Нора Робъртс
Родена в грях (13)

Дванадесета глава

Имаше много неща да премисля и й трябваше време. Шанън знаеше, че в кухнята на Маги е взела важно решение.

Имаше сестри.

Вече не можеше да отрича връзката си с тях, нито успяваше да спре емоционалната обвързаност, която изпитваше. Държеше на тях, на семействата им, вълнуваше се какво ще стане с живота им. Когато се прибере в Ню Йорк, представяше си тя, тази връзка ще продължи с писма, телефонни разговори, гостувания. Представяше си как ще идва в „Блакторн“ за по една-две седмици през годините.

А и рисуването й. Първата й картина на Каменния кръг бе готова. Когато направи крачка назад, за да огледа завършеното платно, се изненада от силата и мащабността. Нима цялата тази страст бе излязла от нея?

Досега никога не бе рисувала така въздействащо, нито бе изпитвала такава силна привързаност към свое платно.

Това я накара да започне втора картина още преди да е засъхнала боята на първата. Скицата, която направи на Бриана в градината й, сега се превръщаше в безспорно романтичен и почти завършен акварел.

Имаше толкова идеи, разнообразие от теми. Как да устои на приглушената светлина, на различните нюанси на зеленото или на стареца, когото видя да води кравите по криволичещия път? Всичко, което се разкриваше пред очите й, я изкушаваше да го нарисува.

Спокойно би могла да удължи престоя си с една-две седмици. Така щеше да има време да изследва онази част от таланта си, който пренебрегваше заради работата.

Финансовата й свобода бе отлично оправдание, за да удължи престоя си в Ирландия. Ако не си е извоювала достатъчно добро име в агенцията на Тилмантън и той не я вземе обратно, когато се върне след дългата си ваканция, щеше да си намери друга работа.

Сега вървеше с якето на Мърфи в ръце. Възнамеряваше да му го върне по-рано, но през последните няколко дни рисуваше по-близо до пансиона и все не й се удаваше възможност. А й се струваше прекалено подличко да прехвърли тази задача на Бриана или Грей.

Затова сега вървеше към предната врата на къщата и се надяваше той да е из нивите или в плевнята. Ще го остави на верандата с благодарствена бележка; така щеше да се измъкне.

Той, разбира се, не беше нито из нивите, нито в плевнята. Трябваше да се досети, като знаеше как й изневерява късметът, когато ставаше въпрос за него.

Като подминаваше градинката до алеята към къщата, съзря износените му ботуши да стърчат изпод жалка малка кола.

— Шибана работа!

Очите й се разшириха, но след като чу потока от псувни и ругатни, който извираше изпод колата, тя се усмихна.

В този момент Мърфи се измъкна изпод колата. При вида на Шанън изражението на лицето му, изцапано с грес, се смени няколко пъти. Раздразнението премина в смущение и срам.

— Не подозирах, че си тук. — Прокара ръка по брадичката си и изцапа и нея с грес и кръв. — Иначе щях да внимавам какво приказвам.

— И на мен ми се е случвало да изричам някои от тези думи — увери го тя. — Макар и не с приятния ти, напевен говор. Проблеми ли имаш?

— Можеше да е и по-лошо. — Надигна се почти грациозно. — Обещах на племенника си Патрик да я пусна в движение, но ще ми отнеме повече време, отколкото предполагах.

Тя погледна скептично колата.

— Ако пуснеш в движение този куп желязо, значи правиш чудеса.

— Става въпрос за трансмисията. Това мога да го оправя. — Той също погледна намръщено към колата. — Не е моя работа да я разкрасявам.

— Е, да не те задържам. Минах… О, каква е тази кръв? — Пристъпи и хвана ръката му; на палеца имаше повърхностно порязване, от което течеше кръв.

— Порязал съм се на шибан… проклетия болт.

— Най-добре да промиеш раната.

Изведнъж се засрами от начина, но който неволно хвана ръката му и я пусна.

— И това ще стане. — Без да откъсва очи от нея, извади кърпа от джоба и превърза пръста. — Чудех се кога ще наминеш. Избягваш ме.

— Не, просто бях заета. Отдавна исках да ти върна якето.

Той го взе и го метна върху капака на колата.

— Не ми е толкова нужно. Имам и други. — Облегна се с усмивка на колата и извади цигара. — Наистина изглеждаш възхитително днес, Шанън Бодайн. А и си в безопасност, защото съм прекалено мръсен, за да те докосна дори. Сънува ли ме?

— Мърфи, не започвай пак!

— Ти го започна. — Запали клечка кибрит и я поднесе към цигарата. — Сънувам те сега, а и преди. Сънищата щяха да са по-приятни, ако беше в леглото до мен.

— Е, няма да станат по-приятни, защото не възнамерявам да се озова в леглото ти.

Той подръпна ухото си и само се усмихна.

— Видях ви преди няколко дни да вървите с Маги през нивите. Изглеждаш вече по-спокойна в нейно присъствие.

— Отивахме да ми покаже стъкларската си работилница. Исках да я разгледам.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— И тя го позволи?

— Точно така. Заедно направихме преспапие.

— Заедно? — Зяпна от учудване. — Докоснала си инструментите и пръстите ти не са счупени? А, ясно как е станало: успяла си да я пребориш и да я завържеш здраво за стола.

Шанън заяви:

— Не се наложи да прибягвам до насилие.

— Вероятно си го постигнала с вълшебните си очи. — Той отметна глава назад и продължи: — Няма вече толкова тъга в тях. Започваш да оздравяваш.

— Мисля за нея, за майка си, всеки ден. Толкова рядко бях с родителите си през последните години.

— Такъв е животът, Шанън, децата порастват и заживяват собствен живот.

— Все си мисля, че трябваше да се обаждам по-често, да отскачам да я видя, особено след като татко умря.

Обърна се и се загледа в разцъфналите цветя.

— Загубих и двамата в една година. Мислех, че мъката никога няма да изчезне. Но все пак стана. Болката някак се притъпява, дори човек да не го иска.

— И двамата няма да желаят да скърбиш прекалено дълго. Онези, които ни обичат, искат да си спомняме за тях, но с радост.

Тя го погледна през рамо:

— Защо ми е толкова лесно да разговарям с теб за това? Не би трябвало да е така. — Обърна се с лице към него и поклати глава: — Готвех се да оставя якето на верандата и да изчезна. Не мислех, че си тук. А и не исках да се изпречвам на пътя ти.

Той пусна цигарата на земята и я смачка с крак.

— Аз щях да те потърся, след като ти оставя достатъчно време да се успокоиш.

— Няма да се получи. Една част от мен почти съжалява, защото започвам да си мисля, че такива като теб са един на милион. Но нищо няма да излезе.

— Защо не ме целунеш, Шанън? — Поканата бе изречена нежно, приятелски и подкупващо. — А после ми повтори всички тези глупости.

— Не — отказа тя решително и се засмя. — Обикновено подобна самоувереност ме вбесява. — Отметна коси и изрече: — Тръгвам.

— Заповядай вътре да пием чай. Ще се измия… — Пристъпи напред, но внимаваше да не я докосне — … след това ще те целуна.

Радостен вик го сепна. Огледа се и забеляза Лиам пъргаво да тича по алеята. Мърфи с усилие потисна пламналото желание.

— Е, момко, добре дошъл. — Той се наведе, за да получи звучна целувка. — Как вървят нещата, Лиам? О, с радост ще те взема на ръце — обясни на детето, което протягаше ръце към него, — но майка ти ще ми съдере кожата.

— Да те взема ли аз?

Лиам бързо насочи любвеобилността си към Шанън и щастливо се настани в ръцете й. Тя го подпря на бедрото си в момента, когато Роуган се зададе по алеята.

— Като изстрелян куршум е, щом наближи това място — поясни Роуган. Погледна колата, вдигна вежди и попита: — Как напредваш?

— По-бавно отколкото очаквах. Шанън тъкмо щеше да влезе да пием чай. Ще се присъединиш ли?

— Нямаме нищо против, нали, Лиам?

— Чай! — обяви детето, засмя се и целуна Шанън право по устата.

— Мисълта за сладкиша, който вероятно ще съпроводи чая, го прави толкова любвеобилен — отбеляза Роуган суховато. — Точно с теб исках да говоря, Шанън. Хубаво, че те срещнах.

— Така ли?

Тя си даде сметка, че вече не може да се измъкне. Реши да го приеме философски и понесе момчето към къщата.

— Влизайте в кухнята. Трябва да се измия.

Лиам възторжено си бъбреше нещо. Роуган и Шанън се настаниха в кухнята. Изненада се, когато го видя да пълни чайника, да отмерва чая и да приготвя чашите. Вероятно нямаше защо да се изненадва, но той бе така… спокоен, реши тя. Макар дрехите му да бяха всекидневни, цялата му същност говореше за пари, привилегии и власт.

— Може ли да те попитам нещо? — започна тя бързо, преди да загуби кураж.

— Разбира се.

— Какво прави тук мъж като теб?

Той се усмихна така бързо и ослепително, че й се наложи да прикрие изненадата си. Тази усмивка бе напълно обезоръжаваща.

— Смущава те липсата на сгради с офиси, театри или френски ресторанти наоколо, така ли?

— Точно така. Красиво е наистина, но все очаквам някой да обяви „край“ и картината да избледнее, сякаш се намирам в киносалон.

Роуган отвори една кутия и даде бисквита на Лиам, за да го залъже.

— Моята първа реакция към тази част на света не бе чак толкова романтична. При първото си посещение псувах всеки изминат скапан гаден километър. Божичко, мислех, че никога няма да престане да вали. Чакай да го взема. Ще те посипе с трохи.

— Нищо. — Шанън прегърна Лиам по-силно. — Но все пак си се заселил тук — подкани Роуган.

— Имаме дом тук, както и в Дъблин. Исках да открия нова галерия, бях измислил концепцията, преди да се запозная с Маги. А след като подписах договор с нея, се влюбих, убедих я да се омъжи за мен и реших, че новият клон на галериите „Уърлдуайд“ ще е в графство Клар.

— Искаш да кажеш, че е било бизнес решение?

— Това е второстепенно. Корените й са тук. Ако я бях откъснал, сърцето й щеше да страда. Затова живеем и в Клар, и в Дъблин, и това ни устройва.

Стана и отиде до чайника, от който вече се вдигаше пара, за да запари чая.

— Маги ми показа скицата ти на Лиам. Нужно е умение, за да изразиш толкова много с няколко пестеливи линии.

— С въглен е лесно, а е и нещо като хоби за мен.

— Хоби значи? — Роуган все още не желаеше да разкрие картите си и се обърна към Мърфи, който влизаше: — Гледаш ли на музиката си като на хоби, Мърфи?

— Тя идва от сърцето ми. — Спря до масата и разроши косите на Лиам. — Крадеш ми бисквитите, така ли? Ще трябва да ми платиш.

Грабна детето и го загъделичка, което накара Лиам да се запревива от смях.

— Камион! — изрече момченцето.

— Знаеш къде е, нали? Иди и го вземи. — Мърфи го пусна и го шляпна по дупето. — Седни на пода и си играй. Ако чуя нещо нередно, ще дойда да се разправям с теб.

Лиам отиде за играчката, а Мърфи обясни:

— Харесал си е едно старо дървено камионче, с което си играех като дете. Толкова го харесва, че десет-петнадесет минути не прави никакви бели. Сядай, Руган. Аз ще се погрижа за останалото.

Роуган се настани на масата до Шанън и отново й се усмихна.

— Погледнах и завършената ти картина — онази с Каменния кръг. Надявам се, нямаш нищо против?

— Не — увери го тя, но вдигна вежди.

— Виждам, че не ти е много приятно, а и Бри се разстрои, когато настоях да се кача и да я видя, след като ми каза, че си я завършила. Настоя лично да ти се извиня, задето съм нахълтал в стаята ти.

— Няма никакво значение — увери го тя. Погледна към Мърфи, който й поднасяше чая. — Благодаря.

— Готов съм да ти предложа хиляда лири за картината.

Слава богу, още не бе отпила от топлата напитка, защото със сигурност щеше да се задави.

— Не говориш сериозно!

— Винаги говоря сериозно за изкуството. Ако имаш нещо друго завършено, или работиш върху нещо, бих проявил интерес пръв да го видя.

Беше изумена.

— Не продавам картините си.

Роуган кимна и отпи от чая.

— Чудесно. Аз ще ги продавам вместо теб. За „Уърлдуайд“ ще е чест да излага твоите творби.

Беше й невъзможно да говори: главата й се въртеше. Знаеше, че е талантлива. Никога нямаше да достигне такъв висок пост в агенцията на Тилмантън, ако беше посредствена. Но рисуването бе нещо, което е за съботните сутрини или когато си във ваканция.

— Наистина ще е чест за нас — продължаваше Роуган. Той беше съвсем наясно кога може да се възползва от преимуществото си: — да изложим картините ти в клона в Клар.

— Не съм ирландка. — Гласът й прозвуча глухо. Шанън се намръщи и отново опита. — Маги каза, че там представяте само ирландски художници, а аз не съм ирландка. — Изявлението й бе посрещнато с почтително мълчание. — Аз съм американка — настоя някак окаяно.

Съпругата му го бе предупредила, че тя ще реагира точно по този начин. Роуган винаги предпочиташе да е крачка или две пред събеседника си, когато говореше по работа.

— Ако приемеш, ще те представим като наша американска гостенка, която е с ирландски корени. За мен не е проблем да купувам картините ти една по една, но смятам, че е по-изгодно и за двете страни, ако имаме официален договор с конкретни условия.

— Така хвана Маги — обясни Мърфи на Шанън, като видимо се забавляваше. — Но ми се ще да не продаваш картината, преди да я видя, Шанън. Може да ти предложа по-голяма сума от него.

— Не съм сигурна, че искам да я продавам. Не знам. Никога не съм мислила за това. — Объркана, тя прокара ръка през косите си. — Роуган, аз съм художничка на реклами.

— Ти си творец — поправи я той. — И е глупаво да се ограничаваш. Ако размислиш за Каменния кръг…

— Става въпрос за „Танцът“ — пророни тя. — Нарекох картината „Танцът“.

Именно в този момент — по тона на гласа й, от израза в очите й — Роуган разбра, че е успял, но с нищо не издаде задоволството си.

— Ако поразмислиш за картината — продължи със същия тон, — с удоволствие ще я взема назаем, за да я изложа в галерията.

— Аз… Ами добре… — Струваше й се глупаво и нетактично да откаже. — Разбира се. Щом искаш. Няма никакъв проблем.

— Благодарен съм ти. — Надигна се, тъй като половината от мисията му бе изпълнена. — Трябва да отведа Лиам вкъщи, за да поспи. После ще го поеме Маги. Сутринта остана да работи, а следобед аз отивам в галерията. Пътьом да мина ли да взема картината?

— Добре. Но няма рамка.

— Ще се погрижим за това. Ще нахвърля примерен договор, който да прегледаш. Разбира се, ще обсъдим всякакви промени, които искаш. Благодаря за чая, Мърфи. С нетърпение очаквам да се видим всички довечера.

Мърфи само му се усмихна, а когато Роуган тръгна да прибира сина си, насочи вниманието си към Шанън.

— Хитър е, нали?

Тя се взираше пред себе си и си повтаряше току-що приключилия разговор.

— На какво всъщност се съгласих?

— Зависи от гледната точка. От една страна — на нищо. От друга — на всичко. Бива си го Роуган. Очаквах капана му, дебнех го и все пак не разбрах как го заложи и как те вкара в него.

— Не знам какво да мисля — смутено сподели Шанън.

— Ако аз бях художник, бих се гордял, щом такъв експерт проявява интерес към работата ми и я оценява като стойностна.

— Но аз не съм художничка.

Мърфи сложи ръце на масата и търпеливо попита:

— Шанън, защо имаш навика да казваш какво не си? Не си ирландка, не си сестра на Маги и Бри, не си художничка, не си влюбена в мен.

— Защото е по-лесно да определиш какво не си, отколкото какво си.

Той се усмихна.

— Ето едно разумно нещо, което каза. Винаги ли търсиш по-лесното?

— Не съм се замисляла. Винаги съм била самоуверена и съм търсила предизвикателствата. — Объркана и малко изплашена, тя затвори очи. — Толкова неща у мен се променят. Не успявам да стъпя на здрава почва. Всеки път, когато си помисля, че съм успяла, нещо се размества.

— И ти е трудно да го следваш, понеже си свикнала да стъпваш здраво на земята. — Стана и я взе в обятията си. — Не, не се безпокой — изрече той, усетил как тялото й се напряга. — Само ще те подържа. Отпусни глава на рамото ми, скъпа. Дай възможност на част от тревогите да си отидат.

— Майка ми щеше да е много доволна.

— Защо не? — Нежно я погали по косата. — Моята майка някога се надяваше да отида в града и да изкарвам прехраната си с музика.

— Наистина ли? — Откри, че главата й приляга много добре върху извивката на рамото му. — Мислех, че семейството ти е очаквало да се занимаваш с фермерство.

— Това бе надежда, която се породи у нея, когато забеляза интереса ми към музикалните инструменти. Искаше децата й да постигнат повече от онова, което познава, а и ме обичаше повече, отколкото обичаше фермата.

— И е останала разочарована?

— Може би, докато не се увери, че аз искам това. — Усмихна се. — Кажи ми, Шанън, обичаш ли работата си?

— Разбира се. Върша я добре и има шанс да постигна повече. След няколко години ще трябва да избирам между ръководен пост в агенцията на Тилмантън и да започна собствен бизнес.

— Хммм. Прилича ми повече като амбиция, отколкото като щастие.

— Нима има разлика?

— Чудя се — отдалечи я от себе си, защото отново се изкушаваше да я целуне, а в момента тя нямаше нужда от това, — защо сама не се запиташ и не го премислиш? Едно и също нещо ли изпитваш, когато рисуваш за друг и за себе си? — Целуна я, но по челото. — Междувременно трябва да се усмихнеш, а не да се терзаеш. Роуган подбира само най-доброто за своите галерии. Още не си ходила в Енистимон, нали?

— Не. — Съжаляваше, че не е в обятията му. — Там ли е галерията?

— Наблизо. Ще те закарам, ако искаш. Днес не мога — добави, като погледна старинния стенен часовник. — Имам още малко работа тук, а и обещах да намина край Фийни, за да му помогна с трактора.

— Не, няма да е днес. И без това доста те откъснах от работата ти.

— Можеш да ме откъсваш за колкото време искаш. — Взе ръката й и я погали с палец. — Защо не наминеш към кръчмата довечера. Ще те почерпя едно питие, за да отпразнуваш събитието.

— Не съм сигурна, че има какво да се празнува, но не е изключено и да намина. — Усещайки какви са намеренията му, тя отстъпи назад и добави: — Мърфи, не дойдох, за да се боричкаме в кухнята ти.

— Не съм казал, че дойде за това.

— А и очите ти започват да ме гледат странно — отбеляза тя. — Това е сигурен признак, че трябва да си вървя.

— Ръцете ми вече са чисти, няма да те изцапам, ако те целуна.

— Не ме плаши, че ще ме изцапаш. Плаша се… Няма значение. Дръж си ръцете така, че да ги виждам какво правят.

Подчини й се. Сърцето му трепна, когато тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Благодаря за чая и за подаденото рамо.

— Можеш да ги получиш и двете по всяко време.

Шанън въздъхна и отстъпи назад.

— Знам. Пречиш ми да се държа разумно.

— Ако си готова да се държиш неразумно, Фийни ще ме почака.

Тя се засмя. Никой мъж не й бе предлагал да легне с нея по такъв начин.

— Захващай се с работата си, Мърфи. Имам настроение да рисувам.

Излезе от задната врата, тъй като пътят през нивите вече й бе познат.

— Шанън Бодайн?

— Да?

Засмя се, обърна се с лице към него и продължи да върви заднешком, като го наблюдаваше застанал на кухненския праг.

— Ще нарисуваш ли нещо за мен?

— Може би.

Махна му с ръка, обърна се и се отправи към „Блакторн“.

 

 

В задната градина Кейла спеше в подвижното креватче под дървото, засадено от Мърфи за нея. Майка й плевеше наблизо, а Грей се навърташе наоколо и всячески се стремеше да уговори Бриана да влезе вътре в къщата с него, за да се отдадат на интимни занимания.

— Къщата е празна — настояваше той и прокара пръст по ръката й. — Всички гости отидоха да разглеждат забележителности. Детето спи. — Доближи се още малко, за да успее да целуне Бриана по врата. Окуражен от потреперването й, предложи: — Ела да се любим, Бриана.

— Имам работа.

— Цветята няма да избягат.

— Нито пък плевелите. — Цялото й тяло потрепери, когато той прокара език по врата й. — О, за малко да отскубна цветето. Иди и…

— Обичам те, Бриана.

Взе ръцете й и ги целуна. Сърцето и тялото й се разтопиха.

— О, Грейсън. — Притвори очи, когато устните му докоснаха нейните. — Не е редно. Шанън ще се върне всеки момент.

— Не мислиш ли, че знае как се е появила Кейла на този свят?

— Не е там въпросът — възрази тя, но ръцете й плътно се обвиваха около врата му.

Той ловко извади фиба от косите й.

— А какъв е въпросът?

Беше уверена, че знае какъв е, но успя само да пророни:

— Обичам те, Грейсън.

В този момент Шанън влезе в градината и застина на място. Първоначално се смути, че е станала неволен свидетел на подобна интимна сцена. След това се изпълни с любопитство.

Каква прекрасна, романтична картина, помисли си тя. Бебето спи под розовото одеялце, цветята са цъфнали, а мъжът и жената, коленичили на земята, се прегръщат.

Жалко, мина й през ума, че няма скицник под ръка. Вероятно неволно е издала присъствието си, защото Бриана вдигна поглед, видя я и се изчерви.

— Извинявайте, чао.

— Шанън? — Тя се накани да избяга, а Бриана се бореше да се освободи от прегръдките на Грей. — Не ставай глупава.

— Напротив — извика Грей, когато видя, че Шанън се колебае. — Бъди глупава. Изчезвай.

— Грейсън! — Шокирана, съпругата му отблъсна ръцете му и се изправи. — Ние… Аз… Тук плевях…

— Виждам. Отивам да се разходя — подвикна Шанън.

— Но ти току-що се връщаш от разходка.

— Какво от това? Нека пак да отиде — подкани я Грейсън, прегърна съпругата си през кръста и хвърли многозначителен поглед на Шанън. — И се постарай да е по-дълга. — Без да обръща внимание на протестите на жена си, той измъкна още една фиба от косите й. — Дори вземи колата ми. Можеш… — простена, когато Кейла тихичко заплака.

— Трябва да я повия. — Бриана се запъти към креватчето. Развеселена и чувствайки, че е силно желана, тя се усмихна на съпруга си и взе детето. — Защо не насочиш част от енергията си към плевене, Грейсън? Трябва да изпека и торта.

— Добре.

Примири се, че няма да има възможност да прекара един час насаме със съпругата си.

— Съжалявам — обади се Шанън, докато Бриана отнасяше бебето в къщата. — Появих се в неподходящ момент.

— Напълно си права. — Той нежно я сграбчи за врата, сякаш ще я души. — Сега ще ми помогнеш да плевя.

— Това е най-малкото, което мога да направя, за да изкупя греха си. — Дружелюбно се настани до него на тревата. — Доколкото разбирам, няма гости в момента.

— Всички се пръснаха. Чухме за теб. Честито.

— Благодаря. Още съм замаяна. Роуган умее да отхвърля възраженията ти и да говори така, че накрая кимаш и приемаш всичко, което ти предложи.

— Точно така. Нали нямаш нищо против да свържат името ти с „Уърлдуайд“?

— Не. Всъщност не знам. — Сви рамене. — Всичко стана толкова неочаквано. Обичам да съм подготвена за нещата. А и вече имам професия. — За която, даде си тя сметка, не се бе сещала от седмици насам. — Привикнала съм на крайни срокове, забързано темпо, с хаоса, който цари, когато работиш с много хора. Рисуването, този тип рисуване, изисква самота и определено настроение и няма нищо общо с пазара.

— Навикът ти да водиш определен начин на живот не означава, че не можеш да го промениш, ако си заслужава. — Несъзнателно хвърли поглед към къщата. — Зависи какво и колко силно желаеш.

— Точно това не съм решила. Объркана съм, Грей, а не съм свикнала да съм такава. Винаги знаех каква ще е следващата ми стъпка, винаги съм била уверена в себе си, дори прекалено самоуверена. — Замислено погали едно цвете. — Може би, защото имах само майка си и баща си… Нямахме други роднини. Винаги съм правила това, което искам. Нямам истински приятелства от детството, защото постоянно се местехме. Научих се да не се смущавам от непознати хора, да се чувствам добре на непознати места и в нови ситуации, но никога не съм била привързана истински към някого, освен към родителите си. Още преди да се заселим в Кълъмбъс, вече си бях поставила цели и се заех да ги постигам една след друга. А сега, за една година, загубих родителите си, научих, че животът ми не е бил онова, за което съм го смятала. Попадам в семейство, което не съм познавала. Не знам какво изпитвам към него или към себе си. — Погледна го и успя да се усмихне: — Ама това се казва тирада, нали?

— Понякога помага да споделиш какво чувстваш. — Нежно я подръпна за косите. — Според мен, ако човек умее да върви стъпка по стъпка, лесно би продължил да го прави и в друга посока. А и винаги има възможност да се усамотиш, ако пожелаеш. На мен ми бе нужно доста време, докато го проумея. — Целуна я и я принуди да се усмихне. — Шанън, мила, отпусни се и се наслаждавай на живота.