Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (32)

Тридесет и втора глава

РИЧАРД СЕ ХВАНА ЗА СКАЛАТА и се издърпа нагоре, за да излезе по-лесно от дупката, издълбана в гранитния масив. Вече вън, изтупа дланите си, по които бяха полепнали ситни камъчета, и се обърна към приятелите си.

— Минава се. Не е лесно, но се минава.

Лицето на Том изразяваше колебание, а на Оуен — неподправен ужас. Бети, с щръкнали напред уши и гримаса, вероятно изразяваща козе недоволство, надникна в тясната дупка и изблея.

— Струва ми се, че не е възможно — изплака Оуен. — Ами ако…

— Ако се заклещим? — довърши вместо него Ричард.

Оуен кимна.

— Е, ти поне имаш предимство пред нас с Том — подметна Ричард, докато се навеждаше да вземе раницата си, оставена встрани. — Ти не си толкова едър. Щом аз успях да отида и да се върна, ще можеш и ти, Оуен.

Оуен посочи стръмния сипей вдясно от тях.

— А защо не пробваме оттам? Нека да заобиколим, а?

— Аз също не обичам тъмните и тесни дупки — отбеляза Ричард. — Но ако тръгнем да заобикаляме, ще се озовем на откритите тераси. Нали чу Кара — било тясно и опасно. Ако беше единственият възможен път — добре, но има и друг. Освен това на открития склон соколите лесно ще ни забележат. По-лошо — стига да искат, няма да е проблем да ни нападнат и да ни повалят на земята или да ни изтласкат към ръба. Не изгарям от желание да се пъхаме в дупката, но не ми се иска и да се окажа на открития скален перваз, на който мястото стига само за единия ми крак, а подхлъзна ли се, под мен зее бездънна пропаст; и не знам в кой момент може да се появят онези соколи и да ме разпорят с ноктите или острите си клюнове. Ти какво ще кажеш?

Оуен облиза устни, приклекна и надзърна в тунела.

— Ами, вероятно сте прав.

— Ако това наистина е пътека, както предполагаш, защо е в такова лошо състояние? — попита Калан.

— Защото според мен в някой момент през последните няколко хиляди години от планината се е откъснал огромен къс, който се е настанил между двете била, а под него е останал ниският тунел. — Посочи над главата си. — Виждаш ли ето там? Според мен цялата тази скала някога е била ей там горе. А сега се е наместила върху някогашната пътека.

— И според теб няма друг път, освен тунела и скалните первази?

— Не съм казал такова нещо. Според мен има и други древни пътеки, но ще отнеме цял ден, докато огледаме всички възможни кътчета, а не е сигурно, че ще попаднем, където трябва. Но ако настояваш, ще се върнем и ще пробваме.

Калан поклати глава.

— Не можем да си позволим да загубим още време. Трябва да побързаме, за да ти осигурим противоотровата.

Ричард кимна. Нямаше представа как ще отърве цяла една империя от Ордена, за да получат противоотровата в замяна, но все щеше да измисли нещо. Противоотровата му трябваше. Нямаше причина да играе по свирката нито на Оуен, нито на Ордена.

Калан още веднъж надзърна в тесния, тъмен тунел.

— Сигурен ли си, че няма змии?

— Поне не видях.

Том подаде на Ричард меча му.

— Ще вървя последен — рече. — Щом ти си успял да се промъкнеш, значи и аз ще мога.

Ричард кимна и преметна ремъка през рамо. Намести ножницата на хълбока си така, че да не му пречи, и се наведе. Притисна раницата до корема си, за да успее да се пъхне в теснината. Скалната плоча над главата му бе заседнала под ъгъл, така че нямаше как да се придвижва изправен — трябваше да застане странично и да се приведе колкото може напред. Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-тъмно ставаше. Останалите го последваха в тунела и запречиха и последните лъчи светлина.

Дъждът, валял през последните няколко дена, най-сетне спря, но по планината продължаваха да текат потоци и ручейчета. Нагазиха до глезените във вода и шляпането им отекна в ограниченото пространство. Вълничките мятаха пъргави отблясъци по влажните стени и нарушаваха поне отчасти гъстия мрак.

Хрумна му, че ако беше змия, сигурно би живял именно тука. Освен това бе сигурен, че ако Калан, която вървеше точно зад него, се сблъска със змия в такова тясно пространство, сигурно няма да бъде никак доволна.

Страшното навън изглеждаше съвсем различно тук, където човек нямаше място за отстъпление, не можеше да избяга. В затворени пространства паниката никога не пропуска да те изненада.

В почти непрогледната тъмнина Ричард нямаше друг избор, освен да се придвижва опипом по студения камък.

Там, където водата се стичаше по скалата, стените бяха хлъзгави. На места имаше кал, другаде се излизаше върху суха скала. През повечето време обаче джапаха в киша. Тук-там в нишите покрай стената се бяха събрали мокри листа.

Миризмата издаваше, че в тунела е умряло животно, чийто труп се разлагаше нейде в подгизналата пещера. Щом другите членове на малката група подушиха гадната смрад, до ушите на Ричард достигнаха охкания и оплаквания. Бети също изблея недоволно. Дженсън я сгълча шепнешком да мълчи.

Щом си запроправяха път в теснината с надвисналата ниско над главите им масивна скална завеса, забравиха за възмущението си от неприятната миризма. Пещерата не приличаше на никоя подземна пещера, в която бе попадал Ричард. Всъщност представляваше просто пукнатина в скалата. Нямаше зали и разклоняващи се пътеки; вървеше се все напред по цепнатината, така че не беше фатално, че пътят не е осветен. Пък и той знаеше, че няма да вървят кой знае колко време. Въпреки това тъмнината действаше потискащо.

Стигнаха до мястото, където пътеката тръгваше рязко нагоре. Ричард заопипва стените от двете си страни, за да намери надеждни хватки, които да му помогнат в трудното изкачване. Сегиз-тогиз се налагаше да опира гръб в едната стена и с крака, заклещени в отсрещната, да се мъчи да пропълзи нагоре, като се възползва от помощта на всяка издутина в скалния релеф. В същото време трябваше да внимава да не си изпусне раницата, която още лежеше в скута му, както и да не заклини някъде меча си. Придвижваше се доста бавно.

Най-сетне стигна високото плато, откъдето някога се бе откъснала масивната скала. Процепът под скалата продължаваше хоризонтално, а не отвесно, както досегашния тунел. На места беше доста тясно заради срутените купчини камъни, но след известно време стигнаха до достатъчно широка дупка, откъдето можеха да се промъкнат и да излязат под надвисналата скала. Щом стъпи на платото, Ричард подаде ръка, за да помогне на Калан.

Останалите, още не изпълзели нагоре по почти вертикалния участък, сумтяха шумно и дишаха тежко.

От позицията си върху платото Ричард най-накрая забеляза светлина — и отпред, и отгоре. Вече бе огледал терена и знаеше, че съвсем скоро ще се окажат от другата страна на тунела, но най-напред трябваше да пропълзят през платото, притиснато от исполинската скална маса. Усещането не бе особено приятно.

Такива места не му бяха по вкуса. Но разбираше, че нямат голям избор. Този участък му се бе сторил най-труден. Добре поне, че беше към края.

— Оттук насетне трябва да пълзим по корем — рече на Калан. — Хвани се за глезена ми. Предай на останалите да сторят същото с човека пред себе си.

Калан надзърна към светлината, която проблясваше през процепа отпред.

— Много е тясно, Ричард. Дали ще успеем да пролазим?

Ричард свали раницата си.

— Има откъде да се мине. Скоро ще сме от другата страна.

Калан въздъхна дълбоко.

— Добре. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Чуйте всички — провикна се той към другарите си. — Още малко и сме навън.

— Само смей да ни прекарваш през още разлагащи се трупове — направо лошо ти се пише — подвикна Дженсън и всички се засмяха на забележката й.

— Няма нищо такова — успокои я брат и. — Но ни чака един доста труден участък. Но щом аз успях да мина, и вие ще се справите. Само трябва да ме слушате внимателно и да правите, каквото ви казвам. Ще пълзите по корем, като всеки бута багажа пред себе си. Дръжте се за глезена на човека пред вас. Така няма да се отклонявате от най-подходящия маршрут. Пред себе си ще забележите светлина. Не може да се мине направо към нея. Трябва да се заобиколи. Таванът пада прекалено ниско, а пътеката тръгва леко наляво и надолу. Подхлъзнете ли се натам, става още по-тясно; няма да можете да се измъкнете. Трябва да заобиколим мястото, където таванът се спуска ниско над пода. Това ще стане отдясно, където е тъмно, но не е толкова тясно. Разбрахте ли ме всички?

В мрака отекнаха утвърдителните им отговори.

— Искам да изляза, Ричард, не мога повече да стоя тук — проплака Дженсън. В гласа и се долавяха нотки на почти неконтролируема паника.

— И аз не мога — отвърна той. — Но веднъж вече успях да изляза и да се върна обратно при вас. Всичко ще е наред. Само ме следвайте и няма да имате проблеми.

— Искам да се върна — проехтя гласът и в мрака.

Ричард не можеше да и позволи това. Излезеха ли на откритите скални прагове, щяха да са идеална мишена за соколите.

— Ела тук, мини пред мен — насърчи я Калан. — Стисни Ричард за глезена и първа ще видиш светлината на деня.

— Аз ще се погрижа Бети да върви след теб — успокои я Том.

Този вариант явно и се видя приемлив и тя се промъкна напред, стиснала багажа пред себе си.

Щом светлината и разкри колко е тясна пролуката, през която трябваше да пропълзят, започна да трепери. Ричард и помогна да се качи на плочата и лицата им се озоваха на милиметри едно от друго — в очите и проблеснаха сълзи.

Огромните и сини очи се взираха ококорено в процепа.

— Моля те, Ричард, умирам от страх. Не искам да се пъхам тук.

— Знам, но ще е съвсем за кратко — кимна и той. — Обещавам ти, че ще излезеш от другата страна. — Погали я по лицето. — Чу ли, обещавам ти!

— Как мога да съм сигурна, че ще удържиш обещанието си?

— Магьосниците винаги изпълняват обещанията си — усмихна се той.

— Но нали сам каза, че не си много наясно с магьосническите работи.

— Да, но знам как се удържат обещания.

Най-накрая тя се съгласи и му позволи да и помогне да се изкачи горе. Щом той я издърпа на плочата при себе си и тя усети на свой гръб, че почти не може да се отлепи от земята, камо ли да се изправи, нещо повече — че скалният таван е буквално на милиметри от гърба и, започна да трепери от ужас.

— Знам как се чувстваш — увери я той. — И при мен е така, Дженсън. Аз също едва издържам, но нямаме друг изход. Ако ме следваш, всичко ще бъде наред — знам откъде може да се мине. Пълзи след мен и няма да разбереш кога ще се озовем навън.

— Ами ако таванът се срути и ни премаже? Или се спусне само няколко милиметра надолу и ни приклещи така, че да не можем да мръднем?

— Няма — увери я той. — Тази скала е заседнала тук от векове. Няма да падне точно сега. Повярвай ми.

Тя кимна, но той не бе убеден, че го е чула. Извърна се напред, за да продължи, и чу жалостивия и хленч.

— Хвани ме за глезена — подвикна и. — Хайде, бутни раницата си към мен, аз ще се погрижа. За теб остава само да ме стискаш за глезена и да пълзиш напред.

— Ами ако стане прекалено тясно и не мога да дишам? Какво ще стане, ако не мога да си поема дъх, Ричард?

— Аз съм по-едър от теб, така че щом аз успявам да пълзя напред, и ти ще можеш — успя да и отговори той със спокоен и уверен глас.

Тя кимна, но не преставаше да трепери. Ричард протегна ръка назад и трябваше да и напомни да му подаде раницата си. Щом я пое, върза презрамките за своя багаж и започна да бута и двете напред. Дженсън се вкопчи за глезена му, сякаш това бе единствената нишка, предпазваща я да не падне в лапите на Пазителя. Ричард не каза нищо, въпреки че сестра му го стискаше с всичка сила; разбираше, че я е страх безумно.

Ричард прибута раниците напред и започна да се придвижва едва-едва. Опита се да не мисли за нащърбения скален таван, висящ на милиметри от гърба му. Знаеше, че точно преди да излязат навън, ще стане още по-тясно. Теренът бе с лек наклон нагоре и вдясно. Светлината се виждаше по-надолу вляво.

Човек можеше да се заблуди, че е по-лесно да тръгне направо към светлината. Изглеждаше близо. Но всъщност единственият начин бе да се свие в обратната посока и да се заобиколи стеснението, откъдето нямаше минаване. Беше му трудно да убеди дори себе си, че трябва да продължи в непрогледния мрак, вместо да тръгне към светлия отвор, но вече бе опитал веднъж и знаеше, че това е единственият начин.

Докато потъваше все по-надълбоко в мрака, заобикаляйки непроходимия участък от пещерната галерия, стигна до мястото, където процепът се стесняваше още повече. Продължи напред, докато скалата опря в гърба му. Знаеше, че не остава много, не повече от три-четири метра, но тъй като не можеше да си поеме дъх, тясното пространство му се виждаше обезсърчаващо.

Ричард упорито буташе раниците пред себе си и си проправяше път все по-нататък. Налагаше се да се отблъсква с върха на пръстите си, да провира гръдния си кош с усилие и все повече да се отдалечава от светлината.

Пръстите на Дженсън се бяха вкопчили яростно в глезена му. Той нямаше нищо против, защото така и помагаше да напредва заедно с него. Искаше да има възможност да я издърпа веднага щом гърдите и заседнат в теснината.

В същия миг ръката и пусна глезена му.