Нора Робъртс
Родена в грях (7)

Шеста глава

Бури и бели коне; красиви мъже и някакъв каменен кръг — преследвана от съновидения, Шанън изкара неспокойна нощ.

Събуди се разтреперана от студ. Странно, мина й през ума, тъй като огънят в малката камина в другия край на стаята все още гореше, а тя самата бе завита до брадичката с дебел плътен юрган. И въпреки всичко усещаше такъв студ, че потреперваше.

А още по-странно бе, че не само й беше студено. Преди да опипа лицето си, бе готова да се закълне, че е мокро — сякаш бе стояла навън в силна дъждовна буря.

Седна в леглото и прокара ръка през косите си. Никога досега не бе сънувала такива ясни сънища и никак не беше сигурна, дали ще й бъде приятно, ако това й стане навик.

В момента обаче от сънищата и неспокойната нощ нямаше и следа. От опит знаеше, че дори да се сгуши, няма да успее да заспи. В Ню Йорк нямаше толкова да се разстрои: вечно имаше неща, които трябваше да бъдат свършени, а и тя обикновено рано започваше деня.

Все имаше някоя поръчка да се довършва, документи да се прегледат или нещо да свърши вкъщи, преди да тръгне към агенцията. Като приключеше с тях, проверяваше в електронния си организатор какви срещи и задължения й предстоят, с какъв светски ангажимент щеше да завърши вечерта. Сутрешното телевизионно предаване й съобщаваше какво ще е времето и последните новини. После според това кой ден от седмицата беше, грабваше дипломатическото куфарче и се отправяше с бърза крачка през шестте преки до офиса или пък вземаше сака с екипа за гимнастическия салон.

Задоволителният, организиран живот на млад професионалист, тръгнал по йерархическата стълбица, следваше една и съща рутина от пет години насам.

А тук… Въздъхна и погледна през прозореца към все още тъмното небе. Липсваха крайни срокове, ангажименти, работа. Беше изоставила едно толкова познато й всекидневие, което се бе превърнало в успокояваща среда.

Какво прави човек призори в Ирландия? Стана от леглото и отиде да съживи огъня, пристъпи към прозореца и се настани на отрупаното с възглавнички място за сядане.

Цветът на небето постепенно премина от тъмносиньо към по-меко синьо и тя започна да различава нивите, сенките от каменните стени, очертанията на къща и други постройки. Развесели се, когато чу кукуригането на петел.

Защо да не се възползва от поканата на Бриана да вземе колата и да замине нанякъде? Където и да е. Тази част на Ирландия бе прочута с живописните гледки. Шанън реши да я разгледа, докато е тук. Защо да не използва времето си да порисува, ако й се прииска?

В банята придърпа найлоновото перде около ваната и с удоволствие откри, че водата от душа е гореща и не свършва. Избра тъмен пуловер по врата и джинси; едва не взе чантата си, преди да съобрази, че тя ще й трябва чак като уреди заминаването си оттук.

Реши да се възползва от подканването на Бриана да се чувства у дома и се спусна долу да си приготви кафе. Къщата бе съвсем тиха. Знаеше за гостите на втория етаж, но не чуваше нищо, освен изскърцването на стъпалата под краката си, докато се спускаше надолу.

Гледката, която се разкри пред очите й, беше прекрасна: прозорецът, обърнат на изток служеше като рамка за невероятната зора, която се пукаше. Струпаните гъсти пухкави облаци грееха в червени тонове.

За пръв път от месеци пожела да рисува. По-скоро по навик бе взела някои от принадлежностите със себе си. Сега се зарадва на това и се зачуди откъде би могла да си набави и останалото, необходимо й да рисува.

Доволна от идеята и перспективата да се занимава с нещо тя се насочи към кухнята.

Като видя Бриана да меси тестото, доста се изненада.

— Мислех, че първа съм станала.

— Добро утро. Ранобудница си — усмихна й се домакинята приветливо и продължи да меси тестото. — И Кейла е такава, освен това се събужда гладна. Има кафе и чай, ако ти се пие. Вече ги приготвих за Грейсън.

— И той ли е станал? — попита Шанън и усети, че надеждата й за спокойно утро се стопява.

— О, надигна се преди часове и се захвана за работа. Прави така понякога, когато историята му се изплъзва. Веднага след като оставя тестото да втасва, ще ти направя закуска.

— Не, кафето ми стига. — След като си наля чаша, тя се зачуди за какво да говори. — Сама ли месиш хляба?

— Да. Действието ме успокоява. Хапни поне препечена филийка.

— По-късно. Мислех да се разходя с кола наоколо да видя скалите или нещо друго.

— Не се съмнявам, че ще искаш да видиш нашите забележителности. — Умело направи топка от тестото и го постави в голяма купа. — Ключовете са ей там на куката. Взимай ги винаги когато желаеш да се поразходиш. Добре ли прекара нощта?

— Аз всъщност… — Спря изненадана, че едва не сподели с Бриана сънищата си. — Да, стаята е изключително удобна. — Отново стана неспокойна и отпи от кафето. — Има ли наоколо гимнастически салон? Свикнала съм да ходя три-четири пъти седмично.

— О! — Бриана постави тенджера с дълга дръжка на печката и отвърна: — Не. За движение се разхождаме из полята. Можеш да вървиш с километри. Въздухът е свеж, а усилието е приятно. Днес е чудесно утро да прекара човек навън, макар че ще вали следобед. Най-добре вземи якето — и тя кимна към леката синя дреха, окачена на закачалката.

— Яке ли?

— Навън е още студеничко. — Пусна бекона да се пържи в тигана. — Разходката ще изостри апетита ти. Ще закусиш, когато се върнеш.

Със свъсени вежди Шанън се загледа в гърба на Бриана. Очевидно й оставаше единствено да се поразходи. Взе якето и обяви:

— Няма да се бавя.

— Разходи се колкото ти е приятно — насърчи я домакинята приветливо.

Шанън никога не се бе смятала за човек, свързан с природата. Не бе особено запалена по разходките. Много повече предпочиташе цивилизованата атмосфера на добре оборудван гимнастически салон. Там разполагаха с минерална вода, телевизор, който съобщава последните новини, и уреди, които отчитат напредъка ти. По петдесет минути три пъти на седмица прекарваше така и й бе приятно да се чувства силна, здрава и във форма.

Но никога не бе разбирала хората, които нахлузваха тежки обувки и раници и тръгваха по планинските пътеки или изкачваха върхове.

Дисциплината обаче се бе превърнала във втора природа за нея и тя не можеше да не се заеме с някое физическо усилие. А само един ден, прекаран в пансиона „Блакторн“, й бе достатъчен да разбере, че гозбите на Бриана ще се превърнат в проблем.

Значи отива на разходка. Облече взетото назаем яке, тъй като бе доста хладно. Мина през градината — игликата все още бе окъпана в роса и покрай оранжерията, където се изкуши да долепи лице до стъклото и да надникне вътре. Видяното я накара да зяпне. С майка си бе посещавала професионални разсадници и някои от тях бяха далеч по-лошо организирани и снабдени от този.

Впечатлена, тя се извърна и се загледа. Всичко наоколо изглеждаше някак безкрайно. Несъзнателно сви рамене. Не се замисляше, когато вървеше по тротоарите на Ню Йорк, избягваше сблъсъка с други пешеходци, бранеше своето място. Тътенът от уличното движение, свиренето на клаксони, високият говор й бяха познати, за разлика от тишината наоколо.

— Не е точно като да тичаш в Сентръл Парк — промърмори тя и намери утеха в собствения си глас. Тъй като изпитваше някакъв страх да се върне в кухнята, реши да върви напред.

Заобикаляха я непознати шумове: пеенето на птички, далечното жужене на някаква машина, лай на куче. Но все пак странно бе да е така сама. Вместо да се замисли, тя ускори крачка: безцелното разхождане няма да я тонизира.

Когато стигна до първата каменна стена, спря, за да реши накъде да поеме: по продължението й или да я прескочи и да навлезе в следващата нива. Сви рамене и прескочи.

Позна, че се намира в нива с жито, а по средата се издигаше самотно дърво. Макар на нея да й изглеждаше много старо, беше се раззеленило от пролетта. Птичка, кацнала на една клонка, пееше от цялото си сърце.

Спря да погледа, послуша и съжали, че не взе скицника със себе си. Отдавна не бе рисувала истински пейзаж.

Странно, помисли си тя, когато отново тръгна. Не си бе давала сметка, че има желание да рисува. Но всеки, с елементарни умения дори, щяха да го засърбят пръстите при тази гледка, обясни си тя. Само какви цветове, форми и великолепна светлина! Отстъпи назад, за да изучи дървото от друг ъгъл.

Докато прескачаше следващата ограда, все още загледана назад, реши, че най-подходящо е ранното утро.

В следващия момент едва не се сблъска с кравата.

— Божичко милостиви! — Бързо отстъпи, докато не усети камъка с гърба си. Кравата продължи да гледа безразлично натрапницата и само замаха с опашка. — Толкова е голяма. — Чувствайки се в безопасност стъпила на стената, Шанън въздъхна. — Представа нямах, че са такива огромни.

Предпазливо вдигна поглед и откри, че в пасището има много крави. Те не проявяваха особен интерес към нея и тя бавно се отпусна, за да седне удобно, вместо да стърчи върху оградата.

— Май разходката ми ще приключи тук! Няма ли да измучиш?

Вместо да я послуша, най-близката крава просто продължи да пасе. Вече развеселена, Шанън се огледа наоколо.

— Телета? — изненада се тя и се накани да отиде да разгледа отблизо тънкокраките малки, които се разхождаха сред далеч не така енергичните си родители. Предпазливостта й обаче надделя и тя се взря в очите на най-близката си съседка. Не беше сигурна дали кравите хапят, или не. — Не е зле да им се полюбувам от тук.

Любопитството я накара да протегне ръка. Искаше да докосне кравата. Наведе се напред, но не слезе от оградата. Ако на кравата не й харесва жеста й, бързо ще успее да се прехвърли от другата страна. Жена, която три пъти седмично се поти в гимнастически салон, би трябвало да надбяга една крава.

Когато пръстите й докоснаха животното, откри колко твърда е кожата му, а добичето, изглежда, не възнамеряваше да протестира. Малко по-самоуверено Шанън се наведе още напред и я докосна отстрани.

— Тази няма нищо против да я галят — обади се Мърфи зад гърба й.

Викът, който младата жена нададе, накара няколко крави да се разбягат. След като помучаха известно време възмутено, те се поуспокоиха и отново се захванаха да пасат. Но Мърфи продължаваше да се смее, а ръката му държеше здраво рамото на Шанън, за да не падне тя по лице от оградата.

— Успокой се. Като кълбо нерви си.

— Мислех, че съм сама.

Не бе сигурна дали се чувства по-унизена, защото изпищя, или защото я свариха да гали животното.

— Прибирах се, след като изведох конете на паша и те видях. — Непринудено се настани на оградата и запали цигара. — Утрото си го бива.

Тя изрази мнението си по този въпрос с изсумтяване. Не й бе минало през ума, че това са негови земи.

— Сам ли се грижиш за всичките тези крави?

— А, от време на време, когато се наложи, някой ми помага. Хайде, погали я, щом искаш. Тя няма нищо против.

— Не я галех. — Беше малко позакъсняла да разиграва достойнство, но Шанън все пак прибягна към него. — Просто ми беше любопитно каква е кожата й при досег.

— Никога ли не си докосвала крава? — Самата идея за това го накара да се засмее. — Чувал съм, че имате от тези животни в Америка.

— Разбира се, че имаме крави. Просто не се разхождат често по Пето авеню. — Тя му хвърли кос поглед. Той все още се усмихваше, загледан в дървото, от което бе започнало всичко. — Защо не го отсечеш? — смени тя темата. — То е посред житото.

— Не ми пречи да ора около него. А е тук още преди да се появя.

В този момент обаче тя му бе по-интересна. От нея се излъчваше лек аромат на жена, който би заинтригувал всеки мъж. Интересно, но точно мислеше за нея, когато стигна върха на склона.

И тя бе пред него, чакаше го.

— Първото ти утро в Клар е чудесно. По-късно днес ще вали.

Бриана бе казала същото, припомни си Шанън и погледна озадачено ясното синьо небе.

— Защо смяташ така?

— Не видя ли какъв беше изгревът?

Тя се чудеше какво общо има изгревът с дъжда, когато той хвана брадичката й с ръка и извърна главата й на запад.

— А и там — посочи й. — Облаците се събират откъм океана. Ще стигнат дотук по пладне и ще завали. Но няма да е буря.

Ръката върху лицето й бе едновременно твърда като скала и нежна като вода. Тя откри, че той ухае на миризмите от фермата — на коне, пръст, трева. Най-умно щеше да бъде да се съсредоточи върху небето.

— За фермерите сигурно е важно да се научат да предсказват времето.

— Не толкова се научаваш, колкото инстинктивно го знаеш.

За да си достави наслада, остави пръстите му да се заровят в косите й, преди да положи ръка на коляното си. Жестът, изпълнен с толкова интимност, я накара да извърне глава към него.

Седяха един до друг и се гледаха в очите. Неговите бяха с цвета на стъклото, от което майка й си правеше колекция — от онова стъкло, което Шанън опакова внимателно и отнесе със себе си в Ню Йорк. Очите му бяха кобалтови.

Не забелязваше в тях снощното смущение. Това бяха очи на самоуверен мъж, който се чувства уютно в кожата си и както си даде сметка тя с известно смущение, който крие опасни мисли зад погледа си.

Той се чувстваше изкушен да я целуне. Просто да се наведе напред и да постави устни върху нейните. Ако тя беше друга жена, щеше да го стори. Но както добре съзнаваше, ако тя беше друга, нямаше да изпитва тази потребност.

— Лицето ти, Шанън, се запечатва в съзнанието на човек и остава там.

От гласа му е, помисли си тя, от ирландската напевност, която кара дори такова безобидно твърдение да звучи като поезия. За да се предпази, извърна поглед и се загледа в кравите.

— Искам да ти покажа нещо — предложи той. — Ще дойдеш ли с мен?

— Време е да се прибирам.

Но Мърфи вече бе станал и съвсем естествено я хвана за ръката.

— Не е далеч.

Наведе се и откъсна синьо цвете, което бе поникнало в пукнатина на оградата, и вместо да й го поднесе, както тя очакваше, го постави зад ухото й.

В жеста му имаше нещо безкрайно очарователно. Тръгна след него, преди да разсъди.

— Нямаш ли работа? Мислех, че фермерите постоянно вършат нещо?

— О, разполагам с някоя и друга минута. Ето го и Кон — посочи Мърфи. — Гони зайци.

Гледката как жилавото сиво куче преследва през нивата неясното петно, което беше заекът, я разсмя. След това пръстите й тревожно се впиха в ръката на Мърфи.

— Но той ще го убие!

— Да, ако успее да го хване. А шансовете му са минимални.

Ловец и жертва хукнаха към възвишението и се загубиха сред дърветата, зад които повърхността на реката проблясваше на слънцето.

— Там, както винаги, ще загуби дирите му. За него обаче е втора природа да гони, както за заека — да бяга.

— Той ще се върне, ако го повикаш — досети се Шанън. — Ще дойде и ще остави заека на мира.

Склонен да й угоди, Мърфи подсвирна. Само след миг Кон се носеше към тях с изплезен език.

— Благодаря ти.

Мърфи отново тръгна. Нямаше смисъл да й казва, че Кон ще се втурне след поредния заек, който надуши.

— Винаги ли си живяла в град?

— Да, или около тях. Доста често се местехме, но все се заселвахме около големи градове. — Тя погледна нагоре. Сега, когато вървеше редом с него, откри, че е по-висок отколкото предполагаше. Или бе просто от начина, по който се движеше. — А ти все из тези места ли си живял?

— Винаги. Част от тези земи някога принадлежаха на семейство Конканън, а нашите бяха в съседство. Фермерството никак не бе по сърцето на Том и през годините той постоянно продаваше отделни парцели земя на баща ми, а после — на мен.

Тя сви вежди, докато оглеждаше земите наоколо. Не можеше да прецени колко са в хектари, нито да различи границите.

— Изглежда много земя.

— Достатъчно е. — Стигна до една ограда, прескочи я с лекота, след което, за изненада на Шанън, я хвана през кръста и я прехвърли от другата страна, сякаш бе лека като перце. — Ето какво исках да ти покажа.

Тя все още преодоляваше смайването колко е силен, когато се огледа и видя Каменния кръг. Първата й реакция не бе нито на изненада, нито на страхопочитание или удоволствие. Просто прие съществуването му. Едва по-късно щеше да й хрумне, че не е била изненадана, защото е знаела за съществуването му. Беше го виждала в сънищата си.

— Възхитително! — Сега вече изпита удоволствие. Отметна глава и като истински художник присви очи, за да не й пречи слънцето да изучи формата му.

Не бе особено голям и някои от камъните бяха повалени. Но кръгът си оставаше ясно очертан и величествен, и някак вълшебно преплетен в спокойната зелена ливада, из която пасяха коне.

— Такива неща съм виждала само на картинки. — Без да си дава сметка, че пръстите й са все още преплетени с тези на Мърфи, тя го издърпа напред. — Има какви ли не легенди и предания за каменните кръгове, нали? Не се знае дали са оставени от пришълци от Космоса или от друиди, дали представляват заспали великани или танцуващи феи. Знаеш ли колко е стар?

— Колкото феите.

Това я разсмя.

— Дали това са били места за възхвала на боговете или за жертвоприношение?

Мисълта я накара да потръпне. Пресегна се да докосне камъка. Когато пръстите й докоснаха повърхността, тя рязко и сепнато ги отдръпна. Камъкът бе прекалено горещ за такова хладно утро.

Мърфи не откъсваше очи от нейните.

— Странно е, когато го пипнеш, нали?

— За миг… Стори ми се, че докосвам нещо, което диша.

Почувства се глупаво и постави решително ръка върху камъка. Усети потреперване, не можеше да го отрече, но то очевидно бе от изопнатите й нерви.

— Тук има сила — обясни Мърфи. — Вероятно е от самите камъни, а нищо чудно да е от мястото, където са решили да ги издигнат.

— Не вярвам на подобни неща.

— У теб има прекалено много ирландска кръв, за да не вярваш.

Внимателно я въведе в центъра на кръга. Твърдо решила да се държи делово, тя кръстоса ръце на гърдите си и обяви:

— Бих искала да го нарисувам, ако ми позволиш?

— Той не ми принадлежи. Земята наоколо е моя, но той принадлежи само на себе си. Нарисувай го, щом ще ти достави удоволствие.

— Определено ще ми е приятно. — Вече поуспокоена тя се разходи вътре в кръга.

Мърфи се засмя и почеса брадичката си.

— Не си ли си мислила, че съществуват места и неща, които съхраняват древни спомени? И сила, която дават.

Тя чувстваше колко е прав само от факта, че стои там. Не, нямаше да се поддаде.

— Определено не мисля, че ако окача на врата си някое красиво камъче от място като това, ще променя живота си. — Развеселена го погледна: — И не вярвам и фермерите да го смятат за възможно. — Пак се обърна и прокара ръка по камъка. — Но наистина са много древни и изглеждат сякаш са тук от незапомнени времена. Това само по себе си е вълшебство. Чудя се… — Спря и се заслуша. — Чу ли?

Той сега бе само на крачка от нея. Изчакваше я и я гледаше.

— Какво точно чу, Шанън?

Гърлото й бе пресъхнало; прочисти го.

— Трябва да е била някоя птичка. За миг ми се стори сякаш някой плаче.

Мърфи пак прокара ръка през косите й.

— Чувал съм го. И други също. Сестрите ти например. Не се стягай — прошепна той и я обърна с лице към себе си. — Кръвта си е кръв и няма смисъл да я пренебрегваш. Тя плаче тук, защото е загубила любимия си. Така гласи легендата.

— Беше птичка — настоя Шанън.

— Били са обречени — продължи той, сякаш тя не бе проговаряла. — Той бил беден фермер, а тя — дъщеря на земевладелец. Но се срещнали тук, любили се и тя заченала. Така разправят.

Отново усети как я побиват тръпки. Подметна уж нехайно:

— Според легендата ли, Мърфи? Предполагам, че има много легенди за това място.

— Така е. А тази е тъжна. Той я оставил да го изчака тук, за да избягат заедно. Но го хванали и убили. А когато баща й я открил на следващия ден, тя била мъртва като любимия си; по бузите й още имало сълзи.

— И сега тя, разбира се, блуждае по тези места.

При тези думи той се усмихна, но не бе обиден от недоверието й.

— Тя го обича. Единственото, което й остава, е да го чака. — Взе ръцете й, за да ги сгрее. — Грей смяташе да пресъздаде в един от романите си убийство, извършено тук, но промени решението си. Според него това не е място за кръв. Затова вместо да се появи в книгата му, ще го запечаташ на платното си. Струва ми се по-подходящо.

— Ако успея да го сторя. — Редно бе да изтегли ръцете си, но бе така приятно да усеща досега му. — Нужни са ми някои неща, ако реша сериозно да рисувам, докато съм тук. Трябва да вървя. Спирам те от работата ти, а Бриана вероятно бави закуската заради мен.

Но той само продължи да я гледа и да се наслаждава на усещането от допира до ръцете й, приятно му стана, като забеляза как страните й поруменяват. Зарадва се и на неравномерния й пулс, чието туптене усещаше на китките й, както и на объркания й поглед.

— Радвам се, че те заварих да седиш на оградата ми, Шанън Бодайн. Даде ми образ, за който да си мисля през останалата част от деня.

Ядосана от начина, по който краката й се подкосяваха, тя вирна брадичка.

— Мърфи, да не би да флиртуваш с мен?

— Като че ли да.

— Това ме ласкае, но нямам време за такива неща. А и все още стискаш ръцете ми.

— Така е. — С очи приковани в нейните, той вдигна ръцете й и докосна кокалчетата им с устни. Усмивката му бе бърза и обезоръжаваща, когато я пусна. — Ела пак да се поразходим някой път, Шанън.

Тя остана неподвижна, а той напусна Каменния кръг.

След това, защото не успя да се въздържи, изтича до една от арките и се загледа как крачи по земите си, като подсвирна на кучето да го последва.

Не е мъж за подценяване, прецени тя. Остана загледана в него, докато не изчезна зад възвишението, като несъзнателно допираше сгорещените си кокалчета до бузата.