Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Naked Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 61 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция (глави 1–30)
piligrim (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция (глави 31–67)
nqgolova (2007)
Сканиране (глави 1–30)
corwyn

Издание:

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2003

История

  1. — Добавяне

Тридесет и пета глава

КАЛАН, ЗАСТАНАЛА ДО РИЧАРД, ПРИСВИ ОЧИ и се взря в далечината. От основата на статуята имаха прекрасна видимост към всички пътища, идещи от запад. Сякаш виждаха на длан половината свят. Но Калан не видя онова, което бе забелязал Ричард.

— Не мога да видя Колоните на Сътворението — рече тя.

Ричард застана зад нея и плъзна ръка пред лицето и за да насочи погледа и в правилната посока.

— Ето там. Вижда се като по-тъмно петно на фона на равнината.

Надалече Ричард виждаше по-добре от нея. На такова разстояние за Калан всичко се сливаше в общ, неясен образ.

— Ще го познаеш по белезите в земята, ето там — той посочи надясно, после леко наляво — и там. По-тъмните планини в далечината, дето се извисяват малко над останалите, имат уникален силует. Ориентирай се по тях.

— Сега, като ми ги показа, си спомних откъде идваме. Планините са ми познати.

Беше удивително, сравнявайки с изминатия път, колко високо се бяха изкачили. В далечината през погледа и се стелеше безкрайната пустош отвъд голата планинска верига; макар да не можеше да види съвсем ясно онова ужасяващо място, забеляза по-тъмното петно, за което и каза Ричард. Знаеше, че Колоните на Сътворението са там.

— Колко път е от прохода до твоите хора, Оуен? — попита Ричард. — Имам предвид другарите ти, с които сте се крили из горите.

— Но, Господарю Рал, никога не съм се озовавал в тази част на прохода. — Въпросът явно го изненада. — Никога не съм виждал статуята. Никога не съм приближавал насам. Няма как да ви отговоря на този въпрос.

— Напротив — не се съгласи Ричард. — Ако познаваш добре родината си, трябва да можеш да се ориентираш по различни отличителни белези на околността — както аз, гледайки на запад, различих пътя, по който минахме, за да стигнем дотук. Огледай планините, които се виждат през прохода, и кажи дали не забелязваш нещо познато.

Оуен го изгледа скептично, но все пак заобиколи статуята и надзърна на изток. Остана така, изложен на вятъра, загледан. Посочи един планински хребет в далечината, оттатък прохода.

— Това ми се струва познато. — Изглеждаше учуден. — Силуетът на онзи хребет. Оттук изглежда по-различно, но съм почти сигурен, че мястото е същото, за което си мисля. — Заслони очите си от свирепия вятър и продължи да се взира на изток. Отново посочи с ръка. — И онова там. Също ми е познато! — Спусна се тичешком към Ричард. — Прав сте, Господарю Рал. Виждам познати планини. — Заби поглед нейде в далечината и прошепна като на себе си: — Знам къде е домът ми, макар никога да не съм се прибирал оттук. Просто видях познати местности.

Калан никога не бе виждала човек, толкова учуден от нещо тъй обикновено.

— Е — прекъсна ентусиазма му Ричард, — на какво разстояние от тук са хората ти — как мислиш?

Оуен пак хвърли поглед през рамо.

— През низината, заобикаляме онзи хълм вдясно… — Обърна се към Ричард. — Криехме се в една местност, близо до някогашната граница, която ограждаше империята ни. Там никой не стъпва, понеже в близост до границата дебне смъртта. Не е далеч от прохода. По моя преценка, оттук е на около ден бърз ход. — След миг се поколеба. — Но аз не бива да се доверявам на онова, което виждат очите ми. Може би просто виждам нещо, което съзнанието ми иска да видя. Може би сетивата ми ме заблуждават.

Ричард скръсти ръце и се облегна на гранитната основа на статуята, взрян в далечината към Колоните на Сътворението, без да обръща внимание на съмненията на Оуен. По изражението на лицето му Калан разбра, че преценява възможностите им.

Застанала до него, понечи да се облегне на огромната статуя, но размисли и реши преди това да избърше снега от повърхността. Отдолу изплуваха букви, гравирани върху декоративната обвивка.

— Виж това… Ричард.

Той се обърна да види какво му сочи Калан и веднага се втурна трескаво да разчиства снега. Другите се скупчиха край тях, за да видят с очите си какво пише в основата на каменната статуя. Кара, застанала от другата страна на Ричард, прокара ръка и почисти целия участък.

Калан не разбираше думите. Бяха на непознат за нея език, който обаче и се видя някак познат.

— Високо Д’Харански? — попита Кара.

Ричард кимна, без да откъсва поглед от надписа.

— Явно е доста древен диалект — отрони почти на себе си, докато се опитваше да разгадае написаното. — При това такъв, с който явно не съм запознат. Може би поради отдалечеността на мястото.

— Какво пише? — полюбопитства Дженсън, докато се надигаше на пръсти между главите на Ричард и Калан, за да види надписа. — Можеш ли да го преведеш?

— Трудна работа — промърмори Ричард. Приглади косата си назад с една ръка, докато пръстите на другата бавно следваха последователността от думи.

Най-сетне се изправи и погледна Оуен, който бе застанал по-встрани и ги наблюдаваше.

Всички застинаха в очакване, докато погледът на Ричард се върна върху надписа.

— Не съм съвсем сигурен — каза най-накрая. — Доста странен начин на изразяване… — Погледна Калан. — Не мога да кажа категорично. Никога досега не бях виждал подобно изписване на високо Д’Харански. Би трябвало да знам какво пише, но май нещо не ми е съвсем ясно.

Калан си помисли, че може би проблемът не е в това, че Ричард не разбира значението на думите, а в това, че не иска да говори пред останалите.

— Добре де, може пък като поразсъждаваш, да стигнеш до някакъв смислен превод — подметна тя, за да му даде възможност да спечели време пред другите.

Ричард не се възползва. Протегна ръка и посочи думите отляво на предупредителния маяк.

— Тази половина ми е малко по-ясна. Според мен пише следното: „Бойте се от всяко разкъсване на булото връз отвъдната империя…“ Закри устата си с ръка и се замисли над останалата част от надписа.

— Другото ми е по-мътно — рече след малко. — Може би е нещо като, „…защото отвъд лежи злото: онези, които не виждат.“

— Разбира се — ядно подметна Дженсън.

Ричард отново прокара пръсти през косата си.

— Изобщо не съм сигурен в това, което казах. Има нещо, което упорито ми убягва. Ни най-малко не съм убеден, че съм прав.

— Напротив, съвсем си прав — прекъсна го Дженсън. — Онези, които не виждат магията. Поставено е от родените с дарбата, които са откъснали сънародниците на Оуен заради онова, което им е дадено по рождение. — Гневният и поглед се напълни със сълзи. — „Бойте се от всяко разкъсване на булото връз отвъдната империя, защото отвъд лежи злото: онези, които не виждат.“ Точно това се има предвид — онези, които не виждат магията.

Никой не оспори думите й. В гробната тишина се чуваше само свистенето на вятъра.

— Наистина не съм сигурен, че това е смисълът, Джен — кротко отрони Ричард.

Тя скръсти ръце и се извърна, за да погледне към Колоните на Сътворението.

Калан разбираше прекрасно как се чувства сестрата на Ричард. Знаеше какво е да си откъснат от почти всички, с изключение на хората като теб. Мнозина считаха Изповедниците за чудовища. Калан бе сигурна, че стига да имаха тази възможност, повечето хора с радост биха я заточили вдън земя — само поради факта, че е Изповедник.

Но това, че разбира чувствата на Дженсън, не означаваше, че я смята за права. Гневът на Дженсън спрямо хората, откъснали народа на Оуен от останалата част на света, бе справедлив, ала агресивността и към Ричард и останалите, притежаващи искрицата на дарбата, не бе оправдана.

Ричард насочи вниманието си към Оуен.

— Колко са другарите ти в планината, които очакват завръщането ти?

— Едва стотина.

Ричард въздъхна разочаровано.

— Е, колкото — толкова. По-късно ще мислим как да станат повече. Засега искам да отидеш и да ми ги доведеш. Ще те чакаме тук. Това ще бъде щабът ни, от който ще разработваме стратегията си за изгонването на Ордена от Бандакар. Ще разположим бивака си ей там долу, сред дърветата, където ще сме добре защитени.

Оуен огледа падината, накъдето сочеше Ричард, после вдигна очи към родината си в далечината. След малко смутено се извърна към Ричард.

— Но, Господарю Рал, вие сте този, който трябва да ни дари свободата. Защо не дойдете с мен при хората ми, щом искате да ги видите?

— Защото според мен тук ще сме на по-сигурно място от онова, на което се намират в момента. Орденът вероятно вече знае къде се крият.

— Напротив, Орденът няма никаква представа, че има хора в планината.

— Заблуждавате сами себе си. Онези мъже може да са груби и недодялани, но не са глупави.

— Но ако наистина знаят за другарите ми в планината, защо не са дошли да ги заловят?

— Ще го направят — отвърна Ричард. — Щом решат, че е дошъл моментът, ще го направят. Засега другарите ти не представляват опасност за тях, така че Орденът няма смисъл да хаби сили и средства, за да ги залови. Но рано или късно и това ще стане, понеже те не биха допуснали някой да остане с впечатлението, че може да се измъкне от лапите на Императорския орден.

Искам хората ти да се махнат от там и да се скрият на място, където никога не са били — тук. Искам Орденът да реши, че са се махнали, че са избягали, за да не тръгне да ги преследва.

— Да, може би наистина имате право — отрони Оуен, след като помисли малко.

Том се отдалечи към другия край на статуята, хем да стои на пост, хем да остави Дженсън насаме. Изглеждаше толкова ядосана, че като че ли бе най-добре да бъде оставена на мира. Том се чувстваше някак виновен, задето се е родил с искрицата на дарбата и можеше да вижда магията. Това го свързваше с хората, прокудили родените като Дженсън отвъд планината.

— Искам да отидеш с Оуен, Том.

Дженсън се обърна към брат си и отпусна ръце.

— Защо го пращаш с него? — Тонът и изведнъж бе изгубил остротата си.

— Да, наистина, защо да идва с мен? — попита и Оуен.

— Защото искам да съм сигурен, че ти и хората ти ще се върнете при нас. В случай че си забравил, имам нужда от противоотровата. Колкото повече хора знаят къде е скрита тя, толкова по-добре. Искам да знам, че не са застрашени по никакъв начин от Ордена. Какъвто е русокос и синеок, Том идеално ще се слее с хората от твоя народ. Ако някъде по пътя срещнете войници от Ордена, ще го вземат за ваш човек. Том ще се погрижи всички вие да се върнете тук.

— Но това може да се окаже опасно — намеси се Дженсън.

Ричард я изгледа от упор. Не каза нищо. Просто изчака да види дали сестра му ще се осмели да се противопостави на решението му. Накрая тя се предаде и извърна глава встрани.

— Сигурно си прав — отрони.

— Освен това искам да се опиташ да ми набавиш и някои неща — продължи Ричард към Том. — Бих те помолил да ми оставиш брадвичката си, ако нямаш нищо против.

Том кимна и свали оръжието от колана си. Ричард посегна да го вземе, като в същото време започна да изрежда цял списък с неща, които Том трябваше да донесе в новия им бивак — някои инструменти, малко дървен материал, лепило за кожа, корда, кожа и още някои неща, които Калан не успя да чуе.

Том отпусна ръка на колана си.

— Добре. Не ми се вярва да намеря всичко. На всяка цена ли трябва да доставя всичко? Дори ако това ме забави?

— Не. Нещата ми трябват, но по-важното е да доведеш хората. Виж какво можеш да намериш без проблеми и се връщай тук с Оуен и хората му колкото се може по-скоро.

— Разбрах. Кога тръгваме?

— Веднага. Нямаме време за губене.

— Веднага ли? — не повярва на ушите си Оуен. — След час-два ще мръкне.

— Тези час-два може да се окажат ужасно важни. Не ги губете.

Калан разбра какво точно има предвид Ричард: проблемът с отровата или угасването на дарбата. Тя виждаше с очите си колко мъчителни стават главоболията, причинени от дарбата му. Едва се сдържаше да го прегърне, да го утеши, да облекчи болката му, ала не можеше просто ей така да се хвърли в обятията му; чакаше ги доста работа. Погледна фигурката, поставена върху пиедестала на монументалната статуя. Половината от кехлибарената повърхност вече беше придобила цвета на нощен камък — бе станала черна и мъртва като сърцето на отвъдния свят.

Том метна раницата си през рамо.

— Ще се грижиш за тях, нали, Кара? — смигна и той. Тя му се усмихна приятелски. — Значи, до след няколко дни. — Махна им за сбогом, погледът му се задържа върху Дженсън. Само след миг направи знак на Оуен и двамата се запътиха към целта си.

Кара скръсти ръце и премери Дженсън с поглед.

— Голяма си глупачка, ако не изтичаш да го целунеш и да му пожелаеш лек път.

Дженсън се поколеба, но след миг вече летеше след Том. Бети хукна след нея.

Ричард пъхна статуйката в раницата си и грабна лъка, опрян на голямата статуя.

— Да вървим да намерим подходящо място за бивак сред дърветата.

Ричард, Калан и Кара заслизаха към вековната борова гора, която щеше да им осигури добро прикритие. Калан си помисли, че доста време бяха прекарали на открито. Беше само въпрос на време, докато соколите ги открият — докато Николас надуши дирите им.

Въпреки смразяващия студ Калан знаеше, че няма да могат да си запалят огън — соколите можеха да забележат дима и да ги открият. Изходът бе да си стъкмят закътан заслон. Калан с удоволствие би се пъхнала в някой хралупест бор, ала не бе сигурна дали това дърво изобщо вирее в Стария свят, така че желанието и едва ли бе осъществимо.

Докато подбираше внимателно пътя си, като гледаше да върви само по камъните и да не оставя следи в снега, погледът и се стрелкаше към надвисналите облаци. Човек винаги можеше да се надява на затопляне, при което снегът да обърне на дъжд. При всички положения ги очакваше неприятно студена нощ.

Докато се спускаха на зигзаг по стръмната пътека, Дженсън, следвана неотлъчно от Бети, се върна и ги настигна. Вятърът ставаше все по-студен, снеговалежът сякаш се усили.

Щом стигнаха на по-равен участък от пътя, Дженсън стисна Ричард за ръкава.

— Съжалявам, Ричард. Не исках да избухвам. Знам, че не ти си прогонил онези хора. Знам, че нямаш никаква вина. — Подръпна въженцето на Бети и нави една част около ръката си. — Просто се ядосах на отношението към тези хора. Аз съм като тях и това ме вбесява.

— Права си да се гневиш срещу начина, по който са се отнесли с тях — отвърна Ричард и продължи напред, — но не, защото намираш нещо общо със себе си.

Изненадана от думите му, дори сякаш леко засегната, тя не помръдна.

— Какво искаш да кажеш?

Ричард спря и се обърна към нея.

— Този начин на мислене е типичен за Императорския орден. И за сънародниците на Оуен. Това е израз на тенденцията да се внушава необосновано чувство за превъзходство или вина у хора, които споделят някакво общо качество или умение.

Императорският орден иска да те накара да повярваш, че твоето достойнство, че най-ценното нещо в живота ти или пък порочната ти същност се коренят изцяло във факта, че принадлежиш към определена група хора; според тях свободната воля на човек или няма никаква сила, или изобщо не съществува. Те искат да те накарат да повярваш, че всички хора представляват взаимозаменяеми безлични членове на една или друга общност, обединена от ясни и предопределени характеристики; че хората са обречени да живеят чрез груповата си идентичност, че ги движат общи стадни чувства и не могат да се борят за личното си щастие, тъй като лично, независимо щастие изобщо не съществува. Тъй като съществува само колективно щастие.

Те вярват, че един човек може да се издигне, когато е избран да получи признание, понеже общността, в която живее, трябва да бъде почетена и трябва да и се избере представител, който да получи отличието за себестойност. И само отразената от това отличие светлина може да озари и другите членове на общността.

Ала удостоените с това отличие живеят с тревожното съзнание, че то е въпрос на мнима компетентност. Човек никога не се чувства истински удовлетворен, понеже никой не може да излъже самия себе си. Най-накрая, понеже това признание е фалшиво и дадено поради принадлежността на някого към определена група, то следва да бъде поддържано единствено посредством сила.

Това омаловажаване на човечеството, дамгата, която Орденът поставя върху всички хора, е тяхната върховна присъда над ограничения откъм способности човешки род.

Когато насочваш срещу мене гнева си заради нещо, заложено от някой друг, значи ме смяташ за виновен за чужди престъпления. Същото е когато някой твърди, че съм чудовище, понеже баща ми е бил чудовище. Обратното — ако се възхищаваш на някого само защото считаш, че общността, към която принадлежи, заслужава възхищение, значи отново си подвластен на същия порочен морал.

Императорският орден твърди, че никой няма право да постига нещо със собствени усилия, да направи непосилното за другиго; ето защо според тях магията трябва да бъде изкоренена от лицето на земята. Според тях магическите способности са нещо порочно, понеже се коренят в злото на егоизма, и като така плодовете на тези способности са белязани с това зло. Ето защо Орденът учи, че всичко постигнато трябва да бъде пожертвано за хората, които нямат никаква заслуга за него. Те защитават тезата, че единствено посредством такава жертва въпросните плодове ще бъдат пречистени и годни за употреба.

Ние от своя страна сме на мнение, че животът на всеки човек е ценен сам по себе си и че всичко, което постигне даден човек, го постига сам за себе си.

Никой, освен самия ти, не може да ти спечели самоуважение. Всяка общност, която ти предлага подобно нещо или го изисква от теб, е опасана от оковите на робството.

Дженсън дълго не отмести поглед от очите му. Най-сетне на устните и блесна усмивка.

— Значи, затова винаги съм искала да ме приемат заради самата мен, заради това, което съм, и съм считала, че не е честно да бъда преследвана заради даденото ми по рождение.

— Да. Ако искаш да се гордееш със себе си заради постигнатото със собствени усилия, не си позволявай да бъдеш прикована до една или друга общност; не го прави и с другите. Остави всеки сам да докаже себе си и да спечели твоята оценка.

Това означава, че хората не би трябвало да ме мразят заради факта, че баща ми е бил лош човек, нито пък да ме уважават заради добродетелите на дядо ми. Аз имам право да живея собствения си живот, да градя сам своето лице пред света. Ти си Дженсън Рал и животът ти представлява онова, което сама направиш от него.

Изминаха останалата част от пътя в мълчание. Дженсън дълго разсъждава над думите на брат си.

Щом навлязоха сред дърветата, Калан мигом се почувства по-добре под короните на вековните борове, но истински си отдъхна едва когато потънаха в меката прегръдка на по-ниските и кичести балсамови дървета. Продължиха да си проправят път в гъстата гора, в безмълвната самота на величествените дървета и още по-надолу по хълма, до една скална стена, предлагаща добра закрила от природните стихии. Нямаше да е трудно да натрупат клони и да си построят относително уютно местенце за пренощуване.

С брадвичката на Том, Ричард отсече няколко прави и по-яки клона, които да послужат за основните греди, опрени в скалата. Докато ги привързваше един за друг с помощта на жилави коренища, Калан, Дженсън и Кара се пръснаха да събират по-дребни клони, част, от които да застелят на пода и друга част, за да покрият гредите.

— Как възнамеряваш да отървеш Бандакар от Ордена, Ричард? — попита Дженсън, докато влачеше няколко клона към бивака.

Той метна върху пристегнатите колове един доста голям клон и го привърза с дълго коренище.

— Не знам дали изобщо ще успея. Първата ми грижа е да си осигуря противоотровата.

Дженсън го изгледа леко изненадана.

— Но нима няма да помогнеш на тези хора?

Той я стрелна с поглед през рамо.

— „Тези хора“ ме отровиха. Откъдето и да го погледнеш, си беше опит за убийство — не им ли свърша мръсната работа, ще ме оставят да умра, без изобщо да им мигне окото. Те ни имат за диваци, смятат, че стоят по-високо от нас. Според тях нашият живот не струва нищо, понеже ние не сме членове на тяхното общество. Аз обаче възнамерявам най-напред да се погрижа за собствения си живот — да намеря противоотровата.

— Разбирам — Дженсън му подаде следващия клон. — Но въпреки това мисля, че ако помогнем за унищожението на Ордена и Николас, които вилнеят из тези земи, ще помогнем на самите себе си.

— Съгласен съм — усмихна се Ричард — и ще направим, каквото е по силите ни. Но за да им помогнем наистина, трябва да убедя Оуен и другарите му, че е важно сами да си помогнат.

Кара се изсмя презрително.

— Хубав номер — да научиш агнетата да станат вълци.

Калан беше съгласна с Морещицата. Според нея щеше да е по-трудно да убедят Оуен и другарите му да се защитават, отколкото Ричард и останалите четирима сами да освободят Бандакар от Императорския орден. Какво ли беше намислил Ричард?

— Е, след като всички сме в кюпа — заключи Дженсън, — след като на всички ни предстои да застанем лице в лице с Ордена в Бандакар, не мислите ли, че имам право да знам всичко? Че няма да е зле най-сетне да споделите с мен за какво са всичките тия погледи и шушумушения?

Ричард изгледа Дженсън, след което очите му отново намериха Калан.

Калан пусна клоните, които бе събрала, близо до заслона.

— Мисля, че е права.

Ричард не изглеждаше особено доволен, но след малко кимна и също преустанови работата си.

— Преди близо две години Джаганг по някакъв начин успя чрез магически средства да ни докара чумна епидемия. В самата чума нямаше нищо магическо — беше си най-обикновена чума. Тя плъзна из градовете, покосявайки десетки хиляди души с един замах. Тъй като епидемията бе задействана с помощта на магия, аз намерих начин да я спра също с помощта на магия.

Калан не вярваше, че Ричард може да предаде с няколко простички изречения целия онзи кошмар така, че човек да получи макар и най-обща представа за целия ужас, който бяха преживели. Изражението на лицето на Дженсън обаче и показа, че тя е успяла да съпреживее макар и отчасти случилото се.

— За да може Ричард да се завърне от мястото, където бе отишъл, за да спре чумата — продължи Калан, отгръщайки още малко завесата, — трябваше самият той да се зарази. Ако не го бе сторил, щеше да живее, но в абсолютна самота и щеше да си отиде от този свят сам, без никога повече да види нито мен, нито когото и да било другиго. Той избра да се зарази, но да може да се върне и да ми каже, че ме обича.

Дженсън я гледаше ококорена.

— Нима ти не го знаеше?

В отговор Калан се усмихна с горчивина.

— Не мислиш ли, че майка ти би се върнала от онзи свят само за да ти каже, че те обича, въпреки че ти го знаеш?

— Предполагам, че би го направила. Но защо е трябвало да се заразиш, за да се завърнеш? Откъде да се завърнеш?

— От едно място, наречено Храмът на ветровете, което отчасти се намира в отвъдния свят. — Ричард махна с ръка към прохода. — Така както онази граница е била хем в света на мъртвите, хем в същото време тук, в този свят. Може да се каже, че Храмът на ветровете бе нещо подобно. Той беше скрит в отвъдния свят. Тъй като трябваше да прекося някаква граница, да мина през отвъдния свят, духовете ми определиха цена, която трябваше да заплатя, за да се завърна в света на живите.

— Духовете ли? Значи си видял духовете? — попита Дженсън. Щом Ричард кимна утвърдително, тя попита: — И защо ти дадоха такава цена?

— Духът, определил цената за моето завръщане, бе Мрачният Рал.

Дженсън зяпна.

— Когато открихме Господаря Рал — намеси се Кара, — той бе с единия крак в гроба. Майката Изповедник предприе опасно пътешествие с Плъзгата, съвсем самичка, за да му донесе лек. Тя успя да се върне, когато Господарят Рал бе на косъм от смъртта.

— Успях да му донеса една магия — обясни Калан. — Донесох му нещо, което притежаваше силата да неутрализира чумата, причинена му от магията на Джаганг. Магията, която призовах, за да сторя това, бе трите Хармонии.

— Трите Хармонии ли? — попита Дженсън. — И какво представляват те?

— Ами един вид магия от отвъдния свят. С тяхна помощ човек може да остане от тази страна на живота, да не прекрачва границата със смъртта.

За жалост, а може би за късмет, тогава не знаех нищо повече за тези Хармонии. Оказа се, че са били създадени по време на Голямата война, за да сложат край на магията. Хармониите са същества, но без души. Те идват от отвъдния свят. И унищожават магията в този свят.

Дженсън изглеждаше все по-объркана.

— И как е възможно това?

— Нямам представа какво точно правят. Но присъствието им в този свят, тъй като принадлежат към света на мъртвите, води до унищожаване на магията.

— А не можете ли да се отървете от тези Хармонии? Няма ли начин да ги пратите обратно?

— Вече го направих — отвърна Ричард. — Но докато бяха тук, в този свят, магията започна да линее.

— Очевидно процесът, който задействах, когато извиках Хармониите в света на живите — допълни Калан, — е отприщил лавина от събития, които продължават да се случват и до днес, въпреки че Хармониите са изпратени обратно в отвъдния свят.

— Не знаем дали е така — прекъсна я Ричард.

— Ричард е прав — продължи Калан към Дженсън, — не знаем нищо със сигурност, но имаме причина да смятаме, че наистина е така. Ето, че границата, отделяща Бандакар, вече не съществува. Доколкото успяхме да разберем, тя се е сринала горе-долу по времето, когато освободих Хармониите. Това е една от грешките, за които ти говорих — нали помниш?

Без да откъсва очи от Капан, Дженсън най-сетне кимна.

— Но ти не си го направила с намерението да навредиш на хората. Не си знаела, че ще стане така. Не си имала представа, че тази граница ще падне, че Орденът ще се възползва от възможността и ще дойде да издевателства над народа на Бандакар.

— Нима има някакво значение дали съм искала или не? Важен е резултатът. Аз съм причината това да се случи. Аз съм причината магията да започне да губи силата си. Заради онова, което сторих, измряха толкова много хора в Бандакар, а още толкова се скитат по широкия свят, където скоро ще започнат да правят онова, което са правили в древни времена — да разпръсват семето на лишените от дарбата хора. Скоро ще навлезем в епоха, лишена от каквато и да било магия. И всичко това ще се случи заради мен — заради онова, което сторих.

Калан усети ръката на Ричард да се плъзга около кръста и.

— Аз винаги съм живяла в свят, в който е имало магия — рече накрая тя. — Една от причините, накарала ме да приема поста на Майката Изповедник, беше желанието ми да помагам на хората, които не могат сами да се защитят. Аз самата съм изтъкана от магия — магията е неразделна част от моето същество. Виждала съм много прекрасни, великолепни неща, сътворени с помощта на магията и те са част от света на живите.

— Значи се страхуваш, че си поставила началото на края на онова, което обичаш най-много в живота си.

— Не че го обичам най-много — усмихна се Калан. — Станах Майка Изповедник, понеже вярвам в законите, предназначени да защитават хората, да дават на всеки право да живее собствения си живот. Не искам на един скулптор да бъде отнета възможността да вае скулптурите си, или да бъде заглушен гласът на един певец, или да бъде отнето правото на човека да взима свои решения. Нито пък искам хората да бъдат ограбени от възможността да постигат с магия онова, което искат.

Не става въпрос за самата магия, а за онова, което води тя със себе си. Искам всички цветя, в цялото им разнообразие, да имат възможност да цъфтят. Ти също си красива, Дженсън. Не искам да изгубя и теб. Всеки има право да живее. Самата идея, че може да бъде избран нечий живот пред живота на другиго, за мен е дълбоко неприемлива.

Дженсън прие с усмивка ръката на Калан върху лицето си.

— Предполагам, че в един свят, лишен от магия, бих имала шанса да стана кралица.

— Кралиците също се кланят на Майката Изповедник — намеси се пътьом Кара, продължила да влачи клони за заслона, — не го забравяй.