховете му.

— Беше мой баща.

— Нямах нищо конкретно предвид с въпроса си. Никога не бих клеветил съзнателно нечий баща, особено…

— Аз го убих — прекъсна го Ричард.

Ричард не възнамеряваше да влиза в подробности. Повдигаше му се дори от самата мисъл да се върне към цялата ужасяваща история.

Оуен гледаше изумено, като елен, заобиколен от глутница вълци.

— Той беше чудовище — намеси се Кара, явно почувствала се длъжна да защити Ричард. — Сега народът на Д’Хара има възможност да гледа напред в бъдещето си и всеки да живее както му харесва.

Ричард се настани до Калан.

— Да, стига да се отърват от Императорския орден.

Свел глава, Оуен продължаваше да гризе сухара си, оглеждайки скришом другите.

— Защо не ни разкажеш какво те води насам, Оуен? — наруши тишината Калан.

Ричард разпозна в тона и интонацията на Майката Изповедник, която задава любезен въпрос, с който цели да предразположи уплашен просител.

— Да, Майко Изповедник — сведе почтително глава Оуен.

— И нея ли позна? — попита Ричард.

— Да, Господарю Рал.

— По какво?

Погледът на мъжа се стрелна от единия към другия и обратно.

— Слуховете за вас и Майката Изповедник са плъзнали навсякъде. Надлъж и нашир се носят легендите за това как сте освободили народа на Алтур’Ранг от хомота на Императорския орден. Хората, които искат да живеят свободно, знаят, че вие можете да им дадете свободата.

— Как така да им я дам? — свъси чело Ричард.

— Ами преди властваше Императорският орден. Те са зверове, простете за израза — тях ги водят нечестиви сили и те не познават друг път. Именно затова са толкова жестоки. Вината може би не е тяхна. Не съм аз този, който може да каже. — Оуен извърна поглед, явно търсеше подходящите думи, като в същото време си припомняше сцени и образи, които лично го бяха убедили в зверствата на Императорския орден. — После се появихте вие и дарихте хората със свобода — както в Алтур’Ранг.

Ричард обърса челото си. Трябваше да преведе книгата, да разбере какво е онова, дето го докосна Кара, защо ги преследват черноперите соколи, трябваше да се върне при Виктор и другите, които организираха революция срещу Ордена, трябваше да се срещне с Ничи и да разреши проблема с главоболията. Може би Ничи щеше да му помогне поне с последното.

— Аз не мога да „даря“ хората със свобода, Оуен.

— Да, Господарю Рал.

За Оуен думите на Ричард очевидно бяха закон, неподлежащ на оспорване, но в очите му се четеше, че всъщност не е убеден в тях.

— Какво имаш предвид, като казваш, че дарявам хората със свобода?

Оуен отхапа парченце от сухара си и огледа останалите. Повдигна замислено рамене. Накрая се прокашля.

— Ами… вие правите същото като Императорския орден — убивате хора. — Размаха сковано сухара си, все едно беше меч, с който прониза въображаем противник във въздуха. — Убивате онези, които поробват хората, и връщате свободата на поробените, за да бъде възстановен мирът.

Ричард въздъхна дълбоко. Не знаеше дали Оуен има предвид точно това, което се разбра от думите му, или просто му бе трудно да се изразява добре пред хора, от които се притеснява.

— Не е точно така — възрази Ричард.

— Но нали затова сте тук. Всеки го знае. Дойдохте в Стария свят, за да освободите хората.

Опрял лакти върху коленете си, Ричард се приведе напред със сключени длани, докато обмисляше как по-ясно да се изрази. Усети нежната, приятелска ръка на Калан върху рамото си и се почувства по-добре. Не искаше да разказва на всеослушание ужасните подробности за това как е бил взет в плен и откъснат от Калан, как е мислел, че няма да я види никога повече.

Ричард отмести встрани емоционалния товар, свързан с този дълъг и тягостен период, и подходи от друго място.

— Аз, Оуен, съм роден в Новия свят…

— Да, знам — кимна онзи. — И сте тук, за да освободите хората от…

— Не. Не е съвсем така. Ние си живеехме в Новия свят. Живеехме в мир някога, също както и вие. Император Джаганг…

— Пътешественикът по сънищата.

— Именно. Та император Джаганг, пътешественикът по сънищата, изпрати войските си да завладеят Новия свят, да убиват и поробят народите ни.

С насълзени очи Оуен се вгледа в мрака и кимна.

— Както и моя народ.

— Опитахме се да отвърнем на удара им — намеси се Калан. — Но се оказа твърде непосилно. Тяхната армия е твърде многочислена за нашите възможности и ние не успяхме да я отблъснем.

Оуен пак гризна от сухара си, не смееше да я погледне в очите.

— Моят народ е ужасен от Ордена, нека Създателят опрости безпътните им действия.

— Да пищят в адски мъки цяла вечност дано и да не излязат от най-тъмните кътчета на отвъдния свят, охраняван от Пазителя — поправи го злъчно Кара.

Оуен изслуша със зяпнала уста изричането на толкова страховито проклятие.

— Не можем да се бием с тях просто така — не можем да ги върнем обратно в Стария свят — продължи Ричард, привличайки вниманието на Оуен върху себе си. — Така че ето ме тук, в родината на Джаганг, за да помогна на хората, които лелеят за свобода, да отхвърлят веригите на Ордена. Докато той вилнее из моята родина, е оставил своята, на онези, които жадуват за свобода. В негово отсъствие ни се отваря възможност да нанесем неочакван удар под кръста — да го жегнем болезнено.

Правя всичко това, защото не виждам друг начин да отвърнем на удара на Императорския орден — защото това е единствената ни надежда за успех. Ако разклатя основите на неговата империя, ако нанеса удар в тила му, ще му се наложи да изтегли войските си от нашата земя и да се завърне на юг, за да защитава своята.

Тиранията не е вечна. На нея и е присъщо да разяжда всичко, което е под нейната власт, включително и себе си. Ала този процес е дълъг — може да прехвърли поколения. Опитвам се да ускоря нещата, за да мога както аз, така и близките ми да изживеем живота си свободни — да го живеем така, както сами решим. Ако достатъчно хора се надигнат срещу владичеството на Императорския орден, силата на Джаганг може да отслабне и постепенно да бъде смазана.

Това е моят начин да се боря с него, така се опитвам да го победя и да го прогоня от родината си.

— Именно от това се нуждаем и ние — кимна Оуен. — Ние сме жертви на съдбата. Чакаме вас, за да дойдете и да прогоните този човек от земите ни, след което да приберете меча в ножницата си и да ни оставите да си живеем спокойно живота. Нуждаем се от вас, за да ни дарите свободата.

Огънят изпука и към небето политна фонтан от искри. Ричард отпусна глава и сключи ръце. Онзи човек май не бе чул и дума от изприказваното. Имаха нужда от почивка. Трябваше да преведе книгата. Трябваше да стигнат до крайната цел на пътуването си. Добре поне, че не го болеше главата.

— Съжалявам, Оуен — рече спокойно Ричард. — Не бих могъл да ти помогна толкова директно. Но те моля да разбереш, че пътят, по който съм поел, ще донесе добро и на твоя народ и постепенно ще принуди Джаганг да оттегли войските си от родината ти или поне присъствието им ще намалее значително, така че вие сами ще можете да се справите с тях.

— Не — възрази Оуен. — Хората му няма да напуснат земята ни, докато не дойдете вие и не… и не ги унищожите. — Самата дума и посланието, което тя носеше, всяваха у него ужас.

— Утре ще продължим пътя си — каза Ричард, забравил всички опити да звучи любезно. — Ти също ще продължиш по своя път. Желая ти успех в освобождаването на народа ти от Императорския орден.

— Ние няма да се справим сами — запротестира онзи. Поизправи се на мястото си. — Ние не сме диваци. Вие и хората като вас — онези, които не са получили просветление — можете да го направите, да ни дарите свободата. Аз съм единственият, който може да ви заведе. Трябва да дойдете и да изпълните онова, което вършат хората като вас. Трябва да освободите нашата империя.

Ричард разтърка веждите си с длани. Кара понечи да се надигне. Той я възпря с поглед.

— Давам ти вода. — Ричард се изправи. — Свобода обаче не мога да ти дам.

— Но вие трябва…

— Тази нощ ще патрулираме по двойки — извърна се Ричард към Кара, прекъсвайки Оуен.

Морещицата кимна и на устните и се изписа мрачна решителност.

— На сутринта Оуен ще си продължи по пътя — заключи Ричард.

— Определено ще го направи. — Сините очи на Кара се плъзнаха към новодошлия.