Нора Робъртс
Родена в грях (24)

Двадесет и трета глава

Трудно й бе да гледа трите тънки писма, завързани с червена панделка. Само сантиментален мъж, разсъждаваше тя, би завързал писма — толкова малко — с панделка, която ще избелее с годините.

Не се сети да поиска бренди, но бе благодарна, когато Бриана й предложи малка чаша. Трите сестри се настаниха в гостната, а Грей отнесе бебето в къщата на Маги.

Беше много тихо.

Слънцето залязваше. Шанън събра смелост и отвори първото писмо. Веднага разпозна почерка на майка си — красив, женствен и малко дребен.

„Мой най-скъпи Томи…“

Томи, помисли си тя, докато гледаше първия ред. Наричала го е Томи, когато му е писала. Както го нарече и когато за пръв и последен път говори на дъщеря си за него.

Но Шанън мислеше за него като за Том. Том Конканън, от когото е наследила очите. Том Конканън, който не се бе оказал добър фермер, но за сметка на това е бил добър баща. Мъж, който бе пренебрегнал клетвите към съпругата си и се бе влюбил в друга жена. Човек, който е искал да бъде поет, да натрупа състояние, но бе умрял, без да постигне нито едното, нито другото.

Продължи да чете и сякаш чуваше гласа на майка си; в него имаше толкова любов и нежност. И никакво съжаление.

„Винаги твоя. Аманда“, завършваше тя. Много внимателно сгъна първото писмо.

— Тя ми каза, че той й е писал, но никога не намерих негови писма.

— Едва ли ги е задържала — обади се Бриана. — От уважение към съпруга си.

— Най-вероятно — съгласи се Шанън.

Отвори второто писмо. Започваше и завършваше като първото. Но имаше и намек за нещо повече от спомени за краткотрайна забранена любов.

— Знаела е, че е бременна — прошепна. — Когато е писала това писмо, е знаела. Вероятно е била изплашена, отчаяна. А пише така спокойно и не му го съобщава.

Маги взе писмото от нея и го сгъна.

— Може да й е било необходимо време да реши какво иска да направи, по-точно какво й се налага да направи. Семейството й — според проучванията на детектива, нает от Роуган — не би застанало зад гърба й.

— Не. Когато им съобщила, настояли да замине и да се откаже от мен, за да избегнат скандала. Не го е сторила.

— Искала те е — напомни й Бриана.

— Да, искаше ме.

Отвори и последното писмо. Сърцето й се късаше, докато го четеше. Откъде е намирала толкова радост, за да го напише, чудеше се тя. Независимо от страха и напрежението, които се четяха между редовете, в тях имаше и радост.

Очевидно вече е била направила избора си, когато го е писала. Въпреки заплахата на семейството да я оставят без наследство — дори това не се е оказало важно — тя бе поела риска заради детето, което е носела.

— Пише му, че не е сама — прошепна Шанън с треперещ глас. — А не отговаря на истината. Била е сама и е трябвало да замине на север да си намери работа, защото е била оставена без средства. Нищичко е нямала.

— Имала е теб — поправи я Бриана. — А тя те е искала. Това е избрала.

— Но никога не е поискала от него да я последва или тя да се върне при него. Не му е дала никакъв шанс; съобщава му, че е бременна, че го обича и заминава.

— Напротив, дала му е шанс. — Маги докосна рамото й. — Шансът да бъде баща на децата, които вече е имал. И му е съобщила, че ще има още едно дете, което ще бъде обичано и добре гледано. По-скоро не го е оставила той да избира, за да не се разкъсва. Според мен сторила го е заради него, заради тебе и дори заради себе си.

— Никога не е престанала да го обича. — Сгъна писмото. — Макар да обичаше баща ми, не е преставала да обича и него. Мислеше за него, когато почина. И двамата са загубили онова, което някои хора никога не откриват.

— Не знаем какво е могло да стане — вметна внимателно Бриана и завърза писмата с панделката. — Но не смяташ ли, Шанън, че ние направихме най-доброто, което успяхме? Направихме сестри от техните дъщери.

— Ще ми се да можех да я убедя, че не й се сърдя. И че започвам да я разбирам. Ако той беше жив, когато се появих, щях да се опитам да изпитвам чувства към него.

— Не се и съмнявам — стисна я Маги за рамото.

— Нито пък аз — даде си сметка Шанън. — В момента съм истински сигурна само в това.

Усети как отново я наляга умора, когато се изправи на крака. Бриана се надигна заедно с нея и й подаде писмата:

— Те са твои. Тя би искала да са у теб.

— Благодаря. Ще ги запазя, но те са наши. Нужно ми е да помисля малко.

— Вземи си брендито, както и гореща вана. Ще успокои и ума, и тялото, и духа ти.

Съветът й се стори разумен, но с влизането в стаята остави чашката настрана. Сега вече усети, че картината я привлича. Запали лампите, преди да я приближи.

Изучаваше мъжа върху белия кон и жената. Сабята проблясваше. Но имаше и нещо друго. То я накара да приседне на ръба на леглото, без да откъсва очи от платното. Знаеше, че тя го е сътворила, а същевременно й се струваше невъзможно да го е сторила.

Бе превърнала едно видение в реалност. Всъщност от самото начало бе целяла точно това.

Потрепери, пое си дълбоко дъх и затвори очи, за да се увери, че е права.

Всичко всъщност бе толкова просто, даде си сметка тя. Въобще не бе сложно, а логично.

Трябваше да позвъни на няколко места, реши тя, вдигайки телефона, за да доведе докрай онова, което започна, когато за пръв път стъпи в Ирландия.

 

 

Изчака до сутринта, за да се обади на Мърфи. Воинът бе оставил жената сутринта, затова бе правилно да се затвори кръгът, като го стори по същото време.

Не й бе минало през ума, че няма да е вкъщи. Намери го застанал в средата на Каменния кръг с медальона в ръка.

Вдигна глава, когато я чу. Той не успя да скрие изненадата и копнежа.

— Мислех си, че ще наминеш. — Гласът му не бе хладен. — Щях да оставя това за теб. Но след като си тук, ще ти го дам, а после ще те попитам дали ще ме изслушаш.

Тя пое медальона.

— И аз ти донесох нещо — подаде му увитата в хартия картина, но той не посегна да я вземе. — Нали поиска да нарисувам нещо за теб?

— Това е нещо като подарък за сбогуване ли? — Взе картината и я облегна на един камък, но не я разопакова. — Няма да стане, Шанън.

— Можеш поне да я погледнеш.

— Ще имам време, след като ти кажа, каквото съм решил.

— Мърфи, ти ми се сърдиш. Искам да…

— По дяволите! Разбира се, че се сърдя. И на двама ни. Какви глупаци сме само! Замълчи за малко — помоли той — и ми позволи да го изрека със свои думи. Ти бе права за някои неща, а аз бърках за други. Но не греша, когато твърдя, че се обичаме и сме предназначени един за друг. Мисля го през последните две нощи и разбирам, че искам повече, отколкото е възможно.

— И аз също мислих.

Посегна да го улови за ръката, но той се отдръпна.

— Ще изчакаш ли една минута, за да свърша! Тръгвам с теб!

— Какво?

— Ще дойда с теб в Ню Йорк. Ако ти е нужно още време да те ухажвам, ще ти го дам. Но ще се омъжиш за мен, не си прави илюзии. По този въпрос няма да отстъпя. След като ти не може да останеш, аз ще замина с теб.

— Но фермата…

— Дяволите да вземат шибаната ферма! Нима смяташ, че за мен тя означава повече, отколкото ти? Бива ме в ръцете, ще си намеря работа навсякъде.

— Не е въпрос за работата.

— За мен е важно съпругата ми да не ме издържа — изстреля думите, за да й покаже, че няма да приеме никакви възражения по въпроса. — Наричай ме глупак или каквото щеш, но по този въпрос няма да отстъпя. Не ме интересува дали имаш купища пари, или си без пукнат грош, както и предпочитанията ти — да ги дадеш за къща или за кола, да не ги харчиш или да ги загубиш на комар. За мен е важно не толкова да издържам теб, колкото аз да се издържам сам.

— Няма да те нарека глупак, след като изразяваш такъв разумен довод, но мога да те нарека такъв, щом въобще ти е минало през ума да се откажеш от фермата!

— Смятам да я продам. Не съм идиот. Никой от моето семейство не се интересува от земеделие, затова ще поговоря с Макний, Фини и някои от другите. Земята е добра. — Огледа се наоколо и повтори: — Земята е добра. Те ще я оценят.

— О, чудесно! — Гласът й се повиши. — С лека ръка ще се откажеш от корените си, от дома си. Защо не предложиш да изтръгнеш и сърцето си?

— Не мога да живея без теб — отвърна й простичко — и няма да го направя. А тук става въпрос само за пръст и камъни.

— Никога да не съм те чула да говориш така! Тази земя е всичко за теб. — Извърна се и като стисна ръце в юмруци, започна да крачи от камък до камък. Облегна се на един и изведнъж разбра, че затова е дошла. От самото начало бе дошла за това.

Постара се да се успокои, после се извърна, за да вижда лицето му. Странно, мина й през ума, че изведнъж стана толкова спокойна и уверена.

— Заради мен си готов да се откажеш от всичко, което те прави такъв, какъвто си. — Поклати глава, преди да успее да я прекъсне. — Странно, много странно! Взирах се в душата си снощи и предишната нощ. Една част от нея отиде, за да създам картината. И когато се взрях много, много дълбоко, разбрах, че никъде няма да ходя.

Видя как очите му грейнаха, преди да успее да се овладее.

— Искаш да кажеш, че ще останеш и ще се откажеш от онова, с което си свикнала и желаеш? За да ме утешиш ли го правиш? Та как ще понеса да знам, че си тук и си нещастна?

— Отказвам се от много неща. Наистина ги жертвам. — Усмихна се и прокара ръка през косите си. — Но и това най-накрая го открих: напускам Ню Йорк, там не се усеща уханието на тревата, нито има пасящи коне. Там светлината не огрява нивите така, че да накара сърцето ти да трепне. Ще заменя шума от уличното движение с трелите на птиците. Наистина ще ми е трудно да живея така, вярно е. — Пъхна ръце в джобовете, но поклати глава да не се приближава до нея, преди да е свършила. — На приятелите ми — по-скоро познати, ще им се стори забавно и невероятно. Някои дори може да дойдат, за да видят заради какво съм се отказала от надпреварата. Заменям всичко срещу семейство, срещу това да съм сред хора, които чувствам по-близки от всички досегашни познати. Изглежда, правя лоша сделка, а? — Пристъпи, за да надникне между два изправени камъка. — А и кариерата ми. Важната стълба, по която се изкачвам. Още пет години и нищо чудно да получа ключа от тоалетната за началниците. Няма спор, Шанън Бодайн е делова, талантлива, амбициозна и шестдесет часа работа на седмица не я плашат. Много подобни седмици съм преживяла, Мърфи, и ми хрумна, че нито една не ми е дала радостта и удовлетворението, които изпитах, откакто хванах четката тук, в Ирландия. — Обърна се отново към него. — Така стигам до последната брънка в разсъжденията си. Аз съм в Ню Йорк, боря се да достигна върха на стълбата и съм сама, а мъжът, когото обичам, е на хиляди километри от мен. Така че от нищо всъщност не се отказвам, защото там нямам нищо. Именно това ме осени снощи. Там няма нищо, което да искам, да ми е нужно или да ми е скъпо. Всичко е тук заедно с теб.

Той не бе съвсем сигурен дали ще успее да изрече и дума, но все пак отвори уста и успя само неуверено да попита:

— Ще останеш при мен?

Тя отиде до подпряната картина. Нетърпеливо разкъса хартията.

— Погледни това и ми кажи какво виждаш?

Мъж и жена на бял кон, а лицата им му бяха така познати, както неговото собствено лице. Стояха огрени от ярка светлина на фона на Каменния кръг. Медальонът изпъкваше върху пелерината му.

Но също така забеляза, че докато мъжът държеше юздите на коня с една ръка, за да му попречи да се изправи на задните си крака, с другата силно притискаше жената. И тя се притискаше към него.

— Те са заедно — отбеляза.

— Не мислех така да ги нарисувам. Смятах той да се отдалечава, докато тя го умолява да остане, като плаче, забравила за своята гордост. — Шанън предпазливо си пое дъх и му доразказа какво е видяла с ума и сърцето си, когато е рисувала. — Той я е изоставил, защото бил воин и животът му бил съставен от битки. Предполагам, че човек трябва да се занимава и да се посвещава на битките, така както и на земята. Той е искал да се ожени за нея, но не могъл да остане, а тя е имала повече нужда той да остане, отколкото да се ожени за нея, защото е знаела, че носи детето му.

Мърфи я стрелна с поглед.

— Неговото дете?

— Тя никога не му го е казала. Нещата може би са щели да се развият по друг начин, но тя не го е споделила с него. Искала е да остане при нея, да зареже меча си. Но когато той отказал, се скарали. Точно на това място. И си изрекли думи, за да се уязвят, защото и двамата били наранени. Той й върнал медальона от гняв, а не както е според легендата — за спомен, и си заминал. Но вярвал, че тя ще го чака. Когато я изоставил, тя го проклела никога да не открие миг покой, докато не намери сили да изостави всичко заради нея.

Шанън притисна медальона към дланта му и задържа ръката си върху неговата.

— Тя видяла в пламъците на огъня как той пада по време на битката, кръвта му изтича и той умира. И сама родила детето му. Все чакала да я обикне без задръжки.

— Много пъти съм се опитвал да си представя какво е станало и все не успявах.

— Ако знаеш отговорите, магията се разваля. — Отмести платното настрана, за да не е помежду им. — Сега те са заедно, Мърфи. Искам да остана. Това не е нейният избор или изборът на майка ми. Това е моят избор. Искам да изживея живота си тук с теб. Кълна се, обичам те достатъчно, за да го сторя.

Взе ръката й и пламенно я доближи към устните си.

— Ще ми позволиш ли да те ухажвам, Шанън?

— Не — засмя се прегракнало тя. — Но ще ти позволя да се ожениш за мен, Мърфи.

— Това мога да го уредя. — Притисна я към себе си и зарови лице в косите й. — Ти си единствената за мен, Шанън.

— Знам. — Затвори очи и отпусна глава върху гърдите му. Сърцето му биеше силно и здраво, и изпълнено с любов. — Хайде да си отидем вкъщи, Мърфи — прошепна тя. — Ще ти приготвя закуската.